Карън Робърдс
Изчезнала (22)

Глава 22

Анджи беше в клетка. Тесните сребристи метални решетки бяха разположени и хоризонтално, и вертикално, оформяха мрежа. Тя лежеше, свита на малка топка, в ъгъла, със затворени очи, а дългата й черна коса беше разпиляна и я покриваше като завеса. Ръцете й бяха завързани зад гърба с нещо широко и сиво, както и глезените. Друга подобна лента покриваше устата й. Оранжевата й тениска и дънковите й къси панталонки отговаряха на описанието, дадено по телевизията, на дрехите, с които е била облечена в деня на изчезването си. Камерата беше извън клетката и я беше снимала под ъгъл. Трудно беше да се каже, но Сара предполагаше, че е жива: Сърцето й прескочи един удар.

— Джейк! Джейк!

Сара полетя нагоре по стълбите, останала без дъх, запали осветлението в спалнята и почти скочи върху Джейк, който похъркваше спокойно.

— Джейк! Събуди се!

Тя го разтърси силно, хванала го за рамото, той отвори очи и втренчи сънен поглед в нея.

— Ти ще ме убиеш! — изстена. — Какво има сега?

— Събуди се! Стани! Трябва да дойдеш на долния етаж с мен! Става въпрос за Анджи!

Очите му се отвориха широко, той направи опит да фокусира погледа си.

— Какво за Анджи?

— Няма ли да станеш?

Сара го задърпа за ръката. Джейк тежеше сякаш цял тон и нямаше начин да го помръдне, ако той не искаше да се помръдне, а у него май нямаше никаква енергия.

— Снимката на Анджи е в компютъра. Кристъл ми е изпратила електронна поща и на екрана излезе Анджи.

— Какво? — Той седна, завивките се смъкнаха до кръста му, прокара ръка през косата си. — Сигурна ли си?

— Да! Да! Побързай! Хайде, моля те!

Още докато тя говореше, Джейк спусна краката си на пода и се изправи, с което й даде възможност отново да се наслади на много сексапилното му тяло, което тя може би щеше да направи, ако не беше така изпълнена с нетърпение.

— Искаш ли да ми повториш всичко още един път?

Той вдигна от пода боксерките си, които бяха до захвърлената й тениска — в момента тя беше загърната в хавлиения си халат — и ги обу.

— Кристъл, Кристъл Стамбо — Джейк кимна, за да покаже, че знае за кого говори тя, и я последва, тъй като тя излезе бързо от стаята — ми е изпратила електронната връзка до сайт, който се казва „Театърът на Пол“. — Говореше през рамо, защото тичаше надолу по стълбите. — Тя ми даде и паролата. Влязох вътре и видях Анджи. Снимка на Анджи. Тя е в клетка и е завързана, но мисля, че е жива.

Вече бяха стигнали до офиса. Джейк присви очи, защото осветлението беше ярко, а Сара тръгна право към компютъра. Екранът беше празен, черен. Обзе я паника. Ами ако връзката се е изгубила? Сграбчи мишката, раздвижи я и екранът отново светна. Снимката на Анджи все още беше там.

„Слава богу!“

Джейк си пое рязко въздух.

— Исусе Христе! Наистина е тя! — Той се наведе по-близо, хванал здраво облегалката на стола на Дороти. — Мили боже, къде е тя?

Сара вече беше на телефона. Пулсът й препускаше. Дишаше бързо и плитко — като че ли беше бягала.

— На кого да се обадя? На полицията, на ФБР, на кого?

— На всичките тях. — Вниманието му все още беше приковано в снимката. Обърна се и я погледна. — Чакай, дай ми телефона. По-добре аз да се обадя.

Сара нямаше намерение да спори заради това. Беше истина. Вече имаше чувството, че полицията не я приема насериозно.

— Побързай!

— О, да.

