Карън Робърдс
Изчезнала (18)

Глава 18

Трябваше му само секунда, в която да си представи как ще реагира Сара при загубата на домашния си любимец. Джейк потисна вътрешния си глас, който му казваше, че е глупак, и се спусна да преследва кучето.

— Суити-пай! Не!

За щастие, крокодилът малко се забави с вземането на обяда си. Огромният, истерично лаещ звяр, който вибрираше от агресия току под носа му, като че ли го изненада. Крокодилът премигна и на огромните му изпъкнали очи като че ли им трябваше миг, за да се фокусират. Вниманието му, забеляза Джейк, като се стрелна през вече широко отворената врата, беше приковано в бонбоните, разпилени по дъските. Разкъсана, почти празна, кесийка лежеше близо до края на масата. Джейк си спомни как беше извадил същата тази кесийка от джоба си предния ден, и така си обясни присъствието на крокодила на палубата.

Крокодилът беше толкова голям, че само първите седем фута от грозното му тяло беше върху палубата. Останалите три фута от опашката му все още се влачеха по стъпалата.

Едно добро щракване на тези зловещи челюсти и от Суити-пай нямаше да остане нищо. А алигаторът — и не без причина, тъй като кучето лаеше като бясно и се въртеше под муцуната му — вече започваше да изглежда наистина ядосан. Изстинал и облян в студена пот от страх, Джейк стъпи насред разпръснатите бонбони, грабна кучешката верижка, въпреки че така приближи ръката си на опасно разстояние до впечатляващите крокодилски зъби, и дръпна кучето назад с всички сили.

Точно в момента, в който крокодилът щракна с челюсти.

Суити-пай излая и подскочи нагоре толкова високо, все едно имаше пружини на краката си. С верижката в ръка, дърпащ кучето към себе си като риба, захапала стръвта, Джейк се втурна назад и се препъна в прага, мина покрай дядо си и Дороти, които го гледаха с ококорени очи и с отворени от удивление уста.

За нещастие, като възстанови равновесието си, той видя, за свой ужас, че Суити-пай вече не е в другия край на верижката. Нашийникът беше там, но вече не беше привързан към врата на Суити-пай.

Очевидно не е бил закрепен достатъчно здраво, защото Суити-пай беше успял да измъкне главата си. В мига, в който Джейк забеляза това, Суити-пай се приземи на палубата и алигаторът се спусна след него.

— Суити-пай! Тук! Тук, момче! — извика Джейк и тръгна към вратата. Но, ако кучето въобще го беше чуло, очевидно не беше разбрало, че става въпрос за живота му, защото продължи атаката си.

Палубата не беше толкова голяма. Кучето нямаше къде да отиде. То скачаше наоколо като кенгуру и лаеше бясно и злостно срещу противника си, но този лай беше достатъчен само да уплаши ято чайки. Алигаторът се спусна след него, прекатури един стол и се пъхна под масата, с което разклати опасно чашата върху нея. Очевидно ставаше въпрос само за минути и съдбата на Суити-пай щеше да бъде решена.

Сара щеше да се поболее от мъка.

— По дяволите! — изстена Джейк и направи единственото, което можа да измисли: Хвърли се в защита на Суити-пай като полузащитника, който някога беше. Две широки крачки и отново беше на бойното поле, като се чувстваше толкова умен, колкото и ако току-що беше скочил между Кинг Конг и Годзила. Сграбчи Суити-пай и…

— Исусе, Джейк! Мърдай! — извика силно и разтревожено дядо му.

— Махай се оттам! Махай се оттам! — това беше Дороти, която се нахвърли на алигатора с метла, която очевидно беше взела от килера, което означаваше поне проява на здрав разум.

Джейк прехвърли и кучето, и себе си, през перилата.

Приземиха се тежко от височина шест фута. Тревата беше гъста, а земята — мека заради валелия предния ден дъжд. Но въпреки това при падането, въздухът излезе от дробовете на Джейк. За миг, той остана да лежи неподвижен. Чувстваше се така, сякаш се беше приземил върху огромен камък, но камъкът се размърда и той разбра, че лежи върху Суити-пай.

— На ти! На ти! На ти! — Беше очевидно, че Дороти продължава да действа с метлата.

— Хос! Добре ли си? — извика дядо му.

Тъй като не му стигаше въздух да отговори, Джейк не го направи. Усети движение от лявата си страна, обърна се и видя, че е очи в очи със Суити-пай. Миг, двамата се гледаха втренчено, очевидно еднакво изненадани. После Суити-пай си пое въздух и се озъби. И това озъбване никак не беше приятелско.

