Карън Робърдс
Изчезнала (10)

Глава 10

— Реших, че трябва да знаеш — каза Джейк от другата страна на линията. — Имаме добра следа, която води към третия крадец.

— О, така ли?

Сара спря и се подпря на стената, като запуши свободното си ухо, за да го чува по-добре.

— Приятел от детинство на другите двама. Казва се Флойд Паркър. Доналд Кумър и Морис Джонсън са прекарвали с него практически по цели дни. Сестрата на Джонсън ги е видяла тримата заедно половин час преди обира.

— Къде я открихте?

— В болницата. Състоянието на Джонсън все още е критично и родът му се е събрал при него.

— И този негов приятел ли беше там? Някой прибра ли го за разпит?

— Той е на работа. В момента изпращат полицейска кола, за да го прибере.

— Слава богу.

Сара почувства огромно облекчение. Въпреки чутовните й опити да не размишлява върху възможността, че някъде на свобода има човек, който иска да я убие, не можеше да не се радва на факта, че човекът, стрелял в главата й, ще бъде прибран от улицата. Просто в случай, че реши да опита отново.

— Ти къде си?

— Пътувам към работата. А ти?

— Още съм в сградата на съда.

— Там ли ще останеш?

— Известно време. Ще съм тук поне до два, а после ще трябва да се отбия в офиса. Когато приключа и там, ще сметна, че работният ден е свършил.

Джейк изсумтя.

— Какво, да не би да говорим за седем или осем часа? В петък вечер? Какво ще кажеш, в чест на твоята огнестрелна рана, да дойда да те взема в пет и половина и да отидем да вечеряме? Нещо питателно. Със зеленчуци. Ти ще избереш мястото.

Сара не можа да сдържи усмивката си. После й хрумна нещо.

— Чакай малко. Забравяш свинските пържоли.

— О! — Начинът, по който възкликна, подсказа на Сара, че наистина е забравил. — Ще кажа на Даниел, че е изникнало нещо.

— Отново? Тя сигурно много обича да чува това.

Тя поклати глава, но всъщност много й се искаше да прекара вечерта с Джейк. От обира насам беше мислила за живота си и беше разбрала, че може да продължава да живее благодарение на три неща — работата си, Суити-пай и Джейк. При определени случаи, в неговата компания, тя беше почти щастлива. Толкова щастлива, колкото беше възможно да бъде, след като Лекси я нямаше. Ако не беше Джейк, не мислеше, че ще успее да преживее изминалата нощ. Като последица от онова телефонно обаждане, тя беше изпитала копнеж за топлина и подкрепа, за човешки контакт. Беше се притискала до Джейк заради тези естествени човешки нужди, той й се струваше единствената й котва в този разпадащ се свят, със засилването на болката, тя беше намерила безопасно пристанище в прегръдките му. Когато я беше изоставил, за да отиде в банята, тя беше изпитала чувство за загуба и се беше почувствала изоставена и изгубена. Да зависи от Джейк, за да постигне емоционална стабилност, беше грешка, която можеше да има съкрушителни последици. Защото, все пак, всеки човек, и особено този, който живее сам, е сам в света, както тя знаеше от горчив опит. Вместо да се опира на него, тя трябваше да се концентрира и да събере силите, необходими й да продължи да живее.

Точно затова и се беше престорила на заспала, когато той се беше върнал в леглото. Беше се чувствала защитена и обгрижена в прегръдките му и само знанието за това, че той беше там, че беше споделил с нея болката, й беше помогнало да устои на агонията. Но работата беше там, че това беше нейната болка. Той не можеше да отнеме дори част от товара й. Никой не можеше. Тя трябваше сама да понесе непоносимата тежест.

— Тя ще разбере — каза Джейк. — Тя е от типа момичета, които винаги проявяват разбиране.

— Заблуждаваш се, човече.

Сара си спомни, че трябва да свърши някои неща след работа. Важни неща. Като например, хм, още работа. И трябваше да изпере.

— Ти отиди, за да хапнеш свински пържоли, и не се тревожи за мен. И аз имам за какво да се погрижа.

— Като например?

— Искаш да знаеш ли?

Тя почувства нечий поглед върху себе си, вдигна поглед и видя Лари Морисън да върви към нея, следван по петите от Кен Дънкан.

