Карън Робърдс
Изчезнала (19)

Глава 19

— Джейк! Джейк! Нещо се случи!

Развълнуваният глас на Остин почти го оглуши, докато караше към къщата на Сара, без да спазва нито ограниченията за скоростта, нито каквито и да е правила за движение по пътищата. Остин беше проследил Сара на погребението, като се криеше отзад, за да не го види тя. Той всъщност беше на една редица зад нея на паркинга, когато тя потегли, според Остин така, все едно я гонят хиляди дяволи. На Остин трябваше да се признае, че успя да я проследи, без тя да го види, заслугата, за което може би не беше негова. Тя просто нищо не забелязваше. Джейк също беше на погребението, криеше се отзад, а Остин беше готов да се обзаложи, че тя и него не беше видяла. Остин беше останал в колата си на паркинга, за да наблюдава автомобила на Сара и входа на църквата, което беше добра идея, тъй като Джейк трябваше да изостане, за да може тя да си тръгне, без да го види. Сега, когато Джейк спря рязко на алеята пред къщата й, Остин му махна иззад кормилото на зеления автомобил, паркиран малко по-нагоре по улицата. Джейк слезе от колата и му махна в отговор докато вървеше по алеята, после взе наведнъж двете стъпала на верандата и започна да търси ключа си.

Което, както се оказа, не беше необходимо. Вратата не само не беше заключена, но дори не беше затворена. Само при най-лекото докосване, тя се отвори навътре.

Което никак не беше добре.

Той извади пистолета си и влезе.

— Сара?

Сърцето му биеше тежко. Оръжието беше насочено надолу, но беше готов да стреля незабавно. Вървеше бързо по коридора. Суити-пай се появи откъм спалнята и го поздрави с озъбване и ръмжене. Джейк реши, че, където е Суити-пай, там е и Сара, и мина покрай него, като прошепна тихо „добро куче“. Кучето не захапа крака му, което Джейк сметна за добър знак за прогреса на техните отношения. Вратата на спалнята на Сара беше отворена и още преди да стигне до нея, той чу онази детска мелодийка, която го беше уплашила толкова много преди.

— Сара?

Мускулите му бяха напрегнати и готови за действие, нивото на адреналина в кръвта му беше високо. Не беше сигурен какво ще намери и когато я видя коленичила на пода в късата черна рокля, която беше облякла за погребението, изпита облекчение. Поне нямаше физически наранявания.

После видя, че трепери. Държеше онази проклета играчка и трепереше като лист. От тази гледка му се сви сърцето.

— Исусе, Сара! — каза той и пъхна пистолета си обратно в колана.

Сара вдигна поглед към него и осъзна, че на света няма друг човек, когото би искала да види повече в критичен момент. Не беше го виждала, откакто си беше тръгнала от апартамента му, не бяха се чували и тя беше приела болката за развалените им отношения като просто още една сърдечна болка в живота. Болката беше нещо, което й беше добре познато, нещо, с което се беше научила да живее, да се справя. Беше си казала, че след време ще се нагоди и към тази ситуация. Но сега, сега, когато сърцето й отново беше разкъсано на парченца, осъзна, че има нужда от него. Имаше нужда от него и искаше той да е с нея. Не можеше да направи нищо друго, освен да се радва, че той е тук.

— Тя ми се обади — каза Сара, все още коленичила на пода и с играчката в ръка. — На мобилния телефон. Оттук, от тази къща. Каза: „Искам да си дойда у дома, мамо. Искам да ми изпееш нашата приспивна песничка.“ А после чух това. — Тя докосна еднорога. Дори след всичките тези години, той беше все така мек на допир. — Лекси много обичаше тази песничка. Пеехме я всяка вечер.

При последните думи, гласът й пресекна — беше готова да заплаче.

— Сара…

Джейк протегна ръка да вземе еднорога от нея и Сара му позволи. Той го остави много внимателно на пода и музиката спря. Тя погледна играчката и изстина. Беше подарък на Лекси за Коледа, последната Коледа преди изчезването й. Всяка нощ оттогава нататък си лягаше с нея и двете пееха заедно, а после Сара оставяше еднорога на нощното шкафче, за да бди над съня на Лекси.

Като си спомни това, я заболя сърцето.

Джейк отново й говореше и тя направи огромно усилие, за да чуе думите му.