— Добро куче, Суити-пай — каза мило Джейк и се помоли кучето да не се нахвърли отгоре му.

На заден фон, той виждаше вдъхващата уважение, дори страхопочитание, Дороти да слиза по стъпалата, с разумно ниските си обувки, старомодната рокля (днес — ментовозелена), с прилежен кок и всичко, което една стара лейди трябва да има, да размахва метлата пред себе си и така да принуждава алигатора да отстъпва към водата. Очевидно той усещаше кога си е намерил майстора.

Суити-пай сигурно също беше усетил, че врагът бяга, защото обърна глава в тази посока. После се измъкна изпод Джейк, изтръска се и се спусна след оттеглящия се противник. Сега вече не лаеше толкова бясно и застрашително, но все пак беше победител. Алигаторът се плъзна във водата и изчезна в нея. А Суити-пай се изправи победоносно на брега.

— Господи! — прошепна Джейк.

— Това беше страхотно, човече!

В полезрението му се появи Остин и се наведе над него така, че дългата му руса коса падна над лицето му. Той беше висок и строен, приятен на вид, млад мъж в широки свободни панталони в цвят каки и оранжева риза. Тъй като беше един от двамата, които трябваше непрекъснато да държат къщата под око, в случай че се появи онзи, който беше стрелял по Сара, присъствието му не беше изненадващо. С изключение на ризата, която очевидно правеше неизпълнима онази част от задълженията му, свързана с това противникът да не те види, и фактът, че трябваше да седи навън в колата, всичко беше наред.

— Добре ли си?

Другият човек, надвесил се над него, беше Дейв Менучи, който трябваше да наблюдава къщата отзад, от лодката на Джейк. Петнайсет години по-млад от дядо му, той беше, за разлика от дядо му, който беше облечен в дънки и тениска, подобаващо облечен — тъмни дълги панталони и делова риза с къси ръкави. Имаше кръгло, доста набръчкано, лице и гъста сива коса.

— Да — успя да каже Джейк, макар все още да му беше трудно да диша.

Дядо му бързаше към него. Дороти, с метлата в ръка, също. Няколко от минувачите — а вероятно и пациенти на зъболекаря, както заключи Джейк, защото единият имаше зелена книжна салфетка около врата си, а другият носеше списание — се бяха събрали на близкия ъгъл на паркинга и гледаха — какво ли? Той се почувства доста неудобно, когато осъзна, че гледат него. Изправи се. Или, по-скоро, започна да се изправя. Когато за последен път игра футбол, беше още дете. А сега, като беше на трийсет и девет години, не му беше толкова лесно да се изправи от удар и дори да не трепне, когато опъне гръбнака си.

Един поглед надолу му каза, че там, където не е озеленен от тревата, е изцапан с кал.

Долу до водата, Суити-пай престана да лае и изрази неуважението си към оттеглилия се противник, като вдигна крак до една скала.

Дядо му и Дороти стигнаха до него едновременно. Дороти беше извънредно сериозна. Дядо му се усмихваше до уши.

— Хос, трябва да поговорим.

Очите на дядо му блестяха. Сега, след като единственият му внук се беше отървал невредим, той намираше шоуто за великолепно.

— Това, което направи, беше истинска лудост. Ако Моли беше малко по-бърза, от теб нямаше да остане нищо.

— Дяволски си прав. Трябва да поговорим — изстена Джейк. — Няма повече да храниш проклетите алигатори.

При тези думи, самоконтролът напусна дядо му, той се засмя, после вдигна умолително ръка, като видя изражението на Джейк.

— Окей. Исусе! Кой да предположи? Но пък ти си оставил тези бонбони на масата.

— Как можеш да се смееш? Той можеше сериозно да пострада. — Дороти гледаше гневно дядо му. — Заради теб и твоите глупости.

— Заради мен? Ако трябва да обвинявате някого, обвинявайте проклетото куче. Как се казва то? А най-смешното е, че Джейк мрази това куче.

Дядо му отново започна да се смее. Дороти отбеляза, че само тя имаше благородството да изглежда загрижена за неговото състояние. Остин и Дейв също се подхилкваха, но тъй като не му бяха роднини и можеха, поне теоретично, да бъдат уволнени, те го правеха малко по-ненатрапчиво.

Той също така забеляза, че все още държи верижката на Суити-пай. И че Суити-пай сега бяга по брега, явно с надеждата да намери алигатора и да проведе втори рунд.