След десет минути офисът на Джейк беше пълен с представители на полицията и ФБР. Секстън и Келсо бяха там, както и специалният агент Гари Фриймън — висок, с дълги крайници и червенокос трийсетгодишен мъж, специалният агент Том Дилейни — набит и русокос мъж на четирийсет години, среден ръст, приятел на Джейк. Тъй като все още беше, така да се каже, посред нощ, всички, с изключение на униформените полицаи, бяха облекли каквото и да е. Всички, без изключение, бяха с подпухнали от съня очи. Всички, освен Келсо, който седеше на стол и включваше лаптоп в другия край на стаята, се бяха събрали в полукръг около компютъра на Дороти. Джейк, сега облечен в дънки, тениска и маратонки, беше доближил главата си до тази на Дилейни и двамата изучаваха цветна разпечатка на снимката на Анджи, като се опитваха да намерят нещо, което да им подскаже къде се намира тя, а от време на време хвърляха поглед и към екрана, за да видят какво се случва там. Сара, също в дънки, тениска и маратонки, вече беше разказала поне половин дузина пъти историята с обаждането на Кристъл, сега даде на Келсо името на приятеля на Кристъл, което вкараха в компютъра, за да видят какво ще излезе, а агент Фриймън пък се опитваше да определи с какво точно си имат работа.

— Това е неподвижна снимка, направена от човек, и вероятно е на няколко часа — каза той. — Сайтът е суперзащитен и в него е почти невъзможно да се влезе без директната връзка, която ни е била дадена. Достъпен е само за подбрани индивиди, на които е давана паролата, което пък означава, че достъпът им може да бъде прекратен по всяко време. — Той направи пауза, кликна с мишката и задвижи курсора около сайта. — Тук като че ли има скрити връзки…

— Сара, искаш ли да дойдеш тук за минутка? — извика Келсо и Сара застана до него. — Това той ли е?

Сара погледна екрана. Мъжът беше с много бледа кожа, мръснорус, с рошава коса, имаше драскотина над лявото око и беше смръщил кисело вежди.

— Да, това е той.

Снимките бяха две — в анфас и профил. Номерът на затворника беше 823479Т, Едуард Марк Танър, височина пет фута и десет инча, тегло 165 паунда, дата на раждане — трети март 1978. Коса — руса, очи — сини, отличителни белези — белег на дясната ръка и татуировка на феникс на дясната предмишница. Снимките бяха правени през септември, преди две години.

„Татуировка на феникс на дясната предмишница“.

Сара погледна по-внимателно снимката в профил. Танър се виждаше до средата на гърдите, виждаше се и по-голямата част от татуировката. Изглеждаше й позната. Сърцето й прескочи удар.

— Дюк имаше такава татуировка — каза тя. — Сигурна съм, че беше същата.

Келсо вдигна поглед.

— Кой, по дяволите, е Дюк?

— Доналд Кумър. Единият от двамата, които стреляха в мен по време на обира в „Куик-Пик“. Онзи, който умря в затвора.

— Охо, господа! — извика Келсо през рамо. — Тук имаме нещо интересно. Някой да знае нещо за банда или организация, които да имат татуировка на феникс като отличителен знак?

Всички, освен Фриймън, се скупчиха около нея и втренчиха погледи в снимката на Едуард Танър.

— Аз не знам нищо.

Секстън поклати глава и тъй като никой не каза нищо друго, това, изглежда, беше общият консенсус.

— Същата е — каза Сара отново заради новодошлите.

Пулсът й препускаше. Изведнъж й стана студено и тя се обгърна с ръце.

— Сигурна съм. Един от двамата, обрали магазина, имаше такава татуировка.

Тя погледна Джейк, който сега стоеше до нея.

— Което означава, че има доста голяма вероятност всички тези събития да са свързани. — Джейк изказа на глас онова, което тя мислеше.

„Дали не са отвлекли Анджи заради мен? Моля те, господи, не“.

Гърлото й се сви.

— Яху! — възкликна агент Фриймън. — Вътре съм.

Всички се втурнаха през стаята и се скупчиха около него.

От мястото си зад лявото рамо на Фриймън Сара гледаше с тежко биещо сърце редовете, които изскачаха върху синия екран.

— Има връзка с чат… — каза Фриймън, докато оглеждаше онова, което се появяваше пред очите му. Той се напрегна и Сара прочете думите, току-що изникнали на екрана: „Голямото куче: Здравей, топли човеко. Какво правиш тук толкова късно?“

— По дяволите — измърмори Фриймън, което Сара разбра като лош знак. После той каза: — Момчета, имаме проблем.

