Карън Робърдс
Изчезнала (4)

Глава 4

— По дяволите! — каза Джейк.

Морисън сви рамене и прибра телефона си в джоба.

— Знаем, че е виновен. Престъплението му е записано от камерите. Щеше да получи смъртна присъда, в това няма никакво съмнение. Той просто е ускорил хода на събитията и е спестил на данъкоплатците парите за безполезен съдебен процес.

— Цялата тази работа вони като котешка пикня. — Джейк поклати глава. — Самоубийство в затвора, вятър работа! Когато умре арестуван, но не осъден, за това е виновен или друг арестуван, или ченге и вие го знаете толкова добре, колкото и аз.

— Другото момче, партньорът му, беше надрусан — каза Сара. — Може би Дюк също е бил надрусан. Може би, като е излязъл от това състояние, е разбрал в какво се е забъркал, и се е обесил.

Джейк не изглеждаше убеден.

— Може би. А може би — не.

— Значи мислиш, че това е убийство? — Морисън звучеше скептично. — Че е бил убит от ченге и това има връзка със стрелбата по Сара?

Джейк и Сара се спогледаха. Като се имаше предвид разследването на изнасилването, тяхното общо мълчаливо съгласие означаваше „не“. Макар това да оставяше други възможности отворени.

— Каквото и да се е случило, това е още един проблем за администрацията на Кинг.

Въпреки че Морисън мръщеше вежди, Сара долови и весела нотка в гласа му. Той и Франклин Кинг, кметът на Бофорт, бяха от Демократическата партия и се бореха за поста губернатор. И тъй като Южна Каролина беше демократичен щат, винаги печелеше кандидатът на Демократическата партия. Може би един път на всеки пет изборни кампании печелеше представител на Републиканската партия. Сара не хранеше илюзии, че това беше причината Морисън да не възрази, когато тя беше настояла да предявят обвинение в случая с Кристъл Стамбо — полицейският отдел беше тясно свързан с кмета. А Морисън наистина, наистина, наистина искаше да победи кмета.

— Може би онзи, който е стоял отвън, е бил заловен снощи и му е предявено някакво друго обвинение. — Джейк звучеше така, сякаш мислеше на глас. — Той знае, че ако го свържат с това престъпление, ще получи смъртна присъда. Това е доста добър мотив да убиеш съучастника си, не мислите ли? Другият съучастник все още е под двайсет и четири часова полицейска охрана, нали?

— Да, точно както и Сара. — Морисън погледна Джейк. — Все още мисля, че при дадените обстоятелства самоубийството е най-вероятният сценарий, но човек никога не знае. Провери кой още е бил наоколо, когато Кумър се е обесил, ще го направиш ли?

Джейк кимна.

— Да.

— Наистина ли мислите, че имам нужда от полицейска закрила?

Сара си спомни, че не трябва да мръщи вежди, когато зададе въпроса на Морисън. Все още се чувстваше малко замаяна, малко не на място, но не толкова, че да не изпита страх при тази мисъл. Странно, но тя почти приветстваше това чувство. Като първите зелени пъпки на пролетта, тази нова загриженост за нейното съществуване можеше да бъде знак, че тя най-после отново започва да живее.

— Вероятно не, особено сега, когато Кумър вече не е сред живите. Той и другото момче, Морис Джонсън, който му е братовчед, между другото, ще бъдат заплаха за третия съучастник, а не за теб. Ти не си видяла кой е стрелял по теб, нали?

— Не.

— Тогава, вероятно си вън от опасност. — Морисън сви рамене и направи гримаса. — Имаше такова объркване, когато те доведоха снощи, че ние всички решихме, че е по-добре да се погрижим за твоята безопасност, отколкото да съжаляваме.

— Добра мисъл. — Тонът на Джейк беше сух.

Сара не обърна внимание на това, както и Морисън. Тя продължи да гледа шефа си.

— Момиченцето в магазина, онова, което току-що видяхте на записа, също ли е под полицейска закрила?

Той поклати глава.