— Дяволите да го вземат! — каза Джейк с нескрито отвращение и стисна здраво верижката.

Само че, нямаше друг изход — трябваше да хване кучето. Като хвърли унищожителен поглед, който обхвана трима от четиримата му служители, той тръгна по тревата към Суити-пай като правеше всичко възможно да не накуцва.

— Тук, Суити-пай.

После, тъй като кучето продължи да върви, а Сара обичаше това проклето животно, а той знаеше от опит, че Суити-пай се подчинява по-лесно на женските гласове, той се отказа от всякакви опити да възвърне достойнството си и извика, като изтъни възможно най-много гласа си:

— Тук, Суити-пай.

И се опита да не позволи на избухналия зад гърба му смях да накърни самоуважението му.

Докато успее да стигне до кучето, да надене отново нашийника му на врата и да стигне до задната част на къщата, измина цял час. Като стигна до палубата, с облекчение видя, че не се виждат никакви алигатори. Задният двор беше абсолютно празен, ако се изключеше един гарван, кацнал на тревата. Суити-пай душеше по палубата — очевидно миризмата на противника му се беше задържала — но Джейк нямаше настроение отново да се прави на шут, затова влязоха вътре. Дядо му се беше настанил на стола на Дороти с гръб към компютъра, на който и без това не можеше да работи, дланите му бяха на токата на колана, а лицето му беше дълбоко замислено.

— Какво? — запита Джейк, като хвърли само един-единствен поглед към него.

— Те отидоха да хапнат.

— Кои?

— Дороти и онзи… онзи… Дейв.

— И?

Суити-пай дърпаше верижката, защото нямаше търпение да се върне горе при Сара. За първи път, отбеляза Джейк, той и кучето искаха едно и също нещо.

— Не ме поканиха.

— И? — Този път в гласа на Джейк се долавяше раздразнение.

— Мисля, че той я харесва. Мисля, че това е нещо като среща.

— И? — каза Джейк за трети път.

— И… и… — гласът на дядо му заглъхна. Той мръщеше вежди, очевидно не беше щастлив. — Нищо, предполагам.

Джейк изгледа дядо си с присвити очи.

— Ако не искаш да ходи на обяд с Дейв, трябва ти самият да я поканиш на обяд.

— Аз? — Дядо му изглеждаше изумен. — Да поканя Дороти?

— Защо не?

— Ами… ами… тя е прекалено стара за мен, например.

Джейк изви очи към тавана.

— Дядо, тя е поне десет години по-млада от теб. Ти си на осемдесет и шест, помниш ли?

Дядо му сви устни.

— Какво сега, комедии ли ще разиграваме?

Джейк започваше да се уморява от разговора. Беше мръсен, имаше огромно куче в края на прекалено късата верижка, а Сара го чакаше в леглото. Ако имаше късмет, може би щеше да има време да вземе душ и да се пъхне при нея, преди да се е събудила.

— Говоря сериозно — каза той. — Ти и Дороти общувате тук в продължение на години. Може би тя започва да се уморява от това. Може би е готова да погледне в друга посока — като например Дейв.

Дядо му направи гримаса.

— Тя ми е ядосана, откакто купих мотоциклета. Каза ми, че трябва да порасна. — Звучеше леко възмутен.

— Може би трябва да я поканиш да се повозите.

— Дороти?

Дядо му изглеждаше ужасен от тази мисъл. Джейк сви рамене.

— Защо не? Най-лошото, което може да се случи, е тя да каже „не“.

Той изхвърли тази тема от ума си и тръгна нагоре по стълбите. После се спря и погледна пак дядо си.

— Виж, ти знаеш ли нещо за онази дума, изписана върху прозореца на колата на Сара? Йори?

Джейк беше запознал дядо си с развитието на събитията предния ден, преди да тръгне към парка да търси Сара.

— Да?

— Била кодовата дума на Сара и Лекси. Тя мисли, че никой не я знае, освен тях двете. Искам да кажеш на нашите хора да прегледат записките по случая, за да видим дали думата не се споменава. Ако някъде дори само се намеква за нея, искам да знам.

— Във всичките папки ли?

— Да, само че Сара занесе някои горе. Ще ги донеса по-късно. Накарай Остин да започне да преглежда онези, които са на мястото си. Кажи му, че трябва особено много да внимава. И без това няма шанс да бъде полезен отвън. Обади се и на всички, които нямат друга работа. Днес никой заникъде не бърза.

— Ще бъде направено.