И всички в стаята, с изключение на Келсо, който все още работеше с лаптопа, въздъхнаха в хор. В същото време той написа: „Просто проверявам нещата.“

— Това не звучи, както трябва, нали? — каза той, обзет от паника. — Защо, по дяволите, ми трябваше да влизам тук? Трябваше да знам, че не мога просто така „да се разхождам“. По дяволите, по дяволите, по дяволите.

Следващите редове на екрана гласяха: „Саймън каза: Знаеш, че търгът приключва в пет сутринта.“

— Наддават за нея — каза Фриймън. — Така мисля. Добрата новина е, че е още жива, това е сигурно.

— Кои са те? Няма ли начин да разберем? — запита Джейк.

Фриймън, с пръсти все още върху клавиатурата, поклати глава.

— Не и оттук. Могат да бъдат навсякъде. Интернет прави света много малък.

— Излизай оттам — настоя Дилейни. — Не искаме да ги изплашим, нали?

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи — каза Фриймън и написа: „Знам.

Голямото куче: Имаш ли залог, топли човече?“

Фриймън каза:

— Ако някой има някакво предложение, целият съм в слух. — После, когато никой нищо не каза, той измърмори: — По дяволите, ще трябва да измисля нещо.

И написа: „Може би ще се включа по-късно. Когато наближи последната възможност. Засега излизам.“

После отново кликна с мишката и чатът изчезна. Всички въздъхнаха едновременно, когато снимката на Анджи отново изпълни екрана. Този път обаче това беше различна снимка, пак така неподвижна, ужасен момент, замразен във времето. Анджи се беше събудила и беше успяла да се вдигне на колене. Изглеждаше ужасена. Кафявите й очи бяха огромни и пълни със сълзи и гледаха право във фотоапарата. Лентата беше смъкната от устата й. Около устните й се беше образувал червен правоъгълник, който показваше къде е била. Устните й бяха раздалечени — като че ли казваше нещо.

Болка, остра като нож, прободе Сара. Асоциацията беше прекалено близка, прекалено интимна. Освен ужаса, който изпитваше за Анджи, тя чувстваше мъка и за Лекси. Дали дъщеря й също не е била хвърлена в клетка, завързана и ужасена?

— О, мили боже! — прошепна тя и като че ли цялата кръв се дръпна от главата й. Стисна здраво облегалката на стола и затвори очи, за да се пребори със световъртежа, който я връхлетя.

— Добре ли си?

Джейк беше до нея, обгърнал раменете й, и тя с благодарност се облегна на него, макар и само за миг. Измина секунда, после тя кимна, за да покаже, че е добре, и се концентрира върху усилието да диша. Трябваше да остане силна. Този път — заради Анджи.

— По дяволите, губим я, губим я! — извика Фриймън.

Сара отвори очи точно навреме, за да види как снимката на Анджи изчезва от екрана. На нейно място се появи гротескната картина на театъра на Пол с неговите щастливи деца. После тя потрепна и също изчезна. Останаха втренчени в празния екран. Сара изпита силно чувство за загуба.

— Засякоха ни — каза Фриймън. — Мисля, че ни засякоха.

Страхът стисна Сара за гърлото. Анджи беше пред тях, а ето, че сега я нямаше. Бяха я изгубили. Ръката на Джейк я стисна силно. Фриймън се залюля напред — назад със стола. Дилейни изруга. Напрежението в стаята изведнъж стана така осезаемо като жуженето на климатичната инсталация, но основното беше, че никой не знаеше какво да прави.

— Трябва да предприемем нещо — каза Секстън и се огледа. — Бих казал, можем веднага да приберем Танър.

— И жената — каза Джейк. — Кристъл Стамбо. Ако не нещо друго, поне ще ни кажат за сайта. В момента това е единствената връзка, която имаме с момиченцето.

— Имате ли адреса на Танър? — Дилейни се обърна към Келсо, която сега беше на крака и вадеше лист хартия от принтера.

