Карън Робърдс
Изчезнала (20)

Глава 20

— Минаха седем години от изчезването на Лекси. Защо това се случва сега? Нещо го е предизвикало — каза Джейк на дядо си.

Беше малко след седем и половина на следващата сутрин. Джейк, следван от Суити-пай, тъкмо се бяха върнали от разходката си, станала вече редовна за тях, и в този момент се беше появил и дядо му, яхнал мотоциклета. Джейк се беше разтреперил, като го беше видял. След като беше излязъл в съботната сутрин с всички задачи, подредени в мозъка му, той беше открил, че не разполага с превозно средство. Дядо му го беше закарал да прибере колата си. От возенето на дядовия му мотоциклет му беше настръхнала косата и Джейк се беше заклел, че никога няма да повтори това, докато е жив. Сега дядо му влезе заедно с него в сградата и Джейк току-що приключваше с това, да запълни неговите празнини по случая „Лекси“.

— Тя получи повишение — отбеляза дядо му.

Днес беше облечен в тениска от последното турне на „Ролинг стоунс“, онази с големите червени устни и изплезения език. Добавете дънки, ботуши и ето, че той отново беше конте.

— Но това беше преди три месеца.

Джейк затвори внимателно входната врата зад тях. След близката среща на Суити-пай с Моли той много внимаваше да разхожда кучето само по предния тротоар.

— Запитах Сара, но тя не можа да се сети за нищо определено, което би могло да предизвика това.

Проблемът при обсъждането на въпроса със Сара беше следният — двамата подхождаха от съвсем различни ъгли. Той гледаше на това от перспективата да търси човек, който иска да навреди на Сара, а тя искаше да научи кой е отвлякъл Лекси. Двете им гледни точки не се пресичаха непременно. Според Джейк, беше много възможно онзи, който измъчваше Сара, да няма нищо общо с изчезването на Лекси и просто да използва най-очевидното средство. За Сара, всички пътища водеха към Лекси. За нея всичко беше много просто.

— Не откри ли нещо по този въпрос?

Джейк поклати глава.

— Тя не се сети за нищо такова.

Сега бяха в големия офис на първия етаж. Дядо му се отпусна в стола на Дороти, а Джейк, със Суити-пай до себе си, отиде да се увери, че големите стъклени врати са здраво затворени. Бяха, а и по палубата не се виждаха алигатори, слънцето, което изгряваше над водите на канала, беше жълто и кръгло и бързо се издигаше в синьото небе. Вече беше горещо и щеше да става още по-горещо, а влажността се сгъстяваше почти осезаемо. Всичко беше както винаги — типична августовска утрин, освен че там някъде навън имаше човек, който мразеше Сара толкова, че искаше да я убие.

Джейк щеше да го намери, дори за това да беше необходим остатъкът от живота му.

— Може би гледаш на този проблем отзад — напред — каза дядо му замислено, като се люлееше на стола. — Може би не нещо, което се е случило, подтиква този човек към такива действия, а нещо, което ще се случи. Нещо, от което той не иска Сара да бъде част.

— И за това помислих. — Джейк се извърна от прозореца и срещна погледа на дядо си. — И дори разследвах въпроса. Проблемът е в това, че в момента тя е затрупана с дела. Предстои процесът по делото „Хелицър“. После идва онова изнасилване, приписано на двете ченгета. Има и дело срещу обир на банка, търговец на наркотици, дело против учител, обвинен, че е правил секс с малолетно момче и… Е, списъкът просто продължава и продължава… Освен това, съществува и онази група „Жените против изнасилването“, която тя подпомага. А хората, с които работи, кой знае, може и някой от тях да иска да я премахне от пътя си. По дяволите, а може и да е ядосала някой съсед. Има толкова много възможности, че е все едно да търсиш игла в купа сено.

— Който и да прави това, знае, че единственият начин да я нарани, е чрез детето — каза дядо му. — Това би трябвало да стесни кръга донякъде. Минали са седем години. Много от тези хора може би дори не знаят, че тя има дете.

Джейк поклати глава.

— Не мисля, че това има някакво значение. На въпроса се даде огромна публичност. А и лесно може да се провери. Сигурно дори в Интернет има информация.

