Карън Робърдс
Изчезнала (12)

Глава 12

Сградите „Лендинг апартмънтс“ в Бофорт бяха собственост на общината, което означаваше, че единственият критерий да наемете жилище там беше да сте бедни. Двайсет напълно еднакви тухлени кутии бяха разположени под ъгъл така, че да образуват апартаменти, заемайки пет акра земя. Сто и двайсет семейства живееха в тези кутии, прането им висеше по терасите, велосипедите на децата им изпълваха входовете, а кофите за боклук бяха пълни догоре. Грубо пресметнато, около шейсет автомобила, стари и очукани, изпълваха паркингите. Между сградите имаше тесни ивици изгоряла от слънцето трева. На места растяха и хилави храсти. Не се виждаше нито едно дърво.

Беше лято, така че децата не бяха на училище. Някои бяха в детските градини, други някъде на лагер, а някои избираха други места, където да бъдат, вместо на това островче в средата на този жилищно — търговски район, който беше на няколко социални стъпала по-надолу от квартала, в който живееше Сара. И все пак, виждаха се деца на спортната площадка, което й даваше надежда, че търсенето й няма да е напразно.

Сара паркира колата и слезе. Незабавно влагата и горещината я обгърнаха като прекалено близък роднина. Във въздуха вече се беше събрала и допълнително влага, която предвещаваше дъжд. Главоболието на Сара се засили и й напомни, че болкоуспокояващите са престанали да действат. Коленете й отново омекнаха и тя спря за миг, в който да се увери, че ще може да продължи. Обля се в пот и дрехите й залепнаха по тялото. Беше забравила, че е с чорапогащник и високи обувки, но горещината навън бързо й напомни това. Не можеше обаче да направи нищо по въпроса в момента. Пое си въздух и тръгна към мястото, отредено за игра, което се намираше в средата на комплекса. Нямаше други обувки и дрехи със себе си, а не можеше да събуе чорапогащника.

Освен виковете на децата, единствените звуци бяха блъскането на някой счупен прозорец и шумът от минаващите автомобили. Сара вдишваше мириса на напечен асфалт и омекотител за тъкани — очевидно някъде наблизо някой переше. Тя зави зад ъгъла на най-близката сграда и се поколеба, попивайки с очи гледката. Ивиците трева образуваха скромни триъгълници. Децата, увлечени в играта, бяха около петнайсетина, повечето от които изглеждаха под десетгодишни. Бяха от двата пола и от различни етнически групи, някои от които се катереха по катерушките, други се люлееха на люлките, някои копаеха дупки в правоъгълника с пясък. Две момиченца се люлееха на дъската, която се спускаше нагоре-надолу. Момченце се пързаляше по пързалката и пищеше, защото металната повърхност беше прекалено гореща и то се спускаше по гръб, за да може тениската му да го предпази. Като всички други, то беше по къси панталонки. Виреше босите си крака във въздуха, очевидно опитвайки се да ги предпази от неприятната горещина. Доколкото Сара виждаше, тук нямаше възрастни. Може би те наглеждаха децата си отвътре, през прозорците.

За нейна изненада, Сара видя Анджела Барилас почти веднага. Тя седеше сама на една от няколкото метални пейки, разположени около игралната площадка, очевидно за да ги използват възрастните. Днес детето беше облечено в сива тениска с един или два размера по-голяма и раздърпани лилави къси панталонки. Беше кръстосало крака и беше навело глава, така че косата му закриваше лицето. В скута й лежеше отворена книга.

Малките момиченца винаги разчувстваха Сара, затова тя ги избягваше, когато можеше. Малко момиченце с книга — това толкова много й напомняше за дома, че гърлото й се сви и тя едва не се върна в колата.

Лекси, като самата нея, обичаше книгите. Откакто стана достатъчно голяма да разбира, Сара й четеше всяка вечер преди лягане. Уини-дъ-Пу беше любимият герой и на двете. Сара, на шега, наричаше дъщеря си — Тигър, като й казваше, че я нарича така, защото е пълна с енергия и жизнерадост. Това също имаше нещо общо и с червените й къдрици, но когато стана на пет, Лекси започна да казва, че не харесва червената си коса, и Сара престана да говори за това.

