Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vanished, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Слава
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Карън Робърдс. Изчезнала

ИК „Калпазанов“, София, 2007 г.

ISBN: 978-954-17-0242-0

История

  1. — Добавяне

Глава 9

— Ваша чест, съжалявам, че трябва да го кажа, но това, което имаме тук, е прекалено ревностен прокурор. Познавате мис Мейсън толкова добре, колкото и аз. Тя е извънредно агресивна, когато става въпрос за случай, в който е проявено насилие над жена. Предполагаме, че в този случай тя просто греши — доказателствата не подкрепят обвинението. И имаме, също така, доказателства от експерти, които го потвърждават.

Пат Лете, адвокатът на защитата по делото на Мичъл Хелицър, плъзна доказателствата от анализа на кръвта по полираната повърхност към съдията Амос Шварцман, който заемаше мястото си в съдебната зала на съда, наричан от адвокати, ченгета и други длъжностни лица — Сградата на гръмотевиците. Преуспяващ партньор в „Крам, Хауърд и Густавсон“, Лете беше блондинка в края на трийсетте, висока почти шест фута, и имаше убийствено привлекателна фигура, подчертана от обувките с високи четири инча токчета и зеления костюм с късата пола, който прилепваше съблазнително към извивките й. Негова чест, дебел мъж с бащински вид, плешив и с очила с дебели рамки, беше известен с това, че имаше око за красивите жени. Това око, както и другото, буквално щяха да изскочат, докато оглеждаха защитничката на обвиняемия, която стоеше до Сара пред него.

— Вие искате делото да бъде прекратено въз основа на тези доказателства? — запита съдията Шварцман.

Лете кимна.

— Да, Ваша чест.

Съдията Шварцман плъзна очилата си по-нагоре на носа си и сведе поглед, за да разгледа документите. Лете хвърли поглед на Сара и се усмихна подигравателно. Сара, която понякога тренираше заедно с нея във фитнес залата, която и двете посещаваха, знаеше, че Пат се е облякла нарочно за случая, за да зарадва очите на съдията.

„Боклук. Как ми се иска и аз да бях помислила за това“. А тя така бързаше тази сутрин, че имаше късмет, че въобще е облечена. Но пък не притежаваше нито такъв костюм, нито такава фигура.

— Искате делото да бъде прекратено без ущърб на правата?

Това означаваше, че делото не би могло да бъде повдигнато по-късно отново. Съдията Шварцман погледна Лете над очилата си, докато задаваше този въпрос.

— Да, Ваша чест — усмихна му се Лете. Беше с повече грим от обикновено, забеляза Сара, включително ярко червило. И по всякакъв начин подчертаваше сексапила си.

„Ах, да, добре. Всичко е позволено във войната и в съда“.

— Ваша чест, ние също имаме експерти свидетели, които биха оспорили заключенията, направени въз основа на изследванията на кръвта.

Сара също плъзна своите документи към съдията. Щом не можеше да използва външния си вид в тази борба, тя щеше да намери други оръжия. Нейният костюм беше от черен полиестер (тя не можеше да си позволи костюм от „Сейнт Джон“, струващ хиляда долара), с дължина до коленете, обикновен чорапогащник и обувки с високи два инча токчета. Тя беше точно обратното на вълнуваща. От друга страна, знаеше, от огледалото, че е прекалено слаба, бледа, уморена и — благодарение на лепенката на обръснатата си на това място глава — прилича на жертва на престъпление, която има късмет, че е жива и е в съда днес. „Работи по този въпрос, Сара, работи“. Тя направи жална физиономия, докосна лепенката и погледна с тъжни очи съдията, въпреки че от докосването по главата раната я заболя.

— Както всички ние, за нещастие, знаем, престъпленията се увеличават в нашия град, а престъпленията и насилието срещу жени е един доста висок процент и непрекъснато нараства. Офисът на прокурора е пълен с документи по такива случаи. А ние не се решаваме лесно да повдигаме случаи в съда, подхождаме внимателно към всеки един случай. Както направихме и в този. Смъртта на Сюзън Хелицър, както знаете, получи огромно внимание от страна на медиите. Като се има предвид как е умряла, липсата на свидетели и многото въпроси, останали без отговор, по отношение на смъртта й, ние просто не бихме си свършили работата, ако не разследваме обстоятелствата около смъртта й. Ние всъщност направихме това и сме твърдо убедени, че имаме необходимите доказателства и сме готови да докажем, че нейният съпруг е извършил убийство. По тази причина ви молим да откажете на противната страна възможността за прекратяване на делото.