— Интернет — каза дядо му с тон на човек, за когото Интернет винаги е бил загадка. — Какво е това, по дяволите? Как така просто ще набереш име и…

Шумът от стъпки, които леко се спускат по стълбите, го накара да млъкне и да погледне в тази посока. Джейк също погледна натам. Суити-пай, който лежеше по корем и гледаше с копнеж през прозореца, вдигна глава и се огледа, после се изправи на крака. Миг по-късно Сара, облечена в тъмносив костюм с къса пола, бяла копринена блуза и обувки, чиято не сексапилност накара Джейк да помисли, че въобще трябва да изостави темата за дрехите й, се появи забързана, очевидно канеща се да излезе.

Въпреки факта, че беше спала дълбоко снощи — той го знаеше, защото беше проверил няколко пъти — тя пак изглеждаше бледа и уморена. Но пак беше толкова красива, че сърцето му потрепна само като я гледаше.

„Глупак“, каза си той. Защото такова беше личното му мнение за мъжете, които копнеят за жени, които не ги искат. Беше виждал много такива в практиката си на частен детектив, съпрузи, които се развеждат със съпругите си, но продължават да ги обичат, други, които просто не можеха да повярват, че сладките красавици се интересуват само от парите им и си имат и някой друг, всякакви поболели се от любов идиоти, решили, че трябва да имат точно тази жена. Онова, което му се искаше да каже на всеки от тях, беше: „В морето има много риба. Идете и си наловете още“.

А ето, че сега тази липса на съчувствие към тях се връщаше при него. В морето можеше и да има много риба, но тази беше единствената, която той искаше.

„Моя, помисли си той, когато тя спря на прага, за да му се усмихне набързо. И нямам предвид като най-добра приятелка.“

Но тя предлагаше само приятелство.

— Хей — каза му тя. — Благодаря, че изведе Суити-пай.

— Няма проблем.

Джейк сведе поглед към кучето, което стоеше до него и гледаше Сара с надежда. Тя обаче не можеше да извежда кучето, защото някой можеше да стреля по нея. Тази вероятност ставаше все по-малко с изнизването на дните, в които такива опити не бяха правени, но все още съществуваше риск, който той не искаше да поеме, което пък означаваше, че той и Суити-пай нямат избор и ще трябва да станат най-добри приятели.

— Мисля, че вече сме обвързани един с друг. Той дори нито веднъж не е излаял към мен.

— Виждаш ли, казах ти, че той те обича. — Тя се усмихна на дядо му. — Здравей, Попе — каза тя, влезе и погали Суити-пай по главата.

— Добро утро, Сара. Къде си тръгнала толкова рано?

— На работа — каза тя и погледна Джейк.

Беше ясно, че тя няма да позволи на цялата тази работа да съсипе живота й, и той й се възхищаваше заради това.

— А вие приключихте ли с разпита на свидетелите по делото „Хелицър“?

— Да. Нищо интересно. Чарли ще приключи с тях тази сутрин.

— Чудесно. А вие? Ще се видим ли по някое време днес?

— Вероятно.

„О, да. Дори див мустанг не би могъл да ме задържи далеч от теб“, помисли си той, но не го каза на глас. Вместо това смръщи вежди.

— Няма да ходиш никъде другаде, освен в офиса си и в сградата на съда, нали? Никаква самоинициатива като парка например?

— Кълна се — каза Сара, защото вече бяха говорили за това, кой е най-добрият начин да е в безопасност, докато всичко приключи.

Всъщност Джейк щеше да прикрепи към нея човек, който да я следи, макар да беше обещал противното.

— Вижте, трябва да тръгвам. Ще се видим по-късно.

И тя тръгна.

— По-късно.

— Довиждане, Попе.

— Довиждане, Сара.

Беше почти излязла през вратата, която извеждаше от приемната, когато хвърли поглед през рамо на Джейк.

— Между другото, ще ме следиш ли днес? Просто за да знам за кого да гледам?

Окей, значи тя знаеше как се получават нещата при него. Джейк трябваше да се усмихне широко.

— Тази сутрин ще бъде Чарли. Защото и без това трябва да отиде до офиса на прокурора.

— Кажи му, че вероятно ще се отбия някъде да пия кафе — каза тя.

И излезе, стъпките й — приглушени от килима, входната врата се затвори тихо след нея. Джейк тъкмо осъзна, че все още се усмихва широко като глупак, когато срещна многозначителния поглед на дядо си.

— Какво? — каза той и престана да се усмихва.

— Нищо. — Дядо му сви рамене. — Поне нищо ново. По дяволите, Хос, разбрах, че е любов, когато се нахвърли върху онзи алигатор заради нея.