— И когато Дороти се върне, кажи й да ми се обади. Искам да направи проверка на някои хора.

Като например Брайън Макинтайър и всички ченгета, замесени в случая Стамбо и Мичъл Хелицър и неговите близки познати, или на който и да е друг, който би могъл да спечели от смъртта на Сара или пък от временната й нетрудоспособност.

— Ще й дам списък с имена. А когато това стане, ти можеш да започнеш да проверяваш къде са били тези хора вчера следобед. Всеки един от този лист трябва да има солидно алиби за приблизителното време, когато е изписана думата. Ако има нещо по този въпрос, искам веднага да знам.

— Добре. — Дядо му се обърна с лице към компютъра, после хвърли поглед на Джейк през рамо. — Ъъ, Хос, нали помниш, че до понеделник трябва да сме анализирали всички онези изгубени данни за „Бета Корпус“? Заради което аз и Дороти сме тук тази сутрин, ако трябва да започнем с това. А Чарли е зает с последното разпитване на свидетелите по процеса Кейн, което от офиса на прокурора искат да бъде извършено също до понеделник. Ако трябва да свършим и тази допълнителна работа, просто няма да ни достигнат хора.

Джейк въздъхна и се опита да не мисли колко ще трябва да плати този месец за всичката тази извънредна работа.

— Да, знам. Надявам се да успеем да свършим всичко. Но работата, свързана със Сара, е най-важна. Имам лошо предчувствие.

— Не мисля, че причината за твоето отношение е тази.

Смисълът на казаното от дядо му беше ясен. От години вече той повтаряше на Джейк, че трябва да промени отношенията си със Сара, а Джейк само махваше с ръка. Значи старецът може би беше прав понякога.

Не че Джейк щеше да признае това пред него. Поне не и докато двамата със Сара не свикнат поне малко с новата ситуация.

— Хей, това е моя работа — прекъсна го Джейк, преди дискусията да се е задълбочила. Цъкна с език на Суити-пай, който беше легнал в краката му и сега неохотно се изправи, и отново тръгна по стълбите.

— Да, да — каза дядо му, който постоянно чуваше, че не трябва да си завира носа в чуждите работи, още откакто Джейк беше навършил петнайсет. — Ти и без това ще постъпиш както искаш, независимо какво казвам аз.

Джейк не обърна внимание на това.

— Ще взема душ, ще се преоблека и ще се върна — каза Джейк и мислено се сбогува с всички мисли да се върне в леглото при Сара.

И той имаше прекалено много работа тази сутрин. Е, освен ако не се любеха набързо. От тази мисъл кръвта му отново стана гореща.

— Кажи на Сара „добро утро“ от мен — каза дядо му и вдигна телефонната слушалка. Започна да набира номера, а Джейк и Суити-пай продължиха нагоре по стъпалата.

Като мина внимателно през вратата на апартамента си няколко минути по-късно, Джейк видя, че завесите са дръпнати и слънцето залива стаята. Вдъхна с удоволствие мириса на прясно сварено кафе. Очевидно Сара се беше събудила. „У дома съм“, беше мисълта, която мина през главата му, докато разкопчаваше каишката на Суити-пай. А после си каза, че обикновено не така мисли, когато прекрачи прага си. Всъщност сега за първи път възприемаше този апартамент като дом, а не като място, където временно живее. Като се изправи, осъзна, че никога преди, дори не и когато беше женен, камо ли през всичките тези следващи години, не беше се чувствал точно така — на правилното място. Кучето тръгна към кухнята, а той се замисли с горчивина. Чувстваше се така, защото Сара беше тук, разбира се. Приятелките му обикновено не преспиваха при него, а, когато това станеше, той винаги беше нетърпелив да ги изхвърли възможно най-бързо на следващата сутрин. Беше открил за себе си преди доста време, че е, човек, който не е мил и след секса.

Но ето, че сега беше. Със Сара, той определено можеше да бъде нежен и любящ през цялото време. И това може би щеше да продължи цял живот.

Като предположи, че Сара е в кухнята, Джейк тръгна след Суити-пай, като сърцето му биеше малко прекалено бързо за трийсет и девет годишен мъж, който отдавна се беше отказал да брои жените, които лягаха в леглото му.

Но сега се чувстваше щастлив като момче рано в коледната утрин.