Сега Сара имаше вниманието на съдията Шварцман и се възползва от възможността отново да вдигне ръка към лепенката на главата си и да трепне болезнено, за да покаже, че самата тя е жертва на престъпление. Съдията изглеждаше така, сякаш изпитва съчувствие към нея, Лете й хвърли смразяващ поглед, а Сара изпита радостта от триумфа.

Лете навреме се окопити и се концентрира в работата си.

— Смъртта на Сюзън Хелицър беше голяма трагедия, в това всички сме съгласни. Семейството й, включително страдащият от загубата й съпруг Майкъл — който, тъй като беше странен човек, беше в съдебната зала и слушаше, въпреки че присъствието му не беше необходимо от гледна точка на закона — е съкрушено. Но е било злополука. Ако сте прочели доклада на моя свидетел експерт, доктор Норман Сивър, ще откриете, че изследването на кръвта ясно доказва, че причината за смъртта е била случайно падане по стълбите.

Лете се възползва от вниманието на съдията, за да повее пред лицето си, все едно че изведнъж й беше станало горещо, после да разкопчее най-горното копче на сакото си, за да се подаде бялата дантелена блуза, която носеше отдолу. После добави:

— Ах, колко е топло тук!

Съдията й се усмихна.

— Наистина.

— Ваша чест, представям ви доклада на нашия експерт, доктор Едуард Кейн, който е свидетелствал многократно пред този съд и за когото се съмнявам, че и мис Лете може да постанови под съмнение способностите и думите му.

Всъщност докладът беше написан от нея за трескавия час и половина преди свикването на съда, по информация, получена по телефона от помощника на доктор Кейн, защото доктор Кейн беше непрекъснато на Карибските острови и човек не можеше да се свърже с него точно когато имаше най-голяма нужда. Но доктор Кейн наистина беше техният експерт и тя знаеше, че той е готов да свидетелства, а освен това нямаше нужда съдията да знае всичко.

— Ние молим само да имаме възможността да представим този случай пред съдебните заседатели. Нека добрите граждани на Бофорт решат дали смъртта на мисис Хелицър е била злополука.

Сега погледът на съдията беше фокусиран върху нея и Сара залитна леко встрани — все едно че имаше проблеми със запазването на равновесие, после се хвана за ръба на бюрото, за да не падне. Отново докосна лепенката с треперещи пръсти и се опита да изглежда изтощена, което никак не й беше трудно. Въпреки че буквално се къпеше в море от кофеин и адреналин и се беше подсилила с голяма доза решителност да види справедливостта да възтържествува, тя се чувстваше изцедена, без никакви сили. Освен това, отново имаше адско главоболие.

— Добре ли сте, мис Мейсън? — запита съдията Шварцман тихо и смръщи вежди в очевидна загриженост.

Сара смело кимна. Освен че правеше всичко възможно да получи съчувствието му, тя разчиташе на интелекта на съдията, за да схване другото й съобщение: „Гражданите ни гледат и ти не искаш да прецакаш тази работа, нали?“

Тя се усмихна слабо, немощно.

— Фактът, че стоя пред вас тази сутрин, трябва да ви покаже колко силно съм убедена, че този случай трябва да стигне до съдебен процес, Ваша чест — каза Сара само за да е сигурна, че той ще схване правилно съобщението й. — Лекарите искаха да ме задържат в болницата още един ден. Но аз исках да съм тук, за да ви накарам да разберете, че онова е било хладнокръвно убийство.

— Ваша чест… — започна възмутено Лете.

Съдията Шварцман й махна с ръка да замълчи.

— Готов съм да се произнеса — каза той. — Отказвам прекратяване на делото. Моля то да бъде придвижено, както се полага.

И той удари с чукчето. Всичко приключи.

Да, Сара мислено вдигна палци.

Човекът, който записваше процедурите за съда, протегна схванатите си от писане пръсти, адвокатите на защитата излязоха тихо от залата, помощникът на шерифа подхвана, тихо, разговор със съдията, а зрителите от галерията се разшумяха на излизане. Сара отиде да вземе нещата си от масата, отредена за обвинението. Лете й хвърли пълен с отвращение поглед и отиде да говори с клиента си, чието лице беше станало яркочервено, след като съдията се беше произнесъл. Станал на крака, Мичъл Хелицър беше може би с инч по-нисък от адвоката на защитата, но беше може би три пъти по-дебел от нея и според Сара това изравняваше нещата. На четирийсет и седем, той приличаше на булдог, имаше къдрава рижа коса и физиономията на глупак, който изглеждаше зле облечен дори в скъпия светлосив костюм. Съпругата му Сюзън, която Сара никога не беше виждала, беше стройна и деликатна или поне така пишеше в доклада на аутопсията. Не би могла да се защити кой знае колко, ако този огромен неин съпруг реши да я нападне.

