Карън Робърдс
Изчезнала (14)

Глава 14

— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш?

Въпреки гнева в него, познатият глас напълно премахна страха на Сара. Тя престана да се бори и огледа лицето на мъжа, който се извисяваше над нея.

— Исусе, знаеш ли как ме изплаши!

Тя сложи ръка на гърдите си. Усещаше под нея биенето на сърцето си. Пое си дълбоко дъх и се опита да успокои разтърсените си нерви.

— Аз съм те изплашил? Знаеш ли от колко време те търся? Чувала ли си, че трябва да отговориш, когато те търсят на мобилния ти телефон?

Джейк все още я стискаше здраво за ръката. Сара не беше разбрала колко й е студено, докато не почувства топлината на неговата длан върху замръзналата си кожа. Светлината от близката улична лампа беше достатъчна да види, че лицето му е бледо, а челюстта — здраво стисната. Беше присвил очи, защото сега дъждът валеше силно. И двамата трябваше да повишат глас, за да могат да се чуят.

— Телефонът е в багажника на колата ми — спомни си виновно Сара.

Блесна светкавица, по-близо отпреди. Последва силен гръм. Погледът й остана прикован в него, очите й се разшириха, защото имаше да му каже нещо важно. Думите излязоха неясно, защото много бързаше да ги изкаже на глас.

— Джейк, няма да повярваш какво се случи. Някой беше написал Йори, паролата, която използвахме с Лекси, на прозореца на колата ми.

— Чух. — Джейк говореше много сериозно. Ръката му стисна още по-здраво нейната. — Ще ми разкажеш всичко, когато се приберем у вас. Ако нямаш достатъчно здрав разум да не стоиш навън в тази буря, аз имам.

— Но Джейк…

— Хайде.

Той обърна гръб на вятъра, който духаше откъм залива, и тръгна по пътя, откъдето тя беше дошла, като я побутваше леко пред себе си. Сара не се съпротивляваше. Радваше се толкова много да го види, че не можеше да изрази радостта си с думи. Ако въобще в мислите й имаше място за някого другиго, освен за Лекси, щеше да извади телефона си от багажника и да му се обади веднага, когато беше прочела онази дума върху прозореца на колата. Но полицията и бездруго беше там, а тя беше така шокирана, че се тревожеше само някой да документира факта и да го разследва. Но истината беше, че никой не можеше да й помогне да премисли всичко това, освен Джейк. За нещастие, той вървеше толкова бързо, че тя едва го следваше. Той като че ли наистина нямаше търпение да се махне от парка и моментът никак не беше подходящ за сериозен разговор. Скоро тя почувства, че не може да върви с такава скорост, краката й трепереха, коленете й сякаш бяха от гума и много, много слаби. Когато към това се прибавеше фактът, че асфалтът беше хлъзгав, а тя беше на високи обувки, ставаше още по-трудно. Освободи ръката си от неговата, той се спря и я погледна.

— Какво? — запита я.

— Не можеш ли да вървиш по-бавно?

— Съжалявам.

Той я изчака, след което изравни крачката си с нейната.

След малко Сара го хвана под ръка и тръгна близо до него, докосвайки го. Беше навил ръкавите на ризата си до лактите, нямаше вратовръзка, панталоните му бяха тъмни. Ризата беше мокра и тя чувстваше топлите и твърди мускули под мократа материя. Нейните дрехи също бяха мокри и, за първи път, тя разбра, че й е студено и трепери.

— Дойде тук, защото търсеше мен ли? — запита тя.

— Не, просто бях наоколо… — Той й хвърли язвителен поглед. — Разбира се, че търсех теб. Тичам след теб, откакто напусна сградата на съда. Просто за да задоволя любопитството си какво точно не разбираш от думите „някой все още може да се опита да те убие“?

 

— Нали са прибрали Флойд Паркър. Морисън ми каза.