— Не съм… — поде Джейк, но само за да бъде прекъснат от пристигането на Дороти.

Секретарката му, облечена в лятна светложълта рокля, влезе, кимна, хвърли неодобрителен поглед на Суити-пай и преднамерено и показно не обърна внимание на дядо му, който бързо освободи стола й.

— Видях Сара — каза тя и пъхна чантата си под бюрото, приглади полата си и се настани на стола. — Бедното дете изглежда съвсем измъчено. Има нужда от почивка. Знае ли, че Чарли я следи? Защото май я видях да му маха.

— Знае — каза Джейк.

— Изглежда, че напоследък Хос не успява да държи нещата под контрол — каза дядо му, като застана до него.

Джейк понечи да отговори, но Дороти го изпревари.

— Като говорим за контрол — каза тя с поглед, прикован в дядо му, — може би ще ми кажеш откога в агенцията имаме политика да не се виждаме с колегите си извън работа? Защото работя тук от около четирийсет години и когато Дейв ми каза, че си му казал за тази политика на агенцията, е, можех само да кажа, че чувам това за първи път.

Дядо му, изглежда, се почувства неудобно. Хвърли кос поглед на внука си. Джейк правилно схвана погледа, който казваше: „Помощ, трябва да спасиш задника ми“.

— Джейк…

— Аз си измивам ръцете — каза Джейк и вдигна ръка. — Това е…

„Твоя работа“, щеше да каже, но беше възпрепятстван от звъна на мобилния си телефон. Извади го от джоба си, погледна екрана, смръщи вежди и отговори.

— Здравей, хм, аз съм Дорис Линкър. — Джейк все още не се беше сетил на кого принадлежи името, когато жената продължи: — Хм, сестрата на Морис Джонсън. Помните ли, казахте, че ще ни платите хиляда долара, ако ви се обадим веднага, когато Морис дойде в съзнание? Е, той е в съзнание.

 

 

— Как така, мис Летис, имахте почти една година, за да се подготвите за този процес, а мис Мейсън имаше… колко? Три или четири месеца? Как така тя е готова да се яви на процеса, а вие не сте?

Сара се опита да не добие доволен израз, когато съдията Шварцман насочи цялата сила на своето юридическо неодобрение към Пат Лете, която днес беше в червен костюм, който така привличаше окото към перфектната й фигура, че Сара почти й завидя. Той обаче като че ли нямаше ефект върху съдията, както очевидно се беше надявала Лете. Или може би имаше, но двамата репортери, които бързо драскаха нещо в бележниците си, вероятно служеха като антидот. Което означаваше, че нещата не се развиват добре за защитата.

Лете изглеждаше силно изненадана, но бързо се възстанови.

— Сложността на случая е такава, Ваша чест, че…

— Не искам да слушам, мис Лете. Мислите, че не съм в съда от достатъчно дълго време, та да не забележа тактиката на забавяне, която ми разигравате?

Съдията Шварцман смръщи вежди в лицето на Лете. После, докато Сара много внимаваше да не се усмихне, а Лете много внимаваше да не издаде обидата си, съдията Шварцман се наведе към тях, а сините му очи гледаха извънредно сериозно над стъклата на очилата.

— И ще напомня и на двете ви, че процесът започва следващата сряда. Не очаквам повече забавяния от никакво естество. Отлагането е отказано.

Той удари с чукчето, после се изправи и излезе от залата, като развяваше черната си роба. Знамето на Съединените щати и знамето на щата Южна Каролина трепнаха, когато той мина величествено край тях. В залата се разнесе шепот, настъпи раздвижване, което сигнализираше обедната почивка. Сара въздъхна облекчено. Не беше в най-добрата си форма днес и го знаеше. Имаше проблеми с концентрирането на вниманието си заради вчерашното обаждане от Лекси или поне гласът, който толкова много приличаше на нейния. Това обаждане беше непрекъснато в подсъзнанието й. Тя обаче нямаше да му позволи да завладее и съзнанието й, е, поне не изцяло. Тя беше тук, за да върши работата си, да представя обвинението, за което й плащаха все пак. Може и да й беше трудно да се държи, но трябваше и това беше важното.

— Старо копеле! — процеди Лете тихо през стиснатите си зъби, а Сара се обърна, за да вземе нещата си от масичката, и я погледна с огромна изненада.