Тя използва същите онези любими книжки за Уини-дъ-Пу, за да учи Лекси да чете. Бяха постигнали напредък, преди Лекси да изчезне.

От този спомен Сара отново изпита болка, обаче това не я накара да си тръгне.

Тя си пое дълбоко дъх и седна на пейката до Анджела, като много внимаваше между тях да има достатъчно място. Момиченцето вдигна поглед и огромните му кафяви очи се разшириха от изненада и после — с ужас? — то очевидно разпозна Сара.

— Здравей. — Сара се стегна, защото очакваше, че момиченцето може да скочи и да избяга. — Помниш ли ме? Аз съм Сара.

— Ти призрак ли си?

Гласът на Анджела беше тих като въздишка. Очите й бяха кръгли като понички. Сара поклати глава.

— Не. Разбира се, че не. Както и да е, ти чувала ли си за призрак с лепенка на главата? — Тя докосна раната. — Или пък такъв, който ще се появи на игрална площадка посред бял ден?

Анджела все още я гледаше подозрително, но с по-малко страх или поне така се стори на Сара.

— Но по теб стреляха. Видях. Както и по Мери. Тя умря.

— Аз обаче не умрях. Получих рана само на главата и затова сега нося тази превръзка.

Сара видя облекчението, което се изписа на лицето на детето, и разбра, че Анджела вярва на думите й. Но ако мислеше, че като убеди детето, че не е призрак, това ще подобри отношенията им, очевидно грешеше. Вместо да изразява страх, сега момиченцето я гледаше гневно.

— И какво искаш тогава? — запита то. Тонът му беше така враждебен, както и изражението му.

— Вчера просто исках да се уверя, че си се прибрала у дома си след обира. Сестра ти — детето, което носеше, беше сестра ти, нали така? — ми изглеждаше прекалено тежка за теб.

— Тя тежи цял тон.

Част от враждебността се разсея, защото Сара явно беше намерила въпрос, по който и двете да са съгласни. Анджела хвърли бърз поглед към децата, които играеха в пясъка, и Сара, която проследи погледа й, като че ли разпозна по-малкото от тях като по-малката й сестра.

— Трябва да я наглеждам. Мама казва, че това е моя отговорност.

— Как се казва тя? — запита Сара, нетърпелива да запази относително приятелския тон на разговора.

— София.

— На колко е години?

— На три.

Анджела хвърли още един бърз поглед на сестра си, после отново смръщи вежди и изгледа гневно Сара, очевидно спомнила си нещо, което я тревожи.

— Ти защо не се опита да помогнеш на Мери онази нощ в магазина?

Усмивката на Сара стана колеблива, трепна. Като всички деца, Анджела веднага и открито беше дала израз на тревогата си, а Сара просто не знаеше какво да отговори.

— Не знаех как да й помогна — каза тя след миг размисъл, в който реши, че абсолютната истина е единственият й избор. — Бях много уплашена и не можех да измисля нищо, с което да й помогна.

Веждите на Анджела се отпуснаха малко.

— Аз също бях много уплашена. — Тя сведе поглед към книгата си и въздъхна. — Наистина харесвах Мери. Беше мила. Защо трябваше да я убиват?

Сара поклати глава. Нямаше отговор на този въпрос.

— Трудно е, когато умират хора, към които изпитваме някакви чувства.

Анджела сериозно кимна, за да изрази съгласието си.

— Понякога тя ни даваше разни неща от магазина. В нощта, когато дойдоха лошите мъже, ми каза, че мога да взема един хляб. Защото вкъщи нямаше нищо за ядене, а Серджо беше гладен. Нали знаеш какви са момчетата.

В гласа й се усещаха любов и снизхождение.

— Серджо е един от братята ти?