— Сара. — Тонът на Джейк изведнъж стана много сериозен. — Докато не приберат Флойд Паркър и докато не узнаем със сигурност, че той е стрелял по теб, помни, че е възможно все още да си в опасност. Внимавай, окей?

— Да, ще внимавам. — На Сара не й харесваше твърде начинът, по който Морисън я гледаше. — Ще говорим по-късно.

Тя затвори, пусна телефона обратно в джоба си и се отдръпна от стената, за да посрещне Морисън.

— Сара.

— Хей, шефе.

Застанал зад Морисън, Дънкан я гледаше разтревожено. Май нещо се задаваше. Погледът на Морисън се спря в някаква точка зад гърба й, после се върна на лицето й.

— Върви с мен, а?

Тя я подхвана под лакътя и Сара откри, че върви редом с него натам, откъдето току-що беше дошла — към края на коридора, където бяха стълбите към мазето. Причината, заключи тя, беше непрекъснатият поток от хора, които влизаха през входа, и металните детектори до стълбите, които нямаше да им дадат шанс да си кажат нещо насаме.

— И така, какво има?

Да бъдеш подложен така на вниманието на Морисън, не беше добър знак и стомахът й се свиваше от напрежение.

— Първо — добрите новини. Онзи побъркан, който е стрелял по теб. Мислим, че знаем кой е.

— Чух.

Морисън й хвърли бърз поглед, смръщил вежди.

— Значи имаш добра информация. Аз самият току-що открих. Ще ми кажеш ли от кого си чула?

— Не.

— Няма значение. — Тонът на Морисън беше сух. — Мога да предположа. — Той прочисти гърлото си. — Както и да е, току-що говорих по телефона с Амперман от полицията и той ми каза, че в същия момент прибират онзи в колата. Арестуван и, изглежда, той е нашият човек. Разбира се, още нищо не е съвсем сигурно, но вероятно можеш да дишаш по-леко.

— Това наистина са добри новини — каза Сара и го погледна внимателно. — А какви са лошите?

— Малко преди това ми се обади Пат Лете. Тя иска да те отстраним от делото Хелицър. Каза, че си несправедливо предубедена към клиента й и тя се кани да отиде при съдията и да го помоли да те отстрани.

Сара изсумтя, стомахът й се отпусна. Това беше рутинна процедура, част от шахматната игра, която редовно се играеше между адвокатите на защитата и прокурорите.

— Тя е ядосана, защото им беше отказано прекратяване на делото.

— Чух. — Очите на Морисън изведнъж заблестяха. — Всъщност говорих и с Амос Шварцман, който ме запозна с подробностите. Той каза, че не изглеждаш много добре, и аз съм съгласен с него. И така, Дънкан ще поеме останалите ти случаи за деня, а ти ще си отидеш у дома. Ясно?

— Какво?

Силно изненадана, Сара спря и втренчи в него поглед, който подсказваше, че нищо не разбира. В петък обикновено имаше много работа, тя трябваше да свърши много неща. Освен това…

— Не!

Морисън също спря. Блясъкът беше изчезнал от очите му, сега той гледаше извънредно авторитетно. Дънкан, който я гледаше над рамото на Морисън, изрази съчувствие.

— Казах, следобедът ти ще е свободен. И уикендът. Не искам да те виждам близо до офиса до понеделник сутринта най-рано. Ако те видя, ще те уволня.

— Какво? — Сара беше повече от сигурна, че последното е блъф.

— Чу ме. Най-рано в понеделник сутринта.

— Но аз трябва да свърша сто и едно неща…

Морисън я прекъсна, като размаха пръст под носа й.

— Признай истината, Сара. Имаш нужда от почивка. Почини си. Това е заповед.

Тя понечи да възрази, но той я изгледа гневно и каза:

— Не говоря празни приказки.

И се отдалечи, за да разговаря със съдията Джеферсън Принс, който току-що беше излязъл от мазето и го поздрави със силно потупване по гърба. Сара затвори уста. Изгледа гневно Дънкан, който беше останал зад нея.

— Хей, не съм виновен аз — възрази той, направи бързо крачка назад и вдигна ръката, която не държеше куфарчето. — Аз също изпълнявам заповеди.