— Искам да знам за какво ви е всичко това? — Хелицър запита Сара, като се срещнаха при вратата.

Гневът се излъчваше от него на вълни. В сините му очи се четеше омраза. Сара веднага си спомни снимките от аутопсията на Сюзън и за миг се замисли дали да не го удари с куфарчето си, но професионализмът й я спря. Освен това, беше сигурна, че накрая ще го пипне. Смъртно наказание или доживотна присъда щяха да му причинят много по-голяма мъка, отколкото удар по главата.

— Справедливост за Сюзън — каза му Сара.

В същото време Лете, която изглеждаше скандализирана, каза:

— Мич! Затваряй си устата!

Тя го сграбчи за ръката и го избута през вратата. Сара ги последва.

— Само за да знаеш, ще поискаме отлагане на делото — подхвърли Лете през рамо, като стигнаха края на галерията.

— А ние ще се борим. Вече сме готови за процеса — отговори Сара.

Което не беше съвсем лъжа. Беше зарязала част от собствената си работа, както и част от работата, която беше наследила от Джон Карвър, за да подготви това дело навреме. Предшественикът далеч не беше майстор на организацията и тя трябваше да прегледа всичко — от веществените доказателства до показанията на свидетелите — за да поправи грешките. Подготвянето на това дело наистина изискваше сизифовски труд. Но пък, както Джейк често отбелязваше, тя нямаше личен живот, така че се радваше, когато всичко в работата вървеше гладко и в срок. Процесът трябваше да започне след две седмици и дотогава всяко парченце от мозайката трябваше да е на мястото си. Ако не, щеше да работи, дори без да спи, за да го подготви.

— Е, ние не сме! — сряза я Лете и използва Хелицър, който гледаше гневно Сара през рамо като щит, за да минат безпрепятствено през махагоновата врата и да излязат в коридора.

— Хубаво е да бъдеш обичана от всички — прошепна някой в ухото й тъкмо когато тя се канеше да ги последва.

Сара подскочи. Нямаше нужда да погледне назад, за да разбере кой е. Джейк. Сигурно е бил в галерията и е гледал. Кой знае защо, макар да трябваше да е обратното, тя се почувства като дете, хванато на местопрестъплението. Мина бързо през двойните врати, следвана от него. Тихият, приглушен шум на съдебната зала се замени от по-силния и невъздържан шум в коридора. Стените бяха облицовани със стара и потъмняла дървена ламперия. Светлината, която проникваше от прозорците, се изкривяваше от неравностите на стъклото, което беше на цели сто години. Имаше и по-нова пристройка, но специално тази част на съда датираше отпреди Гражданската война. Възрастта на сградата добавяше тежест към стотиците заседания и процедури, които се провеждаха тук всеки ден, но осветлението беше слабо, а климатичната инсталация невинаги работеше. Сара прекарваше толкова много време в сградата, че слабата миризма на мухъл й беше толкова позната, колкото и миризмата на кафето. Познаваше тук всеки ъгъл и всеки завой. Четирите широки коридора се съединяваха, за да образуват квадрат на всеки етаж, а съдебна зала №4 беше на втория етаж. Мраморните подове бяха излъскани и хлъзгави от десетилетията и множеството човешки крака, така че по тях трудно се вървеше. Тук идваха хора от двата пола, от всички раси, от всички възрасти, от всички социални групи.

— Защо не си на работа? — запита го тя според теорията, че най-добрата защита е нападението.

Когато излезе от дома си в шест и половина сутринта, той хъркаше силно, легнал върху завивките в далечния край на леглото. Лежеше по корем, пъхнал ръце под възглавницата, със свити голи рамене — все едно че му беше студено, затова тя го зави, преди да излезе и да отиде в офиса, срещу което той щеше бурно да възрази, ако можеше. Беше се обръснал, взел душ и се беше преоблякъл в тъмно сако и светла риза, синя вратовръзка и панталони, което й подсказваше, че е ходил до дома си, преди да тръгне за съдебната зала.

— На работа съм. Трябва да дам показания за Морисън по делото Прайс тази сутрин. Въпросът е защо ти не си у дома си.