Малко преди той да стигне до вратата на кухнята, Сара излезе от спалнята си. И той се спря на мястото си — тя още не го беше видяла — и остави погледа си да обходи тялото й. Беше взела душ и беше облякла черна тениска, която очертаваше малките й гърди, и бели дънки, които пък подчертаваха стройните й бедра. Лъч светлина падаше върху косите й, които подчертаваха деликатните кости на лицето й. Имаше леки сенки под очите й — все още беше рано, едва минаваше десет и половина, което означаваше, че дори да е станала сега, не беше спала достатъчно — а устните й изглеждаха необикновено пълни и сластни, като че ли бяха леко подути от целувките.

От тази мисъл тялото му се напрегна.

Тя беше красива и елегантна и много, много секси.

„Няма да изхвърля тази“, помисли си той, когато тя усети присъствието му и обърна огромните си сини очи към него.

— Здравей — каза той тихо, когато тя го видя, и й се усмихна.

— Здравей — отговори тя.

Нейната усмивка беше само официално разтягане на устните и скоро изчезна. Този поздрав не беше кой знае какво и, при дадените обстоятелства, просто беше погрешен. Тя продължи да върви и когато мина покрай него, му даде наистина добра възможност да се наслади на стегнатото й дупе.

Окей, значи нямаше да прекоси стаята и да се хвърли в прегръдките му. Е, щеше да го преживее.

— Прегледах касетите, докато те нямаше — подхвърли му тя през рамо, като все още беше много по-далечна и студена, отколкото той очакваше. — Онази, която търсех, не е сред тях. Ще трябва да накарам Сю Търнър — Търнър беше човекът, който рисуваше хората по описание в полицията — да направи скица на човека, който ме снимаше през онзи ден.

Джейк скръсти ръце на гърди.

— Сега ли?

Тя кимна.

— Това вероятно няма да доведе до нищо. Основното, което помня, е здраво сложен мъж с мустаци и видеокамера.

— Все пак може да се окаже нещо — каза Джейк и тя отново кимна.

— И аз на това се надявам.

Масата, отрупана с папките, беше пред него. Тъй като завесите бяха дръпнати, през редицата прозорци проникваше ярка светлина и заливаше всекидневната вляво. Сара продължи да върви и остави масата между двамата. Спря близо до нея, за да вземе нещо от пода — масата му пречеше да вижда, така че не можеше да каже точно какво — после отново закрачи. Той мислеше, че може би диванът е нейната цел, но после видя, че се е запътила към вратата.

С чантата, в която беше донесла багажа си, в ръка.

— Къде отиваш? — запита той.

Отношението й го ядосваше малко и, да, ако трябва да кажем истината, беше малко наранен. Тя отново му хвърли поглед — хладен кос поглед, в който въобще нямаше нищо романтично. Джейк реши, че той може и невинаги да е най-острият нож в чекмеджето, но дори той започваше да схваща положението — поведението на Сара не можеше да се опише с думите „лудо влюбена“.

— Навън.

Погледът й го обходи от горе до долу, когато тя стигна до вратата. Тя се спря, поставила ръка на бравата.

— Навън? — повтори Джейк и повдигна вежди.

Не беше очаквал някакви признания в любов — е, а може би ги беше очаквал, което подценяваше проблема с очакванията — но това дистанциране започваше вече наистина да го ядосва. Дори да му влияе и по други начини. Голяма работа.

Дори Сара усети, че му дължи някакво обяснение. Тя кимна.

— Обади се Дънкан. От офиса на Пат Лете вчера са уведомили нашия офис, че ще помолят за отлагане на делото Хелицър в понеделник. Освен това правят ходове да намалят силата на изказванията му, направени пред полицията без присъствието на адвокат. Трябва да се срещна с него за обяд и да обсъдим как ще отговорим на това, да обсъдим и стратегията си за процеса. О, каза още, че късно вчера са освободили тялото на Мери. Погребението ще бъде утре следобед.

— Ти нещо се шегуваш с мен, нали?

— Не, разбира се, че не се шегувам. — Тя му хвърли още един от онези студени погледи. После смръщи вежди. — Какво е станало с теб? Целият си кален.

— Паднах навън.

Той не беше в настроение да се впуска в повече подробности. Не беше му присъщо да използва стратегията на изнудването — виждаш ли, аз спасих кучето ти.

— Чакай малко.

Джейк стопи разстоянието между тях с няколко широки крачки, докато тя го гледаше да приближава с разстроено изражение — такова, каквото никога преди не беше виждал на лицето й, поне не за него. Той затвори отново вратата — тя остави ръката си да падне от бравата — и я сграбчи за китката. Кожата й беше хладна и гладка, костите й — удивително крехки под дланта му. Чувстваше колко бързо бие сърцето й, все едно че галопира. Той беше толкова близо до нея, че тя трябваше да вдигне глава, за да го погледне в очите. Толкова близо, че долавяше аромата на шампоана й.

