Карън Робърдс
Изчезнала (7)

Глава 7

— Лекси! — извика Сара в слушалката, но беше прекалено късно.

Лекси вече беше затворила и до ушите на Сара достигна само тихото жужене на глухата линия.

„Не, не, не“.

— Лекси! — изпищя тя в слушалката, стана от леглото, стиснала толкова здраво слушалката, че пръстите я заболяха. Сърцето й биеше толкова тежко, че й се струваше, че може да се пръсне на парчета. — Лекси, Лекси, Лекси!

Отговори й единствено тишината.

— Лекси!

Ридаеща, Сара падна на колене на твърдия дървен под, стиснала слушалката така, сякаш тя й даряваше живот. Пулсът й биеше тежко в слепоочията и я оглушаваше. Стомахът й се беше свил на хиляди възелчета. — О! Господи, моля те. — После отново, трескаво, заговори в слушалката: — Лекси! Лекси!

— Какво, по дяволите…?!

Осветлението в стаята се включи, бързи стъпки се приближиха към нея. Под леглото, Суити-пай започна да лае силно и предупредително.

— Млъкни, Суити-пай! — каза Джейк ожесточено.

После, със съвсем различен тон, попита:

— Сара?

— Джейк! — Тя беше на колене, притиснала телефонната слушалка до ухото си. Погледна го. Погледът й беше странно див. — Джейк, беше Лекси. Тя ми се обади. Току-що. На телефона беше Лекси.

— Какво?

— Тя беше. Гласът беше нейният. Беше Лекси. О, мили боже, Джейк, беше Лекси! Лекси, къде си? Лекси! Моля те, говори ми! Моля те!

Нищо, освен глухата линия. Тя зарида — остри и мъчителни ридания.

— Сара.

Джейк се сви до нея, обви с ръце треперещите й рамене и нежно се опита да отстрани слушалката от ухото й. Тя започна да се съпротивлява, стискаше я така, сякаш от това зависеше животът й. Тя беше връзката с дъщеря й. Единствената връзка с дъщеря й…

Сара си пое дълбоко дъх и отново възвърна контрола над гласа си.

— Джейк, беше Лекси.

— Скъпа, нека чуя.

Пръстите му се сключиха около нейните и той нежно вдигна слушалката към ухото си. Този път тя не се съпротивлява. Но и не пусна слушалката. Не можеше. Лекси беше от другата страна на линията. Никога, никога нямаше да пусне слушалката. Дъщеря й беше някъде. Някъде.

„Къде? О, Господи, къде?“

— Лекси — прошепна тя с треперещ глас и болката отново я прониза, остра като нож.

— Ало? — каза Джейк в слушалката. — Ало?

След миг, той поклати глава и пусна слушалката. Сара продължи да я стиска и да го гледа със смесица от страх и ужас и надежда, която караше цялото й тяло да тръпне, макар да знаеше, че е прекалено късно, защото линията все така оставаше глуха.

Лекси… Сякаш някой викаше в главата й.

— Аз нищо не чувам. Няма никой там, Сара.

В гласа на Джейк се долавяше силна мъка заради нея.

— Беше Лекси. Кълна се, беше Лекси.

Тя се задъхваше, потеше се, трепереше. Все още стискаше слушалката толкова силно, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Паниката я обхващаше. Трябваше да намери Лекси. Не можеше, не можеше да я изгуби отново.

— О, мили боже, погледни на екрана идентификацията на обаждането.

Като й хрумна тази мисъл, Сара се изправи, за да погледне телефона. Като в треска, тя натисна бутона, който извикваше номера на последното обаждане.

На екрана се появи „неизвестен абонат“.

Сара се почувства така, сякаш огромна ръка я стискаше за сърцето.

„Мисли. Трябва да мислиш“.

— Звезда шейсет и девет — каза тя на глас.

Отново говореше повече на себе си, отколкото на него, макар че го чувстваше зад себе си, чуваше дишането му, усещаше нарастващата му загриженост.

Когато се набереше звезда шейсет и девет, автоматично ти казваха номера на последното обаждане. А щом веднъж узнаеше номера, щеше да може да намери Лекси. С треперещи пръсти, тя натисна съответните бутони.

„Моля те, Господи. Моля те, моля те“.

После доближи слушалката до ухото си и заслуша със стаен дъх.