 

 

Бизнесът на Джейк, а също и домът му, се намираше в една от далеч невпечатляващите триетажни викториански къщи, които образуваха широк полукръг около белите къщи имения, разположени в историческия район. Беше боядисана в бледожълто, на прозорците имаше бели щори. Входната врата беше боядисана в синьо като предпазна мярка от злите очи, а до нея се намираше дискретна табела с размери, одобрени от градския съвет. На нея пишеше: „Детективска агенция Хоган и синове“. Нямаше значение, че Джейк, сегашният собственик, нямаше синове, нито пък дъщери, а само една сестра, която беше омъжена, живееше в Атланта и имаше шестгодишна дъщеря. Нямаше значение, че баща му, за когото първоначално се отнасяше това „и синове“, беше единствено дете. Бизнесът беше основан преди петдесет и две години от дядото на Джейк, който, когато беше давал името, се беше надявал да има много синове, макар да се беше оженил доста късно. А той не беше човек, който лесно се отказваше от мечтите си. Джейк беше предложил да сменят името просто на: „Детективска агенция Хоган“. Но дядо му беше отговорил:

— Нищо му няма на името. Ти си този, който ще направи така, че то да приляга.

Джейк беше отговорил:

— Да, дядо, но не очаквай прекалено много от мен.

Въпреки всичко, той имаше чувството, че дядо му очаква прекалено много от него.

Сега, като паркира автомобила си в павирания район, който делеше със зъболекаря в съседство, той видя червения „Харли“ в края на паркинга и поклати глава. Дядо му, който получаваше с дузини талони за глоба за превишена скорост, чиято кола беше заплашвал да отнеме поне хиляда пъти, който не можеше да борави с мобилен телефон, който отказваше да докосне компютър, си беше купил съвсем нов мотоциклет, истинско творение на изкуството, в чест на осемдесет и шестия си рожден ден, преди два месеца.

— Точно като онзи, който карах по време на войната — беше заявил гордо и щастливо той, когато Джейк беше видял мотоциклета за първи път и беше занемял от изненада. — Е, с тази разлика, че този е червен. И нов. И има всичките тези електронни глупости. И че е толкова скъп, дяволски скъп.

И оттогава Джейк казваше молитви почти всеки час.

— И така, какви са тези приказки за оттегляне на договора за охраната? — запита той Дороти, като влезе в малката, но напълно съвременна приемна, която по-рано беше фоайето и салонът на къщата и която декоратор беше осъвременил за него със светлосивите стени и мебелите от хром и черна кожа. Офисът зад приемната беше доста по-просторен. Като самия бизнес, Дороти беше институция в Бофорт, която той беше наследил от дядо си. Тя признаваше, че е на седемдесет, но той подозираше, че е поне с пет години по-възрастна. Работеше за „Хоган и синове“ през последните трийсет и две години. Бялата й като сняг коса беше прибрана отзад в абсурден кок, очила със сребърни рамки обрамчваха сивите й очи, а пълното й лице имаше пълен набор от бръчки. Закръглена като чайник, работна като пчеличка, с майчински вид, който веднага предразполагаше, тя предпочиташе онова, което местните наричаха „домашна рокля“ — с къси ръкави, с дължина до средата на глезена, с щамповани ярки цветя, със стабилни ниски обувки с копринени връзки. Останала вдовица преди двайсет години, тя имаше две деца и двете вече навлезли в четирийсетте, и не беше пропуснала нито един работен ден, откакто Джейк беше поел агенцията.

— Трябва да запиташ него.

Тя посочи с палец към плъзгащите се стъклени врати, които се отваряха към „палубата“ (едно от подобренията на дядо му, които включваха превръщането на горния етаж в апартамента, в който сега живееше Джейк и които бяха извършени преди общинският съвет да стане подозрителен към такива дейности), без да вдигне поглед от екрана на компютъра, последен модел „Макинтош“, с който се беше научила да работи с ефикасността и усърдието, с които вършеше и всичко друго. Като потисна въздишката си — с четиримата прекалено възрастни и двамата двайсет и няколко годишни служители се чувстваше така, сякаш ръководи детска градина, а не бизнес — той тръгна в указаната посока.

И спря рязко с ръка на бравата и нос само на сантиметри от плъзгащите се стъклени врати.

