Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vanished, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Слава
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Карън Робърдс. Изчезнала

ИК „Калпазанов“, София, 2007 г.

ISBN: 978-954-17-0242-0

История

  1. — Добавяне

Глава 23

— Онова там е камионът на Танър. Имаме номера на табелата му — каза Секстън. Обърна се с тези думи към Дилейни, който стоеше близо до краката на трупа и говореше по мобилния си телефон. Той кимна, за да покаже, че е чул и разбрал.

— Значи той е жив? — запита Келсо.

Секстън сви рамене.

— Трудно е да се каже.

Джейк не обръщаше много внимание на техния разговор. Жилището на Кристъл беше така претъпкано, че беше трудно дори да се помръднеш. Подготвяше се група за спасяването на Анджи, която скоро щеше да потегли.

Следващата стъпка, за която всички бяха съгласни, беше, че едновременно с това ще търсят и Еди Танър и да използват Интернет службата, за да им помогне да установят какво всъщност е „Театърът на Пол“.

Времето минаваше. Всички го знаеха. Убийството на Кристъл Стамбо беше тежко и неоспоримо доказателство, че времето им изтичаше по-бързо отпреди.

Обаче основният проблем на Джейк в момента беше, че не може да намери Сара.

— Някой да е виждал Сара Мейсън? — запита той, без да се обърне специално към някого.

Вече беше търсил навсякъде в малкото жилище, не я беше видял и стомахът му се беше свил. Къде, по дяволите, би могла да бъде? Един от служителите на отдел „Убийства“ вдигна поглед към него, въпреки че беше зает с трупа.

— Една жена повръщаше навън, когато влязох — каза той. — Ниска, с тъмна коса, сини дънки.

„Сара. Исусе, излязла е навън!?“ Джейк благодари с кимване на главата и излезе през все още широко отворената врата. Нощта беше тъмна, както и преди, но сега около жилището на Кристъл бяха паркирани много автомобили, а служителите обикаляха наоколо като усърдни пчелички. Застанал на върха на стъпалата, той бързо се огледа. Нито следа от нея.

— Сара? — извика той.

Не последва отговор. Той слезе по стъпалата и запристъпва покрай стената на жилището, докато стигне до края му. Малко по-надалеч, на тревата, имаше локвичка повръщано. Нямаше друга следа от Сара. Сърцето на Джейк заби по-бързо.

— Сара? — извика той отново и погледът му се опита да проникне в мрака.

Спомни си, че й беше дал ключовете си. Може би беше седнала в колата му. Като тръгна толкова бързо, че почти тичаше, той отиде да провери. Тя не беше там. Джейк почувства как космите на тила му настръхват, и той набързо претърси близките домове, групата дървета вляво, пътя и мястото, където колите бяха спрели буквално броня до броня.

— Сара?

Този път извика силно, без да го е грижа, че може да събуди и целия свят. Никакъв отговор. А и той не се надяваше да получи такъв. Тръгна обратно към фургона на Кристъл, като сега вече ясно усещаше приближаването на опасността.

 

 

Движение. Вибрации. Нещо гладко, но не особено податливо, под нея. Болка в главата. Тя се намираше в нещо като летаргия — състояние, което й беше абсолютно непознато.

Това усети Сара, когато дойде в съзнание.

— Още колко време тя ще бъде в безсъзнание?

Тези думи бяха произнесени от непознат мъжки глас и идваха някъде отблизо пред нея.

— Нямам представа — отговори друг непознат мъжки глас.

— Когато направих това с нейното огромно зло куче, то беше в безсъзнание известно време.

Инстинктът предупреди Сара да остане неподвижна, да ги остави да мислят, че все още е в безсъзнание, но тя отвори малко очи. За миг, не можа да види нищо, обхваната от ужас и страх. Къде беше? После звуковете и движенията раздвижиха паметта й и тя разбра, че причината да не вижда нищо, е мракът на нощта. Беше в кола. На задната седалка. Ръцете й бяха завързани зад гърба, краката й също бяха завързани, дори още по-здраво. Гласовете идваха отпред, което означаваше, че на предната седалка седят двама непознати за нея мъже.