— Да, добре, а каза ли ти също така, че Флойд Паркър има желязно алиби? Ако той е стрелял по теб, значи целият хор на баптистката църква лъже, защото се кълнат, че бил там, прибирал майка си от репетиция на хора, когато се е разигравал обирът.

На Сара изведнъж й прилоша.

— О!

— Да, точно така: О!

Сега минаваха край павилиона. Дъждът валеше силно и равномерно и образуваше тънък сребрист воал между тях и онова, което ги заобикаляше. Палмите приличаха на високи, настръхнали стражи от двете страни на пътеката, а лампите хвърляха призрачна бяла светлина. Зад тях, останалата част от парка беше тъмна и неразличима. С крайчеца на окото си Сара долови някакво движение. Огледа се и разбра, че все пак не е била сама в парка. Видя неясния силует на мъж, седнал на една от масите в павилиона. Очевидно беше потърсил къде да се скрие от дъжда. Изглежда, че гледаше към тях, макар да беше невъзможно да са сигурни. Вляво от павилиона, друга фигура, която държеше вестник върху главата си, бързаше през тревата към плажа, привела рамене, сякаш мислеше, че така няма да се намокри. Беше невъзможно да се забележи нещо друго, освен че е мъж. Точно пред тях, до входа на парка, Сара видя тъмен автомобил да се движи бавно по улицата. Светлината от фаровете му хвърляше сребристи отблясъци в мрака и правеше възможно да се види колко силно вали.

Ако тук някъде навън наистина имаше човек, който иска да я убие, тя току-що му беше дала благоприятна възможност. Също така разбра, че в момента се чувства в безопасност, защото беше с Джейк. Което беше донякъде глупаво, като се замислеше. Той беше много неща, но не беше неуязвим за куршумите.

— И как ме намери? — запита тя след миг. Вече минаваха през входа на парка. Нейната „Сентра“ беше малко вдясно от входа. „Акурата“ на Джейк беше паркирана до нея.

— Морисън ми се обади, след като полицията се обадила на него. Очевидно колегите му донесли новината, че помощникът на прокурора страда от нервна криза.

Сара се възмути така силно, че се закова на място. Дъждът продължаваше да вали все така и капките блестяха на светлината на лампите, но тя нищо не забелязваше.

— Не беше така. Отидох да видя Анджела Барилас… Тя е сладко малко момиченце, Джейк, и мисля, сега разбира, че искам само да й помогна — на нея и на семейството й. А когато се върнах при колата си някой беше написал Йори на прозореца ми.

Джейк се обърна към нея, хвана я за лакътя и двамата отново тръгнаха.

— И аз така чух от Карл Секстън, след като успях да го намеря и да говоря с него. Той каза, че наистина си била силно разтревожена.

— Работата е в това, че никой не знаеше тази дума, освен мен и Лекси.

Гласът на Сара се беше изострил от настойчивостта, която искаше да изрази по-ясно. Мълчаливата подкрепа на Джейк й помагаше да върви по-бързо. Двамата прекосиха улицата. Краката им шляпаха в унисон по мокрия паваж. Той изглеждаше по-напрегнат от обикновено и продължаваше да хвърля бързи, тревожни погледи наляво и надясно. Сара разбра, че се опитва да разбере дали някой не ги следи, дали някой не я причаква с намерението да стреля по нея, и потрепери вътрешно. Сега, когато знаеше, че човекът, стрелял по нея, е все още на свобода, се чувстваше малко нервна. Разбра обаче, че щеше да е много по-нервна, ако мислите й не бяха заети с думата, изписана на прозореца на колата й.

— Какво те прави толкова сигурна? — запита Джейк.

Стигнаха до колата й, и тя го погледна прямо в очите.

— Никога, на никого, не съм казвала за това. Не разбираш ли, онзи, който е написал думата, трябва да я е научил от Лекси. Мисля, че тя я е казала на онзи, който я е отвлякъл.