— Тук е службата „Набери звезда“. Тази служба не може да бъде използвана, за да се обадите на този номер, да проследите този номер или да го вкарате във вашия списък.

— Не! — изстена Сара и се сгъна така, че гърбът й беше паралелен на пода. С крака, подвити под тялото, притисна слушалката към гърдите си и с двете си ръце.

— Не! Не! О, мили боже, Лекси.

— Сара, недей.

Джейк се наведе над нея, прегърна я, притисна я към себе си. Тя чувстваше твърдостта на тялото му, топлината на кожата, лекото докосване на косъмчетата на гърдите му до ръката си. С онази малка част на мозъка си, която още можеше да регистрира тези неща, осъзна, че е само по боксерките. Но тя едва забеляза това, а и пет пари не даваше. В главата й имаше само една мисъл — Лекси.

— Окей, трябва да ми кажеш какво точно се случи тук.

Той звучеше толкова спокоен, толкова спокоен. Гърбът й се скова и тя се изправи, изтръгна се от прегръдката му и го изгледа с гняв и недоверие.

— Вече ти казах. Лекси ми се обади. По телефона. Не го ли чу да звъни?

Тя също се опита да остане спокойна, да овладее препускащите си мисли, за да може смислено да предаде случилото се. Но сърцето й биеше прекалено силно, стомахът й се свиваше, а умът й скачаше от възможност на възможност като полудяла пчела и й беше невъзможно да разсъждава ясно. Знаеше само, със сигурност, че с цялото си тяло вика дъщеря си, която само преди минути беше от другия край на линията.

— Не чух нищо, освен че ти викаше Лекси. — Тонът на Джейк беше спокоен, безизразен. Той я наблюдаваше внимателно и Сара разбра това, когато срещна погледа му. Той като че ли мислеше…

— Разбира се, че не си чул телефона да звъни. Няма апарат в твоята стая. — После, като че ли това, което той каза, най-после стигна до нея въпреки тревогата й, и тя добави: — Мислиш, че си измислям, нали?

Между тях във въздуха като че ли увиснаха многобройните пъти, в ранните дни, месеци и години след изчезването на Лекси, когато й се струваше, че вижда дъщеря си в минаваща кола, и я проследяваше само за да открие, че това е друго момиченце с червена коса. Когато й се струваше, че е чула гласа на дъщеря си, само за да изтича към звука и да открие друго, смеещо се, дете. Когато й се струваше, че усеща присъствието на дъщеря си след себе си, само за да се обърне и да открие, че Лекси не е там.

Психиатрите, при които отиде през втората година след загубата, когато се бореше, за да може отново да работи, й казаха, че онова, което изпитва, е толкова обичайно, че за него дори има име — търсещо поведение.

Това вече не се случваше толкова често, но понякога все още…

— Не съм си го измислила! — извика тя, когато Джейк не каза нищо, което беше по-красноречиво от всичките думи на света. — Не съм сънувала! Истина е, случи се. Лекси беше на телефона. Исусе, мога да докажа, че имаше телефонно обаждане. То е записано на екрана.

На екрана пишеше „неизвестен абонат“, но поне доказваше, че е имало телефонно обаждане в един и половина след полунощ. Ако това не беше записано в телефона, тя самата можеше да се съмнява в случилото се.

Но беше записано. Слава богу, че днешните телефони са така модерни и съвършени. Имаше поне това нищожно доказателство, че Лекси се е обадила.

Със стиснати устни, Джейк се изправи на крака и се наведе над телефона, за да натисне бутона за номера, очевидно с намерението да се увери, че е имало телефонно обаждане.

— Казах ти, че тя се обади! — каза Сара, когато екранът светна.

Като продължаваше да стиска здраво слушалката, тя се изправи със залитане. Адреналинът изпълваше вените й. Сърцето й биеше тежко. Виеше й се свят, и то толкова силно, все едно се возеше на една от онези въртележки в парка. Не можеше да се концентрира, не знаеше какво да направи. Единствената ясна мисъл в главата й беше: „Губим време“.

— Трябва да намерим начин да проследим обаждането. Казвам ти, беше Лекси.

Джейк се изправи и се обърна с лице към нея, очите му бяха тъмни, а лицето му доби загрижен вид, като видя отчаянието й.