Като чу думите им, Сара се досети, че я бяха нападнали със зашеметяващо оръжие. Това обясняваше болката в главата й, както и отпуснатостта на крайниците й. Значи един от тях беше нападнал по същия начин Суити-пай? Значи той беше влизал в дома й. Дали той беше извадил играчките на Лекси от гардероба? При тази мисъл сърцето на Сара се сви. Мили боже, може би той стоеше и зад двете телефонни обаждания?! Нямаше начин обаче гласът му да звучи като глас на малко момиченце…

Тя отвори очи още малко и се напрегна да види двамата мъже, за да ги разпознае. Нямаше как да е сигурна, разбира се, но по инстинкт предположи, че единият е Еди Танър.

Който вероятно току-що беше убил Кристъл.

Едва тогава Сара осъзна, че се намира в ужасна опасност. Не знаеше къде я водят, но не беше на пикник. Сърцето й заби бавно, мъчително. Изведнъж започна да не й достига въздух, но трябваше да внимава да не промени ритъма на дишането си.

— Говори ли вече с него?

Единият от тях, този, който може би беше Танър, звучеше малко нервно. Като намокри устните си, Сара отново се взря внимателно и разбра, че ако повдигне съвсем малко глава, ще може да види част от лицата им в огледалото за обратно виждане. Изключително бледата кожа на единия потвърди, че това е Еди Танър. Шофьорът беше чернокож. Сара предположи, че той вероятно е чернокожият, когото беше видяла на паркинга пред жилищния блок на Анджи. Някой от тях двамата беше написал Йори на прозореца й.

„Но откъде той знае за това?“ Този въпрос й се искаше да му зададе. Дали те бяха отвлекли и Лекси, а не само Анджи? При тази мисъл, на Сара отново й прилоша и слава богу, че в стомаха й не беше останало нищо. Танър обаче изглеждаше прекалено млад, за да е участвал в отвличането на Лекси. На колко ли е бил преди седем години? На двайсет? Като прокурор, тя беше научила, че двайсет години са достатъчно, за да те превърнат в чудовище.

— Да — каза шофьорът. — Казах му, че сме нямали друг избор, освен да я отвлечем. Тя разпозна колата ми. Или може би онази проклета книга, която ти остави на задната седалка.

— Той ядосан ли е?

— Малко. Каза, че се е уморил от това да прикриваме забърканите от теб каши.

Моите каши? Ти изпрати проклетия глупав Дюк да я убие и да направи така, че да изглежда като обир, който се е объркал. Само че той не успя. Аз трябваше да оправя тази каша, помниш ли?

— Да бе, ти също свърши прекрасна работа. — Тонът на шофьора беше леко присмехулен. — Тя е все още жива, на задната седалка е, ако не си забелязал. Следващия път, като стреляш по някого, увери се, че е мъртъв.

— Тя се спъна и падна точно когато стрелях.

— Да.

— По дяволите, той все още ли е ядосан заради това?

Сега Танър звучеше наистина нервно. Сара не знаеше кой е този „той“, но който и да беше, в гласа на Танър се долавяше неподправен страх. Дали не работеха за човека, отвлякъл Лекси? Или Анджи? В това вече имаше повече смисъл. После й хрумна: „Те вероятно знаят къде е Анджи…“

Настъпи най-кратката от всички паузи. Автомобилът подскочи и Сара инстинктивно се напрегна, когато и тялото й подскочи. Коленете й се плъзнаха малко по-надолу по седалката. Ако автомобилът отново попаднеше на неравност и подскочеше, тя щеше да се озове на земята. Чувстваше странни бодежи в крайниците си. Разбра, че са се схванали. Опита се да размърда пръстите на ръцете й краката си. Сега вече успяваше да различи, въпреки че нощта беше много тъмна, очертанията на дърветата и боровете. Усещаше някакъв мирис, но не можеше да се досети какъв е.