— Да. Той е на пет. Лизбет е на седем. Аз съм на девет, а Рафаел е на десет. Обикновено, Рафаел се грижи за Серджо, а аз се грижа за Лизбет и София. Само че Рафаел не можа да отиде до магазина онази вечер, защото беше болен. И трябваше да отида аз.

— Майка ти не беше ли у дома?

Анджела поклати глава.

— Тя беше на работа в ресторанта. Повечето вечери работи до полунощ в китайския ресторант. А през деня работи в аптеката. Между двете смени идва вкъщи и приготвя храната. Или понякога, ако няма време, ни оставя храна от китайския ресторант отвън в торба за боклук, за да не усети никой какво има в нея. Казва, че ще я уволнят, ако разберат. — Анджела сви рамене. — Сигурно е трудно да си възрастен. Трябва да изкарваш много пари за наема, за храна и за други неща.

— Знам.

Измина секунда, в която и двете гледаха играещите деца. Подухна ветрец, развя косите им и прането. Краткото раздвижване на влагата беше добре дошло и Сара го изтълкува правилно — идваше дъжд. Поглед към хоризонта, където се събираха облаци, потвърди това. Бяха високо, но бързо се спускаха над земята.

— Като порасна още малко, ще тръгна на работа и ще помагам на мама. И няма да се налага тя да работи толкова много.

Тези думи размекнаха сърцето на Сара. Беше очевидно, че макар на Анджела да липсваха много материални блага, майка й не можеше да бъде смятана за лоша майка, която не се интересува от децата си и не ги възпитава.

— Майка ти ще се гордее, ако знае за тези твои думи.

— Разбираш ли, тя няма никого другиго, от никого не може да иска помощ. Сега сме само тя и ние, децата.

— А къде е баща ти?

— О, той си тръгна отдавна. Бащата на Серджо и София също си тръгна. Мама казва, че е добре, че се е отървала от тях, и не иска повече мъже.

Браво на майка й. Сара започваше да харесва жената, макар да не я беше виждала.

— Хей, Анджи. Видя ли Серж?

Малко, слабо момченце дотича до пейката и спря, сложи ръце на хълбоци и се преви почти на две от усилието да си поеме въздух. Трудно беше да е сигурна, но той имаше същата тъмна коса с цвят на кафе, мургава кожа и същото стройно телосложение като на Анджела, а освен това й се струваше смътно познато. Сара беше почти сигурна, че това е най-голямото дете в семейство Барилас. Какво беше казала Анджи, че е името му? Рафаел? И че е на десет години.

— Пак ли го изгуби?

Анджи изглеждаше по-скоро отвратена, отколкото разтревожена. Подгъна страницата, до която беше стигнала, и затвори книгата. Сара хвърли поглед към корицата и видя, че заглавието е „Индиговото сърце“. Разбра, с болка, че сигурно е публикувана съвсем наскоро. Тя не я беше чела като дете, а беше прочела всичко, излязло дотогава. Сара все още мислеше колко е несправедливо това, а Анджи вече беше станала от пейката.

— Знаеш, че трябва да не го изпускаш от очи нито за секунда. Мама ще ти одере кожата, ако той се изгуби.

— Той не се е изгубил.

Рафаел с мъка си пое дъх и се изправи в цял ръст и Сара видя, че е висок почти колкото нея, когато е седнала обаче.

— Ние се надбягвахме и той ме надбяга, изплъзна ми се. За такова малко дете, бяга ужасно бързо.

В тона му се усещаха, по равна доза, възхищение и завист. Изражението на Анджи издаваше неодобрение.

— Знаеш, че не трябва да бягаш. Имаш астма, помниш ли?

Притиснала книгата до гърдите си, тя говореше и в същото време оглеждаше игралната площадка и района около нея — очевидно търсеше липсващия Серджо.

— Е, а ти не трябва да говориш с непознати — отговори Рафаел. Той гледаше Сара подозрително. — Хей, това не е ли жената, която ни преследваше онзи ден? Онази, за която ти каза, че е мъртва?

— Здравей, Рафаел. — Сара се запита дали да не стане, но се страхуваше, че ще изплаши детето. — Аз съм Сара. И определено не съм мъртва.