— Ето го тук. — Тя размаха хартията.

— Мисля, че той живее с Кристъл. В нейния фургон — каза Сара.

Беше й студено, сърцето й биеше прекалено бързо, стомахът й се свиваше така, че й се гадеше, но можеше да се справи с това. Щеше да се справи. Времето изтичаше. Келсо зачете извадения от принтера лист.

— Тук пише № 45 на „Уест хомуууд драйв“ 24 В. Това е апартамент. — Тя вдигна поглед. — По дяволите, адресът е отпреди две години.

— Имаме ли адреса на Кристъл Стамбо? — запита Дилейни.

Фриймън беше скочил на крака, а напрежението в стаята се беше покачило с още един градус. Хората се движеха неспокойно, мърдаха крака, тракаха с токите на коланите си, нетърпеливи да се впуснат в действие. Всички обаче сдържаха и нервите, и емоциите си. Очевидно никой не искаше да прецака работата. Всички знаеха: Те бяха единствената надежда, която Анджи имаше.

— Ей сега ще го получим. — Келсо се обърна отново към лаптопа.

— Не мисля, че ще го намерите. Тя живее там само от около два месеца — каза Сара с учудващо спокоен глас, като се имаше предвид как се чувстваше. — В парка с подвижни домове до Бъртън. Имам точния адрес в папките в офиса си, но съм била там. Знам къде е.

— Можеш ли да ни покажеш? — запита Дилейни.

Сара кимна.

— Добре — каза той и се огледа. — Да се раздвижим. Трябва да бързаме. Ако са ни засекли, в момента покриват следите си. Целта е да приберем тези двамата за разпит, без другите да узнаят какво е станало. Животът на момиченцето зависи от нас.

Беше малко след четири часа сутринта, когато фаровете на автомобила на Джейк осветиха чакълестата алея пред подвижния парк. На седалката до него, Сара се наведе напред, защото колата подскачаше доста силно. Каза му къде да завие. Непосредствено зад тях, в сребристия „Инфинити“ на Дилейни, бяха агентите Дилейни и Фриймън. Зад тях, в полицейска кола без отличителни знаци, бяха Секстън и Келсо. Три полицейски коли завършваха колоната, като се движеха тихо, с незапалени лампи и сирени. По това време нямаше почти никакво движение по шосе 1–21 в посока към Бъртън и те не привличаха ничие внимание. Планът беше Сара да посочи точния дом, след което те двамата с Джейк да отминат и да оставят полицаите да се справят с нещата. Щом ги приберяха, по обратния път тя щеше да пътува с Кристъл, според теорията, че Кристъл й има доверие и по-скоро би предала информация на нея.

— Ето там.

Сара посочи дома на Кристъл. Само докато го гледаше, и устата й пресъхна. Дали планът им щеше да успее? Дали Кристъл и нейният отблъскващ приятел можеха да ги заведат до Анджи?

„Моля те, Господи, моля те…“

Пред дома на Кристъл бяха паркирани жълтият й „Линкълн“ и малък син пикап. Джейк свали прозореца и посочи дома на Дилейни и Фриймън, а Сара, колкото можеше по-спокойно каза:

— Това е колата на Кристъл. Изглежда, си е у дома. Както и приятелят й.

— Да се надяваме.

Джейк подмина дома, както се бяха уговорили, и фаровете му осветиха следващия дом в редицата. Той беше малко по-голям, боядисан в бяло. На мястото за паркиране пред него имаше два автомобила — зелена „Тойота“ само с две врати и златист „GMC Джими“ — както и дървен заслон, метална маса за пикник и три черни пластмасови кофи за боклук с капаци. Нямаше място дори за един велосипед в повече, така че третият автомобил, бял „Блейзър“, беше паркиран на тревата зад дома. Сара разсеяно отбеляза тези факти, тъй като Джейк не намери място наблизо, където да паркира. Накрая той направи U-образен завой, после спря на ивицата трева до пътя. Веднага изключи фаровете си с надеждата да не е събудил никого. Жълтата светлина от запалената на верандата крушка на дома, зад който бяха спрели, осигуряваше поне малко видимост. Освен нея, имаше и други оставени да светят крушки, виждаха се и белите светлини на минаващите автомобили, но всичко друго тънеше в мрак. Нито дори едно куче не излая.

