Карън Робърдс
Изчезнала (3)

Глава 3

— Събуди ли се?

Този силен глас й беше познат — Джейк. Напрегнатите мускули на Сара се отпуснаха, тя издиша леко. През последните седем години, неусетно, Джейк Хоган беше станал неин близък, нещо като семейство, каквото всъщност тя нямаше. Беше я виждал и в най-лошите моменти от живота й, даваше й съвети и беше нейна морална подкрепа, помагаше й, когато тя най-много имаше нужда от това. Той беше силното рамо, на което да се облегне, докато се опитваше отново да живее, отново да бъде цялостна личност. На свой ред, тя му беше помогнала да преживее развода си, както и по време на другите кризи в живота му, повечето от които идваха в резултат на твърдоглавието му. Те знаеха тайните си, обичаха еднакво риболова, от време на време гледаха по някой глупав филм на ужасите и, общо взето, прекарваха добре във все по-редките случаи, когато излизаха заедно. Тъй като неговото частно детективско бюро имаше договор с офиса на областния прокурор, което означаваше, че се движат в едни и същи професионални среди, те се подкрепяха и професионално. Хубавото в тяхното приятелство беше, че когато имаше нужда мъж да я придружи на някое събитие, тя обикновено успяваше да убеди Джейк да стори това. А лошото беше, че по рождение беше алергична към бъбренето по телефона и пазаруването, което означаваше, че не даваше това, което обикновено се очаква от една приятелка.

— Здравей.

Поздравът й звучеше слабо дори в собствените й уши. Езикът й сякаш беше надебелял и тя трябваше да преглътне два пъти, преди да може да произнесе дори тази единствена сричка. Струваше й се, че или тя се върти, или стаята се върти. Или наистина нещо с главата й не беше наред. Май беше последното.

— Много стенеше. Боли ли те?

Светлината над леглото се включи. Сара премигна и трепна при тази внезапна яркост. За миг, всичко, което можеше да види, беше леко замъглените очертания на Джейк. Висок шест фута и един инч, с тегло двеста и двайсет паунда, той напълно изпълваше полезрението й. Гърдите и раменете му бяха широки, имаше телосложението на футболна звезда от гимназията, каквато наистина някога беше, но сега малко по малко започваше да губи форма. Ако, на възраст трийсет и девет, беше станал малко закръглен и мек около талията, то това беше единственото меко нещо в него. Чертите на лицето му бяха мъжествени, челюстта му беше широка и издаваше агресивност, кафявите му очи и тънките му устни бяха твърди, дори когато бяха спокойни. У него течеше кръвта на чероките и това личеше в острите очертания на носа му, в гарвановочерната му, късо подстригана, коса, в мургавата му кожа.

— Да.

Думата, излязла от сухото й гърло, в което сякаш имаше песъчинки, прозвуча дрезгаво и едва чуто. Сара се чувстваше дезориентирана, повдигаше й се, цялото тяло я болеше, а мисловният й процес беше забавен. Една от причините да не може да мисли беше, че мозъкът й все още беше обвит в паяжините на съня. Лекси… Не. Тя нямаше да отиде там. Не и съзнателно. Не и ако може да го предотврати. Не отново.

— Нищо, с което да не мога да се справя.

— Мъжко момиче, а?

Тонът му беше сух. Дланта му, голяма и топла, покри нейната. Тя дори не беше разбрала колко студена е нейната длан, докато не почувства успокояващата топлина на неговата.

— Не се стряскай, окей?

Тя размърда, експериментално, пръсти, после, просто като предпазна мярка, се опита да помръдне и пръстите на краката си. Като че ли всичко работеше.

— Ако някъде те боли, трябва да кажеш. Нали точно за това са лекарите. Както и болкоуспокояващите.