— Знаеш, че някой се опитва да те накара да се пречупиш. Опитват се да те убият — вероятно затова беше простреляна. А този е най-добрият начин да те разстроят. Някой го знае и го използва. Това е всичко. Не е Лекси, Сара.

Думите му, макар и разумни, я смазаха, сякаш огромна скала беше паднала върху нея. Сара направи всичко възможно, за да не трепне, да не се свие. Той беше прав, тя знаеше, че той е прав, но…

— Но откъде някой би могъл да знае за нашата приспивна песничка?

Гърлото й беше болезнено пресъхнало от риданията, на които отказваше да даде воля. Очите й сякаш горяха от непролетите сълзи.

— Това е като Йори. Откъде някой би могъл да знае за това?

В събота следобед, след срещата й с Дънкан, тя се беше върнала в офиса на Джейк. Той не беше там, но дядо му, Дороти и Остин преглеждаха материалите по изчезването на Лекси, като търсеха споменаване на думата Йори. Тя се присъедини към тях и прегледаха всяка една папка, без нищо да открият. Но както беше отбелязал дядото на Джейк, беше възможно да има и други материали в някоя от агенциите, замесени в разследването в изчезването на Лекси. ФБР например сигурно имаха свои собствени папки, както и полицията в Бофорт, както и Центърът за изчезнали деца — всяка една от тези организации вероятно разполагаше с материали, които липсваха на Джейк. Дядото на Джейк беше казал, че макар да не са я открили, не означава, че думата не е записана там някъде.

Сара обаче не мислеше така.

— Не знам, скъпа. — Гласът на Джейк беше изпълнен със съчувствие към нея. — Някой знае за нея очевидно и ние ще открием кой. Обещавам.

— Гласът беше на Лекси — каза тя, защото не можеше да се сдържа повече. — Знам, че е невъзможно, но… Беше гласът на Лекси. Нейният сладък гласец, какъвто беше, когато тя беше на пет… Кълна се.

Гласът й се прекърши, както и самоконтролът й. Тя протегна сляпо ръка към него и той я прегърна, притисна я към себе си. Беше й толкова скъпо и познато чувството да е в ръцете му, че името му означаваше нещо като завръщане у дома. Тя обви врата му с ръце и притисна лице в рамото му, стисна го така, сякаш никога вече нямаше да го пусне.

Тя не заплака. Отказваше да плаче. Знаеше, че Джейк е прав, да се предаде на сълзите, на океана от мъка и отчаяние, щеше да означава да му позволи да спечели.

Но колкото и да се опитваше, не можеше да не трепери от главата до петите. Не можеше да спре тежкото биене на сърцето си, нито свиването на стомаха си. Не можеше да спре накъсаното си, неравномерно дишане.

— Сара — каза той. — Всичко е наред.

Говореше й такива неща. Неща, които тя всъщност не чуваше. Чуваше само гласа му, който я успокояваше.

— Трябва да се обадя в полицията — каза тя след малко и не се изненада, че гласът й въобще не звучи както винаги.

— Аз ще го направя. От моя мобилен телефон. Щом някой ти се е обадил от тази къща, трябва да има отпечатъци или по апарата в кухнята, или по този в спалнята. Не бива да ги пипаме.

Сара изпита надежда — пръстовите отпечатъци можеха да бъдат идентифицирани — и кимна. Джейк се изправи и й помогна да направи същото. Още един миг, тя остана облегната на него, черпеше сили от него, попиваше топлината на тялото му и правеше всичко възможно, за да спре треперенето си. Когато това стана, тя стисна зъби, изправи рамене и се откъсна от него. Отиде във всекидневната стая и седна на големия кожен стол, преди коленете й да са се огънали. Джейк я последва, но остана отвън, в коридора, откъдето тя можеше да го вижда как говори по телефона. Тя забеляза, че е облечен в тъмен делови костюм и носи вратовръзка, и за миг се запита къде ли е бил.