Спряха до вратата на колата й. Тя беше с гръб към нея и премигваше в опитите си да гледа през гъстите дъждовни капки, докато той мръщеше вежди, без да сваля поглед от лицето й. Дъждът заливаше и двамата, трополеше по покрива на колата, по тротоара. Светлината от лампите попадаше само върху нея. Той беше в сянката.

— Значи твоята теория е, че той е написал Йори върху стъклото днес следобед?

Сериозната нотка в тона му не можеше да се сбърка. Очите му изглеждаха черни на оскъдната светлина. Над тях, веждите му бяха почти сключени. Сара кимна.

— Така мисля. Да.

— Ако случаят е такъв — забележи, казвам само „ако“, защото, слава богу, има и други обяснения — тогава, разбираш, че болното копеле, отвлякло дъщеря ти, сигурно те преследва, че се опитва или да те сплаши, или да те нарани, а това означава, че си в опасност и от негова страна, ако той не е човекът, стрелял по теб по време на обира в магазина. Не мислиш ли, че при дадените обстоятелства не е добра идея да се разхождаш в безлюден парк съвсем сама?

Той вече крещеше към края на думите си и не й даде никаква възможност да отговори. Вместо това взе ключовете за колата от нея, натисна бутона, който отваряше вратите, и я заведе до седалката, до шофьора. Сега вече валеше като из ведро, но за тях това нямаше значение. И двамата бяха толкова мокри, че не можеха да се намокрят повече.

— Какво…?

Той не й даде възможност да каже нищо повече.

— Влез вътре. Аз ще те закарам у дома ти.

Тя се подчини и си помисли колко е добре да се скрие от дъжда. Той затвори вратата след нея, тя разтърси глава, за да отръска поне по-едрите дъждовни капки, и прокара длани през косата си, отметна мокрите кичури от лицето си. Лепенката се беше разхлабила от пороя и остана в пръстите й. Сара я погледна изненадано. Беше съвсем мокра, безполезна, и тя я хвърли в малката торбичка за боклук, която държеше под седалката. След това свали огледалото, за да огледа раната. За нейна изненада, косата й почти покриваше раната, която, без лепенката, не биеше толкова много на очи.

Когато след миг Джейк отвори вратата и се отпусна тежко зад кормилото, като при това намокри тапицерията повече и от нея, тя прибра огледалото, забрави за раната си и се обърна към него със смръщени вежди.

— Какво друго обяснение? — запита го начаса.

В малката кола беше тясно и тъмно, мирисът на дъжд и мокри дрехи изпълваше въздуха. Джейк беше близо и заемаше много пространство, както винаги. Проливният дъжд сякаш ги отделяше от останалия свят.

Той й хвърли нетърпелив поглед. Лицето му беше толкова мокро, че лъщеше, по косата му блестяха дъждовни капки.

— Да започнем с това, че Лекси може да е казала на някого, преди да изчезне. Нямам много опит с петгодишните деца, но от онова, което съм виждал, те не могат толкова добре да пазят тайна. Може би онзи, на когото е казала, преди да изчезне, има проблеми с теб сега. А може онзи, на когото е казала, да е повторил думата пред друг или да е казал на полицията, което би означавало, че е записана някъде сред тоновете им хартия. По дяволите, ако е така, вече сигурно много хора знаят за нея.

Сега, когато нещата бяха сложени по този начин, логиката й се стори необорима. Сара си пое дълбоко дъх, за да се успокои сега, когато малкият лъч надежда отново й беше отнет, после отвори уста, за да оспори този сценарий, толкова различен от нейния. Но всичко, което се канеше да каже, се изпари от главата й, когато той извади пистолета от колана си и като се протегна през нея, го остави в жабката на колата.

— Защо носиш това?

В началото, когато се срещнаха за първи път, той носеше пистолет през повечето време. Постепенно, тъй като в Бофорт не ставаха много престъпления, а годините, които го отделяха от службата му във ФБР, ставаха все повече, започна да го носи все по-рядко и по-рядко докато в последните две години вече почти не го носеше.

— О, не знам, може просто да съм искал да застрелям две чайки в дъжда.