Той изравни крачка с нейната. Макар това да се случваше много рядко, сега тя не желаеше компанията му. Работата беше в това, че трябваше да отиде на едно място, а предпочиташе той да не знае за това. И трябваше да е там след — тя погледна тайно часовника си — малко повече от четири минути.

Разбира се.

Тя сви рамене.

— Снощи, след като ти отиде в банята, реших, че обаждането е дошло от човек, който се опитва да ме извади от равновесие. А ако позволя това да стане, те ще спечелят. Не ми харесва тази идея и реших да се боря.

Бяха хванати като в капан в потока хора, които бързаха към двойното стълбище, и автоматично закрачиха с тяхната скорост.

— Ами главата ти?

Джейк беше свил устни, а погледът му издаваше недвусмислено неодобрение на факта, че е излязла от къщи в такова състояние и при тези обстоятелства. За негово нещастие обаче, одобрението му не беше необходимо.

— Или реши да не обръщаш внимание на огнестрелната рана и сътресението на мозъка?

Като се хвана за перилата с една ръка, Сара тръгна с потока хора, които слизаха по стъпалата. С ловка маневра, Джейк успя да запази мястото си зад нея.

— Имам главоболие — призна тя. — Но щях да имам съвсем същото главоболие, ако бях останала у дома, а наистина трябваше да съм тук, за да съм сигурна, че делото няма да бъде прекратено.

„Сред много други неща“, помисли си тя, но нямаше намерение да изкаже мисълта си на глас.

— Свърши добра работа, между другото — каза той.

Стигнаха подножието на стълбите и тя се отдели от потока хора, тръгнали към детекторите за метални предмети. Той тръгна до нея и тя вдигна поглед към него. Той също я гледаше.

— Караш ме да се тревожа, признавам. За миг си помислих, че можеш да припаднеш там, пред съдията.

— Благодаря — каза тя и си позволи най-леката усмивка.

Разбира се, той знаеше какво е направила, но да говорят за това тук, сред толкова много хора, не беше добра идея. Клюките бяха ежедневна храна за хората от съдебната система на Бофорт, а тъй като делото Хелицър наближаваше, тя искаше съдията Шварцман на своя страна.

— Хей, Сара, видях те по телевизията вчера! Свършила си чудесна работа в онзи магазин! — извика глас зад нея.

Сара се обърна и видя Рей Уелч, младши адвокат, който работеше за фирмата от средна величина „Бейли и Хъдзън“, да й маха, застанал пред асансьора в другата част на фоайето. Сградата се обслужваше само от четири асансьора, а и те бяха стари и раздрънкани и винаги пълни, така че тя, както и другите хора, които прекарваха много време в съда, отдавна се бяха отказали от тях и използваха стълбището.

— Благодаря! — извика тя и се спря, като притисна гръб към стената, за да не пречи на останалите. Джейк спря пред нея и тя отново вдигна поглед към него само за да открие, че отново е смръщил вежди.

— Знаеш ли, все пак е възможно там някъде навън да има човек, който да иска да те убие — каза той, като се подпря с длан на стената и се наведе така, че само тя да може да чуе думите му. — Затова и снощи останах у вас, помниш ли? И каква благодарност получавам? Първо ме остави на милостта на онова чудовище, което имаш за домашен любимец, а после идваш тук, където първо ще те потърси този, който иска да те убие.

Сара хвърли скрит поглед към вратата в далечния край на коридора, която се отваряше към малкото черно стълбище, което водеше към мазето. Трябваше да е там след — погледът й попадна на големия часовник на отсрещната стена — малко по-малко от три минути. За предпочитане — без Джейк.

— Ако някой иска да ме застреля, съдът най-вероятно е най-безопасното място, където мога да съм — отговори тя. — Имат детектори за метални предмети, помниш ли? — Тя хвърли многозначителен поглед към входа. — Тук не е позволено влизането с оръжие.

Джейк смръщи силно вежди, което, Сара знаеше, означаваше, че е спечелила точка в спора.

— Суити-пай създаде ли ти проблеми сутринта? — побърза да запита тя, преди той да е успял да се съвземе и да продължи спора.

— Не, никакви — каза той с тон, който беше прекалено мил за силно присвитите му очи. — Освен ако не сметнеш това, че ме държа прикован в леглото двайсет минути, след като ме събуди, защото се буташе в задника ми. Трябваше да метна завивката върху него и да изляза бързо.