— Не мислиш, че Анджи е някъде наблизо, нали? — прошепна Сара с пресъхналите си устни, после се почувства глупаво, защото е помислила, че някой ще чуе. Тъй като бяха само двамата в колата, освен ако не започнеха да крещят, нямаше кой друг да ги чуе. Той поклати глава.

— Стори ми се, че стената зад клетката беше от някакъв разяден вече метал. Склад може би. Не и такъв дом.

Дишането на Сара се учести, докато тя гледаше как другите автомобили, един по един, загасят фаровете си и спират пред указания дом. Веднага щом направиха това, тя вече не виждаше първите три автомобила, както и входната врата на Кристъл. Последните две коли, и двете полицейски, заемаха известно място и от пътя, защото всички не можеха да се съберат пред дома на Кристъл. Сара чу, слабо, как вратите на автомобилите се отварят и затварят, и сърцето й прескочи с един удар.

— Започва се — каза Джейк.

Тя кимна. Седеше, напрегната като навита пружина. Дори не виждаше какво става, защото ги бяха инструктирали да спрат възможно най-далеч от центъра на действието, в случай че приятелят на Кристъл започнеше да се съпротивлява и да стреля. Този тип домове нямаха заден вход. И двете им входни врати се отваряха към предната част. Винаги можеше да се излезе и през някой от прозорците, но както Сара знаеше от опит, това беше трудно. По този начин не можеше да се избяга бързо.

Страшно напрегната, Сара се наведе напред и зачака някакъв знак, че Кристъл е излязла и имат нужда от нея. Пулсът й биеше в слепоочията. Стомахът й се беше свил на топка. С всяко свое сетиво се опитваше да долови какво става пред дома на Кристъл. Но доколкото можеше да отсъди, нищо не ставаше.

— Не мога повече да търпя това положение.

Сара погледна Джейк. Далечната крушка осветяваше все пак вътрешността на колата достатъчно, за да се види, че и той е напрегнат.

— Искам да отида напред, до място, откъдето поне да виждам какво става.

Да бъде далеч от действието, сигурно беше трудно и за Джейк и, всъщност, ако не беше тя, той щеше да е в центъра на действието, познаваше го добре. Още повече, той не оспори думите й. Слезе от колата заедно с нея.

— Ще стоим отзад, на безопасно разстояние — каза той тихо, като я хвана здраво за ръката, за да е сигурен, че ще го послуша. — Нека хората, на които плащат за това, свършат работата си.

Сара кимна, че е съгласна. Вече се чувстваше по-добре, дори само заради това, че прави нещо. Нощният въздух беше топъл и все още миришеше на въглища, като че ли някой беше палил грила си навън. Небето над главите им беше индиговосиньо, виждаха се бледата луна и няколко звезди. Стъпките им се чуваха по чакълестата алея изненадващо силно. В групата дървета вляво се чу бухал. И на Сара й хрумна, че вероятно вече трябваше да са чули нещо от онова, което ставаше пред тях — не можеш да арестуваш някого толкова безшумно. Но не чуваше нищо, освен шумовете на нощта, докато с Джейк се въртяха около дома на Кристъл.

„Нещо не е наред, помисли си Сара, когато за първи път видя дома на Кристъл и стомахът й отново се сви. Може би Кристъл все пак не си беше у дома. Може би няма никого. Може би…“

Металната врата на подвижния дом беше отворена. Вътре, във всекидневната, лампите светеха, а скоро светнаха лампите и в двете спални. Дилейни, Фриймън, Секстън и Келсо, и всичките шестима униформени полицаи, не се виждаха никъде, което означаваше, че трябва да са вътре. Което пък означаваше, че вътре има много хора и е невъзможно да е толкова тихо.

— Нещо става — каза Джейк и Сара кимна.

Тя подозираше, че той се кани да я остави тук и да отиде да види какво става, но на него никак не му харесваше идеята да я остави сама в мрака. Което беше добре, защото тя нямаше никакво намерение да бъде оставена.