— Той никак не харесва това, че на случая се даде широка гласност. Наложи се да промени първоначалния план, а това никога не е добре.

— Вината не беше моя.

Танър започваше да звучи наистина разтревожен. Сара разпозна това чувство безпогрешно, защото собственият й пулс беше тревожно забързан. Скоро щеше да открие къде е Анджи, а може би щеше да разбере и какво се беше случило с Лекси, но това нямаше да помогне с нищо на никого. Тези двамата, рано или късно, щяха да спрат и тя предполагаше, че тогава ще я убият. Тази мисъл й причини ужас. О, господи, тя не искаше да умре…

Изведнъж си представи Джейк и това й донесе лъч надежда. Той сигурно вече е полудял от тревога, търси я. Вече търсеха Танър и, рано или късно, щяха да го намерят. Въпросът беше: Дали това щеше да стане навреме?

Танър продължаваше да говори:

— Виж, погрижих се за онези телефонни обаждания. Мислиш ли, че беше лесно, като се има предвид колко са стари онези касети, детското гласче да звучи, както трябва? Но го направих. По дяволите, направих всичко, което ми каза. Кой се погрижи за Дюк, макар да беше в онзи проклет затвор? Кой измъкна момиченцето от пералното помещение? Аз, ето кой. А ти само седеше в проклетата кола и наблюдаваше. И не беше моя вината, че Кристъл разбра за компютърната връзка и я изпрати на приятелката си, адвокатката. Старецът използва моя лаптоп. Какво можех да направя? Аз дори не знаех, че връзката е там.

Сара откри, че може да раздвижи малко ръцете си. Онова, с което бяха завързани, поддаде леко. Чий глас бяха успели да презапишат от старите касети? „Дали не беше гласа на Лекси?“ Скъпоценното гласче на Лекси, както винаги си беше мислила? И кой беше този старец? Докато се чудеше над думите на Танър, Сара, в същото време, отчаяно се опитваше да освободи ръцете си.

Можеше и да умре, но нямаше да го направи, предавайки се.

— Не, предполагам, че нищо не си могъл да направиш. — Тонът на шофьора беше леко саркастичен.

— Както и да е, реванширах се за това. Убих я, нали? Прерязах гърлото на тази високомерна кучка.

— Да, направи го. А не помисли ли, че може би е по-умно да го направиш на някое друго място? Просто питам.

— Ако искаше да я убия на някое специално място, трябваше да ми кажеш. Ти каза просто да я убия.

Колата намали, а после спря отстрани на пътя. Като разбра това, Сара се напрегна.

„О, господи, ще се случи сега“. Дробовете й сякаш изведнъж се свиха и й беше трудно да диша. Тя напрегна всички сили, за да скъса онова, с което бяха завързани ръцете й.

— Защо спираш тук? — Танър беше изненадан.

— Защото има малка река до пътя и мястото е идеално да се отървем от тялото.

— О!

Отговорът като че ли задоволи Танър, а Сара мигновено се обля в студена пот. Сърцето й тежко заби. Пулсът й препускаше бясно. Разумът й беше като малко птиче, хванато в клетка, което отчаяно се блъска в стените й. Тя изви длани и хвана въжето. Той поддаде още, но времето просто нямаше да й стигне… Тя задвижи отчаяно ръце. Пръстите й намериха възела, дръпнаха…

— Да, добре.

Танър отвори вратата и се включиха вътрешните светлини. Той слезе, а Сара застина като пън, отчаяно се опитваше да измисли някакъв план, но се чувстваше така, сякаш беше изпаднала в безсъзнание… Като например можеше да ритне в топките този, който се опиташе да я измъкне от колата, а после да се отдалечи, подскачайки като зайчето Бъни? За нещастие, единственото обучение в самозащита беше онова, което беше получила в групата „Жените против изнасилването“. Нямаше никакви познания по кунгфу.