Но ако мислеше, че тази непрофесионална забележка може би бележеше началото на затопляне на отношенията между защитата и обвинението, грешеше. Лете прибра нещата си и излезе от залата, без дори да погледне Сара. Помощничката й, млада жена, която Сара не познаваше, забърза след нея. Днес никъде не се виждаше Мичъл Хелицър, за което Сара беше благодарна.

— Беше изненадващо лесно — каза Дънкан под носа си, като изравни крачката си със Сара.

Тъй като той щеше да й бъде помощник по време на процеса, присъствието му днес беше нещо закономерно. Но все пак, тъй като офисът на прокурора беше затрупан с работа, тяхна политика беше един-единствен прокурор да се занимава с по-маловажните дела като този днешен случай. Следователно появяването на Дънкан две минути преди изслушването на страните беше изненада.

— Ти какво правиш тук? — запита тя.

Той вървеше по пътеката до нея, а залата около тях бързо се опразваше. Репортерът, който седеше отзад, също си беше отишъл.

— Морисън ми каза да дойда. — Дънкан сви рамене. — Попитай него, не мен.

И Сара щеше да го направи. Веднага щом се върнеше в офиса. Всеки втори понеделник имаха среща на целия екип. Този понеделник беше такъв, така че Морисън щеше да е там.

Минаха през двойните врати заедно.

Лете се беше облегнала на стената близо до стълбите и говореше по мобилния си телефон. Въпреки несекващия поток хора около тях, нейният костюм привличаше окото като рубин сред обикновени камъни и беше невъзможно човек да не я забележи. Сара предположи, че тя докладва на някого резултата от изслушването на страните, вероятно на колега от фирмата или на самия Хелицър.

— Искаш ли да обядваме? — запита Дънкан, като тръгнаха заедно надолу по стълбите.

Сара вдигна поглед към него. Той й се усмихваше, в ъгълчетата на сините му очи имаше весели бръчици, беше привлекателен по начина, по който са привлекателни малките момченца, което, тя знаеше, много жени намираха за неустоимо. Тя го харесваше, работеха добре заедно и обядът, който бяха споделили в събота, беше едновременно приятелски и много продуктивен. Но имаше нещо в отношението му към нея, което й казваше, че Джейк може би е прав. Може би интересът му към нея беше повече от професионален. Тя не искаше да го окуражава. Както му беше казвала и преди, не се срещаше с мъже.

— Благодаря, но имам работа — каза Сара и това беше вярно.

Той кимна. Стигнаха първия етаж и той се запъти към металните детектори, а Сара му махна и тръгна към дамската тоалетна. Току-що беше привършила с изсушаването на ръцете си и се канеше да отвори вратата, за да излезе, когато влезе Лете. Раменете им почти се сблъскаха. Лете се спря и я изгледа гневно.

— Само за да знаеш, ти казвам — клиентът ми е невинен — каза Лете. — И наистина много ще се радвам да го докажа в съда.

— Виждаш ли, работата е в това, че двете мислим различно по въпроса. — Сара й се усмихна леко. — Аз мисля, че клиентът ти е виновен, и наистина ще се радвам да прикова задника му до стената.

С тези думи, тя излезе отново в коридора.

— Харесва ми, като се изразяваш толкова грубо — каза Джейк в ухото й и Сара се обърна, за да види, че той й се усмихва. Очевидно беше чул поне последната й реплика. — Е, с какво си заета сега?

Сара му разказа, после го запита:

— Ти какво правиш тук?

— Ще ти кажа, докато обядваме. Свободна ли си?

„За Джейк?“

— Разбира се — каза тя. — Но имам само около четирийсет и пет минути.

— Предостатъчно време.

Джейк я хвана за ръката и я поведе към металните детектори. Носеше лятно спортно сако и морскосини панталони, бяла риза и синя вратовръзка и само като го гледаше, от нея се смъкваше част от напрежението, което заплашваше да се събере във врата и раменете й.

— Е, какво предпочиташ — „Макдоналдс“, „Арбис“ или нещо друго?

Сара изстена. Отидоха в заведението на Марко от другата страна на улицата, където Сара си взе супа пиле и юфка, а Джейк — огромен бургер с кюфте и допълнително сирене и пържени картофи.

— Проследили са те — каза Джейк, когато се настаниха до масата в ъгъла.

Заведението беше известно с това, че тук обядват служителите на съда, и както винаги беше пълно. Сара вече беше махнала с ръка на няколко познати, както и Джейк.