Сара ококори очи, като си представи тази картина, после невъздържано се изкикоти. Истински, момичешки, кикот — звук, който вече рядко излизаше от гърлото й. Лицето на Джейк омекна и той се усмихна, макар никак да не искаше.

— Трябва да се смееш повече — каза той. После усмивката му изчезна и той каза още по-тихо: — Сара. Преуморяваш се до смърт. Трябва да престанеш с това.

Погледите им се срещнаха и Сара разбра, че той знае истинската причина, че днес, както обикновено, беше дошла на работа — работата беше единственото, което можеше да отвлече мислите й от Лекси. Ако не беше работата, ако не работеше, докато мозъкът й не откажеше да функционира, а тялото й не се строполеше от изтощение, мъката щеше да изпълни сърцето й и то щеше да експлодира и да се разпадне на хиляди парчета.

Този разговор обаче тя не искаше да води. Дори с Джейк. Може би, в далечното бъдеще, когато болката ще е достатъчно притъпена, но не и днес.

— Имам работа — каза тя и вирна предизвикателно брадичка. — Затова ми плащат.

Той стисна устни. Понечи да каже нещо, но преди думите да са излезли от устата му, звънна мобилният му телефон. Той затърси в джоба си, прочете името на екрана, свъси вежди и отговори.

— Хоган.

— Тук имаме проблеми, Хос — каза гласът от другата страна на линията.

Благодарение на раздвижването около тях, Сара едва чуваше думите на другия, но нямаше проблеми да го идентифицира като Попе, или иначе известен като Фил Хоган, дядо на Джейк. Никой друг не наричаше Джейк така — Хос.

Джейк въздъхна и срещна погледа на Сара. Дядо му беше на осемдесет и шест, а думата „пенсиониране“ още не беше част от речника му. Въпреки понякога обаждащия се артрит, той имаше жизнеността на два пъти по-млад от него мъж и все още работеше по четирийсет или петдесет часа за агенцията, която някога беше основал.

— Какви? — запита примирено Джейк.

— Бегли заплашва да оттегли договора за охраната — каза Попе. — Освен ако…

Сара пропусна останалото, защото се възползва от прекъсването, за да се освободи от Джейк.

— Трябва да тръгвам.

Тя му махна леко с ръка и тръгна по коридора сред потока от хора с гъвкавостта на риба, току-що освободила се от куката. Джейк се обърна след нея, смръщил вежди, но тя се скри зад гърбовете на хората и му избяга. Знаеше, че той ожесточено ще възрази срещу онова, което тя се канеше да направи, и без колебание щеше да се опита да я разубеди, щеше да й говори дотогава, докато не оглушееше от доводите му. Но тя се възстановяваше от огнестрелна рана, сътресение на мозъка и две изключително стресиращи нощи, за бога. И нямаше нужда, нито причина, към това да се добавя лекцията на Джейк, ако можеше да я избегне.

Задното стълбище се използваше много рядко и Сара слизаше надолу сама. Тя бутна тежките метални врати, които се отваряха към най-ниското ниво на сградата. Имаше повече хора в коридора, в който излезе — хората като че ли винаги бързаха в съда — и тя размени поздрави с адвокатите, с които се разминаваше и които познаваше. Мазето беше огромно, с варовикови стени, миришеше на влага и никакви усилия не можеха да премахнат тази миризма. Някога то се използваше за склад. Но с нарастването на населението на Бофорт, сградата не можеше да удовлетворява нуждите му и мазето беше преструктурирано в офиси. През осемдесетте години на двайсети век градът беше наел човек, който официално да се заеме с ремонтните работи, за да може сградата отново да отговаря на стандартите. Резултатът беше редица от идентични помещения, повечето от които без прозорци, и тесни, осветени от халогенна светлина, коридори, които се кръстосваха толкова много пъти, че онзи, който не знаеше това, винаги се губеше в този лабиринт. За щастие, Сара познаваше много добре и тази част на сградата, но точно затова пък беше ужасно изненадана да види една много слаба, подобна на скелет, жена с яркочервена коса да върви пред нея. Жената беше облечена в оскъдно розово потниче, черна къса пола, черни чорапогащи и невъзможно високи обувки, а дамската й чанта беше украсена с метални парченца, които подрънкваха при всяка нейна крачка. Тя изглеждаше така, сякаш се беше изгубила.

— Хей, Кристъл — каза Сара, когато се изравни с нея.

— Сара.