— Окей — каза Джейк. Тя познаваше този тон, знаеше, че той приема това с насмешка. Дори бос и почти гол, излъчваше солидност и сила. Работата беше в това, че точно в този момент тя нямаше нужда от солидност и сила. Имаше нужда той да й повярва. И да й помогне.

— Помогни ми да разбера — продължи той. — Телефонът звънна, така ли? Ти вдигна слушалката. После…

Гласът му постепенно заглъхна — като че ли я окуражаваше да продължи.

— Беше Лекси.

Сара си пое дъх и се опита да мисли рационално, да не изгуби съвсем ума си. Отчаяно, тя се опита, въпреки болкоуспокояващите, съня и нараняванията, да мисли трезво и последователно. Искаше й се да изтича навън и да започне да крещи името на Лекси, да хукне през заспалия град в трескаво търсене на дъщеря си, да чука на всеки прозорец и врата, по прозореца на всяка минаваща кола, да прерови всяко тъмно мазе, алея и горичка, да обърне буквално всеки камък.

— На телефона беше Лекси. Тя си е спомнила номера. Слава богу, че не съм го променила. Тя каза… тя каза… — Сара се напъна, за да си спомни. — „Мамо, помогни ми“. Каза още, че е уплашена. После заплака и каза: „Мамо, къде си?“

В очите на Сара се събраха сълзи. Мъката заплаши да я победи, да я погълне, когато сведе поглед към слушалката. После отново вдигна поглед към Джейк. Той просто я гледаше, със съжаление в очите, и нищо не правеше. Тя също не правеше нищо, освен да стиска слушалката и да го гледа втренчено. А междувременно Лекси беше там някъде навън и имаше нужда от нея, питаше се къде е тя. Сара погледна трескаво през прозореца, после — към вратата. Ръката й стисна почти болезнено слушалката.

„Защо стоим тук? Трябва да проследим обаждането! Трябва да се обадим на полицията!“

Осъзна, че е извикала думите силно, на глас, едва когато го видя да прави гримаса.

— Сара — каза той с дълбок глас.

Тя видя, че го боли заради нея, но съчувствието в тъмните му очи също така й подсказа, че той не й вярва.

— Скъпа…

— Беше Лекси! — извика тя, ядосана заради това, че той като че ли не можеше да разбере.

Стисна слушалката с двете си ръце, почти полудяла при мисълта, че губят ценно време. Дланите й бяха потни и слушалката се плъзгаше в ръцете й. Сърцето й препускаше като галопиращ кон. Повече от всичко на света й се искаше да се свърже по телефона с дъщеря си. Лекси беше там някъде, на другия край на линията, но не можеше да стигне до нея.

„Какво да направя? Какво мога да направя? Трябва да намеря Лекси…“

— Окей, само се успокой.

Джейк я придърпа към себе си и отново я прегърна, така че да бъде обгърната от неговата сила, от неговата топлина, от добре познатата й миризма на неговото тяло. Той й предлагаше утеха по най-добрия начин, за който знаеше, единствения начин, който познаваше, а тя го отхвърляше.

— Да се успокоя? Ти сигурно се шегуваш.

Сара се изскубна от ръцете му, изгледа го гневно, сведе поглед към слушалката в ръката си, после я остави внимателно на нощното шкафче до телефона.

— Не се осмелявай да затвориш! — предупреди го тя. После: — Имам нужда от мобилния ти телефон. Къде е мобилният ти телефон?

Нейният беше в чантата й, която беше взета като доказателство от полицията. Някой ден може би щеше да получи нещата си обратно. Но засега, когато имаше най-голяма нужда от тях, те бяха изгубени за нея. „Да не би нещата винаги да се развиват така или какво?“

— На нощното шкафче до леглото.

Тя знаеше, че той има предвид другата, свободна, спалня. Втурна се покрай него, влезе в стаята като вихрушка, веднага включи осветлението и обхвана с един поглед смачканите чаршафи и дрехите му, пръснати по пода, преди да види елегантния му черен телефон и да го грабне.

„Полицията. Те трябва да проследят обаждането. Трябва да подновят търсенето, преди следата да е изстинала“.

С треперещи ръце, тя отключи телефона и започна да набира 911. През процепа, където щорите не се срещаха съвсем, тя виждаше колко тъмна е нощта навън. Лекси беше там някъде, в този мрак. Лекси, която винаги се беше страхувала от тъмното.