Сара не отговори. Онова, което той виждаше като неин отказ да помоли за помощ, когато, по негово мнение, отчаяно се нуждае от такава, отдавна беше източник на раздразнение за него. В момента обаче тя просто не беше в състояние да разисква отново старите си спорове с Джейк. Чувстваше се ужасно. Зрението й не беше добро, осъзна тя, защото образът на Джейк се замъгли. В опит да го фокусира, се опита да смръщи вежди, но това се оказа толкова болезнено, че се отказа и присви леко очи, което се оказа малко по-успешно. Беше в болнична стая, разбра тя с лека тревога и изненада, на тясно болнично легло, а на главата си имаше, както й се стори, шлем за американски футбол. Зеленикавият отблясък, който беше забелязала преди, идваше от монитор, поставен близо до главата й. Трябваше да обърне леко глава, за да го види. Непрекъснатото бибипкане идваше от друг монитор. От лявата й страна имаше стойка с банка, пълна само наполовина. Дългата тръбичка се виеше като змия и се съединяваше с ръката й. Вдясно от нея, в далечния край на малката стая, имаше черен кожен стол. Тя осъзна, че Джейк беше седял на него, преди да се приближи до леглото й. Освен това имаше прозорец, на който имаше бежови завеси, малка нощна масичка с телефон, кана с вода, чаши и дистанционно управление, а телевизорът беше прикрепен с метални плоскости за стената. И това беше всичко. Типична болнична стая, но поне беше самостоятелна. Все още не й беше много ясно защо е настанена тук.

— Какво… се е случило?

— Не помниш ли?

Джейк изучаваше лицето й, смръщил гъстите си черни вежди.

— В-в-всъщност, не.

Онова, което си спомняше ясно, беше Лекси, застанала до леглото й, Лекси, която подскачаше…

Сърцето на Сара прескочи още един удар, преди да е успяла да върне мислите си отново към настоящето. И като стори това, осъзна, че клепачите й са горещи и натежали, носът й — подпухнал и запушен, а бузите й — мокри. Може би беше плакала. Немного отдавна, тя му беше обещала, че вече няма да се събужда с плач. И това беше почти вярно. Може би, ако имаше късмет, той можеше да реши, че сълзите й са причинени от болката в главата.

Той пусна ръката й, после докосна мократа й буза с показалеца си.

— Кошмари, скъпа?

В гласа му имаше безкрайна нежност. Добре значи, тя нямаше късмет или пък той беше неочаквано чувствителен. Освен това той я познаваше много добре.

— Да.

Тази единствена сричка беше произнесена с нещо като недоволство.

— Лекси?

— Да.

Сара си пое дълбоко дъх, за да може да направи това признание, а после, в опит да смени темата, вдигна предпазливо ръка към дясното си слепоочие, като че ли беше центърът на силната болка. Това беше грешка. Главата й започна болезнено да пулсира, стаята се завъртя и, ако не беше спуснала ръка и затворила очи веднага, щеше да припадне, беше сигурна в това.

— Чувствам се… наистина странно.

— Не съм изненадан.

Тя си помисли, че той можеше да каже и нещо друго, но ако го беше направил, тя щеше да го пропусне, въпреки усилията си, защото в този миг реалността отново изчезна и тя потъна в мрак.

 

 

Следващия път, когато отвори очи, видя колеблива слънчева светлина да се прокрадва покрай все още спуснатите завеси. Лампите не светеха и стаята беше пълна със сенки. Тя обаче виждаше достатъчно ясно, за да прецени, че наистина се намира в болница. За миг остана да лежи напълно неподвижна, защото се страхуваше да помръдне, вдишваше миризмата на антисептици, която я беше озадачила преди това, слушаше разнообразните шумове, издавани от медицинските апарати. Този път не беше изненадана от това, как се чувства. Не се изненада и от чифта маратонки „Найк“ дванайсети размер, които почиваха, с подметките нагоре, върху одеялото, което покриваше леглото й. Погледна по-нататък и видя Джейк, отпуснат, полуизлегнал се, на стола. Беше облечен в същите смачкани къси панталони в цвят каки и тъмносиня тениска, които носеше и последния път, когато го беше видяла. Беше кръстосал дългите си крака в глезените, загорелите му длани бяха кръстосани на гърдите, главата му беше наклонена назад и излагаше на показ наболата по лицето му тъмна брада. Отначало го помисли за мъртъв, но после забеляза, че очите му са полуотворени и насочени към нея.