Кристъл се обърна с изненадваща грация, като се имаха предвид обувките й, и Сара видя издутото й, ужасно дълбоко, деколте. Двете гърди на Кристъл бяха нейният билет, а тя явно беше привърженичка на „щом имаш, трябва да ги показваш“, което щеше да мине пред съдията Шварцман, но за нещастие съдията, с когото щяха да се срещнат, беше Лиз Уесъл.

— Търсех офис 39, както ти каза, но предполагам, че са забравили да сложат номера на вратите.

— Те са над звънците.

Сара посочи малките пиринчени табелки над звънците, които бяха инсталирани до всяка врата, защото вратите винаги бяха заключени, както повеляваха мерките за безопасност. Номерата наистина бяха много малки и беше трудно да се видят на тази оскъдна светлина. Сара забеляза това за първи път, може би защото познаваше всичко тук изключително добре.

— Не мога да повярвам, че съм ги пропуснала! — В гласа на Кристъл се усещаше сарказъм.

Като гледаше критично свръхнадарената си клиентка, на Сара й хрумна нещо и тя съблече сакото си. Остана по бяла блуза с къси ръкави, което не беше облеклото, с което обичаше да се явява пред Лиз Уесъл, която смяташе, че външният вид показва уважение към институцията. В този случай обаче нуждите на Кристъл бяха очевидно по-големи и Сара беше готова да направи жертви.

— Изглежда, ти е студено — излъга тя и подаде сакото на Кристъл. — Защо не облечеш това?

Кристъл я изгледа така, сякаш си е изгубила ума.

— Какво, шегуваш ли се? Тук е около деветдесет градуса.

Сара въздъхна. Толкова за опитите й да бъде тактична.

— Виж, съдията е жена, ясно? Нещата ще минат вероятно по-добре, ако се облечеш.

Кристъл сведе поглед към тялото си и смръщи вежди, после отново погледна Сара.

— О, кима тя е от онези, които ревнуват всяка жена?

Сара кимна, като се молеше действията им да не се записват от някоя охранителна камера или нещо подобно и да не й попречат при някой следващ процес.

— Няма нужда от това. Ако иска, може да има такива цици. Струват пет хиляди долара чифта. Съдиите печелят достатъчно, за да… — Улови погледа на Сара и се предаде. — Добре.

Тя пое сакото и го облече. То й прилягаше достатъчно добре и Сара осъзна, че с изключение на двете ефектни цици, тя и Кристъл имаха почти еднакви фигури. Като се изключи разсейващият факт, Сара успя да се концентрира върху клиентката си. Кристъл беше може би на трийсет и пет, имаше доста силен тен, добит в Малибу, който се съчетаваше странно с яркочервената й коса и лешниковите очи. Веждите й бяха оскубани и образуваха невъзможни извивки, носът й беше леко чип, а устните й, под пластовете яркорозово червило, бяха тънки. Беше привлекателна, имаше вид на жена, която е видяла много и е правила много неща и ще живее дълго главно за да съжалява за по-голямата част от тях.

— Чакай — каза Кристъл, когато Сара вдигна ръка към звънеца на №39.

— Какво? — Сара спря с пръст на звънеца.

— Снощи някой ми се обади в работата. Някакъв мъж. Каза ми да се махна от града или ще съжалявам.

Сара смръщи вежди. Спомените, които тези думи извикваха, накараха гърлото й да се стегне и тя ги изхвърли от съзнанието си. Сигурно нещо с Луната не беше наред и тя предизвикваше тези тревожни телефонни обаждания.

— Позна ли гласа?

Кристъл поклати глава.

— Не.

— Мислиш ли, че е било във връзка с този случай?

Кристъл кимна.

— Мисля, че беше някое от ченгетата.

— Имаш ли доказателства?

Кристъл отново поклати глава.

— Не.

Изражението й беше напрегнато, дясната й длан се свиваше и отваряше нервно. Очевидно беше, че обаждането я тревожи. Погледът на Сара беше директен.

— И мислиш ли да се махнеш от града? — Ако нейният свидетел се канеше да изчезне от града, тя трябваше да знае.

— Не искам. Току-що получих тази нова работа в „Годфадърс“, най-добрия стриптийз клуб в града, и парите са добри. — Широка усмивка озари слабото й лице. — Освен това, имам ново гадже.

— Това е хубаво. — Сара изчака секунда. — Ти си сервитьорка, нали?

— Аха.

Две секретарки минаха покрай тях като развълнувано говореха за новия сериал по телевизията. Сара реши, че очакват с нетърпение сериите на „Отчаяни съпруги“.