Даниел беше кацнала на едно от перилата, дългата й руса коса беше прибрана в спретната конска опашка, загорялото й перфектно тяло беше облечено в шорти от ликра и широк сутиен за гимнастически упражнения, който тя редовно носеше и когато е на работа. Което, тъй като Даниел беше инструктор по аеробика, не беше толкова странно, колкото звучеше.

Дядо му седеше на един от металните столове, чиито седалки бяха покрити с възглавнички и които бяха пристигнали в комплект от четири стола заедно с масата, чиято горна повърхност беше от стъкло. Той беше наклонил стола така, че предните му два крака бяха само на сантиметри от бюрото, а обутите му в ботуши крака (откакто беше купил мотоциклета, носеше ботуши и в най-горещите дни) бяха повдигнати на едно от по-ниските перила. Той беше облечен в черна тениска и дънки. Голяма отворена торбичка бонбони от бяла градинска ружа лежеше върху бюрото така, че да може лесно да я стигне. Докато Джейк го гледаше, той взе един бонбон и небрежно го хвърли от другата страна на перилата.

Джейк стисна силно зъби.

— Стар глупак — каза, не особено тихо, Дороти.

Лоялността към семейството възпря Джейк да изкаже съгласието си на глас.

Той отвори вратата и излезе навън, във влажната и гореща сутрин. Двата огромни дъба в задния двор, които растяха до сградата от петдесет години, преплитаха клони, покрити със сив испански мъх, и осигуряваха сянка в онази част на палубата, където дядо му седеше под чадъра, докато Даниел, седнала на около фут вдясно от него, се печеше щастливо на слънцето. Една чапла отлетя, изплашена от шума, който плъзгащите се врати вдигнаха, издигна се в безоблачното лазурно небе. Зад палубата течеше плавателният канал, чиито нежни тюркоазни води му напомняха за часовете в детството, които беше прекарал в риболов в неговите дълбини в компанията на същия човек, който сега, докато му се усмихваше весело, хвърли още един бонбон във водите му.

— Здравей, Хос.

— Джейк!

Даниел се плъзна на земята, без да се страхува, че така ще разкрие някои части от тялото си, и го поздрави с ентусиазирана прегръдка и целувка. Джейк също я прегърна и целуна в отговор, но не толкова ентусиазирано. През последните две седмици той започваше да изпитва това неспокойно чувство, което, знаеше от опит, означаваше, че трябва да сложи край на връзката. Даниел беше хубава, сладка и енергична и… Може би това беше всичко. Може би беше прекалено енергична. Тя винаги правеше нещо, винаги имаше план, винаги предстоеше някакво забавление, когато, понякога, той искаше само да се излегне на дивана и да гледа спорта по телевизията.

— Мисля, че ти казах да не храниш крокодилите — каза Джейк, като приписа раздразнението на собственото си отношение към дядо си. Даниел беше обвила врата му с ръце. Неговата ръка беше нежно обхванала талията й.

— Не храня крокодилите — възрази дядо му и хвърли още един бонбон над перилата. — Храня Моли.

Въпреки че Даниел се беше притиснала силно в него, Джейк стигна до перилата навреме, за да види как бонбонът беше уловен във въздуха от дълъг десет фута алигатор, който се печеше на слънце на бетонната ивица, която водеше до другата страна, където беше завързана рибарската лодка. Беше толкова близо, че ако беше протегнал врата си с още два сантиметра, можеше да положи глава на най-ниското стъпало от трите, които водеха към палубата. Джейк хвърли буреносен поглед през рамо.

— По дяволите, дядо…

— Моли не е крокодил — дядо му хвърли още един бонбон. — Тя е част от семейството.

Бързото щракане на дългите три фута челюсти засили раздразнението на Джейк.

— Ако този крокодил изяде още едно куче…

Това не беше измислена история. Миналото лято, една от пациентките на зъболекаря беше взела пудела си със себе си и като знаеше опасностите, които произтичат от оставянето му в нагорещената кола, го беше оставила завързан за дърво. Когато излезе от кабинета, каишката беше там, имаше останки и от козината, но кучето беше изчезнало. Вместо кучето си, както беше казала истерично на полицията, беше видяла опашката на огромен алигатор да изчезва във водата.