— Не планираш сериозно да излезеш на обяд с Дънкан, нали?

Тя повдигна вежди.

— Имаш някакви проблеми с това?

Джейк си пое дълбоко дъх.

— Уоу!

Той изучаваше лицето й. Тази отчужденост в погледа й започваше вече да му лази по нервите.

— Да, всъщност имам. Дори няколко проблема. Нека започна с онзи, който най-много ме потиска. Помниш ли, вчера говорихме, че може би има човек, който иска да те убие?

Сара стисна силно устни.

— Ще се срещна с Дънкан в „Макарони грил“. Не мисля, че е вероятно някой да ме застреля там.

Вероятно не, но това, все пак, не му харесваше. И, да, може би две от тези причини бяха лични. Макар че по-скоро щеше да позволи на онзи алигатор да го изяде, отколкото да признае, че ревнува заради Кен Дънкан.

— Мислила ли си някога, че може би зад това се крие Дънкан?

Изненадата на Сара беше последвана от скептицизъм.

— Не, никога.

— Тогава, може би трябва, защото може и той да е, защото и той ще спечели нещо. Например, ще получи делото Хелицър, ако нещо се случи с теб. А това ще издигне престижа му, не би ли казала? Господи, той дори може да получи работата ти.

— Сега вече ставаш смешен.

— Така ли? Но аз непрекъснато мисля за това. Нищо в живота не е случайно и това включва всичко, което ти се е случило през последните няколко дни. Сигурно всичко това е свързано, защото, ако не, съвпаденията са прекалени. И основното е, че онзи, който върши това, ще бъде облагодетелстван по някакъв начин. Окей, това вероятно не е Дънкан, но може да бъде. Могат да бъдат много хора, за някои от които вероятно още не сме се сетили. И докато не решим проблема, ти трябва да се грижиш за своята безопасност.

— И какво искаш да направя? На практика да стоя под домашен арест?

— Това е по-добре, отколкото да си мъртва.

Тя го изгледа с присвити очи.

— И така, какво предлагаш ти? Да се крия в апартамента ти, докато не разберат кой е стрелял по мен? Но дали това въобще ще стане? Ще ме придружаваш навсякъде? Това не устройва нито един от двама ни. Аз имам работа, неща, които трябва да свърша. Както и ти. Оценявам всичко, което направи за мен, оценявам грижите ти, но си искам живота обратно. Ще обядвам с Дънкан, за начало, после ще се върна да взема Суити-пай, ако му позволиш дотогава да остане тук, и ще прегледам твоите записки по случая с Лекси. А после ще си отида у дома и довечера ще спя там сама, както съм правила през всичките тези години. Утре ще отида на погребението на Мери, а в понеделник ще отида на работа. Ако изникне нещо, с което да не мога да се справя сама, ще ти кажа.

В гласа й се долавяше думата „довиждане“, учтиво, но невъзможно да се сбърка, казано със студен глас, който и след милион години не би очаквал от Сара, когато разговаря с него. Това не му харесваше. Всъщност никак не му харесваше.

Измина секунда мълчание, в която двамата се измерваха с погледи. После Джейк тихо каза:

— Сега кой е раздразнен за нещо?

Сара замръзна.

— Не знам за какво говориш!

Тя издърпа ръката си, а той я остави да го направи. Познаваше я достатъчно добре, за да знае, че тя лъже. Тя прекрасно знаеше за какво говори той. Но той изведнъж се оказа готов да изрече всичко с думи.

— Говоря за изминалата вечер. За теб и мен. Бяхме заедно в леглото. Голи. Любихме се.

Той почти се зарадва, като видя как бузите й почервеняват. Тя го изгледа сърдито.

— Ти не разбираш, нали? Това е една от причините, поради които не мога да остана. Беше грешка, окей? Огромна грешка. Не биваше да позволявам да се случи. Казах ти, че ще съсипем приятелството си, и го направихме.

Той знаеше какво ще каже, очакваше го, но въпреки това, да го чуе изречено така, го подлудяваше. Засмя се, но дори в собствените му уши това беше грозен звук.

— О, така ли, схванах. Прекрасно разбрах. То е като риболова. Ти го обичаш прекалено много. Затова се отказа от него. Чувстваше се добре, нали? — Той говореше през стиснати зъби. — Сара не може да се чувства добре, нали така?