— Морис Джонсън и Доналд Кумър. Отишли са с кола до къщата ти, видели са те да излизаш и са те последвали до „Куик-Пик“. И тогава им хрумнала идеята да ограбят магазина — когато са те видели да влизаш вътре. Изглежда, някога там работела приятелката на брата на Джонсън, и тя им казала, че по това време там има доста пари.

— Какво? — Сара престана да яде, поднесла лъжица до устата си, втренчила поглед в него. — Кой ти каза това?

Джейк доби самодоволен израз.

— Морис Джонсън. Той е в съзнание и проговори. Поне така беше, когато напуснах болницата.

Сара ококори още повече очи, разля малко от супата си и бързо остави лъжицата обратно в купата. Тази информация беше толкова изненадваща, че не знаеше откъде да започне.

— Ти как разбра, че е дошъл в съзнание?

— Казах на семейството му, че ако ми се обадят веднага и аз първи разговарям с него, ще им платя хиляда долара. Обадиха ми се тази сутрин.

— А това законно ли е? — Сара не отделяше поглед от него, макар в същото време да се опитваше да попие разлятата супа със салфетка. — Знам, че не е етично.

— Хей, аз съм детектив, не адвокат. Правилата не важат за мен.

Неговият апетит очевидно не беше повлиян от новината, която й подейства като бомба. Той отхапа голяма хапка, сдъвка я и я преглътна.

— Моят водещ принцип е: Ще направя всичко, за да свърша работата.

— Каква работа? — Сара още не се беше свестила от изненадата.

— Да осигуря твоята безопасност. Да открия кой стреля по теб и защо. Да открия кой направи онези телефонни обаждания. И да разбера по какъв начин всичко това е свързано. Защото започвам да мисля, че има връзка.

— Мислиш, че стрелбата по мен е свързана с телефонните обаждания?

Напълно беше забравила за супата и той погледна многозначително купата, поставена пред нея, от която все още се издигаше пара.

— Яж! — каза той и когато тя отново взе лъжицата си, продължи: — Джонсън каза, че идеята да отидат до дома ти била на Кумър. Разбира се, възможно е да лъже, за да защити задника си, но казва, че не знае защо. Каза само, че стигнали там, когато ти тъкмо си влизала в колата, и те проследили до „Куик-Пик“. Изчакали отвън около минута, гледали през витрината и тогава на Кумър му хрумнала идеята да ограбят магазина.

— Но, защо, първо на първо, са ме проследили?

Сара се опита да не трепери, докато всичко преминаваше отново пред очите й като в калейдоскоп — момчето скелет, което я беше притиснало в задната част, Дюк, който заплашваше, а след това застреля Мери, Анджи, която излезе с писъци изпод масата, тяхното паническо бягство вън от магазина, удара, който беше почувствала, когато куршумът беше одраскал главата й.

— Джонсън каза, че не знае. Каза, че просто бил с Кумър.

Сара беше гребнала лъжица супа, която трудно преглътна затова отново остави лъжицата.

— Ти какво мислиш, че се е случило?

Погледът на Джейк срещна нейния. Неговите очи бяха тъмни, твърди, неусмихващи се — очите на агент от ФБР, какъвто някога беше.

— Мисля, че някой или ги е наел, или ги е убедил — може би само Кумър, може би двамата — да те уплашат. Може би дори да те наранят, може би дори да те убият, все още не знам. Каквото и да е, нещата се объркали, когато неочаквано си отишла до „Куик-Пик“, затова те решили да го ограбят, което винаги е грешка за глупави момчета като тях. И така изпуснали ситуацията от контрол.

— Момчето скелет нарече Дюк по име — спомни си Сара.

— Какво?

— Джонсън нарече Кумър Дюк, може би името, с което е известен на улицата, точно преди Дюк да застреля Мери.

— Да. — Джейк продължи да отхапва от бургера си. — Разбираш какво имам предвид.

— Искаш да кажеш, че са убили Мери заради мен?

На Сара изведнъж й прилоша. Джейк срещна погледа й.

— Мери е била убита, защото е била на това място по това време или, с други думи казано, защото така й е било писано. Защото се е срещнала със злото.

„Никой не е бил в магазина заради мен“. Сара проумя тази истина и изпрати молитва към небето, а после помоли душата на Мери за прошка. Погледът й отново срещна този на Джейк.