При тази мисъл, сърцето на Сара се сви и тя започна да се бори за въздух.

„Бързо, бързо, бързо…“

— Сара. Чакай минутка.

Ръцете на Джейк покриха нейните и й попречиха да набере единицата. Той беше точно зад нея, беше много по-едър и по-силен и имаше преимуществото на изненадата. Успя да вземе телефона от нея и да го заключи и тя нямаше как да му попречи.

— Чакай малко.

— Какво мислиш, че правиш?

Тя се обърна гневно към него, сграбчи телефона и се опита да му го отнеме. Той го стисна здраво, не й го даваше.

— Чуй ме…

— Какво ти става? Дай ми телефона!

— Върви по дяволите, Сара.

Той хвърли телефона на леглото, но не й позволи да го вземе, а я сграбчи и здраво я прегърна, с гръб към себе си. Тя се бореше диво, опитваше се да стигне до телефона, удряше по ръцете му с юмруци и го риташе по голите глезени.

— По дяволите!

— Пусни ме! Полудял ли си?! Трябва да се обадя на полицията.

— Ще ме изслушаш ли? Защо си толкова сигурна, че е била Лекси?

— Мислиш, че не познавам гласа на собствената си дъщеря? Бих го познала навсякъде и във всеки момент, дори в края на вселената, дори в най-тъмната дупка на земята, чуваш ли — навсякъде. Гласът й е съвсем същият. Моето сладко малко момиченце… — Гласът на Сара заглъхна, но тя продължи да настоява.

— Отново същото, не разбираш ли? Сара, мила, минаха седем години. Гласът на Лекси не би могъл да звучи съвсем същият. Тогава тя беше много малка. А сега трябва да е на — колко — дванайсет? Съмнявам се, че въобще ще познаеш гласа й.

— Беше Лекси. Беше Лекси…

Сара продължи да се съпротивлява, но истината в думите му бавно стигна до нея и й подейства като кофа студена вода. Гласът на Лекси, който беше чула преди малко, звучеше съвсем същият. Като че ли все още беше на пет годинки.

Не можеше, да бъде.

— О, не. Не, не, не.

Не можеше да избяга от логиката на неговите думи, те й подействаха като удар в слънчевия сплит. Въздухът излезе от дробовете й, коленете й се подкосиха, тя щеше да се отпусне безпомощно на пода, ако не бяха ръцете на Джейк.

— Сара…

— Тя беше! — Осъзна, че отчаяно се е вкопчила в това и повтаря едни и същи думи. — Тя беше. Познах гласа й. Трябва да се обадим на полицията.

— Сара.

Джейк я подхвана под коленете и я вдигна на ръце. Тя се облегна на широките му гърди, задиша тежко и изпита още по-голям шок, когато ужасната истина стана още по-ужасяващо очевидна.

— Ти спеше — продължи безмилостно той. — Възстановяваш се от мозъчно сътресение. Пиеш силни болкоуспокояващи, за бога. Това, което искам да подчертая, е, че в момента възприятията ти не са нормални.

Това, което се опитваше да каже, макар и толкова деликатно, беше, че не би могла да е Лекси. Макар никак да не й се искаше, трябваше да погледне фактите. Гласът беше на много малко момиченце. Едно дванайсетгодишно дете би звучало по различен начин.

— Ще намеря начин да проследя обаждането — обеща Джейк, седна на ръба на огромното легло и я взе в скута си.

Бедрата му бяха топли и твърди под краката й. Гърдите му бяха широки, добре оформени и мускулести, покрити с къси къдрави черни косъмчета. Ръцете му я задържаха на мястото й, защото, ако можеше, тя щеше да изтича с писъци и викове вън от стаята.

— Ще стигнем до дъното на тази работа. Но първо трябва да се съвземеш и да можеш да запазиш спокойствие.

— Лекси беше.

Но сега възраженията й бяха по-слаби, защото знаеше, знаеше, че петгодишната Лекси не може да й се обади седем години след изчезването си. Знаеше го. Но все пак…

Като си спомни онзи висок детски гласец, сърцето й се сви.

— Не би могла да е Лекси, Сара.

Той я прегръщаше, за да я успокои, прочете чувствата в очите й, после изказа на глас думите, които тя не искаше да чуе.