— Тя все още е в безсъзнание. — Танър вече стоеше отвън до колата, затова се наведе, за да каже тези думи на шофьора. — Можем просто да я издърпаме навън, да я застреляме и да я бутнем в реката.

Единственото, което Сара можеше да направи, беше да не зареве от ужас.

„Лежи неподвижно“, напомни си тя и погледна Танър изпод полуспуснатите си клепачи. „Не се движи“. Единственият й шанс — „Шегуваш ли се? Ти нямаш шанс“ — беше елементът на изненадата.

— Добре.

— Хей! — Танър гледаше разтревожено шофьора. — Какво правиш?

— Оправям кашата — каза шофьорът.

Сара все още гледаше Танър, когато куршумът се заби в гърдите му. На тениската му веднага се образува яркочервено петно. Тя изпищя и подскочи — не можа да се сдържи, но имаше вероятност стрелбата да е заглушила вика й. Танър изрева диво и падна назад. Последва звук, който й подсказа, че вероятно е паднал в реката.

Вместо нея? Или и двамата щяха да бъдат сполетени от една и съща съдба?

Шофьорът спокойно слезе от колата. Сара лежеше, изумена и трепереща, но се застави да размърда пръстите си, да се опита да развърже възела. Чу втори изстрел и й се зави свят. После предната врата на колата се затръшна, миг по-късно шофьорът отново влезе в колата и затвори вратата си. Сега Сара разбра мириса, който нахлу в ноздрите й. Мирис на барут.

— Знам, че си в съзнание — каза шофьорът, като я гледаше в огледалото за обратно виждане. — Чух те.

И преди тя да е успяла да реагира на думите му, той се обърна и отново я удари със зашеметяващото оръжие.

Когато Сара отново дойде в съзнание, колата все още не се движеше. Или беше потеглила, а после отново беше спряла. Не можеше да знае колко време е била в безсъзнание, нито къде се намираха, нито какво се е случило в промеждутъка. Знаеше, само че, първо, се чувстваше така, все едно е прегазена от влак, и, второ, беше дори по-тъмно отпреди и, трето, чуваше, съвсем слабо, мъж да говори.

Добрата новина беше, че сърцето й биеше толкова тежко, че трябваше да е жива.

Лошата новина беше, че ако нещо не се променеше, сигурно нямаше да остане още дълго жива.

Добре. Нямаше време да лежи и да се опитва да събере разума си, да прави каквото и да е, от което няма полза. Беше сигурна — относително сигурна — че е сама в колата. Причината да е толкова тъмно беше, че двигателят е изключен, което означаваше, че не само фаровете, но и таблото отпред не свети.

Преди да я зашеметят отново, тя се канеше да разхлаби възела. Пръстите й отново го нападнаха, отчаяно, и почувстваха как се разхлабва. Тя дръпна отново и ето, че той се развърза и с бързо дръпване, тя освободи китките си.

Разтърси ръцете си, за да върне кръвообращението в тях, повдигна се, колкото да може да погледне през прозореца в посока към гласовете, и видя шофьора да стои на около шест крачки от вратата на колата с гръб към нея и да говори с неясна сянка, седнала в пикап. Впечатлението, което придоби, беше, че те чакат някого.

„Кого?“ Сара имаше чувството, че не би искала да открие.

На Сара не й беше нужна повече от част от секундата, за да разбере, че двата автомобила се намират на широка просека сред дървета и че вдясно има сграда, дълга и ниска, а вътре светят достатъчно лампи, прозорците бяха слабо осветени и дори пръскаха светлина сред нощта. Тя се зае с въжето, което беше около глезените й. Не го развърза, но го разхлаби и изхлузи.

