Карън Робърдс
Изчезнала (5)

Глава 5

Из цялата стая бяха разхвърляни играчки. Кукла Барби. Дълга два фута розова пластмасова кола „Корвет“. Вълшебна пръчица. Малко пурпурно огледалце с цветя, вплетени като венец около стъклото. Черно дървено конче. Еднорог.

„Когато си наречеш някоя звезда…“

Мелодията, странно зловеща, изпълваше ушите му и той бавно разбра какво вижда — играчките на Лекси. Недокоснати от години, те бяха прибрани в гардероба на Сара. Сега лявата врата на гардероба й беше открехната. Голямата синя кутия, където бяха прибрани играчките, беше наклонена на една страна, а хартията, в която бяха увити, се виеше по тъмния под и приличаше на ивици сняг. Той видя капака, напъхан наполовина под гардероба.

Струя леденостуден въздух докосна бузата му и му хрумна, че стаята е неестествено студена. Призрачно студена.

„Исусе, човече, стегни се. Сигурно за това са виновни климатичната инсталация и затворената врата“.

Нямаше никого тук.

Бърз поглед наоколо потвърди това, освен ако някой не се криеше под леглото или от другата страна на гардероба. Стаята беше празна. Като останалата част от къщата, спалнята на Сара беше малка и семпло обзаведена. Голямото легло беше поставено до стената срещу вратата, между двата прозореца, които бяха големи и в стил петдесетте години на миналия век. Леглото имаше обикновена дъбова табла и бяла покривка, която стигаше до пода. То беше, както той очакваше, защото познаваше Сара, спретнато и оправено. Щорите бяха спуснати, така че, въпреки ярката слънчева светлина отвън, в стаята цареше полумрак. На нощното шкафче от дясната страна на леглото имаше нощна лампа, будилник, телефон и книга. Срещу леглото имаше дъбов шкаф, над който имаше огледало. Това бяха единствените мебели в стаята. Те изглеждаха точно така, както трябваше, ако последният човек, който е бил тук, е била Сара. Ако той беше прекъснал кражба с взлом, то крадците не бяха пипали нищо друго, освен гардероба.

Не. Поправка — кутията с играчките в гардероба.

„Окей, но това е повече от странно“.

Работата беше в това, че той беше абсолютно сигурен — никой крадец не би могъл да мине покрай кучето.

Освен може би ако някой беше влязъл през прозореца и затворил Суити-пай в коридора.

И си беше играл с играчките на Лекси?

Умът на Джейк трескаво работеше. „Каква вероятност имаше? И все пак?“

Като се движеше извънредно внимателно, Джейк отиде до прозорците и провери. Те бяха затворени и заключени. После той отиде до гардероба и като внимаваше да не премести нито наклонената кутия, нито хартията по пода, отвори дясната врата на гардероба, за да може добре да погледне вътре. Гардеробът не беше дълбок и един поглед беше достатъчен да го увери, че никой не се крие вътре. Доколкото той можеше да каже, всичко си беше на мястото. Дрехите й бяха спретнато подредени, обувките й — може би около шест чифта, вариращи от маратонки до обувки с токчета средна височина, нищо забележително — бяха подредени на рампата в задната част на гардероба. На най-горния рафт бяха спретнато подредени в редица пластмасови кутии.

Кутията с играчките беше прибрана в задната лява половина на гардероба. Той знаеше, защото сам я беше видял да я поставя там. И доколкото знаеше, тя не беше дори докосната в последните четири години.

Сега някой беше отворил гардероба, наклонил кутията на една страна и разпръснал съдържанието й из стаята.

Въпросът беше кой.

Джейк все още се мъчеше да отгатне отговора на този въпрос, когато коленичи, за да надникне под леглото. Нищо, освен старото плюшено кученце, с което Суити-пай обичаше да спи.

„Когато си наречеш някоя звезда…“

Мелодията започваше да се запечатва в главата му. Джейк стисна зъби, изправи се и последва звука до първоизточника му — кончето еднорогче. Играчката лежеше на една страна. Когато я взе, музиката спря.

Той смръщи вежди, докато гледаше надолу към нея. Това беше играчка за много малко дете, може би около фут дълга от кадифеното носле до опашката, и висока около петнайсет инча, ако бъдеше измерена от сатенените си копитца до върха на бляскавия златист рог. С изключение на рогчето, синята копринена панделка, завързана около врата му, и чифт стъклени сини очички, то цялото беше от бяло кадифе и сатен. В средата се усещаше нещо твърдо и той предположи, че това е механизмът, който осигуряваше мелодията. Той не видя никакво копче или някакво друго очевидно средство, посредством, което да се пуска и спира музиката, но когато го обърна в ръцете си, за да погледне от долната страна, музиката отново започна.