— Кой беше, тогава? — извика тя, а ужасната болка отново я разкъса. Погледна го така, сякаш той беше виновен, сякаш той правеше нещата толкова невъзможни. — Щом не е била Лекси, кой, тогава? Можеш ли да ми кажеш?

Кожата около очите му се опъна, той стиска челюст и тя разбра, че никак не му се иска да каже онова, което се готвеше да й каже.

— Най-вероятно е било фалшиво обаждане.

Фалшиво обаждане. Мисълта беше отвратителна, дори чудовищна.

— Не — каза тя. После, когато вероятната истина започна безмилостно да изплува през морето от болка, отхвърляне и надежда, в което тя се носеше, добави жалостиво: — Но кой би направил такова нещо?

— Не знам.

Той поклати шава. На ярката светлина на лампата над главите им изглеждаше толкова блед и изпит, колкото въобще е възможно за толкова мургав мъж. Черната му коса беше разрошена от съня. Наболата брада караше брадичката му да изглежда по-тъмна. Очите му бяха станали почти черни, което беше отражение на нейната болка, устните му бяха здраво стиснати.

— Ти беше показвана непрекъснато по телевизионните канали през последните двайсет и четири часа. Ти видя част от онова зло, което се случи и на Лекси. Както и всяко домакинство в района.

— За да направи нещо такова, човек трябва да е болен, ненормален.

В момента тя се чувстваше зле до дъното на душата си, призляваше й до смърт, изпитваше същата сурова и непоносима болка, която беше изпитвала в седмиците и месеците непосредствено след изчезването на Лекси. Болката никога не си беше отишла, но поне беше намаляла и се беше превърнала в постоянна, но тъпа болка, с която тя се беше научила да живее, да се справя, да я приема — така, както на хората с ампутирани крайници все още им се струва, че изпитват болка в тях. Тя не можеше да я понася, но нямаше друг избор — трябваше да я понася. Това беше още един урок, който беше получила от живота.

Джейк я прегърна още по-здраво — като че ли искаше да спре треперенето й.

— Има много такива извратени хора.

— Сигурен ли си…? — Тя отговори сама на въпроса си още преди да го е довършила, най-после приела жестоката, студена, истина. — Не би могла да е Лекси, нали? О, господи, не може да бъде.

— Не. Не може да бъде.

Той го каза много тихо, но с това нанесе последен удар и унищожи и последните й искрици надежда. Сара беше виждала бездната и преди и я позна, когато тя зина пред нея сега. Още веднъж се оказа, трепереща, на ръба на бездънната яма на мъката и отчаянието, но този път знаеше какво ще последва, затова се отдръпна назад. Пое си дълбоко дъх и се опита да запази контрол над себе си. От очите й потекоха горещи сълзи и намокриха бузите й. Тя стисна здраво устни, за да не заплаче като бебе, зарови глава във вдлъбнатинката между рамото и врата му, концентрира вниманието си върху топлината на тялото му и утехата, която й даваше познатата миризма. Джейк беше прекосявал този мрак с нея и преди. Сега тя се беше вкопчила в него като в скала сред бурното море.

— Сара.

Ръцете му погалиха успокояващо гърба й и тя осъзна, че трепери като в лапите на силна треска. Почувства нещо да докосва косата й — устните му, помисли си тя, и се притисна още по-силно в него. Слава богу, че имаше Джейк. Ако някой въобще можеше да й помогне да преживее този ужас, това беше той…

— Добре съм — каза тя, за да увери по-скоро себе си, отколкото него.

Но не беше добре, долавяше го дори в гласа си, в тръпките, които продължаваха да я разкъсват. Гърлото й беше болезнено пресъхнало, очите й горяха. Тази психическа травма беше по-дълбока от всяко физическо нараняване.

— Беше права, че трябва да се обадим на полицията. И аз мисля, че трябва да направим това. Ще им кажем, че си имала фалшиво обаждане.

Устните на Джейк бяха до ухото й. Той говореше бавно, като че ли искаше да се увери, че тя ще разбере думите му.

— Да. Добре.

Сара правеше всичко възможно да се овладее, стискаше зъби в напразно усилие да спре треперенето и да регулира дишането си, да забави ударите на сърцето си. Чувстваше се ужасно. „Фалшиво обаждане. Разбира се. Жестока, ужасна, шега“. Тя издиша бавно и каза:

— Трябва да проследим обаждането.