И ето че беше свободна. Погледна пак през прозореца и видя, че чернокожият не е помръднал. Бързо съобрази, че ще е най-добре, ако се плъзне на земята и затича като заек, подгонен от тигър.

Вътрешните светлини. Сърцето й почти спря да бие, когато осъзна, с ръка върху дръжката, че беше забравила за тях. Ако отвореше вратата, щеше да привлече вниманието на онези двамата.

Като дишаше така, все едно беше тичала мили, Сара разви малката крушка над вратата. После хвърли отново поглед на чернокожия, предпазливо отвори вратата и се плъзна на земята.

„Нощта е най-тъмна в часовете преди зазоряване“.

Сара си спомни този цитат отнякъде. И беше вярно. Сега нощта беше толкова тъмна, все едно се намираше в пещера. Беше все още топло, но беше излязъл лек вятър. Луната беше бледа сянка, която се плъзгаше над върховете на дърветата към западния хоризонт. Няколкото звезди, които се виждаха, като че ли вече догаряха. Във въздуха се усещаше лекият мирис на дизелово гориво и тя се запита дали сградата не е някакъв гараж. Каквото и да беше, най-добрият план като че ли беше да я заобиколи и да се скрие сред дърветата зад нея.

Трепереше, коленете й бяха омекнали и малко й се виеше свят, но това тя разбра, когато се затича към дърветата, като внимаваше да стои близо до металната стена, да се навежда под равнището на прозорците и да вдига колкото е възможно по-малко шум. Поглед вътре в сградата й каза, че тук държат лодки, което, тъй като беше август и разгарът на сезона, означаваше, че вътре няма много лодки. Като че ли нямаше никого, което Сара прецени като добра новина. Всяка секунда очакваше да чуе вик, който да подскаже, че са открили бягството й. Тази мисъл я накара да подскача при всеки, дори най-малкия, шум. Веднага щом се озовеше между дърветата, щеше да се затича така, сякаш животът й зависеше от това, което и беше така. Но в момента трябваше да се движи бързо и възможно най-тихо…

Какво я накара да погледне през последния прозорец, не знаеше. Дали беше случайно? Инстинкт може би? Каквото и да беше, тя погледна вътре и откри, че гледа в малък склад, отделен от останалата част от сградата с небоядисани стени от шперплат. Помещението беше празно, с изключение на клетка като тези, в които затварят кучетата в приютите.

А в клетката беше Анджи.

Дишането на Сара спря. Сърцето й заби така, сякаш щеше да изхвръкне от гърдите. Тя застина, загледана през мръсното стъкло, почти невярваща на очите си.

Детето се беше свило на пода в клетката, със затворени очи, косата й беше разпиляна и закриваше лицето й, така че Сара не можеше да види изражението му. Изглеждаше слабичко, бледо и толкова безпомощно, че сърцето на Сара се сви.

Не можеше да я остави. Дори това да струваше собствения й живот, не можеше да я остави. Като си пое дълбоко дъх, Сара се върна по стъпките си. На около десет крачки по-нататък беше минала покрай врата.

Сърцето й се беше качило в гърлото, когато опита бравата. Не беше заключено. Тя отвори предпазливо вратата и светлината се разпиля навън, с което издаде присъствието й.

Както беше видяла и през прозорците, в сградата нямаше никого. Сара влезе и затвори тихо вратата след себе си, за да не издаде присъствието си с излизането на светлината, след това затича към склада вдясно. Така, както беше заловена в лъча светлина, минаващ през вратата, тя се чувстваше страшно изложена на всякаква опасност. Пулсът й препускаше, устата й беше пресъхнала, беше сигурна, че ще я открият всяка секунда. Когато стигна склада, опита да отвори вратата.

Беше заключена.

Коленете на Сара омекнаха от страх. Тя се огледа отчаяно наоколо и забеляза връзка ключове, оставени на една маса до стената. Взе ги и трепна, когато те изтракаха, изтича обратно до вратата и избра един, който сякаш отговаряше на ключалката.