— И така — каза той. — Отново при живите?

Тя отвори предпазливо очи и беше много доволна, когато нищо лошо не се случи.

— Така изглежда.

Той спусна крака на пода и седна, прозина се и се протегна.

— Как се чувстваш?

— Като боклук.

Всъщност това беше слабо казано. Главата я болеше и пулсираше така, сякаш някой я удряше с чук. Коленете, лактите, брадичката й и лявото й бедро я боляха по различни начини и в различна степен. Гърлото й беше напълно пресъхнало. Струваше й се, че в устата й е натъпкан памук.

— Има ли вода?

— Разбира се.

Той се изправи, наля вода в една от чашите, добави сламка и й я подаде.

— Благодаря.

Тя отпи и студената вода й помогна. Състоянието на главата й и на другите части от тялото й не се промени, но гърлото и устата й вече не бяха сухи, което беше добре. Все още се чувстваше замаяна, умът й отказваше да се измъкне от пластовете мъгла, които сякаш го обвиваха, но изведнъж й хрумна, че присъствието на Джейк в болничната стая е изненада. Когато го беше чула за последен път, той се гмуркаше някъде край Флорида с последното си гадже.

— Ти не трябва ли да си във ваканция? — запита го тя, когато той остави чашата обратно на масичката и отново се отпусна, със силна прозявка, на стола. — Какво правиш тук?

— Морисън ми се обади.

Морисън беше Лари Морисън, областният прокурор на Бофорт и шеф на Сара. Той също така беше приятел на Джейк и двамата ходеха заедно на риболов, което си имаше своите добри и лоши страни. Понякога това й даваше възможност да разбира позицията на Морисън по различни теми, без да му задава директни въпроси, което беше плюс по отношение на кариерата й и професионалните им взаимоотношения, но тя, също така, понякога имаше чувството, че двамата с Джейк се съюзяват срещу нея, което не й харесваше.

— Колко е часът?

Ей така, сякаш от нищото, й хрумна съживяваща мисъл и тя се опита да се подпре на лакти. Стаята отново се завъртя пред очите й. Тя изостави опитите си, затвори очи и потъна обратно във възглавницата с мъчителен стон.

— Трябва да стана. Трябва да съм в съда в девет. Случаят Паркър.

— Не, днес няма да можеш. Аз не бих се тревожил за това. Сигурен съм, че Морисън е уредил някой да те замества. — Той погледна часовника си. — А и без това вече е осем и четирийсет и две.

Тя имаше толкова шансове да стигне навреме в съда, колкото той имаше да хвръкне до Луната. Ръката на Сара отново се стрелна към главата й, но й се стори, че ръката й е толкова тежка, все едно — обвита в бетон. Пръстите й опипаха няколко пласта материя, преместиха се малко встрани, откриха същото, потретиха действието и тя най-после разбра, че главата й е стегната в изненадващо тежък тюрбан. Тя отвори широко очи, защото споменът изведнъж изплува.

— Простреляха ме — каза тя, сякаш изненадана.

— Наистина. — Джейк говореше сериозно. — Раната се оказа повърхностна, за щастие, но си получила сътресение на мозъка, когато си се ударила в тротоара. Изгубила си кръв, също така. И малко от косата си.

Очите й станаха кръгли.

— О, мили боже, сигурно са помислили, че ще умра, щом Морисън ти се е обадил чак във Флорида.

— Бях си у дома. Прибрах се вчера следобед всъщност.

— Но…

Умът й най-после се завръщаше, макар и придружен с трясъци и звезди, но тя постепенно започваше отново да мисли, въпреки болката в главата си.