— Ако е възможно, ще го проследят, не се тревожи. Аз ще се погрижа за това.

Той като че ли се колебаеше. Тя почувства ново напрежение в тялото му, чу неохота в тона му и това й подсказа, че се е появило нещо ново. Че има още нещо. Беше необходимо ново усилие, но тя успя: пое си дълбоко дъх, изправи гръб, вдигна глава от рамото му и го погледна въпросително. Той срещна погледа й и тя разбра със сигурност: щеше да има още лоши новини, а той не мразеше нищо повече от това, да е човекът, който ще й ги съобщи.

— Какво?

— Има още нещо, което трябва да знаеш — каза той.

Сара подсмръкна и изтри сълзите си. Той стисна устни, докато я гледаше. Тя не плачеше често и с изключение на онези ранни дни, рядко плачеше пред него, знаеше, че това го разстройва. Джейк се размекваше.

— Хайде, изплюй камъчето.

Вече нямаше сълзи в очите й, гласът й беше по-силен. Той направи гримаса.

— Като се отбих да нахраня Суити-пай тази сутрин, играчките от онази кутия бяха разпръснати по пода.

На Сара й беше необходима секунда, за да осъзнае, че той говори за играчките на Лекси. Сърцето й заби бясно. Тя се опита да диша бавно и внимателно, в усилие да се успокои.

— Какво искаш да кажеш?

— Кутията беше наклонена на една страна, играчките бяха разхвърляни из стаята. Помислих, че може да го е направило кучето.

— Суити-пай? — Сара помисли секунда, после поклати глава: — Не мисля.

— Къщата беше заключена. Вратата на спалнята ти беше затворена. Не знам как по друг начин би могло да се случи.

Тя не беше запазила всички играчки на Лекси, а само онези, които дъщеря й беше обичала най-много. Като се беше преместила от двустайния апартамент, в който бяха живели с Лекси, в тази къща, тя беше прибрала играчките в гардероба. И доколкото знаеше, кутията не беше докосвана оттогава.

— Това е… странно.

Джейк я наблюдаваше внимателно.

— Да.

Играчките на Лекси — разпилени. Гласът на Лекси — по телефона. Очите на Сара се разшириха. По кожата й полазиха тръпки. Въпреки усилията й, сърцето й отново заби учестено. Възможно ли беше Лекси да е била тук, в къщата? Възможно ли беше тя да се опитва да се свърже с майка си? Сара беше чувала разкази, в които духове се бяха опитвали да се свържат с обичаните от тях хора, включително чрез телефонни обаждания от другия свят, а тя и Лекси бяха много близки, толкова близки, че ако това беше възможно, Лекси би се свързала с нея на всяка цена. Но за да повярва в това, трябваше да повярва първо, че духовете съществуваха, и, второ, че могат да се свързват с живите, и трето, че Лекси беше мъртва.

Сара знаеше, че е повече от възможно дъщеря й да не е вече между живите, но дори след всичките тези години не можеше да приеме това. По-лесно беше да вярва, че Лекси е някъде там навън. Разумът можеше да й нашепва друго, но сърцето й, бедното й съкрушено сърце, никога нямаше да изостави надеждата. Не и докато беше жива.

— Какво? — Джейк наблюдаваше лицето й.

— Обади се на полицията — каза Сара и той кимна.

Джейк протегна ръка към мобилния си телефон, взе го и набра номера. Сара чуваше думите, които излизаха от устата му, но смисълът им не стигаше до нея. Тя концентрираше всичките си усилия, за да си спомни онова детско гласче.

„Мамо, мамо, ела да ме вземеш. Уплашена съм. Мамо, къде си?“

Всяка сричка, всяка интонация звучеше като Лекси. Дори липсата на „л“ в уплашена, защото Лекси не можеше да произнесе добре този звук. Но колкото и Сара да искаше да повярва, това не беше възможно.

Докато офицерите Майк Стийд и Тайсън Драйър дойдат, Сара се беше успокоила. Беше имала достатъчно време да приеме факта, че най-вероятно беше жертва на жестоко фалшиво обаждане. Но това не намаляваше болката. Обаче поне можеше да разговаря с полицаите, без да плаче.