„Когато си наречеш някоя звезда…“

Странно, но тази музика му действаше на нервите. Като се отърси, доколкото можа, от това чувство, Джейк обърна играчката. Призрачната мелодия спря. Той опита отново — обърната обратно, играчката свиреше, а когато беше държана правилно, мълчеше.

Как можеше да се купи такава играчка на дете? Джейк беше готов да се обзаложи, че тя беше омръзнала на Сара много преди да я прибере в кутията за играчки.

Но основното беше, че сега играчките бяха разпилени навсякъде по пода, вместо да бъдат прибрани в гардероба.

Дали Суити-пай не се е добрал някак си до кутията с играчките? Не изглеждаше вероятно. Точно както не беше от онези кучета, които си въртят опашките, Суити-пай не беше и от този тип кучета. Доколкото Джейк знаеше, Суити-пай ядеше, спеше, ръмжеше заплашително и излизаше навън. Той обичаше да играе толкова, колкото и едно дърво обича това.

Джейк сведе поглед към играчката в ръката си и се замисли усилено.

Нямаше как да се е случило нещо, докато той беше в къщата. Не можеше крадецът да е минал покрай него тази сутрин — нито на влизане, нито на излизане. Къщата беше прекалено малка. Ако това беше направил човек, трябваше да е влязъл в къщата, преди Джейк да се появи на сцената, вероятно снощи, докато Сара е била в болницата.

Освен ако не го беше направила самата Сара.

Погледът на Джейк отново обходи стаята. Играчките бяха безразборно разхвърляни по пода — като че ли безгрижно дете беше отворило кутията и ги беше извадило и захвърлило една по една. Не можеше да си представи Сара, организираната и подредена Сара, за която играчките бяха скъпоценна реликва, да направи такова нещо.

От друга страна, също толкова трудно му беше да си представи някой крадец да прави това. Нямаше никакъв смисъл. Както и да е, в къщата нямаше признаци да е влизано с взлом, а и Суити-пай беше тук. Той, лично, се беше изправял срещу различни престъпници с различни видове оръжие, но нищо не би го спряло по-бързо и по-ефикасно от близка среща със Суити-пай.

А той познаваше кучето от години. Гордееше се, че е сред малкото хора, които то не мрази.

Всеки непознат, влязъл в къщата на Сара и срещнал Суити-пай, би се втурнал веднага навън, преди кучето да го е нападнало.

Което, като цяло, ликвидираше почти изцяло сценария с кражбата с взлом.

Но ако тук не беше влязъл крадец, а и Сара не беше направила това, значи оставаше кучето. Цялата работа изглеждаше така: елиминирай онова, което в никакъв случай не е могло да се случи, и това, което остава, е онова, което се е случило.

А той оставаше с кучето.

Вратата на спалнята беше затворена.

Това беше проблем. Ако Суити-пай беше виновникът за всичко, как беше влязъл в спалнята, след като вратата беше затворена?

Окей, да започнем с това, че вратата вероятно е била отворена. Сара винаги оставяше вратата на спалнята си отворена, така че това беше вероятно. След като кучето е ровило из нещата на Сара, то е изтичало вън от стаята и е затворило, без да иска, вратата. Може би дори е изтичало навън с играчка в устата. Или нещо подобно.

Да си представи Суити-пай в роля, която не беше типична за него, да предположи, че той напълно е променил характера си, може и да беше преувеличение, но Джейк не разполагаше с по-добро обяснение за онова, което виждаше.

Освен ако не го беше направила самата Сара.

Джейк дори не искаше да мисли за това. Този сценарий слагаше началото на възможности, за които наистина не искаше да мисли.

Един от начините да разбере, беше просто да я попита.

При тази мисъл Джейк направи гримаса. Ако не тя беше разпиляла играчките, а той не мислеше, че такава възможност въобще съществува, щеше силно да я разтревожи, ако й кажеше какво е заварил в спалнята й. Това щеше отново да я потопи в отчаянието, което тя едва беше успяла да преодолее.

Не можеше да го направи. Нямаше начин да й причини такава болка. Не и ако не беше абсолютно наложително.

Каквото и да се беше случило тук, тя не трябваше да знае за това. Той можеше да поправи нещата.

С тази мисъл, Джейк изправи кутията за играчки, взе малко от хартията и уви отново еднорогчето. После внимателно го остави изправено в кутията и намести около него някои от пластмасовите играчки, които не бяха се изсипали, за да не се преобърне и мелодията отново да започне. Вдигна куклата Барби, колата, пръчицата и огледалото и ги уви в хартия, след което прибра и тях в кутията. Накрая постави капака, прибра кутията в гардероба, където тя стоеше недокосната от години, и затвори вратата му.