Стана.

Отвори вратата, влезе и я затвори след себе си. Помещението беше може би осем на десет фута, три стени от шперплат и четвъртата — стената на сградата. Беше задушно и горещо дори толкова късно през нощта. Миризмата на човешки изпражнения беше остра и като наближи клетката, Сара видя, че в единия й край има открита кофа. Анджи очевидно я използваше като тоалетна.

— Анджи! Анджи!

Ако детето беше будно и в съзнание, то не даде никакъв признак за това. Остана все така свито, а Сара дори не искаше да мисли какво трябва да е понесло, за да е станало толкова нечувствително. Сара падна на колене пред клетката.

— Анджи. Сара е.

Тогава Анджи се раздвижи. Отвори очи и вдигна глава, отметна косата от лицето си.

— Сара?

Гласчето беше много тъничко, тихо като дъх, а сърцето на Сара отново се сви, като видя, че вратата на клетката има ключалка. Тя я хвана, за да я разгледа, чу шум зад себе си и подскочи така, сякаш беше простреляна. Огледа се и видя камерата, монтирана на стената срещу клетката. Разбра, че тя сигурно е чувствителна на движение и в момента снима.

Сара си представи снимките, които сега се излъчват по Интернет, и кръвта й замръзна.

Времето им ставаше все по-ограничено.

„Не изпадай в паника“, каза си тя, но паниката я заля.

На връзката с ключове имаше малко сребристо ключе, което изглеждаше така, сякаш отговаряше на ключалката. Тяхното дрънчене обаче отново я накара да трепне.

— Дошла си, за да ме отведеш у дома?

Шепотът на Анджи звучеше така, сякаш беше плакала много дълго време. Тя се вдигна на колене.

— Да. Шшш, тихо. Не можем да си позволим някой да ни чуе.

Ръцете на Сара трепереха толкова силно, че едва успя да пъхне ключа в ключалката. Страхуваше се, хвърляше погледи зад себе си, поглеждаше през прозореца, към камерата, всяко сетиво беше напрегнато да долови и най-малкото движение, дори извън стаята. Дори тишината й се струваше зловеща. Всяка секунда сега…

Ключето се превъртя в ключалката. Секунди по-късно Сара отвори широко вратата на клетката и Анджи буквално падна в ръцете й. Ръцете и краката й бяха все още завързани.

— Искам при мама — проплака Анджи, когато Сара я прегърна.

— Знам.

Сара я притисна до гърдите си, изправи се с известна трудност и се затича към вратата. Щеше да й трябва прекалено много време, за да развърже ръцете и краката й. А всяко време беше ценно, дори минутите, секундите…

— Те все още ли са тук? Лошите мъже?

Анджи се оглеждаше страхливо. Сара усещаше как трепери.

— Да. Точно затова трябва да сме много тихи — прошепна Сара.

Беше й трудно да отвори вратата с детето на ръце, но успя и двете излязоха оттам. Анджи не беше много тежка, вероятно тежеше около шест паунда, а мускулите на Сара бяха станали по-слаби заради въздействието на зашеметяващото оръжие.

— Ще те заведа при майка ти колкото мога по-бързо, обещавам. Само бъди много, много тиха…

Очите на Анджи бяха ококорени от страх. Сара затвори внимателно вратата след тях с надеждата така да замаскира бягството на детето. Самата Сара вече не изпитваше страх. Сърцето й биеше толкова силно и тежко, че чуваше бученето на кръвта в ушите си. Пулсът й биеше прекалено бързо. Едва дишаше. Хвърли последен, изпълнен с ужас, поглед на празния склад, после отвори и последната врата и се плъзна навън, в нощта.

Вратата тъкмо се беше затворила след тях, когато чу вик, който идваше от предната страна на сградата.

— Няма я!