Те записаха доклада за случилото се и си тръгнаха, достатъчно учтиви, но все пак показаха, че според тях в тази история няма нищо. Шансовете да проследят старателно обаждането бяха нулеви, както прецени Сара. Тя имаше чувството, че ако Джейк не беше приятел с приелия тяхното обаждане, въобще никой нямаше да си направи труда да дойде. Като помощник на прокурора, би трябвало да е заслужила по-добро отношение. Ако не изпитваше такава мъка, щеше да изпита гняв.

— Обадих се на приятел в една телефонна компания, който обеща да направи каквото може, за да проследи обаждането — каза Джейк, след като ченгетата си тръгнаха. — И настроих секретаря ти в кухнята да записва всички входящи обаждания, в случай че се обадят отново. Ако телефонът звънне отново, остави секретаря да се включи.

При тази мисъл, Сара почувства как отново се напряга. Но кимна, за да покаже, че е съгласна.

Бяха все още в кухнята, където бяха разговаряли с полицията. Сара седеше до масата, Джейк се беше подпрял на плота до мивката. Суити-пай, който беше дал, без съмнение, да се разбере, че никак не обича униформените полицаи, беше в задния двор. Въпреки че се беше загърнала плътно в хавлиения си халат и беше обула бели чорапи, на Сара й беше толкова студено, че й се струваше, че ще замръзне. Мислеше, че за това е виновна климатичната инсталация. Освен това Джейк, който беше облечен в панталони и риза, като че ли се чувстваше достатъчно удобно при тази температура. Преди идването на ченгетата, Джейк й беше налял чаша мляко — обезмаслено, единственото, което имаше в къщата — и й беше заповядал да го изпие. Беше привърженик на теорията, че чаша топло мляко помага на хората да спят добре. Чашата беше все още пред нея, едва докосната.

— Уморена ли си? — запита Джейк.

Едва тогава Сара осъзна, че се е подпряла с лакти на масата и е обхванала с ръце главата си, която сякаш щеше да се пръсне от болка.

— Да.

Тя вдигна поглед към него. Беше уморена, физически и психически. Телефонното обаждане като че ли беше изцедило и последните й запаси от сили.

— Искаш ли да изпиеш млякото?

Сара погледна с отвращение почти пълната чаша.

— Не.

Той взе чашата и изсипа съдържанието й в мивката. Сара разбра това, защото чу как течността бълбукаше, докато отиваше надолу в канала, а после чу звука от допира на стъкло в метал, когато той остави чашата на мивката от неръждаема стомана. Но тя стоеше със затворени очи, отново подпряла глава на ръцете си, така че не виждаше нищо. Копнееше да се предаде на физическото изтощение, което искаше от нея да си почине, но умът й отказваше. Тялото й се предаваше, но умът й продължаваше трескаво да работи.

— Хайде, време е за лягане.

Той говореше някъде зад нея, тя почувства как дланите му хванаха облегалката на стола. Сара премигна, повдигна глава и го погледна, после хвърли поглед към часовника над хладилника — беше три часът и двайсет и три минути. Не бяха минали и два часа, откакто чу гласа на Лекси по телефона. Не беше възможно да е минало толкова малко време. Струваше й се цяла вечност.

Но беше още нощ. Ако си легнеха веднага, можеха да поспят още три часа или най-много три часа и половина.

Макар да беше смъртно уморена, Сара не мислеше, че може да заспи отново. Само че нямаше смисъл да лишава и Джейк от почивка.

— Добре.

Като извика всяка останала й капка решителност, тя се изправи. Главата й се въртеше, някой сякаш блъскаше по тила й с чук. Болкоуспокояващите или не си вършеха работата, или действието им беше преминало.

— Добре ли си?

Той я изгледа с присвити очи. Сара кимна, изправи рамене и отиде да пусне Суити-пай вътре. Кучето влетя, когато тя отвори вратата, и се отръска. Едва тогава, когато капките от козината му се разлетяха във всички посоки, тя разбра, че вали. Не силно, а тихо и леко. Дъждът най-вероятно щеше да спре до сутринта.

„Сълзите на небето“. Заглавието на песента на Ерик Клептън изникна в ума й и й се стори странно подходящо.

— Ти отиди да си легнеш. Аз ще изгася осветлението — каза Джейк.