— Днес е четвъртък. Ти трябваше да се върнеш едва в неделя.

Той сви рамене.

— Нещо изникна в работата, така че трябваше да съкратя почивката си.

— Обзалагам се, че на Дона — името на русокосата двайсет и няколко годишна красавица изведнъж изникна в главата й — това много й е харесало.

— Даниел. Тя прояви разбиране.

Само че Сара изведнъж изгуби загрижеността си по отношение приятелката на Джейк. Паметта й се върна и очите й отново се фокусираха, загледаха с почти болезнена настойчивост.

— Мери… Касиерката беше убита, нали?

— Да.

Джейк хвана края на шнура за завесите, който висеше близо до него, и започна да си играе с него. Сара и преди беше забелязала, че когато искаше да прикрие важността на отговора си, той имаше склонност да се заиграва с нещо. Е, колкото и да беше закоравяла на длъжността помощник на областния прокурор, тя също беше разтърсена от смъртта на Мери. Жената беше невинна жертва, убийството й беше съвсем безсмислено. Ако случаят беше даден на нея, което нямаше да се случи, защото тя беше свидетел и защото съществуваше противоречие на интересите, тя щеше да иска максимална присъда. И щеше да я получи. Мери заслужаваше това.

— А малкото момиченце, което беше с мен в магазина? Какво се случи с него?

Чувството за тревога, което беше изпитала предишната вечер, се беше върнало, макар леко притъпено, както тя предположи, заради минаването на времето и болкоуспокояващите, които бяха влели в кръвта й. Джейк свъси чело.

— Какво момиченце?

— Тя се криеше под масата. Когато убиха Мери, излезе с писъци от прикритието си, аз я сграбчих за ръката и се втурнахме към вратата. Все още я държах, когато ме простреляха.

Джейк престана да си играе с шнура и я изгледа дълго и преценяващо. На Сара не й беше трудно да изтълкува този поглед.

— Какво, да не мислиш, че не съм с всичкия си? Тя беше там.

— Никога не съм казвал, че не е била. — Тонът му беше умиротворителен. — Само че за първи път чувам за нея.

Сара настръхна.

— Можеш ли да провериш?

Джейк бавно кимна.

— Лесно.

Той се изправи, протегна се и тръгна към вратата, като кършеше рамене и въртеше глава — явно мускулите на гърба и врата му се бяха схванали от дългото седене. Докато Сара гледаше с нарастваща изненада, той отвори вратата, подаде глава навън и заговори тихо с някого, който стоеше в коридора и Сара не можеше да го види. Тя щеше да смръщи вежди, но отдавна беше открила, че това й причинява болка, така че се въздържа. Той приключи разговора и се върна до леглото й.

— С кого разговаря?

Тя вече можеше да каже, от внимателното му и празно изражение, че онзи, с когото беше разговарял, не знаеше нищо за малкото момиченце.

— Морисън постави един униформен полицай пред вратата. Докато нещата се изяснят.

Сара забрави и смръщи вежди, после направи гримаса, която също беше болезнена, и накрая успя да отпусне лицевите си мускули в напълно естествена реакция.

— Какво има да се изяснява?

— Кой те е прострелял.

Джейк отново беше заел мястото си до леглото й, барабанеше с пръстите на лявата си ръка по матрака и я гледаше. Очите му имаха червени жилки, косата му беше рошава, той отчаяно се нуждаеше от бръснене. Тя разбра, че като се изключат кратките задрямвания на онзи стол, той не беше спал. Изглеждаше уморен, раздразнен и като че ли нямаше никакво желание да започне деня. Всъщност тя също се чувстваше така, но в неин минус бяха още големият бял тюрбан и болката.

— Бил е или Дюк, или момчето скелет — каза тя раздразнено. — И ако трябваше да се обзаложа, бих предположила, че е бил Дюк. Той застреля Мери. Макар че от гледна точка на закона това няма значение. И двамата ще получат обвинение в убийство, независимо кой е дръпнал спусъка. Забрави ги. Искам да знам къде е момиченцето.