— Мъртвите не носят лепенки върху раните си — каза Анджи на брат си, като че ли за да му помогне да разбере.

Сара се усмихна на момчето. Рафаел продължи да я гледа втренчено, като че ли не беше напълно убеден, че тя е жива.

„Определено трябва да добавя малко цвят на лицето си. Може би поне известно време трябва да използвам руж“.

— Ето го!

Анджи посочи към жилищния блок, който беше точно срещу тях. Погледът на Сара беше привлечен от бързо затваряща се врата. Секунда по-късно, малко и дяволито личице се притисна към стъклото на вратата.

— Серж!

Рафаел се втурна към него. Малкото личице изчезна от стъклото и Сара разбра, че гонитбата е подновена.

— Ти не трябва да тичаш! — извика Анджи на брат си.

Дори да беше чул, Рафаел не се издаде. Анджи поклати глава съвсем като възрастна, после погледна Сара.

— Искаш ли още нещо? Защото трябва вече да се прибираме. Време е София да легне да спи.

„Какво да кажа? Какво няма да прозвучи невъзможно тромаво или нахално?“

— Имате ли храна в къщата? Мога да ви донеса малко продукти.

Да, но това беше едновременно и тромаво, и нахално. Но я тревожеше много мисълта, че Анджела и братята и сестрите й може би са гладни. Анджи поклати глава, вече тръгнала към сестра си.

— Петък е. Мама ще отиде до магазина.

Плащат й в петък, разбра Сара и забърза, за да е в крак с момичето.

— Бих искала да бъдем приятели, Анджи. Нали знаеш, двете преживяхме заедно нещо ужасно. А може би от това ще излезе нещо хубаво.

Анджи й хвърли кос поглед. Изглежда, отново изпитваше подозрение. Беше ясно, че предупрежденията на майка й срещу непознати се бяха запечатали в паметта й. Умно дете. И умна майка.

— Да, добре.

В гласа на Анджи не се долавяше никаква искреност. Сара разбра, че детето вече няма търпение да се отърве от нея. Може би се страхуваше, че майка й ще разбере, че е разговаряла с непозната, и така тя щеше да изпадне в беда. Или просто не можеше да не свързва Сара със смъртта на Мери. Във всеки случай, те стигнаха до пясъка и Анджи застана до сестра си, която седеше на земята и дълбаеше упорито и съсредоточено с лъжица.

— Хайде, Соф. Време е да се прибираме.

София вдигна поглед и ръката й с мръсната лъжица се спря във въздуха. Тя беше херувимче с мръсно личице, с очи с размерите и цвета на лешници и рошави къдрици с дължина до раменете. Розовата й тениска също беше мръсна, а предният десен джоб на сините й хавлиени къси панталонки беше разпран и висеше. Пълничките й краченца бяха боси и мръсни.

Напомниха на Сара за крачетата на Лекси, която обичаше да тича боса през лятото. Както и телцето й, крачетата й също бяха по детски закръглени и често бяха мръсни…

Сърцето на Сара заби тежко, болката отново я прониза.

Ето защо избягваше малките момиченца. Те приличаха на Лекси по хиляди различни начини, но неизбежно предизвикваха болка в сърцето й.

— Не! — възрази бурно София и хвърли лъжицата.

Тя прелетя на безопасно разстояние от тях, но Анджи, с изражението на разгневена майка, се наведе и дръпна София, след което реши да я вземе на ръце.

— Не, не, не, не, не! — започна да пищи София и да се бори.

Анджи взе на ръце сестра си, без при това да изпусне книгата. Явно имаше дълга практика в това упражнение. Извади отнякъде розов биберон, който напъха в отворената уста на София. За миг, София се възпротиви и изглеждаше, че ще изплюе биберона, но после започна да го смуче и настъпи мир.

— Кажи на майка си, че сме разговаряли, окей? И че ще й се обадя по телефона! — извика Сара след отдалечаващата се Анджи.