Появиха се двама униформени полицаи, последвани почти по петите от Секстън и Келсо, които Сара настояваше да бъдат извикани. Те бяха добри професионалисти и си вършеха работата и дори някой от тях да таеше лоши чувства към нея заради случая Стамбо, поне не го показваше. Докато те си тръгнат, вече беше станало осем часът. Сара беше отново седнала на стола със Суити-пай в краката си, защото не искаше да гледа как те търсеха отпечатъци по играчките на Лекси, наред с двата телефона и вратите, както и други повърхности, които двамата полицаи намираха за подходящи. Те записаха показанията на Сара, говориха и с Джейк, потвърди се фактът, че поне доколкото двамата знаеха, никой, освен него, нямаше ключ за къщата, разпитаха съседите, за да разберат дали някой не беше видял нещо — никой не беше — и поклатиха глави. Никой не го изказа с думи, но израженията на лицата им подсказваха на Сара, че намират случая за почти безнадежден, защото в къщата не беше влизано с взлом и всичко изглеждаше наред. Щяха да го отбележат, но случаят нямаше да получи приоритет.

Когато си тръгнаха, Джейк отиде да ги изпрати, а после се върна във всекидневната и остана така, подпрял ръце на хълбоци, загледан в нея.

— Ще дойдеш у дома с мен — каза той, когато тя вдигна въпросително поглед към него. — Няма да те оставя тук. Щом някой е влязъл, минал е покрай кучето и се е обадил от телефона ти, значи може да го направи отново. Тук не си в безопасност.

Сара срещна погледа му мълчаливо. После кимна. Той протегна ръце към нейните и тя го остави да й помогне да се изправи. Той беше прав, знаеше го. Освен това, изминалата нощ само в компанията на Суити-пай беше истински кошмар. Сянката на Лекси беше навсякъде, а мисълта, че някой може би я дебне някъде навън в мрака и я чака да заспи, за да се промъкне вътре, не й излизаше от ума. Невъзможно й беше да заспи, в което и да е легло, затова накрая беше взела възглавницата и одеялото си и беше легнала на дивана, където беше задрямала, докато гледаше телевизия. Не искаше да има втора такава нощ. И особено сега, след това.

Не се чувстваше в безопасност у дома си.

— Кога ще знаят на кого са взетите отпечатъци?

— Трябва известно време — каза Джейк, но това и тя го знаеше. — Ще говоря с някои хора и ще видя какво мога да направя, за да ускоря нещата.

Сара срещна погледа му. Четеше мислите му толкова ясно, все едно че той ги изказваше на глас.

— Който и да е направил това, едва ли е бил толкова глупав, та да остави отпечатъци.

— Вероятно не, но човек никога не знае.

Тя го знаеше, изражението му подсказваше, че и той го знае.

— Не мислиш, че… Не може да е Лекси, нали? Не може тя да се е обадила и двата пъти, нали?

Сара не можеше да спре да се надява, защото надеждата се беше спотаила дълбоко в сърцето й. Очите на Джейк потъмняха.

— Не виждам как би могло да се случи.

— Не.

Сара направи всичко възможно, за да прогони невъзможната надежда. Пое си дълбоко дъх.

— Трябва да взема някои неща — каза тя, защото си спомни, че следващият ден е понеделник и независимо какво друго ставаше в живота й, тя трябваше да отиде на работа.

Джейк я изчака да вземе всичко необходимо, после занесе нещата й до колата си. Тя го последва със Суити-пай, после, когато той отвори задната врата, за да влезе кучето, се поколеба.

— Имам нужда от колата си — каза тя. — Сутринта ще ми трябва.

Джейк изучаваше лицето й.

— Можеш ли да шофираш?

Сара кимна.

— Добре, ще те следвам.

До неговата къща не се шофираше дълго, но докато паркират на паркинга пред сградата, слънцето беше започнало да се скрива зад западния хоризонт в розови, пурпурни и оранжеви отблясъци. Небето над заливчето зад къщата вече беше индиговосиньо, а съвсем наблизо крякаха жаби. Комарите бяха изпълнили въздуха, а около светлините на уличните лампи кръжаха насекоми, привлечени от светлината. Непоносимата горещина от деня беше преминала в приятна вечерна лятна топлина. Сара взе красивата статуетка на ангелчето от седалката, където го беше оставила по-рано, и го сложи в малката черна дамска чанта, която беше свалила от най-горния рафт на гардероба си, за да замести онази, която беше все още в полицията като доказателство, и слезе от колата. Отвори задната врата за Суити-пай, после остана така, заслушана в жуженето на насекомите и плясъка на водите в заливчето, докато Джейк паркираше своята „Акура“

— Поръчах пица — каза той, когато се присъедини към нея, и Сара направи гримаса.