Окей, сарказмът му не беше добре дошъл. Тя го изгледа с присвити очи, докато той палеше двигателя, и като й хвърли един-единствен поглед, потегли. Разбира се, въздухът, който първоначално излезе от климатичната инсталация, беше студен и тя потрепери. Въпреки дъжда, температурата навън сигурно беше над седемдесет градуса, но на нея й беше студено и тя отново скръсти ръце на гърди. Зъбите й щяха да тракат, ако им позволеше.

— Знаеш ли, няма нужда да бъдеш саркастичен.

— И защо не? Може би се чувствам така, склонен към сарказъм.

Той се отдели от тротоара, направи U-образен завой и потегли по обратния път. Фаровете бяха включени и осветиха входа на парка и тревата зад него, когато минаха край тях.

— Виж, съжалявам, ако си се тревожил за мен.

Джейк се засмя. Но това не беше смях, който издаваше щастие и веселие. Сара сви устни. Тя наистина се радваше да го види, беше радостна, че е дошъл да я потърси. Това, че беше погълната от мисли за Лекси, и онова, което се беше случило с нея, я беше направило сляпа за опасността, в която може би се намираше самата тя. При дадените обстоятелства, беше добре да знае, че той е с нея. Ако беше раздразнен, е, тя просто щеше да понесе неговата раздразнителност. А когато се успокоеше, може би щеше да й помогне да премисли всичко.

— А твоята кола?

Тя много внимаваше тонът й да не изрази никакви чувства.

— Ще я взема по-късно.

Той натисна спирачките на кръстовището и излезе на шосе 1–21. На улицата имаше още няколко коли, повечето от които пътуваха като тях извън центъра на града.

— И така, научих, че Морисън ти е дал свободен следобед.

— Да, каза ми да си почина. Има разлика. Каза, че според съдията Шварцман съм изглеждала готова да припадна.

— Умен съдия.

В гласа на Джейк все още се долавяше раздразнителност. Той беше мокър колкото и тя. Черната му коса блесна, когато във вътрешността на „Сентрата“ проникна светлината на отсрещни фарове. Ризата беше прилепнала към широките му гърди и рамене. Челюстта му беше здраво стисната, което й подсказваше, че още известно време ще бъде раздразнителен, в лошо настроение. Той я погледна.

— Не помисли ли да последваш съвета на Морисън и просто да си отидеш у дома и да се отпуснеш след двата ужасни дни? Както би направил всеки разумен човек?

Сара щеше да се стегне, ако имаше енергията за това. Но тъй като нямаше, тя използва думите.

— Знаеш ли какво, бих могла да мина и без лошото ти настроение. Може би трябва да се върнем, за да вземем колата ти, а аз да се прибера сама у дома.

Отново последва невесел смях.

— Няма да стане, скъпа, и ти го знаеш. И само за да са ясни нещата между нас, аз също не харесвам настроението ти. И отношението ти към мен.

Сега бяха в историческия район. Светлините бяха запалени в големите бели къщи имения, а дъбовете от двете страни на шосето бяха съвсем мокри, толкова мокри, че все едно плачеха. Джейк задмина един празен файтон, който сякаш бързаше за някъде, може би към заслон, където да се подслони от дъжда. Сара едва чуваше тропота на конските копита заради шума от дъжда.

— И така, къде отиде, след като излезе от сградата на съда? — запита той.

— Колата на Кристъл се повреди. Закарах я у дома й.

— Кристъл?

— Кристъл Стамбо. Тази сутрин й помогнах да получи ограничение за достъп срещу Брайън Макинтайър.

Джейк стисна устни и Сара изтълкува това като неодобрение. Тя знаеше, че той ще реагира така. За щастие, неговото одобрение не й беше нужно.

— Тя живее извън града, почти до Бъртън, в парк от подвижни къщи. Случайно или не, Макинтайър също беше в този район с патрулната си кола. Проследи ме обратно до града.

Нещо в тона й го накара да я изгледа остро.