Мисията изпълнена.

Огледа се. Сега всичко в спалнята на Сара изглеждаше чисто и подредено както винаги.

Само в случай, че виновникът беше кучето, Джейк затвори вратата на спалнята и пробва дали е затворена добре. Беше. „Освен ако не прегризе дупка в дървото, Суити-пай няма как да влезе тук“, помисли си той доволно. После претърси набързо останалата част от къщата, провери прозорците, огледа се внимателно. Всичко беше наред. Всичко беше на мястото си.

Основното беше — няма никого в къщата. И доколкото той можеше да каже, никой не беше влизал в къщата.

— Ти ли извади играчките от гардероба? — запита той Суити-пай веднага, когато успя да го придума да влезе обратно в къщата.

Кучето беше заето с храната си и не си направи труда дори да изръмжи. Ядеше колкото можеше по-бързо, с опашка, прибрана между краката, и с поглед, оглеждащ територията му, сякаш се страхуваше, че някой — например Джейк, който никога през всичките тези години не го беше наричал лошо куче в очите — ще извърши някаква подлост, докато то се храни.

Джейк въздъхна. В случая със Суити-пай поне лошотията беше нещо неизкоренимо.

Не можеше, в никакъв случай не можеше, да си го представи да тича наоколо с играчките на Лекси в уста.

Но ако Суити-пай не беше виновен, тогава кой беше? И дали преобърнатата кутия с играчките имаше нещо общо със стрелбата по Сара? Изглеждаха като две напълно отделни, несвързани събития, но…

Джейк все още си блъскаше главата над тези възможности, докато, в същото време, заключи задната врата, излезе през входната и я заключи, след което се увери, че и двете са абсолютно затворени и заключени.

Седна в колата и потегли, но не беше по-близо до отговора, отколкото когато за първи път отвори вратата на спалнята на Сара. Чувстваше се неспокоен, както никога досега в живота си.

 

 

Сара беше изписана от болницата след пет часа следобед. Правилата в болницата изискваха да бъде отведена до входа в количка, което й се беше сторило много смешно, когато сестрата се беше появила в стаята с нея. Но сега, докато стоеше на тротоара и се опитваше да измине няколкото стъпала и метра до колата на Джейк в задушаващата жега, откри, че неочаквано и за самата нея, й се вие свят и всъщност е безкрайно благодарна за твърдата ръка на Джейк, който я подкрепяше. Не че щеше да му позволи да знае за това. Ако той, по някакъв начин, узнаеше колко зле се чувства тя, щеше да я накара отново да влезе вътре — толкова бързо, че краката й щяха да вдигнат пушилка.

— Грижете се за себе си — каза й сестрата, завъртя количката и тръгна отново към оживеното фоайе.

Сара й махна в отговор, видя образа си в тъмното стъкло на колата на Джейк и направи гримаса. Изглеждаше точно като мъртвата героиня от филма на Тим Бъртън „Мъртвата младоженка“, само дето беше с къса коса и беше по-скоро с бледа, а не синя, кожа. С други думи, не толкова добре. За добрия й външен вид не помагаше лепенката, която покриваше дългата два и половина инча рана точно над дясното й ухо и че косата около нея беше остригана ниско, чак до кожата на главата. Ефектът далеч не беше стилен и тъй като не възнамеряваше да отиде на работа следващата сутрин, тя прекара няколко напрегнати секунди в мислене каква прическа би могла да прикрие това. Като стигна до заключението, че нищо не може да поправи това, тя се отпусна мрачно на предната седалка на автомобила на Джейк, марка „Акура RL“.

Напомни си, че трябва да закопчее колана и да затвори вратата. Автомобилът беше черен отвън и с издържан в черно интериор. Седалката беше много гореща под голите й крака, въпреки че климатичната инсталация работеше, и тя ги размърда неспокойно, макар да не можеше да избегне допира с кожената тапицерия. Той беше дошъл да я вземе направо от офиса си, което означаваше, че е пътувал само десет минути. Навън беше деветдесет и седем градуса по Фаренхайт и на колата й беше необходимо време, за да се охлади. Беше облечена в дрехите, които държеше в офиса си за всеки случай и които й беше донесла нейният административен помощник Лини Сан. А това означаваше — къса пола в цвят каки, бяла блуза без ръкави, морскосин блейзър, чисто бельо, чорапогащник и обувки с високи токчета. В момента блейзърът и чорапогащникът, както и болкоуспокояващите, които лекарите й бяха дали, когато й бяха заръчали да се грижи за раната си, бяха натъпкани в торбичката, която Джейк току-що беше захвърлил на задната седалка. Беше толкова горещо и влажно, че тя беше съвсем леко облечена.