— И аз го гледам — каза Кристъл, след като секретарките се отдалечиха по коридора. — Филмът наистина е добър.

— Така ли? — В неделя вечер тя обикновено подготвяше работата си за понеделник. — Виж, знаеш, че ако искаш, все още можеш да се откажеш. Все още нищо не е решено.

Кристъл стисна упорито челюсти.

— И да им позволя да се измъкнат след онова, което ми причиниха? Те ме изнасилиха. Може и да не съм от класата и съсловието на повечето жени тук, но имам права. Аз също съм човек.

В това я беше уверила и Сара, когато Кристъл беше отишла при нея по време на едно от събиранията на клуба „Жените против изнасилването“ преди три седмици в сряда и й беше казала какво се е случило с нея предишната вечер. Това все още беше вярно и Сара беше готова да направи всичко по силите си, за да помогне на Кристъл да упражни правата си. Проблемът беше в това, че Кристъл живееше в съвсем различен от нейния свят, в който ченгетата имаха много власт, а жените като Кристъл се смятаха за нещо, което лесно може да се замени с друго. Сара и преди й беше обяснила, че е готова да повдигне обвиненията на Кристъл и двете да посрещнат последиците на това. Тя все още държеше на думите си. Докато Кристъл искаше да повдигне обвинение, Сара щеше да й помага. Дори и тя да пострадаше.

— Сигурна ли си? — запита я Сара за последен път с пръст на звънеца.

— Да, сигурна съм.

Така да бъде. Сара натисна звънеца и те бяха допуснати в помещенията на съдията Уесъл.

— Значи искате да получите заповед за ограничение?

Съдията Уесъл, стройна жена на около петдесет години, с къса кестенява коса и сини очи, погледна Сара с леко смръщени вежди. Канеше се да отиде в съдебната зала и беше облечена в черната си съдийска роба. В момента обаче седеше зад масивното си бюро, което изпълваше почти целия офис. Младият й помощник, мъж, кръжеше неспокойно около вратата. Сара и Кристъл стояха пред бюрото. Кристъл неспокойно пристъпваше от крак на крак, а Сара се опитваше да не обръща внимание на потракването на металните украшения по чантата й. Сара свърши с обясненията за това, какви са предимствата на нейната молба. Не забрави да спомене за телефонното обаждане, което Кристъл беше получила. Сериозното изражение на съдията Уесъл й даваше малка надежда за успех.

— Да, Ваша чест.

Да се получи заповед за временно задържане в случаи като този на Кристъл, беше обикновена практика.

— Имате ли доказателства, че офицер Макинтайър тормози мис Стамбо?

— Имаме снимка, Ваша чест. Направена е от мис Стамбо преди три дни от предния прозорец на къщата й.

Сара подаде компютърната снимка с размери на пощенски плик, която й беше дала Кристъл.

— Направих я с дигиталния си фотоапарат — каза гордо Кристъл.

Въпреки че снимката беше направена през нощта, имаше достатъчно светлина от близката улична лампа и ясно се виждаше черният „Мустанг“, паркиран до кофата за боклук. Виждаше се и пощенската кутия и номерът върху нея доказваше коя е къщата. За нещастие, човекът зад кормилото не можеше да се различи с точност. Изглежда, беше мъж с тъмна, пригладена назад, коса, но чертите му бяха размазани, защото прозорците на автомобила бяха тъмни.

— Не мога да идентифицирам този мъж като офицер Макинтайър. Съмнявам се, че и вие можете.

Съдията Уесъл каза това строго и вдигна поглед към Сара.

— Виждате ли номера на колата? — посочи снимката Сара. — Накарах да го увеличат.

Тя извади друга компютърна снимка и я остави пред съдията. Номерът на табелата изпълваше листа. Образът не беше много ясен, но номерът беше повече от четлив.

— Това е личният автомобил на офицер Макинтайър.

Съдията Уесъл погледна и кимна.

— Виждам.

Тя стисна устни и смръщи вежди, без да отделя поглед от снимките, оставени пред нея. После кимна рязко, взе химикал и подписа документите, които Сара постави пред нея със замах, после ги побутна отново към Сара, която ги прибра.

— Много добре, давам разрешение. Но разбирате, че офицер Макинтайър може да има напълно законна причина да бъде на това място.

— Благодаря ви, Ваша чест — каза Сара, когато съдията Уесъл се изправи.