— Не, доколкото знам. Никой нищо не ми е казвал за момиченце. Сега, като го видях на записа и чух от теб, разбрах за него.

Мобилният му телефон отново зазвъня. Той отговори, заслуша се и каза:

— Да, идвам.

Изключи телефона си и погледна Сара и Джейк.

— Е, трябва да тръгвам. — Вдигна ръка за довиждане. — Трябва да съм на много места, имам много неща за вършене. Знаете как е, винаги съм зает. Радвам се, че ти се е разминало снощи, Сара.

— Всички се радваме. — Тонът на Джейк беше дори по-сух отпреди.

— Чакай.

Сара, изпаднала в лека паника, се размърда, за да го види как излиза, и заради това усилие беше пронизана от множество болки. Морисън спря с едната си ръка върху бравата и я погледна въпросително.

— Трябва да съм в съда в девет — каза тя. — Делото „Паркър срещу Южна Каролина“. Лиз Уесъл е съдията, а знаеш как побеснява, когато някой не се яви. Кажи ми, че има кой да ме замести.

Морисън махна с ръка.

— Изпратих Дънкан. Тя го обича. Той ще помоли за отлагане. Не би трябвало да има проблем, защото всички знаят какво се е случило с теб. — Той й се усмихна. — И това е начин да „излъскаш“ имиджа на офиса. Онази касета от охранителните камери ще се върти с дни по телевизията. Помощникът на областния прокурор спасява малко момиченце — ще добием нова репутация.

Като каза това, той излезе. Сара гледаше как вратата се затваря след него, после погледна триумфално Джейк, който все още стоеше до леглото.

— Казах ти, че там имаше и момиченце.

Устните му се извиха леко в краищата.

— Хей, нито за миг не съм се съмнявал в това.

— Да, точно така. — Тя го изгледа сериозно, да не кажем, строго, после въздъхна и се размърда, за да се намести по-удобно. — Няма значение. Само открий какво е станало с нея, ще го направиш за мен, нали? Предполагам, че не е била застреляна.

— Ако беше така, щях да знам. И щяха да го кажат по новините.

— И аз това си помислих.

— Може би просто е изтичала у дома си. Сигурно е била уплашена до смърт.

„Беше ужасена. Детето беше наистина ужасено“.

Ако се опиташе, Сара можеше отново да види израза на лицето й и да чуе писъците й. Трябваше да направи усилие, за да прогони тези образи от ума си. Концентрира се върху информацията, която имаше.

— Тя познаваше Мери, касиерката. Когато застреляха Мери, тя изскочи изпод масата и започна да пищи и да я вика по име.

— Не е лесно за едно дете да види такова нещо.

— Да.

Сара си пое дълбоко дъх и направи всичко възможно да не допусне спомените отново в съзнанието си. „Не е лесно за когото и да било да види такова нещо“. На вратата се почука силно и кратко и влезе медицинска сестра още преди Джейк или Сара да са успели да отговорят.

— Как се чувствате тази сутрин?

Жената се усмихна лъчезарно на Сара. Беше висока и пълна, четирийсет и няколко годишна, с остра кафява коса и очила. Беше облечена в синя престилка и буташе количка, чиито колела скърцаха.

— Ето закуската, а после ще трябва да проверя…

— Добре съм. А, ъъ, добре съм.

Сара се разсея и загледа как Джейк прави бързо две крачки, за да се отмести от пътя на количката.

— Излизам — каза Джейк, когато сестрата пъхна термометъра под езика на Сара, а после вдигна китката й, за да провери пулса. — Ще се върна по-късно. Ако нещо възникне, Абът е пред вратата.

Абът беше ченгето. Като знаеше колко много Джейк мрази иглите и всички други медицински приспособления, Сара беше изненадана, че беше останал до леглото й толкова дълго. Сигурно наистина се тревожеше за нея.

— Справяте ли се добре със системата?

Сестрата натисна леко плътта й до иглата, за да се увери, че тя е на мястото си и е все така добре прикрепена с лепенката. Джейк трепна и тръгна към вратата.