И тогава новата помощничка на Големия Джим, зъболекаря, с надеждата да помогне, беше казала, че старецът, който работи за детективската агенция, отглежда крокодилите като домашни любимци. Полицията се беше отбила у тях, дядо му беше отговорил, че не ги отглежда като домашни любимци, но понякога ги храни и случаят стигна до съда. Страдащата от мъка собственичка на кучето ги заплаши със съдебен процес, което включваше услугите на Сара и цената на новия пудел.

Оттогава Джейк беше твърдо против храненето на алигаторите, включително Моли, на територията на агенцията.

Бизнесът нямаше нужда от лошото отношение на гражданите, нито от потенциални пречки. Той, лично, също нямаше нужда от това.

Но дали дядо му го слушаше? Колкото го слушаха и алигаторите. Което ще рече, твърдо „не“.

— Никога не съм вярвал, че Моли е изяла онова куче. — Дядо му свали краката си от перилата и предните крака на стола му изтропаха силно по пода. — Доколкото знам, може да го е взел и някой човек. А може и просто да е избягало. Ако онази жена беше моя собственичка, бих избягал при първа възможност.

Тъй като беше слушал теориите на дядо си за пудела неведнъж, Джейк просто сви устни и вместо отговор махна кесията с бонбоните от масата. Даниел, която слушаше размяната на реплики с ококорени очи, се притисна още по-силно в него и хвърли нервен поглед на алигаторите. Джейк също им хвърли поглед и беше готов да се закълне, че проклетият алигатор му се смее. Той показваше жълтите си зъби по-ясно отпреди, а изпъкналите му жълти очи го гледаха широко отворени и нагли.

Джейк искаше да издаде някакъв звук, с който да го прогони, но беше сигурен, че крокодилът няма да си отиде. От опит беше открил, че когато алигаторът иска да остане, нищо не може да му попречи. С изключение на динамита, но той, за нещастие, не разполагаше с такова средство.

Дядо му се изправи и се протегна, като хвана дланите зад гърба си и изпъна ръце. Беше висок пет фута и девет инча, макар да твърдеше, че някога бил толкова висок и широкоплещест като Джейк, но се е свил с годините. И притежаваше енергията на четирийсетгодишен мъж. Всъщност, като се замислеше, Джейк откриваше, че дядо му може би е по-енергичен от самия него. Той беше, също така, плешив и главата му приличаше на яйце, беше загорял като каубой и сбръчкан като смачкана хартия. Проблясващият сребрист мотоциклет, изобразен на предницата на черната му тениска, проблясваше при всяко негово движение. Дънките му бяха марка „Левис“ с фалшиви дупки на коленете. Беше платил добри пари за тях. Можеха да се кажат много неща за дядо му, но със сигурност не можеше да се каже, че няма стил.

— Ако размахваш кесията с бонбоните насам-натам, Моли може да излезе от водата и да се озове тук — предупреди го дядо му.

— О, Господи, изплашихте ме! — Даниел театрално потръпна. Ръцете й стиснаха по-силно врата на Джейк и тя се притисна в него. Джейк изгледа скептично дядо си, но пъхна торбичката дълбоко в джоба си — просто за всеки случай.

— Е, какво те води насам тази сутрин? — запита той Даниел, може би малко по-грубо от необходимото.

Последните събития му идваха малко в повече, а хората, които бяха край него, не му помагаха. Чувстваше се уморен и изнервен. Може би това чувство на неспокойствие нямаше нищо общо с Даниел, в края на краищата. Може би беше породено от алигаторите, кучетата и Сара. Определено, в цялата тази смесица от чувства имаше и загриженост за Сара.

— Снощи направих ананасова торта. Щях да я взема със себе си на работа, за да я изядем всички, но после си спомних колко много хареса последната, която направих, затова реших, вместо това, да я донеса на теб.

— Ами, благодаря ти — каза той, а тя го прегърна още по-здраво и му се усмихна лъчезарно.

Работата беше там, че Даниел не само беше гореща и добра в леглото, но можеше да бъде и главна готвачка в изискано заведение. При такава комбинация, всеки мъж, който е с всичкия си, вече би мислил за златни пръстени и ипотеки.