— И така, според теб, кой е стрелял по мен?

— Това — каза Джейк и очите му отново добиха стоманен блясък — е въпрос, за чиито отговор съм готов да дам милион долара. Още не знам, но възнамерявам да открия на всяка цена.

Никой не каза каквото и да било за миг. Като забеляза как Джейк критично сви очи по посока на купата й, Сара отново взе лъжицата си. Не ядеше, нямаше начин да започне да се храни сега, но разбърка супата с лъжицата с надеждата да заблуди Джейк.

— И как това е свързано с телефонните обаждания? — запита тя.

— Все още работя върху възможностите, така че това вероятно не е вярно сто процента, нали разбираш, но след като не е могъл да те убие, човекът, наел Кумър, е решил да включи въображението си. Вероятно е намерил момиченце, чиито глас прилича на този на дъщеря ти, и го кара да ти се обажда и да говори неща, които ще те развълнуват.

Лекси. Само като си спомни гласеца, на Сара й се зави свят. Дали наистина това беше друго момиченце, което просто звучеше като дъщеря й?

— Но защо?

Сара беше потресена. Джейк поклати глава.

— Все още работя по въпроса. Като например кой. И ако не искаш да се предадеш, преди да сме разбрали, трябва да се храниш.

Сара отново взе лъжицата. Тъй като той я гледаше внимателно, тя гребна от супата. За миг никой от двамата не каза нищо. Той изяде бургера си, а тя продължи да се преструва, че се храни.

— И защо той ти каза всичко това? — запита Сара накрая, когато желязната ръка, която стискаше сърцето й, освободи малко хватката. — Имам предвид Джонсън.

Като изяде и последния си картоф, Джейк изтри ръцете си в салфетката.

— Казах му, че ако говори, ще сключа сделка с него — няма да има обвинение в убийство, над главата му няма да виси смъртно наказание и няма да прекара повече от десет години в затвора.

Сара ококори очи.

— Ти нямаш правомощията да сключиш такава сделка.

Джейк сви рамене и се усмихна широко.

— Така че излъгах.

Сара все още търсеше думи, с които да отговори на това, когато движение наблизо привлече вниманието й. Тя вдигна разсеяно поглед само за да види Дънкан, седнал на близка маса, да иска сметката си. Той беше обядвал в компанията на друг мъж. За миг, погледите им се срещнаха и Сара, която си спомни, че беше казала, че ще работи през обедната почивка, се почувства малко виновна. Той й кимна, а тя му помаха с пръсти.

— Какво? — запита Джейк, като забеляза жеста и изражението й.

— Дънкан седи там. Покани ме на обяд, а аз му казах, че ще работя през почивката.

— Е, какво, получила си по-добро предложение?

Явно безразличен към възможното недоволство на Дънкан, Джейк направи знак да им донесат сметката. Сервитьорката я донесе веднага, докато, в същото време, Дънкан безуспешно се опитваше да привлече вниманието й. Сара можеше дори да бъде впечатлена, ако не познаваше сервитьорката, която беше една от внучките на Дороти, и като баба си, обичаше много Джейк.

— По кое време мислиш, че ще бъдеш у дома? — запита Джейк, докато излизаха през вратата.

— Към седем — отговори Сара автоматично.

Беше понеделник и тя обикновено се прибираше у дома по това време, за да пусне Суити-пай навън, преди да отиде във фитнес залата. После се сети, че „у дома“ сега означава апартаментът на Джейк, където той най-вероятно ще я чака. При тази мисъл сърцето й подскочи. „У дома“, произнесено по този начин от Джейк, звучеше изключително приятно.

— Ще бъда там.

Той прекоси улицата с нея и я видя да влиза, безопасно, в сградата на съда. Вече беше готов да я остави. Последното, което й каза, беше:

— Между другото, само за да знаеш, следобед ще те следи Дейв.

По-късно през деня, след срещата на екипа, Сара приклещи Морисън в офиса му. Беше почти шест и половина, защото срещата беше продължила много, Морисън стоеше прав зад бюрото си и се канеше да вземе куфарчето си, когато тя почука на отворената му врата и влезе. Като областен прокурор, той разполагаше с офиси в небиещата на очи, построена през седемдесетте години на миналия век, сграда, недалеч от съда, но това не беше кой знае какво. Като нейния и офисите на другите му помощници, офисът му беше малък и разполагаше с метално бюро, метални рафтове, препълнени с книги и разни папки. Единственото, което правеше неговият офис по-желан от другите, беше разположението му. Той беше ъглов и от него се разкриваше великолепна гледка към залива на Бофорт на изток и историческата част на града на север. Двойните прозорци обаче обезсмисляха донякъде работата на климатичната инсталация и този проблем Морисън непрекъснато се опитваше да отстрани.