Мрачно, без настроение, Сара гледаше през предното стъкло как Джейк заобикаля колата, за да седне зад кормилото, и как пъха нещо — вероятно бонбон — в устата си. Той се хранеше най-лошо и нездравословно от всички възрастни, които тя познаваше, обикновено избираше все нещо от типа на бърза закуска — ако нещо е мазно и причинява затлъстяване, можете да разчитате, че той ще го изяде за вечеря. Освен ако, разбира се, нямаше бурна връзка с някоя Блонди (тя беше измислила това име за редицата негови приятелки, всичките на по двайсет и няколко, всичките руси и с големи цици). В такъв случай или тя му приготвяше вечеря, или двамата се хранеха в някое по-прилично от пицария заведение, където храната е по-питателна.

Работата при тези Блонди беше, че всичките си приличаха, и беше трудно човек да ги различи. Но трябваше да му се признае, че очевидно знае какво харесва и се придържа към него.

Джейк се настани на седалката до нея, тръшна вратата и тя извърна глава, бедната й глава, която й сега я болеше ужасно и я чувстваше тежка като канара, за да го погледне.

— Благодаря, че дойде да ме вземеш.

Той изсумтя нещо в отговор, запали двигателя и те потеглиха. Откакто се бяха видели сутринта, той се беше обръснал и беше сменил късите си панталони и тениската с тъмносиви панталони и светлосиня риза, сега вече почти толкова измачкани, колкото и дрехите, с които беше спал предната нощ. В момента яката на ризата му беше отворена, а ръкавите бяха навити над лактите. Тя предположи, че беше захвърлил сакото и вратовръзката някъде през деня. Също като при нея, голяма част от работата му изискваше добра външност, делови дрехи.

— Кажи ми пак, защо те изписват днес?

Той звучеше сприхаво. Изглеждаше раздразнителен. И уморен. Очите му бяха зачервени, кожата около тях — подута. Веждите му не бяха точно сключени, но бяха силно смръщени, което не беше добър знак. Беше едър мъж, с широки рамене и мускулест и заемаше доста повече от полагащото му се пространство в колата. Ако не го познаваше толкова добре, тя вероятно щеше да го намери за заплашителен.

Но той беше Джейк и тя го познаваше много добре. Бяха минали много години от времето, когато й изглеждаше заплашителен. Сара сви рамене.

— Предполагам, че са нямали причина да ме задържат.

Истината беше, че лекарите искаха да я задържат поне още една нощ. „Като предпазна мярка“, беше казал доктор Соломон. Но на нея й прилошаваше от болницата, от това, че в стаята надничаха хора на всеки пет минути, беше й омръзнало да я преглеждат и се чувстваше като човек, изложен на показ. По местните новини непрекъснато излъчваха записа от охранителните камери на магазина. Не че тя го гледаше. След като Морисън беше излязъл, телевизорът в нейната стая беше останал твърдо изключен. Но тя и без това знаеше какво предават, защото безброй хора й го казваха, когато се отбиваха да проверят как се чувства, да й изкажат съчувствието си или да видят, както се изразяваше една от сестрите от нейния етаж, „героинята на деня“. Всички, от болничния екип до нейната собствена административна помощничка, до жената, която живееше в отсрещната къща, се отбиваха и говореха все по същата тема — обира в магазина. Бяха се отбили и двама детективи от полицейския отдел на Бофорт, за да запишат показанията й. Марк Камински, когото Морисън вече беше назначил да води обвинението срещу момчето скелет, или Морис Джонсън, ако се възстанови, разбира се, беше дошъл, за да я пита за подробностите около престъплението. Тя, в отговор, също се беше опитала да го разпита само за да разбере какво знае той, но тъй като беше жертва и щеше да бъде свидетел в предстоящия съдебен процес, на него не беше позволено да й каже каквото и да е. Той й каза обаче, че Джонсън още не се е върнал в съзнание след стрелбата и че освен това не знае нищо друго. По-късно, когато ченгето пред стаята й отиде на обяд, успя да се прокрадне водещата от пети канал Хейли Уинстън, придружена от оператор, и да я помоли за интервю. Сара беше така изненадана, че отговори, със заекване, на няколко въпроса, преди болничният екип, който тя извика с няколкократно натискане на предназначения за това бутон, да се появи и да ги изрита навън. Всички искаха да знаят как се е чувствала вътре в магазина по време на обира, а истината беше, че тя не можеше и не искаше да мисли за това, камо ли да говори. Невинна жена беше жестоко убита пред очите й и сега всеки път, когато затвореше очи, тя виждаше това отново. Нещата бяха влошени още повече от нейната собствена среща със смъртта, която, ако и да не беше я оставила силно травматизирана, все пак я беше разтърсила до такава степен, че не искаше да сподели това с никого. Доста време беше мислила, че иска да умре, но когато смъртта най-после се беше изправила лице в лице с нея, тя беше открила, че иска да живее.