— Да, чудесно. Джейк…

В гласа й се долавяше настоятелна нотка. Той вече беше преполовил разстоянието до вратата.

— Знам. — Хвърли поглед през рамо към нея. — Да намеря момиченцето.

— Да. Благодаря. — Той вече беше хванал бравата, когато Сара изведнъж се сети нещо. — О, мили боже! Джейк. — Той повдигна вежди и отново й хвърли поглед през рамо. — Суити-пай. Ще се отбиеш ли вкъщи и да го пуснеш навън? И да го нахраниш?

Джейк изстена.

— Защо аз?

— Защото ти си тук. Защото си моят най-добър приятел. Защото имаш ключ за къщата ми — каза тя умолително.

Щеше и да затрепка безпомощно с мигли, но помнеше, че не трябва да помръдва нито един лицев мускул. Освен това, сестрата се занимаваше с превръзката на главата й и вероятно щеше да е добре, ако тя не прави внезапни движения в този момент.

— Не съм си ходила у дома, откакто вчера излязох за магазина, а Суити-пай наистина има нужда от разходка. И защото той те обича.

Джейк изсумтя.

— Моля?

Той стисна устни. Сара без малко да се усмихне. Тя беше добър адвокат и разпознаваше кога човек се е предал.

— Дължиш ми услуга — каза той.

— Знам. Много ти благодаря.

— Присмиваш ли ми се?

— Не, разбира се, че не. Освен това, ако се засмея, ще те заболи главата. — Тя се сети нещо друго и всичката й веселост се изпари. — О, и, хм, имаш ли нещо против да се отбиеш някъде, за да купиш кучешка храна? Точно затова снощи аз се озовах в магазина „Куик-Пик“.

— Споменавал ли съм някога, че си много досадна?

— Да, често го казваш.

Той се усмихна леко на себе си при тези й думи. След това бързо излезе може би — за да не каже тя и нещо друго.

— Той обича „Кибълс ин битс“! — извика тя след него. После въздъхна и се остави на грижите на сестрата.

 

 

Проблемът със Суити-пай беше, че той не беше мил и сладък. Тежеше над осем паунда и често показваше лош нрав. Не че Джейк го обвиняваше особено за негативното му отношение към света. Кучето беше много, много грозно, от онези, които очакваш да видиш в кучешките борби или като охрана, и беше принудено през всичките девет години от живота си да отговаря, и на обществени места, на името Суити-пай. Унижението беше огромно. Всеки път, като се сетеше за това, Джейк беше почти готов да прости на Суити-пай омразата, с която кучето се отнасяше към света. Почти.

Това второто почти му дойде наум, когато Джейк тихо влезе в скромната тухлена къща на Сара, която тя беше купила, защото не би могла да живее със Суити-пай в апартамент, а ако го нямаше него, нямаше кой да я поздравява със сърдито ръмжене.

— Хей, Суити-пай, здравей.

Като затвори вратата след себе си с известна неохота, защото злобното ръмжене почти го накара да отстъпи и избяга, Джейк се огледа предпазливо за домашния любимец на Сара, докато вървеше по коридора към кухнята, която, като останалата част от дома на Сара, издържан в стил ранчо, беше изключително спартанска. Обикновени бели стени, без картини или чинии, или каквито и да било украшения, по тях. Полущори, а не завеси. Под от тъмно дърво. Минимум мебели. Нещата, необходими за живота, но никакъв лукс. Това беше истинската Сара.

Джейк преглътна и последния „Сникърс“, който си беше купил в „Томпсън Мини-Март“ на път за тук, изпи кафето, което си беше взел от кафемашината в същия магазин. Това му заместваше закуската. Остави торбата с кучешката храна „Кибълс ин битс“, която послушно беше купил, на кухненския плот, който беше бял като всички уреди и шкафчета в кухнята — масата и четирите стола в средата й бяха от тъмно дърво — и погледна часовника на стената над хладилника. Беше девет и двайсет и пет минути. Исусе, имаше и други неща за вършене. Доброто, когато имаш собствен бизнес, е, че работното ти време не е строго определено. Лошото беше, че ако нямаш работа и не печелиш, не ядеш. И не можеш да си платиш сметката за електричеството. Нито ипотеката. Нито пък можеш да си позволиш нещо друго. Нито… Списъкът май беше безкраен.