Стягането на челюстта му и присвиването на очите му бяха достатъчно красноречиви. Не се налагаше да каже нито дума — тя разбираше всичко само като го погледнеше. Той се съмняваше, че момиченцето въобще е съществувало. Тя стисна устни.

— Виж, там имаше и едно момиченце. Според мен на шест или седем годинки. Високо около четири фута, слабичко, с тъмна коса, очи и кожа. Може би от латиноамерикански произход. — Като видя пламъчетата в очите му, тя добави: — Въобще не приличаше на Лекси.

— Хм.

Този отговор не изразяваше огромно доверие в трезвостта на нейния ум. Сара се опитваше да събере достатъчно енергия, за да се ядоса, когато той добави:

— На мен ми казаха, че си била отвън, на тротоара, а другите двама са били още в магазина, когато си била простреляна. Така ли беше?

Сара се замисли за секунда. Миговете, преди куршумът да я удари, сега бяха кристално ясни в ума й. Като кадри от филм на ужасите, тя видя как главата на Мери експлодира, чу отново ужасените писъци на детето. Почти усещаше вкуса на собствения си страх в мига, в който беше сграбчила детето за ръката и беше побягнала. Тя кимна предпазливо, защото се страхуваше от болката в главата.

— Едва бях излязла. И все още държах за ръката момиченцето.

— Тогава, освен ако не си се обърнала с лице към магазина в последната секунда, никой от онези двамата не е могъл да дръпне спусъка. Лекарите тук, в мое присъствие, те прегледаха снощи, след като въпросът беше повдигнат, просто за да са сигурни, и твърдо решиха, че е стрелял някой, който е бил пред теб.

— Какво?

Сара смръщи вежди от изумление и извика от болка.

— О! Не се обърнах. Изтичах навън с момиченцето и въобще не се обърнах.

Докато мислено си припомняше поредността на събитията, тя присви очи, концентрира се.

„Господи, от това също ме боли. Добре, поне в следващите няколко часа лицето ми трябва да остане напълно безизразно“.

— Витрините на магазина бяха строшени, след като ме простреляха, почти съм сигурна в това. Спомнях си, че чух и това.

Джейк кимна — като че ли казаното потвърждаваше онова, което той вече знаеше.

— Работната теория е, че в обира са били замесени трима души. В момента единият е в затвора, другият е прострелян и е в критично състояние под двайсет и четири часова полицейска охрана, а третият, онзи, който те е прострелял, е още на свобода. Предполагам той е следял дали някой няма да се появи и е изпаднал в паника, когато грабежът се е объркал. Ако той съществува, ще го хванат.

Сара се сдържа да не смръщи вежди, да не ококори очи и въобще, да не прави никаква гримаса, в която ще са включени повече лицеви мускули, отколкото да смръщи леко нос. Нещо, с което винаги се беше гордяла, беше, че бързо се учи.

— Какво искаш да кажеш с това — ако съществува? Ако е стреляно пред мен, значи трябва да съществува. — Като видя изражението на Джейк, в гласа й се прокрадна съмнение, макар и слабо: — Не е ли така?

— Винаги съществува възможността да е стрелял и някой друг.

„Не се мръщи! Нима е толкова трудно?!“

— Като например кой?

Джейк сви рамене.

— Още не се знае. Може би някой, който изпитва омраза към теб.

— Към мен? — Тази мисъл беше леко шокираща. — Сигурно се шегуваш. Към мен? Малката сладка мис?

С това тя заслужи лека, но горчива усмивка.

— Всеки областен прокурор има врагове. Включително ти, Максимум Мейсън.

Прякорът й, придобит в съдебната зала по време на кариерата й, не я развесели.

— Е, правя всичко възможно да прибера престъпниците на топло. Нима някой може да ме съди за това?

— Казвам само, че не всички те обичат, както те обичам аз.

— Жертвите ме обичат. Лошите момчета се страхуват от мен.