Тези новооткрити и за нея факти я нервираха. Чувстваше се като непознат в собствената си кожа. Да не иска да умре — какво беше това? Кога се беше случило това? Това беше огромна разлика във взаимоотношенията й със света, а тя дори не беше прозряла приближаването й. Промяната сякаш беше станала изведнъж.

Не че се канеше да каже на Джейк нещо от това. Ако знаеше какво става в главата й, той щеше да се тревожи, защото беше устроен така. После, тъй като беше Джейк, щеше да иска да направи нещо. Като например да я върне в болницата, да я върже за леглото, ако е необходимо, и да извика цял отбор психиатри, за да изследват психиката й.

Добре, тя вероятно щеше да приеме известна помощ за умственото си здраве. Но днес просто не беше денят за това.

— Утре ще си вземеш свободен ден, нали?

Джейк увеличи скоростта и автомобилът пое гладко по магистрала 21. Горещи пари се издигаха от асфалта и бавно се издигаха към синьото небе. Шосето се състоеше от четири платна, но движението беше много оживено. Повечето от колите бяха поели извън града и пълзяха бавно като костенурки. Тъй като идваха от болницата, те пътуваха към града, което беше добре. В момента в Бофорт кипеше версията на малкия градец за вечерен час пик, който обикновено траеше най-много половин час. Проблемът беше, че Бофорт беше заобиколен от вода и от четирите си края, което го правеше, откъдето и да го погледнеш, остров. Имаше един главен път, който водеше на юг, където живееше по-голямата част от населението, и това беше магистрала 21. Ако си представите магистрала 21 като питон с глава в Атлантическия океан, тогава, час пик е заекът, който питонът преглъща за обяд: той се движи бавно към опашката. Сара нямаше голям опит с час пик. Тя рядко излизаше от офиса преди седем и половина и дори осем часа. Но все пак знаеше, че около шест часа вечерта в дните от седмицата всеки, на когото не му липсва личен живот, се отправя към дома си. А когато всички се приберяха по домовете си, движението отново ставаше нормално, което ще рече, че почти не съществуваше. Такъв беше животът в града, особено през лятото, когато след работа по-голямата част от жителите бяха заети с плаване с лодки, игра на голф, градинарство или пък си организираха барбекю в задния двор. Хората в Бофорт обичаха да общуват и да организират мероприятия, в тази светлина, той имаше аристократична атмосфера и ако някой не беше коренен жител на града, той скоро щеше да бъде принуден да следва неговите неписани закони. Тя, лично, беше живяла непрекъснато в града малко повече от четири години, но все още се чувстваше външен човек. И това беше нещо, което никога нямаше да се промени.

— Добре — каза Сара виновно.

Вдясно беше онази част от града, където се редяха заведения за бързо хранене от типа „Макдоналдс“ и изкушаваха автомобилите да се отбият встрани и Джейк им хвърли пълен с копнеж поглед. Преди да е посветил вниманието си отново на пътя, тя се опита да промени хода на мислите му.

— Какво откри за Дюк? За Доналд Кумър?

Джейк сви рамене и влезе в другото платно, за да избегне линията превозни средства, които се отбиваха към заведенията за бързо хранене.

— Той определено е мъртъв.

— Може ли да ми обясниш малко по-подробно?

— Бил е задържан в една от онези килии в подземието на затвора, защото се канели да го водят до съда за предварително следствие. Очевидно е докопал отнякъде въже или не е бил претърсен добре и се обесил на решетките на вратата.

— Колко дълго е бил сам?

— Бил Кенън бил дежурният надзирател. Той се кълне, че не повече от десет минути.

— Кой е имал достъп до него?

Ново свиване на раменете.

— До онези килии? Ченгетата, шерифът и неговите помощници, служителите на съда, адвокати. Господи, всеки, който е имал достъп до затвора, е можел да завърти топката на вратата и да влезе и там.

Сара познаваше онези килии. Като самия затвор, те бяха много, много стари. Всяка беше около шест квадратни фута, от солиден бетон, с метална врата, малък прозорец със стоманени решетки и метална пейка, вградена в стената. Нямаше охранителни камери в самите килии, но в коридора отвън имаше.

— Провери ли охранителните камери в коридора?

— Работили са през цялото време.

— О!

Бяха на моста над река Кусоу и край прозореца летяха стоманените му перила. Долу влекач дърпаше голяма барака, натоварена с въглища, към Порт Ройъл Саунд. Тя забеляза това с периферното си зрение.