Беше обещал на Морисън, че ще има резултати по разследването по случая Пери, а за това трябваше отново да се разгледат часовете на събитията, за да се определи дали заподозреният в убийство има, или няма, алиби. И това трябваше да стане до пет часа следобед днес. Беше обещал на застрахователната компания „Фортис“ досие за бандата, която редовно мамеше компанията по следния начин: пълна кола с хора кара по магистралата, после натискат рязко спирачките насред движението, така че задният автомобил неминуемо ги удря, и като следствие от това всички в колата предявяват искания към компанията за нанесени леки телесни повреди. Това досие също трябваше да е готово до пет часа днес. Беше обещал на Ели Шнайдер, известна местна адвокатка на частна практика, доклад за любовните авантюри на съпругата на един от клиентите й и пак до пет часът следобед. А и това бяха само най-главните неща в изгладнелия му за сън мозък. За другите не се сещаше в момента. Беше сигурен, че като стигне в офиса си, ще открие, че го чакат още хиляда други неща.

Но в живота му имаше и Сара. Винаги Сара.

Не можеше дори да мисли за шока, който беше преживял снощи, когато беше разбрал, че е простреляна. Докато стигне в болницата, вече се беше облял в студена пот. Дори след като лекарите му казаха, че раната в главата й не е нещо сериозно, не беше успял да се отпусне. Непрекъснато си задаваше въпроса кой, и защо, е стрелял по нея. Според него възможността някой да е използвал обира като прикритие за убийство беше далечна, но все пак съществуваше. Възможността по нея да е стрелял трети участник, ако се предположеше, че има такъв, за да я накара да замълчи, след като тя обаче не го е видяла, също не беше особено приемлива. Сега, след като беше имал възможност да помисли малко повече, а и вместваше по някакъв начин и смъртта на Доналд Кумър в това, му беше хрумнала друга възможност. Третият участник, който е наблюдавал нещата отвън и е видял, че не вървят добре, може би е искал да елиминира единствените хора, които биха могли да го идентифицират, преди да побегне, и е стрелял или по Кумър, или по братовчед му, но е уцелил Сара по погрешка. Или… Е, имаше още много „или“, които трябваше да премисли. Единственият оцелял свидетел, освен Сара, беше момиченцето, което, слава богу, се беше оказало сто процента от плът и кръв. Трябваше да я намери заради спокойствието на Сара, а и заради своето собствено. Мъжът, стрелял по Сара, можеше да се опита да убие и детето, макар то също да не го беше видяло — нещо не особено вероятно, но не и невъзможно. За да може отново да диша нормално и спокойно, за да може тежестта да се смъкне от раменете му и тревогата да изчезне от мислите му, той трябваше да намери отговора на всеки от тези въпроси. А междувременно, трябваше да предприеме необходимото, за да осигури безопасността на Сара.

Но вместо да се захване за работа, ето, че се занимаваше с това да осигури закуската и изпишкването на любимеца на Сара.

— Суити-пай! Хайде, момче!

Кучето не се виждаше никъде. Ръмжене, ниско и заплашително, го увери, че Суити-пай е жив и е някъде наблизо, че знае за присъствието му в къщата. То идваше от далечния край на коридора, където бяха двете спални — тази на Сара, където вероятно се беше настанило кучето, и свободната. Джейк познаваше свободната стая много добре, защото беше прекарал не една нощ в нея. Нощи, в които беше прекалено пиян, за да шофира до дома си, или пък други нощи, в които тя имаше нужда той да остане при нея. Нощи, в които единият от тях се беше жертвал, за да запази разсъдъка на другия.

Но той винаги спеше в свободната стая, никога — в леглото й.