Той й се усмихна без никакво разкаяние, типичният Джейк, винаги готов да яде висококалорична храна, и Сара се почувства така, все едно техните отношения отново бяха нормални.

— Онова, което ме тревожи, е проклетото куче — каза Джейк, когато последва нея и Суити-пай нагоре по стълбите. — Как са успели да минат покрай него? Има ли човек, когото то особено харесва — ветеринарен лекар или раздавач на пици? Въобще някой?

На Сара не се налагаше да мисли много над този въпрос.

— Не. — Тя и Суити-пай стигнаха до третата стълбищна площадка. Тя говореше на Джейк през рамо. — Не и доколкото аз знам. Поне не харесва някого дотолкова, че да го пусне в къщата.

— Би трябвало да сдъвче този, който е нахлул в къщата.

Тонът му издаваше, че той мисли и просто изразява мислите си на глас, затова тя не отговори, а влезе в апартамента. Той я последва и докато вървеше, извади нещо изпод сакото си, а Сара ококори широко очи, когато разбра, че е носел пистолет. „Заради мен“, помисли си тя, докато той го прибираше в чекмеджето на масичката срещу дивана. Фактът, че Джейк носеше пистолет, правеше опасността, която я грозеше, по-осезателна. В нетърпението си да проследи нишката на събитията, които мислеше, че ще я заведат при Лекси, тя напълно беше забравила за опасността.

— Ти къде беше, между другото? — запита Сара след няколко минути.

Тя се отпусна на дивана, а той спусна завесите, после отиде до масата, съблече сакото си и разхлаби вратовръзката си. Суити-пай дремеше до масичката за кафе. Сара все още се чувстваше разтърсена и слаба, но не можа да забележи неговата сексуалност и привлекателност. Това я изненада и я накара да се почувства малко неудобно. Той пак беше Джейк, нейният най-добър приятел Джейк, но сега между тях имаше нещо ново, нещо съвсем осезателно вибрираше във въздуха и тя го гледаше по начин, по който никога преди не го беше гледала. Не можеше да не забележи колко широки са раменете му в бялата риза, колко здраво е телосложението му. А красотата и твърдостта на линиите на лицето му не беше забелязала въобще допреди четирийсет и осем часа. Нито пък се беше чувствала толкова неловко при мисълта да прекара нощта в апартамента му.

Но сега се чувстваше така.

Ако Джейк изпитваше същото чувство за неловкост, той не го показа по никакъв начин. Преметна сакото си върху облегалката на стола и я изгледа огорчено.

— Погребение.

Това беше толкова неочаквано, че Сара премигна.

— Погребение? — Тя ококори широко очи, но после й хрумна единственият възможен отговор. — Погребението на Мери?

Джейк кимна. Той разкопча ръкавелите си, после нави ръкавите си до лактите. Тя отново усети някакво привличане и то отново я свари неподготвена. Ръцете му бяха добре оформени и мускулести, а дланите — широки и с дълги пръсти, неустоимо мъжествени.

Окей, това бяха подробности, които трябваше да забрави възможно най-бързо. В нейния живот нямаше място за любовник. Но за Джейк… Да, за Джейк имаше място. Тя имаше нужда от Джейк. И през изминалите двайсет и четири часа беше научила, че тя има огромно значение за него. Наистина огромно. Когато беше помислила, че той вече няма да е част от съдбата й, животът изведнъж й се беше видял пуст и безсмислен. Това, което искаше да направи сега, беше да изтрие от взаимоотношенията им всеки намек за секс, да изтрие спомена за онази нощ от умовете и на двамата. И да се върнат към онези удобни и приятни отношения на най-близки приятели.

— Не те видях — каза тя и решително изби от главата си всички други мисли, освен тази за приятелството.

— Там бях.

После Сара се сети нещо. Досега беше толкова разтревожена, че не беше отбелязала факта, че Джейк се беше озовал в дома й съвсем навреме.

— Ти откъде знаеше, че… Че нещо се е случило?

Искаше да го попита как е разбрал, че тя има нужда от него, но не каза това, защото не искаше по никакъв начин да усложнява отношенията им още повече. Джейк доби леко виновен израз и Сара разбра.

— Ти си ме следил — обвини го тя. В гласа й се долавяше недвусмислено възмущение. Немного, защото беше благодарна да го види. Но все пак…

— Всъщност в онзи момент те следеше Остин. Той ми се обади.