Страхът сякаш даде криле на краката й, вля сила в крайниците й. Тя притисна Анджи към гърдите си и затича към дърветата. Чу силното затръшваме на вратите на колите. Чуха се още викове — като че ли четири различни гласа. Навсякъде около сградата се появиха светлини — големи, бели халогенни светлини, които за миг ги осветиха.

После Сара буквално се гмурна сред прикритието на дърветата. Затича бързо, с всички сили. Зад тях светлините претърсваха района, чуваха се викове. Тези звуци, които издаваха, че ги преследват, наистина й дадоха криле. Краката й се заплитаха в корени и по-дребни растения. Клоните я удряха през лицето. Тя се опитваше да предпазва Анджи, доколкото можеше, но детето, ужасено, трепереше и проплакваше. Накрая Сара беше принудена да спре и да остави Анджи, за да си поеме дъх. Тя падна, задъхана, на влажната от росата земя и двете намериха прикритие под един по-голям храст. Сладкият аромат на неговите цветчета беше в приятен контраст с изпълнената с ужас нощ.

— Толкова съм уплашена! — прошепна Анджи, когато Сара наведе глава и захапа възела, за да го развърже. Самата Сара също трепереше — от усилията и от страх. Адреналинът изпълваше вените й, буквално изпитваше болки, когато си поемаше дъх.

— Знам. Всичко ще бъде наред.

Сара свали въжето от ръцете й и Анджи извика от болка.

— Боли! — Ръцете й трепереха, тя започна да ги разтрива. — Ръцете ми са изтръпнали.

— Ще са по-добре след минута.

— Искам да си отида у дома.

— Ще се опитаме да побързаме. — Сара се зае с въжето около глезените й.

— Ще ни намерят ли?

— Не. Ние ще бъдем много, много тихи.

Въжето най-после поддаде. Анджи беше свободна. Сара й помогна да разтрие краката си, Анджи се сгуши за миг в нея, за да си починат. Сара я прегърна, даде й утеха. Клоните на храста ги закриваха и образуваха нещо като колиба, даваха им някаква сигурност, която, Сара знаеше, беше фалшива. Около тях се чуваха различни звуци — крякането на дървесни жаби, жуженето на насекоми, шумоленето на по-дребни животинки сред нападалите листа, но нищо страшно. Когато клоните се полюляваха, тя виждаше светлини тук и там, вероятно от фенерчетата на онези, които ги търсеха. Може би можеха просто да се крият тук, докато дойдеше помощта.

Ако дойдеше помощ.

„Джейк, къде си?“, помисли си Сара отчаяно. Тя знаеше, че той я търси. Сигурно я търсеше отчаяно! Но Танър вече беше мъртъв. Не можеше да бъде хванат и разпитан. Шансовете помощта да дойдеше скоро бяха много далечни.

Трябваше сами да се погрижат за себе си.

Скоро щеше да се зазори. Лесно щяха да ги забележат на дневна светлина. Единственото, което можеше да измисли, беше да се отдалечат от преследвачите си колкото се може повече.

Тя сведе поглед към детската главица, така доверчиво сгушена в нея, и почувства как сърцето й се преобърна. Не беше успяла да спаси Лекси, но може би можеше да спаси това дете. Тя го прегърна по-здраво.

— Сладичката ми, трябва да тръгнем. Ще вървим, ще вървим и ще вървим, докато стигнем някъде, където ще сме в безопасност.

Анджи кимна.

Сара тъкмо щеше да се изправи, когато чу стъпки и видя тъмните очертания на мъжка обувка точно до храста. Сърцето й се сви. Тя сграбчи Анджи за ръката, за да я предупреди, но нямаше нужда. Детето беше сковано от страх. И то беше видяло мъжкия крак.

После лъчът на фенерчето проникна зад клоните на храста и попадна право върху лицето на Сара.

Хванах те.

Беше мъжки глас, който извика триумфално. Клоните бяха разделени и Сара откри, че гледа право в дулото на пистолет, зад което беше лицето на Мичъл Хелицър. Анджи изпищя.