От доста време вече си забраняваше да мисли за Сара и секс едновременно. През годините, защото не си позволяваше това, Сара и сексът като че ли се изключваха взаимно. За щастие, имаше много жени, с които можеше да прави това, и го правеше. А тя… Доколкото знаеше, не беше правила секс през седемте години, в които я познаваше.

Той не знаеше как щеше да реагира, ако тя някога направеше това с когото и да било.

„Това е нещо, за което ще мисля, когато се случи“, помисли си Джейк с горчивина, докато отваряше задната врата. Засега, а и за в близко бъдеще, те бяха „най-добри приятели завинаги“, както с хумор беше изразила тя отношенията им в картичката за неговия рожден ден миналия месец. Тогава той беше прочел поздрава, беше направил гримаса и едва не я беше запитал: „И какво ще стане, ако се уморя да бъда твоят най-добър приятел?“

Но не беше задал този въпрос и моментът беше отминал. След това той беше много зает, после тя беше много заета, а след това я бяха простреляли. Неговата реакция на това беше нещо, което трябваше да премисли по-късно, когато имаше време и на трезва глава.

В момента трябваше да се погрижи за Куджо. И единственият начин да го направи, беше — да приключи с това.

— Суити-пай! — извика той, чувствайки се като идиот.

Така ставаше, когато си най-добрият приятел на жена — получаваш всичките главоболия на една връзка, но без да се ползваш от нейните привилегии. Ако животното беше в такова лошо настроение, в каквото изглеждаше по ръмженето му, на Джейк можеше да се наложи да си спасява задника още през следващите две минути.

— Тук, Суити-пай.

Зловещо драскане на нокти по дървения под го предупреди — Суити-пай се движеше. Джейк отвори вратата, така че кучето да излезе направо навън. Задният двор беше малък, спретнат, с ограда. Всъщност, оградата беше двойна. Новите съседи отляво имаха котка. Много обичана и добре гледана котка. Още известна като най-големия враг на Суити-пай. И затова се налагаше да има здрава и висока ограда, която да не позволява на Суити-пай дори да види котката.

По мнение на Джейк, не ставаше въпрос за ако, за кога, Суити-пай ще изяде котката за обяд. Сара обаче не виждаше нещата по този начин.

Бърз поглед към часовника му каза, че вече е девет и трийсет и пет. Чувстваше как нетърпението се надига у него, но правеше всичко възможно то да не проличи в гласа му. Освен че беше грозен и имаше лош нрав, Суити-пай също така беше особено чувствителен към емоциите на хората около него. Тази дума, чувствителен, беше употребена от Сара, което накара Джейк да извие очи към небето. Работата беше в това, че ако не почувстваше любовта в тона му, Суити-пай щеше да остане на мястото си и никога нямаше да излезе през вратата. Джейк си представи как ще му се наложи да го изкарва с метла изпод леглото на Сара, и потрепери. Нямаше да стори това, освен ако не беше абсолютно необходимо.

— Хайде, Суити-пай!

Мислеше, че гласът му е още едва ли не захарен, но очевидно в него се долавяше и фалшива нотка, защото Суити-пай, който тогава току-що се беше подал иззад ъгъла, отговори със силно ръмжене и показа страхотни бели зъби.

— Добро куче — каза Джейк, готов дори да лъже. Той потупа вратата, за да подкани кучето да излезе. — Не искаш ли да се поразходиш навън?

Като продължаваше да ръмжи, Суити-пай се поколеба, гледайки заплашително Джейк с черните си очи. Джейк направи гримаса, напомни си, че притежава гордост, която не му позволява да напусне поста си, и поклати глава при мисълта на избора на Сара на домашен любимец. Кучето беше смесена порода с глава на питбул и мускулестото тяло на ротвайлер. Козината му беше къса и груба, почти изцяло черна. Всяка една от лапите му беше с размерите на дланта на Сара. Опашката му беше дълга и дебела, то я държеше винаги ниско и никога не я размахваше насам-натам — не, Суити-пай не вършеше такива глупости. Повтарям, Суити-пай не беше от кучетата, които въртят опашките си.