— И какво се случи?

— Известно време кара почти допрян до задната ми броня. Прекалено близо и прекалено бързо за онова натоварено движение. Направи го нарочно, разбрах. Като че ли се опитваше да ме сплаши. После успях да се вмъкна между две коли и той мина край мен. Накрая се оказа, че всъщност няма нищо страшно.

— О, така ли?

— Да.

— Този е същият Макинтайър, за когото се тревожеше, че може да е стрелял по теб, нали? О, чакай, тъй като е единственият с това име в полицейския отдел, сигурно е той. Сега разбирам защо да не е голяма работа това, че е карал практически долепен до задната ти броня.

Сара не обърна внимание на сарказма в думите му.

— Е, поне не стреля по мен. Просто ме изплаши. — Тя направи пауза, защото си спомни нещо. — О, и вероятно е съвпадение, но човек никога не знае. Когато открих надписа върху стъклото на колата, на паркинга вече имаше полицейска патрулна кола.

— Звучи така, сякаш полицаите са големи твои почитатели.

Сара му хвърли кос поглед. Нямаше съмнение в това — Джейк наистина беше в лошо настроение. Караше прекалено бързо за условията, с едва контролиран гняв, така че колата се плъзгаше сред дъжда, а гумите се хлъзгаха. Мръщеше вежди, присвиваше очи, устата му образуваше твърда линия.

Тъй като не искаше да се впуска в кавга, каквато той явно търсеше, тя не отговори. Стигнаха пресечката, където беше магазинът „Куик-Пик“, който очевидно въртеше оживен бизнес въпреки случилото се и дъжда. А това напомняше, че животът продължава.

Джейк зави по „Дейвис“ и, слава богу, „Куик-Пик“ остана зад тях. Той наруши тишината.

— Знаеш ли, всичко това, което преживяваш, започва да се отразява и на мен.

Този път Сара наистина се стегна. Изгледа го.

— Какво?

Той я погледна сериозно.

— Мислиш, че не знам какво се върти в главата ти? Не можеш да се справиш с изчезването на малката си дъщеря и да продължиш да живееш. И правиш всичко възможно да не го преживееш.

Устата на Сара остана отворена. Тя го изгледа гневно.

— Ти си откачен. Не знам за какво говориш.

— О, така ли? Е, да започнем с очевидното. В сряда те прострелват в главата. Пред вратата ти в болницата слагат охрана, за да предотвратят повторно нападение. В четвъртък аз съм толкова загрижен за теб, че те откарвам у дома ти и прекарвам нощта при теб, само за всеки случай. В петък, след ужасна нощ, ти ставаш рано сутринта и се изплъзваш от моята опека. Аз те проследих до съда, където, права си, ти беше в безопасност. И аз въздъхвам облекчено, а после ти изчезваш, без да кажеш нито дума на никого. Правиш всичко възможно, за да дадеш на онзи възможност да те убие. Най-после успявам отново да те намеря. Сама в безлюден парк. Ако това не е демонстрация на желанието ти да умреш, тогава кажи ми какво е.

Сара занемя. Никога не беше мислила за това по такъв начин.

— Ами… Нещастно съвпадение, редица от събития.

Джейк изсумтя и подкара колата по алеята пред къщата й. Без запалени светлини, така, както дъждът се изливаше върху нея, къщата й изглеждаше тъмна и потискаща и може би дори малко зловеща. Мисълта, че Суити-пай я чака вътре, я радваше, но също така се радваше, че Джейк е с нея. Макар да започваше вече наистина да я ядосва.

— Добре, да погледнем и останалата част от живота ти. — Той паркира колата, изключи двигателя и фаровете и се обърна към нея. — Какъв е социалният ти живот? Имаш ли приятел? Ходиш ли на срещи?

Сара му хвърли убийствен поглед, без да си направи труда да отговори. Той безмилостно продължи:

— Добре, да оставим това. Кой е последният филм, който си гледала?