— Намерили са нещо — прошепна тя, защото това беше единственото разумно обяснение.

Той кимна и дори не се опита да я разубеди. Заобиколи полицейската кола пред тях, защото така щеше да може да види поне отчасти какво става вътре. Джейк я последва и извади пистолета, за който тя дори не знаеше. И двамата бяха зад колата на Дилейни.

— Ако се започне стрелба, лягаш на земята, разбра ли?

Говореше й ожесточено. Пусна ръката й, бръкна в джоба на дънките си и извади ключовете си, които бутна в ръката й.

— Ако нещата загрубеят, качи се в колата и изчезвай оттук.

— Добре.

Сара пусна ключовете в джоба си и ето, че вече бяха до предната броня на Дилейни, а оттам можеха да виждат вътрешността, непосредствено до входната врата, на дома на Кристъл.

Там беше Фриймън. Тя го виждаше ясно. Стоеше с гръб към вратата, беше невъзможно да го сбърка заради червената му коса. Вляво от него, отчасти закрит от тялото на Фриймън, стоеше Дилейни. Зад тях се виждаше върхът на главата на Секстън. Всички те гледаха надолу към нещо, което вероятно беше на пода в краката им.

Сърцето на Сара заби тежко. Имаше лошо, ужасно, предчувствие…

Без да каже нищо на Джейк, тя тръгна към отворената врата. С всяка крачка вървеше все по-бързо, докато накрая вече тичаше. Джейк беше непосредствено зад нея, движеше се със същата скорост, но не се опитваше да я спре. От езика на тялото на групата ставаше ясно, че няма опасност. Но също толкова ясно беше, че са шокирани и разтревожени…

Сара видя кръвта първа — яркочервена локва, която блестеше на светлината. После видя гъстите червени кичури, които лежаха в кръвта. И накрая видя лицето, чиято кожа беше посивяла заради загубата на кръв и гримът изпъкваше като грима на клоун. И тя разбра.

— Кристъл е мъртва — каза тя на Джейк, защото в това нямаше никакво съмнение.

Тялото на Кристъл лежеше, проснато, на светлосиния килим. Тя все още беше облечена в работната си униформа. Ръцете и краката й бяха разперени. Беше събула обувките си. Секси обувките с високите токчета бяха пред дивана, едната легнала — изглеждаха така, сякаш ги беше изритала от краката си. Дали не беше се събула, проверила компютъра, обадила се на Сара, след което е била убита? Така изглеждаше.

Стомахът на Сара се сви, дишането й като че ли спря.

Тя влезе вътре, защото отвън, на верандата, нямаше достатъчно място за нея и за Джейк, след миг той я последва в малката стая с евтините мебели, която толкова приличаше на онази, която тя помнеше от детството. Всички вдигнаха погледи, когато те влязоха. Никой нищо не каза. И не се налагаше. Беше очевидно, че тук се беше разиграла ужасна трагедия. Не само за Кристъл, но и за Анджи.

Тънкият конец, за който те се надяваха, че ще ги заведе при момиченцето, току-що беше прерязан.

— По дяволите! — Джейк звучеше много уморен. — Преди колко време е убита?

— Не много — каза Секстън. — Все още е топла. Ако трябва да предположа, най-много петнайсет минути.

— Прикриват следите си — каза Дилейни. — Трябва да намерим детето.

— Обадих се на Боб Парънт от отдел „Убийства“ — каза Секстън. — Вече идват насам.

— Няма компютър, но изглежда е имало на бюрото в задната част! — извика някой от задната спалня.

Беше очевидно, че останалите претърсват жилището.

— Добре! — извика в отговор Секстън. После: — Вероятно го е взел този, който я е убил.

— А Танър? — запита Джейк, като влезе в стаята и се огледа.

— Не е тук — каза Секстън. — Но ще го хванем.

„Само че дали ще е достатъчно бързо за Анджи?“

Не се налагаше Сара да зададе въпроса, за да научи отговора — вероятно не. Тя скръсти ръце на гърди и се опита да прогони ужасната картина от съзнанието си.