При тази мисъл, Джейк едва се сдържа да не потръпне. Остави ръката си да падне от талията й, в отговор, на което хватката около врата му се отпусна малко. Подпря се с бедро на едно от перилата. За да се отдалечи още повече от нея, щеше да седне върху перилата, но реши, че това е опасно, тъй като имаше бонбони в джоба си. Не, нямаше да направи това. И двата му крака останаха твърдо стъпили на земята и той хвърли предпазлив поглед на алигатора, който не се беше помръднал.

— Тортата беше наистина хубава. — Дядо му сви устни, за да подсили спомена. — И аз изядох едно голямо парче.

— Благодаря.

Отговорът на Даниел беше придружен от скромна усмивка. Сега само едната й ръка беше на рамото му, а Джейк смяташе това за крачка напред.

— Тя е чудесна готвачка — каза Джейк, като трябваше да изрази престорен ентусиазъм, който всъщност напоследък не изпитваше.

Истината беше, че той знаеше, че тя мисли за златни пръстени и ипотеки, макар той да не мислеше за това. А знаеше още, че това просто няма да се случи. Не и с Даниел. Не сега, не и след шест месеца, никога.

— Като говорим за готвене — каза Даниел, — направих също царевичен пудинг и опекох ябълки за свинските пържоли. Имам и зелен боб, а мога да направя и макарони със сирене, ако искаш.

— Е. това вече звучи като истинска храна — каза дядо му, докато устата на Джейк, която очевидно експериментираше дали може да се откъсне от контрола на мозъка му, се напълни със слюнка.

Даниел обърна погледа на кафявите си, тип Барби, очи към дядо му.

— Можете, ако искате, да се присъедините към нас.

Дядо му се усмихна широко.

— Със сигурност бих се радвал. — Той хвърли дяволит поглед на Джейк. — Не се тревожи, ще си тръгна рано.

Изискваше се усилие, но Джейк успя да отблъсне изкушаващия го образ на макароните със сирене. Даниел беше променила предишната си политика — секс, секс и още секс. Сега очевидно се ръководеше от максимата, че пътят към мъжкото сърце — и златния пръстен — минава през стомаха. Добре, вероятно беше така, но докато на света съществуваха заведенията на „Макдоналдс“, Джейк можеше да преживява.

— Работата е там — поде той, а Даниел смръщи вежди и ръката й падна от рамото му още преди да е казал и нещо друго.

— Нещо е изникнало?

Тонът й беше сладък като мед. Прекалено сладък. Не отговаряше на искрата в очите й. По дяволите, може би използваше тази фраза прекалено често, щом жените в живота му я предчувстваха още преди да е излязла от устата му.

— Да. — Джейк се замисли как да се извини, но всичко му се струваше страшно глупаво. — Какво мога да кажа? В момента стават доста неща.

— Това е.

Гърбът й беше скован и изправен. Бузите й горяха. Конската й опашка трептеше. „Това е. Уморих се непрекъснато да ме пренебрегваш заради работата си. Или ще съм на първо място, или ще сложа край на това“.

Дядо му отвори уста да каже нещо, а Джейк му хвърли поглед, който му казваше да не се меси.

— Не мога да отложа онова, което изникна тази вечер. — Отново се опита да направи тона си извинителен и отново не успя. Разбра го, защото видя как Даниел бързо сви длани в юмруци. — Щях, ако можех.

— Чудесно. — Тя мина като вихрушка край него на път към вратата и му подхвърли думите през рамо. — Чудесно. Това ми стига. Нещата трябва да приключат.

Вратата се отвори толкова рязко и с такъв шум, че Дороти, която още работеше на бюрото си, подскочи на стола си и се огледа с изненада. Даниел се спря на прага и загледа Джейк с блеснали очи.

— И без това си прекалено стар за мен! — сряза го тя и излезе от офиса, без да каже и дума на Дороти, която я гледаше с отворена уста.

При входа за приемната, Даниел се спря като закована, изправи рамене и направи U-образен завой. Отиде до плота, вграден в далечната стена, върху който беше подредена избрана офис техника, взе кутията с тортата и стрелна Джейк, който не се беше помръднал, с още един убийствен поглед.

— И си вземам тортата обратно — добави ожесточено тя и с тортата в ръце излезе от офиса.

И се скри от погледа му. След секунди, затръшването на входната врата обяви, че си е тръгнала. Джейк трепна рефлексивно, защото звукът беше толкова силен, че картините по стените се разлюляха.