— Това не е добре.

— Така е.

— Някаква идея откъде е намерил въжето?

— Никой не знае. Теорията е, че е било оставено в килията. Проверяват го за пръстови отпечатъци, но аз не очаквам много от тази проверка.

— И така, самоубийство ли е било или не?

— Не. Но на този етап това не е доказано, а е само моята интуиция.

Бяха слезли от моста и движението отново набираше скорост. Джейк спря при светофара и я погледна.

— Какво би искала за вечеря?

Току-що бяха подминали „Дългия Джон Силвър“ вляво и „Арбис“ вдясно. Заведенията за бързо хранене просто го зовяха. Тя сви рамене. Не беше гладна.

— Ти ще кажеш.

Светофарът светна зелено и те продължиха нататък.

— Вече проверих — в хладилника ти няма нищо, за което си струва да се говори. Искаш ли да купиш нещо, докато сме на път, или да поръчам пица?

Сара направи гримаса.

— За твоя информация, във фризера имам лазаня и пиле, както и печени картофи от Нова Англия.

Той изсумтя.

— Замразена диетична храна. Видях ги. Хм.

— Това е добра, полезна храна. Здравословна.

Тя въздъхна. Знаеше, че няма начин да спечели тази битка, така че можеше да отстъпи сега и да си спести усилието.

— Аз дори не съм гладна, но ако трябва да ядем — нека да е пица. Вегетарианска.

— Добър избор.

Тонът му беше леко присмехулен. Подразбираше се, че за себе си няма да поръча такава, а с месо, разбира се.

— Няма нужда да се грижиш за мен. Имам главоболие, прическата ми е страхотна, но, като се изключи това, съм добре. Ако имах колата си… — която, както й беше казала Лини, беше на полицейския паркинг — щях сама да си отида у дома.

— Тогава, по-добре е, че колата ти я няма.

— Трябва да я взема.

— Вече го направих. Накарах Попе — това беше дядо му, който работеше за него — да го направи. Тя е в алеята пред къщата ти.

— Уоу! Благодаря. Ти си удивителен.

— И аз непрекъснато ти го повтарям.

Тя се усмихна.

— Аз…

Звънна мобилният му телефон и ги прекъсна. Той го извади от джоба си, погледна номера, измърмори нещо, което тя не можа да чуе, и отговори.

— Да.

— Здравей, Шугър Банс. Имам свински пържоли, които са готови да ги сложа на грила. Колко бързо можеш да дойдеш тук?

Сара чуваше ясно всяка дума и разпозна гласа на Дона — упс, Даниел. Никоя друга не можеше да се превзема така.

— Звучи добре, бейб — каза той в слушалката и изгледа смразяващо Сара, чиято усмивка се беше превърнала в присмехулна. — Аз обаче не мога да дойда.

— Не можеш да дойдеш! — Сара почти виждаше как Блонди цупи устни. — Но аз купих свински пържоли. Вчера ти казах, че ще го направя, и ти отговори, че било чудесно.

— Изникна нещо.

— При теб винаги изниква нещо. Само за работа мислиш. Работа, работа, работа. Дори съкратихме почивката си, за да се върнеш на работа.

— Знам. Съжалявам. Сложи свинските пържоли в хладилника и ще го направим утре.

Настъпи най-малката от всички паузи. За чувствителните уши на Сара беше ясно, че Блонди се колебае между това да вдигне страхотна буря и да се държи мило. Ако беше сигурна в човека си, Сара беше готова да се обзаложи, че щеше да избере бурята, но момичетата, с които Джейк излизаше, никога не бяха сигурни в него. Те вероятно всичките бяха мазохистки и това, че ги караше да се чудят и предполагат, очевидно беше част от неговата привлекателност.

— Обещаваш ли? — Даниел беше избрала да се държи мило.

Устните на Джейк се извиха нагоре в ъгълчетата.

— Освен ако не изникне нещо.

Е, поне беше честен. Даниел си пое остро въздух. После, след две секунди, в които въпросът висеше във въздуха, тя се засмя — звук гърлен и интимен. Сега тонът й беше съблазнителен.

— Искам да знаеш, че си купих нова нощница, специално за теб…

Джейк хвърли поглед на Сара. Ако беше петгодишен, поне щеше да може да мърда от неудобство на седалката. Тя сви устни и му прати въздушна целувка. Той погледна отново пътя, прочисти гърлото си и заговори в слушалката.

— Виж, трябва да вървя. Аз…

— Черна е. И дантелена. И можеш да видиш…

— Задръж тази мисъл за себе си, а? — побърза да я прекъсне Джейк. — Ще говорим утре.