Тогава Сара разбра всичко. Тя го изгледа с присвити очи. Като си помисли за нещастната нощ, която беше прекарала, за това, колко нервна беше и как подскачаше при всеки звук, тя се почувства зле. Би трябвало да го знае предварително. Та нали познаваше Джейк толкова отдавна. Той не беше човек, който се отказваше толкова лесно.

— Кой следеше къщата ми снощи? — Тонът й беше сух.

Джейк доби изражението на човек, който обмисля лъжа.

Но погледът на Сара го улови и той въздъхна.

— Аз. Бях отзад. Благодарение на оградата ти никой от съседите не ме видя и не извика полицията.

Преди тя да е успяла да каже каквото и да е, звънна входният звънец и Джейк слезе долу да отвори вратата.

„Спасен от пицата“, помисли си Сара, но защото се почувства добре от това, че Джейк все пак се е грижил за нея, въпреки случилото се между тях, тя изостави темата.

Докато изядат пицата — е, тя, както винаги, нямаше голям апетит — вече чувстваше огромно изтощение. Беше поставила лакти на масата, беше подпряла брадичка на ръцете си и всичките й сили отиваха за това, да се държи изправена на стола. Но знаеше, че ако си легне, няма да заспи. Разни чудовища, от които не можеше да се отърве, населяваха сънищата й.

— Ще изведа кучето навън — каза Джейк и се изправи. — Ти си легни.

Сара премигна. Той прибра остатъците от храната и като забеляза, че тя почти не е докоснала своята пица, й хвърли сериозен поглед.

— Трябва да ядеш повече — каза той.

— Знам.

Тя си пое дълбоко дъх. Той извика кучето, то го погледна и неохотно се надигна. Работата беше в това, че тя познаваше Джейк много добре. Не беше забравил за онази вечер, в която бяха правили секс, както не беше забравила и тя. Споменът беше там, между двамата, и им беше невъзможно да го прогонят. Разбра, че ако искат да се отърват от това, трябва да подходят директно към въпроса. Да хванат бика за рогата, както се казва.

— Джейк.

— Да?

Той остави кутията с недоизядената пица на пода за Суити-пай, който се нахвърли на остатъците с нетърпеливостта на куче, чиято нормална диета не включва много пица. Когато тя не продължи, Джейк вдигна въпросителен поглед към нея.

„Добре, просто изплюй камъчето.“ Беше смешно да се срамува от Джейк.

— Благодаря, че не позволи на… — Тя се зачуди с какви думи да се изрази и накрая избра най-безобидния евфемизъм. — Онова, което се случи, да съсипе приятелството ни.

— Какво се е случило? — запита той, повдигнал вежди. Очевидно не разбираше.

Само че тя отказа да се хване на въдицата. Той прекрасно знаеше за какво говори тя. И тя знаеше, че той се преструва.

— Да — каза Сара и го изгледа с присвити очи.

— Да не би да говориш за онова, което се случи онази вечер?

„Толкова по въпроса за деликатността“

— Знаеш, че е така.

— О! — каза той. — Е, просто исках да бъда сигурен.

После, когато тези думи му спечелиха разярения й поглед, който би трябвало да го накара да се срамува, той добави с дяволито пламъче в очите:

— Винаги си добре дошла.

— Задник! — каза тя, но без никаква нотка, съвсем неутрално.

Той й се усмихна широко, малко присмехулно, и изведнъж всичко между тях беше наред отново и тя почувства, че част от напрежението, свило стомаха й, се разсея. Джейк беше прав, трябваше да е прав — всичко, случило се с нея, беше някакво мъчение, което тя щеше да преживее така, както беше преживяла всичко друго в живота си.

„Онова, което не ме убива, ме прави по-силна, с тези думи трябва да живея“.

— Лягай си, Сара — каза отново Джейк и изведе Суити-пай на разходка.

И тя си легна, изтощена от емоциите и събитията през последните няколко дни. И ако беше сънувала лоши сънища, те поне не я събудиха и на сутринта не ги помнеше.

Може би това имаше нещо общо със статуетката на ангелчето, дадена й от Анджела Барилас, която беше поставила на нощното си шкафче, преди да си легне. Тя като че ли свети още няколко секунди след загасването на осветлението и Сара все още я гледаше, когато сънят я обори.

Може би ангелчето беше пазило сънищата й през цялата нощ.