— По дяволите! — каза дядо му след миг мълчание. — Мисля, че можем да забравим за онази вечеря.

— Така изглежда. — Джейк се опита да скрие облекчението, което изпитваше.

— Ще ми каже ли някой какво се случи току-що? — запита Дороти.

— Мисля, че току-що зарязаха Джейк.

— Е?

Дороти шумеше като раздразнена кокошка, докато бързаше да застане до страната на Джейк. Погледът й срещна този на Джейк и тя поклати глава.

— Ако питате мен, ще си по-добре без нея. Всяко момиче, което се разкарва наоколо по бельо като това, просто не е скромно, само това имам да кажа.

— В днешно време всички момичета се обличат така — възрази дядо му. — Не виждам нищо лошо в това. Да, те подобряват гледката. Доти, момиче, просто остаряваш.

— Поне притежавам здрав разум да го разбера, вместо да се държа като тийнейджърка — каза в отговор Доти, очевидно засегната. — А вие да говорите така за момичета, които са толкова млади, че могат да ви бъдат внучки, е, мисля, че трябва да се засрамите.

Дядо му изглеждаше изненадан.

— Какво? Да не би да искаш да кажеш, че аз съм изплашил онова момиче? Не, не съм. Е, с нищо не бих могъл и да помогна. Когато се разкарват така пред очите ти…

Дороти стисна устни, сигурно, помисли Джейк, за да не каже нещо неподходящо. Бузите й се зачервиха. Сякаш цялото й тяло се изду.

— Виждате ли? — каза тя. — Виждате ли? Вие сте абсолютно…

— Чакайте малко. — Като размахваше усилено ръце, Джейк скочи и зае пространството между двамата, преди спорът да е прераснал в кавга. — Задръжте и двамата. Даниел е мой проблем, не ваш. Освен това, тук имаме работа, помните ли? Дороти, искам да провериш случая с Флойд Паркър…

— На бюрото ти е — прекъсна го тя, като все така стрелкаше дядо му с гневни погледи. — Точно върху информацията за Доналд Кумър и Морис Джонсън, която ви осигурих вчера. Ако проверите входящата си кутия, ще намерите, също така, копие от записа на касетата в магазина на мига, в който са простреляли Сара, и всички записи, които успях да получа от района на затвора, където е умрял Доналд Кумър, в случай, че искате да ги погледнете.

Понякога Джейк имаше подозрението, че Дороти би могла да управлява бизнеса и без него, и без дядо му, и без когото и да било. Този беше един от онези моменти, когато подозрението се засилваше и се превръщаше почти в сигурност.

— Добра работа — каза той. — Поработи върху доклада за пръстовите отпечатъци върху въжето, което е използвал Кумър.

— Той също е там, в плик, върху който е написано името му. Не че има нещо ново. — Дороти бръкна под бюрото и извади чантата си. — Ако нямаш нищо против, мисля да обядвам по-рано.

— Не, нямам. Тръгвай.

Джейк и без това знаеше, че тя го питаше само от учтивост. Когато по-възрастната от теб секретарка те познава от седемгодишен, нещата изглеждат така, сякаш ти работиш за нея, а не тя — за теб, помисли си той с горчивина. С все още неестествено червени бузи, Дороти кимна и се изправи. Джейк побърза да затвори плъзгащите се врати и се обърна към дядо си, който гледаше през стъклото отдалечаващата се Дороти така, сякаш не я беше виждал никога преди.

— Какво бих могъл да кажа? — запита той умолително, като погледна Джейк.

Джейк можеше направо да го подхване, но реши, че трябва да се държи тактично с дядо си. Освен това, трябваше да помисли и как да се справи с алигатора, който в момента доволно се препичаше на слънце върху бетонната пътека.

— Нямам представа — каза той и изхвърли случилото се от ума си, за да се залови, най-после, с бизнеса. — И така, имахме ли късмет да проследим обаждането, което Сара получи снощи?

Дядо му направи гримаса.