Тя изкриви устни. Очите й хвърляха мълнии.

— Върви по дяволите!

Тя го избута, отвори вратата, направи две бързи и широки крачки, с които прекоси площадката, и затича надолу по стълбите.

Джейк направи огромно усилие да не се втурне след нея. Направи усилие и за да не изругае невъздържано, да не ритне вратата и, най-общо казано, да не даде отдушник на изгарящата го смесица от емоции, които го измъчваха докато слушаше как стъпките й заглъхват надолу.

Само минути по-късно той чу затръшването на входната врата долу и се почувства така, сякаш го беше ударил в слънчевия сплит.

„Забрави за усещането за коледна утрин, каза си той мрачно. Човече, теб просто те зарязаха ей така“.

После тръгна надолу, бавно и спокойно, и изгледа дядо си, който го поздрави с вдигнати вежди и колеблива усмивка, така че той преглътна забележката си, каквато и да беше тя. И изпрати Чарли, който тъкмо влезе, след Сара с инструкции да я държи под око и да му се обади, ако се случи нещо. После отново се качи горе, взе душ и се преоблече, след което отиде да търси Брайън Макинтайър, за когото имаше лично и много директно съобщение: „Ако отново се доближиш до Сара дори само на една миля, ще се погрижа да съжаляваш до края на живота си“.

 

 

На погребението на Мери имаше стотици хора. Малката църква не можеше да побере всички — членовете на семейството, приятелите, съседите, познатите, както и просто любопитните, привлечени от публичността на случая и сензационната причина за смъртта. Всички пейки вътре бяха заети, хората стояха прави по пътеките и в задната част на църквата. Службата беше католическа, което означаваше много тамян и свещи, молитви и химни. Сара, която седеше до непознати на една от задните пейки, едва успяваше да долови думите. Тя виждаше, отново и отново, молбата в очите на Мери, когато погледите им се бяха срещнали минути преди другата жена да бъде простреляна. А после, кръв, мозък и плът навсякъде…

„Не можех да направя нищо“, каза си Сара сигурно за стотен път, но това не й помогна. Буцата остана все така в гърлото й, стомахът й беше все така свит.

Когато службата приключи и членовете на семейството й, дълбоко опечалени, се качиха в колите си, за да последват катафалката до гробищата, Сара се изправи и също излезе навън. В претъпкания неф на църквата, тя се спря да говори с няколко от опечалените, които познаваше, с двама полицаи, които работеха по случая, с адвокат от офиса „Жертви на престъпления“ и жена, която живееше близо до дома й. Тъкмо когато се канеше да мине през широките, извити във форма на арка, врати, за да пристъпи сред изгорялата трева и изгарящата слънчева светлина и да отиде до паркинга, някой я докосна по ръката.

— Мис Мейсън?

В гласа се долавяше лек испански акцент. Сара се обърна и видя ниска, пълничка жена на около четирийсет години с мургава кожа и влажни тъмни очи. Беше облечена в черна рокля с къси ръкави, а дългата й и тежка черна коса беше прибрана в кок на тила. Кръглото й лице беше мокро от сълзи, а на ръце държеше пълничко момиченце, което се стори познато на Сара.

— Да?

Малкото момиченце и другите деца, скупчени около тях, й подсказаха коя е жената.

— Аз съм Роза Барилас — каза тя, с което потвърди предположението на Сара. — Искам да ви благодаря, че сте спасили живота на моята Анджи.

— Няма защо.

Онова, което Сара всъщност искаше да каже, беше: „Трябваше да го направя, защото, разбирате ли, и аз някога имах дъщеря“. Но не го направи. Вместо това се усмихна на Роза, а после се усмихна и на децата й, на двете момченца, Рафаел и Серджо, и на дъщерите — Лизбет и Анджи. Тълпата зад тях се движеше и ги притискаше, направо ги избута през вратата навън, по стъпалата, и те се оказаха на моравата. Пред църквата имаше екип на телевизията, забеляза Сара и се сети, че службата и погребението ще бъдат отразени във вечерните новини. Ярката и весела слънчева светлина не беше в хармония със сцената, но заливаше всичко и се отразяваше от покривите на колите, лещите на камерите и дори от бижутата на опечалените. Играеше весело в русите коси на репортерката и Сара погледна към нея, за да разпознае Хейли Уинстън. Хората около тях се разделиха като Червено море и те тръгнаха към паркинга, който беше препълнен с автомобили, някои от които вече потегляха.