Съдията Уесъл подхвана разговор със загрижения си на вид помощник, а Сара напъха документите в куфарчето си и побутна Кристъл пред себе си, преди да е имала възможност да каже нещо, което би могло да разубеди съдията.

Сара отдавна пазеше за себе си своето мнение по отношение на една мисъл. Някой някога беше казал, че съдебната зала е част от живота и го представя в пълна светлина. Това обаче беше само отчасти истина. Съдебната зала беше сцената за различни театрални постановки. Съдията и съдебните заседатели виждаха само онова, което се разиграва пред очите им. Един от триковете за успех беше да се представи най-удачната версия за жертвата. А за да стане това, двете с Кристъл трябваше да поговорят за подходящото облекло, преди да започне процесът.

— Ще видя дали ще можем да представим тези документи на офицер Макинтайър днес. — Сара почти обеща на Кристъл това, докато вървяха към стълбището. Тя отново беше облякла сакото си, а Кристъл, както и преди, показваше превъзходните си цици.

— Това ще го държи далеч от мен, нали? — запита Кристъл, когато Сара отвори вратата, която водеше към стълбището.

В този момент оттам мина мъж, който хвърли на Кристъл поглед, пълен с възхищение. Кристъл му се усмихна подканващо и той, заслепен, едва не се блъсна в Сара.

— О, извинете ме — каза той и я забеляза едва когато тя отстъпи встрани, за да не бъде прегазена. Сара въздъхна, а мъжът се отдалечи, като продължи да премигва.

— Да — каза тя, с което поднови разговора между двете.

„Би трябвало“ щеше да е по-верен отговор. Сара знаеше от опит, че заповедта за ограничение не може да попречи на човек, който сериозно е решил да се доближи до жертвата, но поне беше полезна като инструмент. Адвокатите обикновено можеха да издействат по-строги мерки — като например временен затвор — когато тази заповед биваше нарушена.

Разбира се, понякога това не помагаше особено на жертвата. В случая с Кристъл обаче фактът, че Макинтайър е ченге и, както се предполага, цени работата си, беше в нейна полза. Ако той нарушеше заповедта, освен че щеше да прекара известно време в затвора, щеше да бъде прекратена и службата му в полицията.

— А мислиш ли, че мога да получа такава заповед и за хазяина си?

— Какво? Защо?

— Защото закъснявам с наема. Виждаш ли, тази цялата работа се отразява на способността ми да печеля пари. Опитах се да му обясня, че са ме изнасилили, но всеки път, когато се прибера у дома, той чука на вратата ми след петнайсет минути. Беше там и тази сутрин. Трябваше да го чакам да се прибере в стаята си, за да изляза. Може би, ако получа такава заповед, той ще стои настрани, докато събера парите.

Сара отново въздъхна. Вече изкачваха стълбите. С напредването на деня Сара откриваше, че не разполага с обичайната енергия. Освен главата, боляха я и коленете, мускулите на краката й бяха слаби. Всъщност чувстваше цялостна отпадналост. Ако не бяха металните перила, които използваше, за да се издърпва нагоре, не беше сигурна дали щеше да стигне до първия етаж.

— Такава заповед не важи за хазяите — каза тя. Реши, че тя самата има нужда от още кофеин. Много кофеин.

— Но важи за ченгетата, нали? За всички ченгета? Или само за него?

Кристъл стигна до върха на стълбите и мина през вратата. Сара я последва и вътрешно въздъхна от облекчение. Изкачването по стълбите и разговорът вземаха своето.

— Само за него. — Тя хвърли бърз поглед на претъпкания коридор и изпита облекчение, защото Джейк не се виждаше никъде. — Защо? И други ченгета ли те тормозят?

— Има и други автомобили, някои от които паркирани пред работното ми място. — Кристъл сви рамене. — Но аз направих снимка само на този. Защото съвсем наскоро си купих фотоапарат.

— Следващия път, като видиш автомобил, отново направи снимка. И ми се обади.

Мобилният телефон на Сара, който полицията й беше върнала същата сутрин заедно с останалото съдържание на дамската й чанта, която обаче все още задържаха като веществено доказателство, започна да звъни. Държеше телефона в джоба си, а портмонето, козметиката и другите си неща — в куфарчето. Беше включила телефона на вибрация, преди да влезе в съдебната зала, и сега той слабо се опитваше да привлече вниманието й. Тя го извади и смръщи вежди, като видя номера.

— Трябва да приема това обаждане — каза на Кристъл и й махна за довиждане. Кристъл продължи да върви, а Сара каза в телефона:

— Ало.