Но Сара го обичаше. И Джейк дори можеше да разбере защо. Тя и Лекси го бяха спасили от общинския приют, когато той беше само шестмесечно и зле ранено кученце. Малката Лекси му беше дала името Суити-пай. Въпреки техните нежни грижи за него, то никога не беше загубило недоверието си по отношение на човешката раса. И особено към мъжката половина от нея.

Но Суити-пай също обичаше Сара. Джейк предполагаше, че беше обичал и Лекси.

Което беше достатъчна причина Джейк да стои насред кухнята на Сара и да се опитва да придума това глупаво куче да излезе навън и да използва любимото си дърво.

— Навън, Суити-пай.

Джейк отново потупа задната врата — този път, малко по-силно. Суити-пай, който го познаваше прекрасно, макар през цялото време да показваше, че не е особено очарован от запознанството им, престана да ръмжи и тръгна, сякаш със сковани крака, към вратата. Все още гледаше злобно Джейк, устните му още бяха дръпнати назад и разкриваха белите му зъби, но поне не ръмжеше. Джейк смяташе това за плюс. Като мина край Джейк, кучето стегна раменете си, все едно че очакваше ритник или удар. Джейк, от своя страна, също се напрегна и се помоли голите му прасци да останат цели и невредими. Но всичко мина добре — Суити-пай излезе навън, прекоси верандата и слезе по стъпалата без инцидент. Джейк, от своя страна, въздъхна от облекчение и затвори вратата. При шума от затварянето й Суити-пай хвърли поглед назад, после вдигна крак до орловите нокти, които растяха в подножието на стъпалата.

Следващото препятствие щеше да бъде да придума животното да влезе отново вътре, но за това щеше да се тревожи след малко. Джейк напълни чинията му с храна, хвърли бърз поглед през стъклото на вратата, за да се увери, че Суити-пай прави онова, което се очаква от него, а не преследва някоя котка и особено тази на съседите, после тръгна към тоалетната, която се намираше в края на коридора, за да облекчи собствените си естествени нужди.

Беше почти стигнал там, когато чу лека музика, каквато никога досега не беше чувал в дома на Сара.

„Какво, по дяволите…“

Стъпките му станаха по-бавни, веждите му се сключиха, той се ослуша. Трябваше му минута, но разпозна песента. В следващата секунда разбра, че музиката идва от спалнята на Сара. Зад затворената врата на спалнята й, за да бъдем по-точни.

Затворената врата на спалнята й, която тя винаги, винаги оставяше отворена, защото Суити-пай обичаше да дреме под леглото й.

Онова странно чувство, което беше запазило живота му през деветте години, през които беше агент на ФБР, се събуди и по гръбнака му полазиха тръпки. Музиката беше обикновена детска песничка, но това, че се чуваше сега в дома на Сара, където не би трябвало да има никого, беше повече от подозрително. Чувстваше, без да знае точно как и защо, че зад затворената врата на спалнята се крие нещо зловещо.

Инстинктивно, Джейк протегна ръка към пистолета „Глок“, който някога беше част от него като ръцете или краката му, но само за да си спомни, че сега, когато водеше спокойното съществувание на частен детектив, го държеше заключен в бюрото си в офиса.

По дяволите.

Можеше да отиде с колата до офиса, да го вземе и да се върне.

Можеше да извика ченгетата да претърсят къщата.

Или можеше да се въоръжи със смешно малкия нож, който беше в джоба му, да направи три огромни крачки и да отвори вратата на спалнята.

Окей, беше прекалено нетърпелив за първото и истински мъж, затова избра второто. Или прекалено глупав. Както и да е.

Като сдържа дъха си, заслушан в музиката, която сега му се струваше призрачна и странна, той извади ножа от джоба си и го отвори. Не беше голям, но знаеше какво да прави с него, ако се наложи. Стисна го здраво и отиде до края на коридора, натисна бравата и отвори вратата.

И се закова на място от шок.