— Искам те толкова м…

Но ако това трябваше да е признание в силна страст, то се изгуби завинаги, защото Джейк побърза да измърмори „чао“ и затвори.

— На колко години е тя?

Сара не можа да се сдържи да не зададе този въпрос, докато Джейк остави телефона между двете седалки. Той я изгледа.

— На двайсет и пет.

— Ако е онази, за която мисля, тя е страхотна. Със сигурност трябва да отидеш да хапнеш от нейните свински пържоли.

— Не са ли ти казвали, че е грубо и невъзпитано да подслушваш чужди разговори?

— Какво, да не би да трябваше да си запуша ушите?

— Нещо такова.

— Е, следващия път може и да го направя, Шугър Банс.

Той стисна устни и тя беше готова да се закълне, че бузите му се зачервиха.

— Е, тя обича галените имена. И какво от това?

— Като се замисля, точно това име ти подхожда. Ти наистина имаш хубав задник.

Този път той я изгледа с присвити очи.

— Искаш ли да престанем да говорим за това?

— Но пък това Шугър Банс звучеше толкова хубаво.

— Сара!

— Окей. Разбрах. Смущавам те. Съжалявам.

— Не е така.

Червенината по бузите му се беше стопила, Сара забеляза това с интерес, но преди малко определено беше там. Джейк продължи:

— Даниел е хубаво момиче. Ако я опознаеш, вероятно ще я харесаш.

— Задръж я около себе си достатъчно дълго и аз може би ще я опозная.

Доколкото това засягаше Сара и доколкото това засягаше самия Джейк, тези момичета Блонди бяха взаимозаменяеми. Нито едно от тях не се задържаше повече от шест месеца, а повечето — дори доста по-малко. Джейк се виждаше с Даниел някъде от около пет месеца. С други думи, тя почти беше минала срока си на годност.

Джейк изсумтя. Сара преведе това като „край на разговора“. Вече наближаваха центъра на града. Историческата част с нейните редици красиви бели къщи имения беше може би на около миля пред тях. Джейк намали скоростта, за да не блъсне файтона, върху който се возеше група туристи и който излезе рязко от завоя и продължи пред тях. Конят беше сив и с вид на примирено животно, файтонът беше без покрив и черен, украсен с множество свежи цветя, туристите се смееха и бъбреха с кочияша, който седеше полуизвърнат към тях и ги засипваше с подробности от историята на Бофорт. Сара знаеше урока. Градът беше един от малкото, които бяха оцелели след армията на Шърман в Гражданската война. И то, защото войниците го бяха намерили за толкова очарователно (или може би бяха харесали стратегическото му разположение), че го бяха превърнали в свой главен щаб. И красивите бели къщи имения бяха преживели войната, без да получат нито един белег, и сега бяха причината градската община да получава щедри приходи от туризма.

— Знаеш ли — каза тя, когато Джейк задмина файтона и отново набра скорост, — аз мога и сама да ям пица. Или, още по-добре, печени картофи от Нова Англия. Наистина не бива заради мен да пропускаш свинските пържоли на Даниел.

Джейк отново намали скоростта, после зави вляво по „Бей стрийт“. Къщите в този район на града датираха от викторианската епоха, което ги правеше сравнително нови поне за стандартите на Бофорт. Те не бяха къщи имения, но бяха много големи и много стари и богато украсени, разположени навътре от шосето, а пред тях имаше красиво поддържани морави, оградени с огради от ковано желязо. Огромни магнолии с лъскави листа хвърляха благодатни сенки в градините. Високи кипариси и испански дъбове растяха от двете страни на улиците. Цъфнали азалии в розови и коралови нюанси растяха близо до верандите, където жителите седяха в люлеещи се столове и клюкарстваха, докато гледаха как светът минава край тях.

— Само за да знаеш, не само ще хапна пица с теб, но ще остана и през нощта. Освен ако ти не искаш да дойдеш у дома?

Сара го изгледа. Истината беше, осъзна тя, докато обмисляше предложението, че се радва, че той няма да я остави сама тази вечер. Мисълта, че предната вечер някой се беше опитал да я убие, я плашеше, когато си позволеше да се замисли за това. Не че щеше да го признае. Защото той щеше да разбере точно колко уязвима се чувства тя. Обикновено, беше олицетворение на мис Независимост.

— Там е и Суити-пай — напомни му Сара.

Той направи гримаса, с която й даде да разбере, че не го успокоява мисълта тя да прекара нощта в компанията на кучето. Джейк и Суити-пай далеч не бяха близки и обични приятели. В името на доброто разбирателство, тя изостави предизвикателния тон.

— Както и да е, какво ще стане, ако просто ти кажа, че имам нужда да бъда сама тази вечер?

— Ще ти кажа да се заключиш в банята, когато стигнем у дома ти, защото само там ще можеш да си сама.