— Можем ли да проследим някой друг от хората в онзи чат? Голямото куче или Саймън каза? — запита Сара.

Стомахът й се беше свил, виеше й се свят от ужас, всеки неин нерв се беше напрегнал от шок. Но, като прокурор, тя не беше незапозната със сцени на престъпления и се опита да постигне професионалното дистанциране, за да може да възприема нещата обективно.

— Ще го хванем — каза Фриймън. — Но може да ни е необходимо известно време.

„С което ние не разполагаме“, помисли си Сара, но не каза нищо на глас.

— Намерихте ли мобилния й телефон? — запита Джейк и някой, може би Секстън, отговори с „не“.

Дори с всичките усилия на волята си, тя не можеше да постигне дистанция, чувстваше се лично замесена в това. Гърлото на Кристъл беше прерязано. Сара видя това, макар да се опитваше да не гледа, за да може да остане силна. Ужасната зееща рана беше като зловеща широка усмивка от ухо до ухо. От нея все още течеше гъста, червена като рубин, кръв. Тя покриваше горната част на тялото й с червена боя, пръскаше близкия стол…

Беше невъзможно да се игнорира мирисът на смъртта, на прясно месо. Сара затвори очи и се опита да се абстрахира от всичко това, но не успя. Вдиша и потръпна заради сладникавия лепкав вкус, който почувства върху езика си. Помисли си за Мери.

За това, как лицето й беше отнесено от куршума.

Прилоша й.

Излезе бързо, точно когато екипът на отдел „Убийства“ влизаше. Кимна на Йън Кингсли и Карл Браун, които познаваше, после мина бързо покрай тях и отиде до края на фургона. Там, подпряла се на металната стена с една ръка, тя се преви почти на две и повръща дотогава, докато в стомаха й не остана нищо.

Все още не можеше да влезе отново вътре, помисли си, като се изправи. Беше й лошо, беше прекалено слаба, виеше й се свят. По челото й беше избила студена пот, коленете й се огъваха, сякаш бяха от желе. Ако се наложеше сега да погледне трупа на Кристъл, вероятно щеше да припадне. Трябваше, за няколко минути поне, да поседне на някое прохладно и спокойно местенце.

Ключовете на Джейк бяха в джоба й. Щеше да седне в колата, да включи климатичната инсталация и да затвори очи.

След няколко минути, като се почувстваше по-добре, щеше да се върне.

Сара тръгна към колата на Джейк, като прекоси по диагонал паркинга, покрит с чакъл, и мина покрай съседното жилище, като заобиколи внимателно масите за пикник. Наоколо вече имаше толкова много полицейски коли, толкова много униформени и цивилни служители, че тя се изненада, че не са събудили поне половината жители на това място. Но въпреки това, нощта оставаше тиха и спокойна.

Тъкмо минаваше край белия „Блейзър“, паркиран зад съседния дом, когато лампата в спалнята светна. Стаята беше в съседство с паркирания автомобил. Ако това не се беше случило и нейната светлина не беше осветила вътрешността на автомобила, тя никога нямаше да я види.

Книгата „Мастилено сърце“ на задната седалка.

Сара рязко спря и ококори очи. Веднага забрави как се чувства. Анджи четеше тази книга. И сега, като се замисли, Сара си спомни, че на паркинга пред нейното жилище в онзи ден имаше и бял „Блейзър“. В онзи ден бяха изписали Йори на нейния прозорец. А и сред снимките на автомобили пред дома на Кристъл имаше бял „Блейзър“. Дали беше този автомобил? Почти чу как Джейк каза: „Няма такова нещо като съвпадение“. Сърцето й буквално щеше да изскочи от гърдите.

Обърна се рязко с намерението да се затича обратно към жилището на Кристъл, но здрава ръка я сграбчи за врата. Тя изпищя, но от здраво стиснатото й гърло излезе едва чут звук. Тя сграбчи ръката, заби ноктите си в голата мъжка плът, ритна го с пета в капачката на коляното, започна да се бори с всички сили. Но нещо я удари толкова силно отстрани по тавата, все едно че я ритна муле.

И всичко потъна в мрак.