Сара отново кимна и последва Суити-пай по коридора. Тя чувстваше загрижения поглед на Джейк, докато не се скри от очите му. В момента не беше по силите й да го убеждава, че всичко е наред. Всичко, което можеше, беше да поставя единия си крак пред другия, да остане права, докато стигне до леглото, върху което щеше да може да се отпусне. После, в мрака, щеше да тъжи и да мисли над случилото се, докато това изцеди и последната й капка сила, а в същото време тя щеше да се бори да остави тези чувства след себе си. Оставащите до утрото часове щеше да прекара в борба да възстанови равновесието на чувствата си, знаеше го. Беше й страшно да осъзнае колко несигурен е контролът й над нормалния, всекидневен живот, който с толкова мъки беше съградила за себе си.

Проклета да е, ако позволи всичко да се разпадне само заради това злобно фалшиво обаждане.

Като стигна до спалнята си, Сара видя, че лампата все още свети, а изпод леглото долиташе успокояващото сумтене на Суити-пай. Поне до нея в мрака щеше да има друго живо и дишащо същество, нямаше да е сама.

Лекси беше сама. Сама в мрака и дъжда.

Тази мисъл накара Сара да се закове на прага на спалнята. Тя затвори очи и се подпря на рамката на вратата, стисна зъби, за да понесе болката, и направи всичко възможно да изхвърли мисълта от съзнанието си. Не можеше да мисли за това и да продължава да живее, както знаеше от горчив опит.

Пое си дълбоко дъх и се застави отново да отвори очи. И откри, че гледа право в телефона. Слушалката вече не беше на нощното шкафче до него. Някой го беше затворил.

Стомахът на Сара се сви на хиляди възли. Стийд и Драйър бяха влизали в стаята. Може и Джейк да го беше направил, защото той също беше излизал от кухнята, докато тя разговаряше с ченгетата. Всеки един от тях можеше да го е направил. В края на краищата, нямаше причина да не го направят. Беше фалшиво обаждане, нищо повече, а онзи, който се беше обадил, вече беше затворил. Да държи телефона отворен — в това нямаше никакъв смисъл.

Сара знаеше това. Дори знаеше, че е по-добре телефонът да е затворен, за да могат, евентуално, отново да се обадят и така секретарят в кухнята да приеме обаждането. Така поне щеше да може да го прослушва отново и отново, да слуша детския гласец, за да разбере с ума и със сърцето си, че гласът не е на Лекси. Не може да се разчита изцяло на паметта. Като прокурор, тя го знаеше. На очевидците, чиито показания, по ирония на съдбата, бяха най-ефектни и най-убедителни в съда, можеше най-малко да се разчита. Така, както тя помнеше, гласът беше на Лекси. Но нейната памет, както и на всички други, беше най-ненадеждното нещо на света.

Това беше факт, прост и обикновен, и тя го приемаше като такъв. Но като гледаше слушалката, поставена обратно върху вилката, Сара се чувстваше така, сякаш и последната й връзка с Лекси е прекъсната.

Болката беше остра и интензивна. Като ледена пика, забита в сърцето й.

Но тя не издаде нито звук. Просто стоеше и понасяше болката, както се беше научила, дишаше бавно, със съзнанието, че трябва да изтърпи, докато болката сама си отиде. Или поне не намалее дотолкова, че тя да може отново да поднови нормалните си действия.

— Какво има сега? — запита Джейк зад нея.

Изненадана, Сара отвори очи и го погледна през рамо. Тя дори не го беше чула да се приближава. В момента не можеше да говори, откри тя, когато се опита. Вместо това поклати глава и посочи телефона.

Той смръщи вежди, мина покрай нея, после видя къде е слушалката и разбра какво означава това за нея. Стисна челюсти и я погледна. Тя сигурно изглеждаше толкова зле, колкото се и чувстваше, защото онова, което той видя, накара очите му да потъмнеят, а устните му — да изтънеят.

— Беше фалшиво обаждане, Сара. И ти го знаеш.

Бяха й необходими всичките й сили, но тя успя да кимне.

Той изкриви устни и от изражението му стана ясно, че нейното кимване не е успяло да прогони тревогата му.

— Добре, не можеш да останеш тук. — Гласът му беше дрезгав, груб. — Ела, ще спиш при мен.

Сара си пое дълбоко дъх.

„Ако спя при Джейк, няма да съм сама в мрака“.

При тази мисъл бучката в гърдите й се разтопи малко. Тя кимна рязко, обърна се и тръгна към другата спалня.