— Да?

Морисън беше натъпкал куфарчето си догоре с книжа, затвори го и я погледна въпросително.

— Защо изпрати Дънкан на прослушването по делото „Хелицър“? — запита Сара без никакви предисловия.

По лицето на Морисън сякаш падна сянка.

— Защото помислих, че можеш да имаш нужда от подкрепа.

— Никога преди не съм имала нужда от подкрепа. И със сигурност нямам нужда от такава за едно обикновено прослушване.

Морисън като че ли се колебаеше. После посочи към столовете пред бюрото си.

— Защо не седнеш, Сара?

„Охо! Това не може да е на добре. Морисън никога не кани помощниците си да седнат“.

Сара го изгледа спокойно и многозначително, но не седна.

— Каквото и да е, мога да го чуя и права. Обещавам да не припадна.

Морисън сви устни. Очите му като че ли изучаваха през стъклата на очилата, които ги увеличаваха леко и му придаваха вид на насекомо с огромни очи.

— Чух за онова мъчително телефонно обаждане от нощта в неделя. Не бях сигурен доколко си добре след него.

— Винаги съм добре, когато съм на работа.

— Работиш добре, Сара. Признавам го. — Той се обърна с лице към нея и Сара се стегна, за да чуе онова, което ще последва. — Получавам разни обаждания от различни хора. Те ми казват, че изглеждаш изтощена и объркана, че едва се държиш на краката си и не си на себе си. Виждам, че си уморена, и като те гледам сега. Няма нищо чудно, защото последните няколко дни бяха много трудни за теб. Разбирам. И, повярвай ми, ти съчувствам. Но ни предстоят няколко големи процеса, а и Дънкан е много способен. Искам да го държиш в течение, просто в случай че…

Гласът му заглъхна. Сара вече кипеше от възмущение.

— Просто в случай че — какво? Не издържа? Или ме убият?

Морисън дори не се усмихна.

— В случай, че се наложи да си вземеш почивка — каза той спокойно. — Напрежението в нашата работа е огромно, а в момента много неща се случват и в личния ти живот. Аз трябва да мисля за благополучието на офиса.

— Да не би да казваш, че работата ми тук не е сигурна, защото стреляха по мен, а някакъв откачен ме тормози?

Сара беше ядосана, но също така и малко изумена. Ако изгубеше работата си… Изстина, когато разбра, че без работата си ще бъде изгубена. Без работата, която да запълва минутите и часовете й, живота й, какво щеше да прави? Морисън вдигна ръка, за да я успокои.

— Казвам само, че искам да запознаеш Дънкан с работата в най-малки подробности.

— В случай, че той трябва да я поеме от мен. Ако не ми казваш, че ще загубя работата си, тогава не знам какво ми казваш.

Измина секунда, в която погледите им се срещнаха. В нейния имаше гняв, който трябваше да прикрие страха й, а неговият се извиняваше, но в същото време изразяваше решимост. Морисън въздъхна.

— Казвам само, че можеш да решиш да си вземеш почивка. Или…

Бяха прекъснати от забързано почукване на вратата, която все още беше отворена. Сара се обърна и видя Лини, своята двайсет и шест годишна, стройна и привлекателна помощничка от китайско-американски произход, да я гледа извинително.

— Съжалявам, че ви прекъснах — каза Лини, както обикновено, тихо. — Но за теб, Сара, има спешно обаждане.

— Можем ли да довършим този разговор по-късно?

Сара зададе въпроса само за да спази протокола между шефове и подчинени. Онова, което всъщност казваше и Морисън го знаеше, беше: „Ще довършим разговора по-късно“.

— Разбира се.

Морисън въздъхна. Сара му хвърли още един изпепеляващ поглед и отиде да отговори на телефонното обаждане.

— Мис Мейсън? — Сара разпозна гласа с лекия испански акцент още преди Роза Барилас да се е представила. — Много съжалявам, че ви се обаждам на работното място, но не знам какво друго да направя. Анджи я няма никъде. Моля ви, можете ли да ми помогнете?