— Чарли — един от служителите в агенцията — свърши наистина добра работа по въпроса, но това не ни помага особено. Обаждането е от мобилен телефон, регистриран на мисис Линда Рос, наистина много мила дама, която живее на остров Едисто. Тя не използва телефона много и той дори не й липсваше, докато не се обадих да запитам за него. Тя обаче не си спомни да е бил у нея след понеделник вечерта и реши, че го е оставила в колата. Предполагам, че или го е загубила, или е бил откраднат. И в двата случая обаче това не ни помага да разберем кой се е обадил.

Джейк въздъхна и се отпусна на стола, който дядо му беше освободил. Знаеше, че няма да успеят да проследят обаждането, разбира се, поне не човека, който се беше обадил. Животът никога не е лесен.

— Някакъв шанс тя или някой от семейството й да има нещо общо с това? — запита той, но без надежда.

Дядо му поклати глава.

— Не мисля. Тя е домакиня, той е лекар, две малки деца — чудесни хора, здраво семейство.

Джейк затвори очи за минута. Докато седеше така в изнервящата го горещина, въздухът беше толкова гъст и влажен, че почти можеше да се плува в него, докато мирисът на вода и влага проникваше в ноздрите му, той изведнъж почувства колко е уморен. На практика не беше спал през последните две нощи и започваше да го чувства.

— Сара разтревожена ли е? — запита дядо му.

Джейк се застави да отвори очи и да се концентрира, с огромно усилие, върху въпроса. Сега дядо му седеше от другата страна на масата, със скръстени ръце, и гледаше замислено някъде в далечината.

— Можеш да си представиш.

— Да. Ужасно нещо.

Дядо му поклати глава със съжаление. На Джейк всъщност не му се говореше за това, така че върна разговора отново на бизнеса.

— И така, какво е станало с охраната на „ДВС“?

Дядо му го погледна и сви рамене.

— Оплакали са се, защото Остин — двайсет и две годишно момче, току-що постъпило на работа в агенцията, което всъщност още се учеше — само предупреждавал купувачите, които залавял да крадат, и след това ги пускал.

„ДВС“ бяха голяма верига магазини и имаха такъв във всеки по-голям град на Юга и охраната им щеше да е добра добавка към бюджета на агенцията. Но „ДВС“ бяха частна верига и много внимателно подбираха компаниите и агенциите, с които имаха работа, така че настояха да наемат на изпитателен срок от един месец „Хоган и синове“ за охраната на магазините им. Остин очевидно беше сгрешил и така можеше да ги лиши от поръчката.

— И защо е постъпвал така?

— Изпитвал съжаление към тях. — Неочаквано, дядо му се усмихна. — Ще харесаш това дете. Има сърце.

— Ти уволни ли го?

Джейк знаеше отговора още преди да е задал въпроса. В разиграваните напоследък драми от типа добри ченгета/лоши ченгета, той неизбежно беше единственият, който схващаше представата за лошо ченге.

— По дяволите, не, той спестява пари, за да завърши университет. — Дядо му повдигна краката си на най-ниското перило и отново наклони стола си назад. — Не се тревожи. Осигурих работата за „ДВС“.

— Как? — запита Джейк, макар че почти се страхуваше да го направи.

— Казах им, че ако ни предоставят договора, ще работим безплатно през първите три месеца.

— Какво?

Джейк изправи рязко гръб, без да отделя поглед от лицето на дядо си. Имаше причина за това, че преди седем години дядо му беше така застрашен от банкрут, че се беше наложило да се обади на Джейк, който да откупи агенцията. Под негово ръководство, агенцията губеше пари. Ето каква беше причината.

— По дяволите, дядо, имаш ли представа…?

Мобилният му телефон започна да звъни. Беше в джоба му, под торбичката с бонбоните. Джейк извади торбичката, остави я на масата и успя да отговори, преди отсреща да са се отказали.

— Хоган.

— Джейк? Тук е Остин.

Погледът на Джейк се стрелна към дядо му. Някакво предчувствие накара стомаха му да се свие.

— Да?

— Нали знаете, трябваше да следя мис Мейсън в сградата на съда.

Не, Джейк не знаеше това. Дейв Менучи, седемдесетгодишен приятел на дядо му, човек, на когото можеше да се разчита, и дългогодишен служител на агенцията, трябваше да държи Сара под око през деня. Само за да бъде спокоен Джейк. И никой не трябваше да го залови да прави това, а най-малко — Сара.

— Ами, хм, не мога да я намеря.