— „Страшен филм“ — отговори тя веднага, после й се прииска да си беше отхапала езика.

Спомняше си идеално този случай. Беше гледала филма с него, в неговата всекидневна стая, докато той ядеше цяла планина от пуканки и пиеше сода, а тя самата — диетична кока-кола.

— И това беше — кога? Миналото лято? Преди година?

Тя си знаеше, че беше по-добре да си беше отхапала езика.

— И какво? Заета съм.

— Аха. Помниш ли, понякога ходехме за риба рано в неделя сутрин? Защо престана да идваш с мен?

— Имам нужда и от сън.

— Глупости. Прекарваше страхотно, но не можеше да понасяш това и се отказа: Сара не заслужава да се весели.

— Това са глупости.

— Така ли? Кажи ми, тогава, имаш ли някакви хобита? Специални интереси? Телевизионни програми, които наистина харесваш?

— Гледам новините. — Мислено добави: „Когато имам време“, но не го изрече на глас.

— Да. — Той успя да вложи достатъчно сарказъм в тази единствена дума. — Чела ли си някакви книги напоследък?

По дяволите, той я познаваше прекалено добре. Това не беше честно. Някога книгите бяха нейното убежище, най-любимото й нещо в света. Не беше отворила книга, не беше си доставила това удоволствие, откакто Лекси беше изчезнала.

— Добре, да оставим и това — каза той, когато тя не отговори. — Не излизаш на срещи, не гледаш филми, нямаш хоби, не гледаш телевизия, не четеш. Можеш ли да ми кажеш какво точно правиш, за да се забавляващ?

— Забавлявам се. — Звучеше така, сякаш се защитаваше, дори в собствените си уши. — Работя. Играя със Суити-пай. Аз…

— Престани, Сара, разговаряш с мен, помниш ли? Аз те познавам. Не те запитах как запълваш свободното си от работа време. Запитах те как се забавляваш.

Е, може би той имаше право. Тя нямаше социален живот и той го знаеше. Също така, тя не вършеше много неща, които можеха да бъдат сметнати за забавни. И той знаеше и това.

— Имам работа, която поглъща цялото ми време…

— Забавление. Питам те за забавление.

„Добре, и това ми е достатъчно“. Той започваше да я подлудява.

— Е, може би трябва да се запиша в лигата по боулинг? — сряза го тя. — Или може би трябва да правя каквото правиш ти? Може би хобито ми трябва да е да се срещам с русокоси младежи?

С тези думи, тя слезе от колата и тръгна към входната врата. В колата беше започнало да й става топло, а и дрехите й бяха поизсъхнали. Но веднага щом излезе навън, дъждът я заля с цялата си сила и тя веднага прогизна.

По дяволите.

— Може би трябва да направиш точно това. — Джейк беше до нея и на практика викаше в ухото й. — Пак ще е по-добре от живота, който водиш сега.

— Няма нищо лошо или грешно в живота, който водя сега.

Сара стигна до малката си веранда и понечи да отвори вратата, но си спомни, че ключовете й са у него. Хвърли поглед през рамо и видя, че той пъха ключа в ключалката. Тя завъртя бравата, а после, когато вратата се отвори, буквално залитна и се озова в коридора. Джейк я последва, тя включи осветлението, а той затвори вратата след тях. Суити-пай я поздрави с познатото излайване, тя го погали по главата и погледна гневно Джейк, от който капеше вода по дървения й под.

Тя тръгна към банята за хавлии, а той спря там, където коридорът от входната врата се срещаше с този, който тръгваше от спалните. Сара се върна и мълчаливо му хвърли две големи бежови хавлии. После подсуши косата си и мина край него, за да отиде в кухнята и да пусне Суити-пай навън, като светваше лампите навсякъде. Кучето спря на покритата веранда и загледа разтревожено дъжда, но тя затвори вратата след него и се обърна. Джейк стоеше в средата на кухнята с увита около раменете хавлия и събуваше прогизналите си обувки. Около него вече се беше образувала локвичка, забеляза Сара, като го огледа от главата до петите. Тя събу обувките си, радостна, че подът на кухнята е от плочки.