Да изпрати устно съобщение по деветгодишно дете, което при това общува с нея неохотно, не изглеждаше адекватно решение, но в момента тя изпитваше нужда да избяга оттук. Двете малки момиченца — едното с книгата, а другото с розовите пълни бузки и боси краченца — й напомняха прекалено силно и болезнено за онова, което беше изгубила.

— Довиждане, Анджи. Довиждане, София.

Нито една от двете не й отговори. Анджи вече беше преполовила разстоянието до жилищния блок, където беше влязло момченцето, подпряла София на хълбока си. Сара имаше чувството, че вече са забравили за нея.

— Лизбет! Трябва да се приберем! — извика Анджи през рамо и третата сестра, която Сара не беше забелязала на катерушките, изтича при останалите. Тя изглеждаше като по-малка версия на Анджи.

Сара ги гледа, докато не се скриха в сградата, после се обърна с намерението да си тръгне. Нов повей на вятъра раздвижи прането и издуха вестниците от кофата за боклук, а те се понесоха из въздуха като чайки. Денят ставаше мрачен, защото дъждовните облаци се бяха спуснали още по-ниско. Тази мрачност отговаряше на настроението й. През последните два дни тя се чувстваше крехка и уязвима, и то по-скоро психически, отколкото физически. Като капки вода, които с постоянството си пробиваха дори скала, всеки спомен за Лекси бавно, но непрекъснато, разбиваше защитните стени, които тя беше успяла, толкова трудно, да издигне през годините. Ако не внимаваше, ако не укрепваше защитата си и не предпазваше сърцето си от по-нататъшни травми, резултатът можеше да бъде лош. Щеше отново да остане без нищо, което да я защити от болката, която пулсираше в сърцевината й, болката, която така и не си отиваше, болката, която тя се страхуваше, че никога няма да си отиде.

Полицейска патрулна кола мина край паркинга и Сара я изгледа с присвити очи, докато вървеше към колата си. За първи път в живота си, осъзна тя, видът на полицейска кола я караше да внимава, правеше я предпазлива.

Бързо успя да отхвърли мисълта, че това е Макинтайър, но в същото време си каза, че сигурно за много други хора полицейските коли не означават сигурност. Беше убедена, че той не я е проследил. Не, това не беше неговата кола, а обичайният патрул, който трябваше да накара жителите на този квартал да се чувстват защитени, а престъпниците — да се страхуват и да нервничат.

И нямаше значение, че тя също изпитваше нервност.

Паркингът започваше да се изпълва, защото хората, които бяха излезли по-рано от работа, вече се прибираха с надеждата да си починат през уикенда. Петдесетгодишна жена с едро телосложение и облечена в синя униформа дишаше тежко и пуфтеше, когато мина край Сара, запътила се към същата сграда, в която бяха влезли децата. По-млада жена от латински произход излезе от зелен „Торъс“, после отвори задната врата и помогна на малко момченце да слезе от колата. Висок чернокож мъж спря до белия си „Блейзър“ в далечния край на паркинга и загледа полицейската кола неподвижно и втренчено, което издаваше предишен неприятен опит с полицията. Без съмнение, усетил страха му, един от полицаите слезе и отиде да поговори с него.

Сара беше толкова погълната от сцената, че стоеше с ръка на бравата на незаключената врата, когато го видя. Някой беше изписал с пръст една-единствена дума върху прашния прозорец на колата — Йори.

Тя изпита нещо, подобно на електрически удар. Замръзна на мястото си и втренчи поглед в думата. Сърцето й блъскаше тежко в гърдите. Дишането й спря. Стомахът й се сви, сякаш падна чак до петите й. Светът сякаш се наклони на оста си.

Тя изтърва ключовете си и те паднаха на земята с кратък металически звук.

Йори беше кодовата дума, която тя и Лекси бяха избрали, тайният знак, който трябваше да бъде използван, ако някой друг искаше да вземе Лекси от детската градина вместо Сара. Никой не знаеше тази дума, освен те двете.

Но ето, че тя беше изписана върху колата й. Сара дори не разбра, че коленете й бяха омекнали, докато не се свлече на земята.