— Анджи има нещо, което иска да ви даде — каза Роза и отвори дамската си чанта, когато се спряха на известно разстояние от снимачния екип.

Тя порови малко в чантата си, после извади нещо с размерите на тесте карти, завито в амбалажна хартия, и го подаде на Анджи.

— Хайде — прошепна Роза на дъщеря си и Анджи пристъпи иззад гърба на майка си, след което срамежливо подаде пакетчето на Сара.

— Благодаря ти — каза Анджи и Сара разпозна строгите заповеди зад тези думи на майката. Видя също, че лицето на Анджи, както и това на майка й, е мокро от сълзи.

— Аз ти благодаря.

Сара прие пакетчето, което беше много леко, и клекна, за да го отвори пред Анджи. Развърза внимателно панделката и свали хартията, за да види изящно ангелче, кръстосало ръце пред бяло сребрист хамбар.

— Защото ти беше истински ангел в онази нощ — каза Роза.

— Красиво е. — Сара постави красивата вещ на дланта на ръката си, за да й се порадва. Усмихна се на Анджи. — Ще го обичам и ще го пазя.

— Това е. Този може да е последният кадър.

Едва доловимият шепот накара Сара да обърне рязко глава. Думите бяха изречени от оператора на пети канал, който, заедно с Хейли Уинстън, стоеше до тях с камера на рамо. Очевидно снимаше ангелчето върху дланта на Сара, която премигна от гняв и изумление.

— Ще ти липсва ли приятелката ти Мери? — Хейли Уинстън пъхна микрофона в лицето на Анджи, преди Сара да е успяла да реагира.

— Иска ми се да не беше умирала. Иска ми се да можех отново да я видя — прошепна момиченцето и избухна в сълзи.

После побягна. Роза се извини с поглед на Сара, подбра другите деца и тръгна след нея. Сара се изправи и втренчи възмутен поглед в Хейли Уинстън. Но тя и снимачният екип вече се отдалечаваха. Камерата беше насочена към репортера, който говореше.

— И така, имаме сърцераздирателен финал на погребението на Мери Джо Уайт: Малката Анджела Барилас подари статуетка ангелче на жената, която й спаси живота, помощничката на областния прокурор Сара Мейсън.

Дори да имаше още, Сара изведнъж изгуби желание да го чуе. Тя затвори внимателно дланта си около ангелчето и обърна гръб на снимачния екип. Забърза след семейство Барилас. Те се качваха в много стара каравана, когато тя ги настигна.

— Мисис Барилас — каза Сара и Роза, която тъкмо сядаше зад волана, докато плъзгащите се врати се затваряха отзад зад децата й, се обърна и я погледна въпросително.

— Искам да поддържаме връзка. — Сара й подаде визитната си картичка и другата жена я пое. — Ако вие или децата някога имате нужда от нещо, обадете ми се.

Роза погледна картичката, кимна и каза:

— Благодаря.

— Мамо, ще умрем тук отзад! — извика едно от децата, може би Серджо, а другите в хор и високо се съгласиха. Рафаел, който седеше на предната седалка, размаха ръка пред лицето си и се престори, че се задъхва.

— Трябва да вървя — каза Роза, Сара кимна и отстъпи назад.

Вратата на караваната се затвори и двигателят се запали, което означаваше, че вероятно се е включила и климатичната инсталация. Сара се обърна и тръгна към далечния край на паркинга, където, на изгарящото слънце, я очакваше нейната „Сентра“. Отключи вратата, влезе и трепна, когато голите й бедра се допряха до нагорещената седалка. Остави малката статуетка на седалката до себе си. Включи двигателя, но първите струи въздух от климатичната инсталация бяха горещи, затова бързо свали прозорчето.

После потегли, направи завой и се насочи към края на опашката коли, които вече тръгваха към гробището. Все още чакаше възможност да се нареди в редицата, когато звънна мобилният й телефон. Сара го взе и погледна екрана. Слънцето печеше право в него и й беше трудно да разпознае номера…

После видя, за нейна огромна изненада, че това е нейният номер. Номерът на домашния й телефон. Някой — кой, не можеше да си представи — се обаждаше на мобилния й телефон от домашния. Тя натисна бутона и отговори.

— Ало?

— Искам да си дойда у дома, мамо — проплака Лекси. — Искам да ми изпееш нашата приспивна песничка. Моля те, мамо. Моля те.

А после се чуха началните акорди на песничката: „Когато наречеш някое свое желание на звезда…“