— Ще взема душ. Беше се отказала да продължи кавгата. И тръгна към банята.

— Мислиш, че не говоря сериозно? — Той беше зад нея, когато тя стигна в коридора. Хвана я за ръката и я спря. — Имаш нужда от доказателства? Огледай това място.

Сара се обърна и го изгледа гневно, като същевременно освободи ръката си. Беше едва на една ръка разстояние от него, толкова близо, че трябваше само да вдигне глава, за да срещне погледа му. Коридорът беше тесен и като направи крачка назад, докосна с рамо гладката бяла стена и остави мокро петно.

— Виж, ако имаш проблеми с къщата ми, ти си свободен, дори повече от свободен, да си отидеш у дома.

Той не обърна внимание на думите й, а посочи към всекидневната и кухнята, малки части от които се виждаха от коридора.

— Забелязваш ли нещо, когато се оглеждаш? Аз забелязвам. Няма картини по стените. Няма завеси. Няма килими или рогозки по проклетите подове. — Той постепенно повишаваше глас. — Мебелите са евтини. Грозно е. Неудобно е.

— Нима критикуваш обзавеждането ми? — запита Сара вбесена.

Джейк изсумтя.

— Обзавеждане? Не ме баламосвай. Ти не обзавеждаш, не украсяваш дома си. Нарочно си купила минимума неща, от които се нуждаеш за обзавеждането на това място. Нарочно си купила евтини и грозни мебели. Всичко е кафяво, тъмно или безцветно. — Той направи пауза, свали хавлията от раменете си и я размаха под носа й. — По дяволите, дори хавлиите са безлични.

— Такива са земните цветове — процеди Сара през стиснати зъби. — Устройват ме. Подхождат ми.

— Не е така. — Погледът на Джейк я обходи от горе до долу. — Погледни дрехите си. Обличаш се като жена, два пъти по-възрастна от теб. Никога не обличаш нещо цветно, весело или красиво, да не кажем, секси. Всичко, което носиш, е черно, сиво или…

— Тези цветове се наричат неутрални — прекъсна го Сара, която вече кипеше от гняв. — И са делови. Какво, да не би вече да си експерт по женското облекло?

— Не — каза Джейк. — Но когато те срещнах за първи път, ти беше облечена в яркочервена тениска и къса дънкова пола, която разкриваше краката ти. Още си спомням, защото изглеждаше прекрасно в тях. Апартаментът ти… Спомняш ли си как изглеждаше апартаментът ти? Онзи, в който живеехте с Лекси? Аз си спомням.

— Престани — каза Сара. — Веднага престани. Просто престани!

— Стените бяха жълти. Меко, светложълто, което те караше да се чувстваш добре дошъл веднага щом влезеш през входната врата. Диванът беше стар, но ти беше хвърлила червено одеяло върху него и той беше весел и удобен. Имаше завеси. Килими. Картини по стените. Книги по рафтовете. Снимки в рамки. Цветя на масата. И цвете дори на кухненския ти прозорец.

— Цветята бяха изкуствени. А растението загиваше.

Сара се чувстваше така, сякаш сърцето й внезапно се беше свило. Едва дишаше. Образите, които той извикваше, предизвикваха болка и тя се опитваше да ги избие от главата си.

— Може и да са били изкуствени, но не това е основното. Основното е, че онова място беше дом, а не проклет мавзолей. Дрехите, които носеше, бяха хубави, секси. Оттогава насам ти като че ли нарочно се опитваш да се откажеш от всичко, което може да ти достави удоволствие. Ти дори не ядеш, за бога!

— И какво от това? — извика Сара. Болката беше вече непоносима. — Защо не си гледаш собствената проклета работа?! Какво ти става?

— Това — каза Джейк разярено.

После я притисна към стената, плъзна ръката си зад врата й и покри устата й със своята.