Ето, той отново проявяваше неразбиране — към нейните нужди, точно както тя беше очаквала. И слава богу!

— Не знам дали разбираш или не, но ти загуби полицейската си закрила, около, преди три часа. Първо, шефът на полицията каза, че не могат да ти осигурят двайсет и четири часова защита. Както и да е, официално, те не мислят, че ти си в опасност.

— А ти мислиш, че съм?

Джейк стисна челюст. Сара забеляза това и разбра, че той е истински загрижен за нея. От това й стана приятно, но и студени тръпки полазиха по гръбнака й. Той поклати глава.

— Не знам.

Вече почти бяха стигнали до нейния квартал. Притиснати като в сандвич между историческите къщи — имения на богатите от едно време и големите къщи на новобогаташите, живееха „небогатите“, както ги наричаше тя, в малките си къщи или в сгради с апартаменти, построени в историческия район в годините след Първата и Втората световни войни, преди да се появи бумът на предградията. Тук жителите варираха от големи семейства на скорошни емигранти, до пенсионери с фиксиран доход и работещи хора, които живееха сами, като нея. Тук процъфтяваше дребният бизнес, който сякаш се срещаше по-често и беше по-издръжлив и от тревата. Джейк намали скоростта, защото светофарът светеше червено и Сара видя магазина „Куик-Пик“, който далеч не се оказа гостоприемен, в другия край на пресечката. Дори от това разстояние, тя можеше да каже, че той е затворен. Паркингът беше ограден с жълтата полицейска лента, а до тротоара бяха паркирани две полицейски коли. Един униформен полицай току-що излизаше от една от колите. Докато Сара гледаше, той прекрачи жълтата лента и тръгна към сградата, където, както се предполагаше, още се правеше разследване. Обикновено, до този момент случаят щеше да е вече приключен и магазинът щеше отново да работи, но фактът, че беше убита касиерката и се беше самоубил един от обвиняемите, щеше да забави естествения ред на нещата. Полицейското управление щеше много да внимава, за да прикрие задниците си.

— По дяволите! — каза Джейк. — Не помислих. Трябваше да дойда от другия път.

— Какъв друг път?

Наистина не съществуваше друг маршрут до дома й от болницата — такъв, че въобще да не видят магазина. Та тя живееше само на четири пресечки от него.

— Както и да е, не се тревожи за това. Добре съм.

И беше така, докато не видя табелата пред него, където обикновено се отбелязваше цената на газта. Заради трагедията, сега там, с големи черни букви, пишеше:

„МЕРИ ДЖО УАЙТ

1939 — 2006

ПОЧИВАЙ В МИР“

Изведнъж гърлото й се стегна. Зрението й се замъгли. В гърдите й се образува буца. Ужасните спомени минаха през главата й като филм на забързан кадър — ужасът, изписан по лицето на Мери, изстрелът, писъците…

Тя разбра, че колкото и да се опитваше, нямаше да може да избяга от ужасната реалност на случилото се. Злото, което шареше по земното кълбо, още веднъж се беше промъкнало в нейния живот без предупреждение. Докато всичко беше добре, спокойно и щастливо, в следващата секунда вече не беше такова. Безопасната и разумна част на всекидневното съществуване беше разрушена насилствено и после нищо не можеше да бъде същото.

Точно затова тя беше станала прокурор — за да се бори със злото. И може би това беше причината да е все още жива.

Ако можеше да намери сили да се бори заради хората, които не могат да се борят сами, доброто щеше да победи злото и злото най-после щеше да изгуби битката.

Или поне това си казваше тя непрекъснато през последните седем години. И може би дори започваше да си вярва.

Бяха току-що подминали „Куик-Пик“ и набираха скорост, което, според Сара, беше опит на Джейк да завари следващия светофар на зелено и да й попречи да вижда магазина, когато вниманието й беше привлечено от група деца. Те излизаха от една порутена къща от другата страна на пресечката, която скоро беше трансформирана в китайски ресторант. Те бяха четири, не, пет, с коси, толкова тъмни, че бяха почти черни, всичките силно загорели и много слаби, всичките облечени в износени и одърпани дрехи. Най-високото дете беше момче на около десет години, както предположи Сара. Най-малкото беше момиче, което току-що беше излязло от бебешката възраст. Другите бяха момче и две момичета, различни по ръст. Отдалечаваха се от тяхната кола, така че Сара не можеше да види лицата им, но тя беше сигурна — почти сигурна — че второто по височина дете, момичето с дългата тъмна коса, което държеше най-малкото за ръка, беше момиченцето, чиито писъци тя беше чула в магазина.

— Джейк — каза тя настоятелно. — Спри тук.