Това беше нейната перифраза на израз, който беше видяла върху бейзболна шапка: „Жените ме обичат, рибите се страхуват от мен“. Това също предизвика лека усмивка на устните му.

— Забавно.

Сара би смръщила замислено вежди, ако това беше възможно. Исусе, да те прострелят в главата, беше най-доброто средство против бръчки, по-добро дори от „Ботокс“. Може би трябва да го патентова и да направи състояние от това.

— Ако е бил някой, който ме мрази, той, почти сигурно, трябва да ме е следил и да е чакал възможност за изстрел. Или…

Гласът й заглъхна, когато мисълта й хрумна. Джейк повдигна вежди въпросително. Погледите им се срещнаха.

— Брайън Макинтайър беше едно от първите ченгета, които се появиха на мястото.

Думите бяха толкова многозначителни, че тежестта им буквално се усещаше.

Джейк направи гримаса.

— Знаеш ли, не искам да обидя гледната ти точка, но да влезеш така в разпра с полицейските служители не е най-умното решение, което си вземала.

Възмущението скова гръбнака на Сара, което я накара да повдигне глава, която заблъска от болка, а стаята се наклони на една страна. Тя падна отново на възглавницата, победена.

— Не съм влязла в разпра с полицаите. А само с две ченгета. Които бяха обвинени в изнасилване.

— От проститутка, наета за ергенско парти, което е излязло от контрол. Казвам ти го и сега, това е случай, който никога няма да спечелиш.

— Знаеш ли, прокурорите не могат да избират клиентите си. Просто приемаме това, което имаме. Е, Кристъл Стамбо може и да не е весталка или девица. И какво от това? Била е наранена. Тя кървеше. Била е грубо изнасилена. Какво трябваше да направя, когато тя дойде при мен? Да й кажа, че законът не се отнася до нейния случай? Що се касае до мен, законът се отнася до всички. — Сара си пое дълбоко дъх и продължи, вече по-меко: — Тя е била наета да танцува на партито.

— Да прави стриптийз. И е проститутка.

— В Атланта. Дошла е в Бофорт, за да започне нов живот.

— Сара.

Джейк срещна погледа й, спря да говори, поклати глава и преглътна онова, което се канеше да каже. Очевидно нямаше да продължи спора в момента. Този спор бяха водили и преди, и сигурно щяха да го водят отново. Той имаше своята позиция, тя имаше своята; неговата беше грешната, нейната — правилната.

— Във всеки случай, аз не мисля, че Брайън Макинтайър е стрелял по теб, просто защото сигурно е знаел, че не би могла да повдигнеш обвинение срещу нито едно от онези две момчета.

Сара отвори широко уста, но той вдигна ръка, за да заглуши думите й, и продължи:

— Тези двама полицаи може и да не те обичат в момента, но не мисля, че някой от тях е достатъчно глупав, за да стреля по теб. Вероятно е имало трети човек в обира. Ако е така, ще го заловят и проблемът ще бъде решен.

Можеше да запомни това и да го остави засега, а да се тревожи, когато и ако възникне нужда. В момента имаше други, по-важни, неща. Настоятелността, която я гризеше, изостри гласа й.

— Джейк, искам да намерят онова момиченце.

Погледът на Джейк, непроницаем, срещна нейния.

— Искаш аз да се заема с това?

— Да.

Тъй като вършеше огромна работа за офиса на областния прокурор, което означаваше — и за нея, тя можеше да му възложи тази задача официално и той да получи пари за това. Но тъй като бюджетът винаги беше ограничен и тъй като беше възможно търсенето на момиченцето, в очите на Морисън, да изглежда като използване на държавни ресурси за лични цели и така да попадне в графата „неетично“ и тъй като една малка част от нея започваше да се страхува, че наистина си е въобразила присъствието на момиченцето, тя не искаше търсенето да се свързва с офиса на прокурора по официален начин.

— Ъ, не. Моля те, намери момиченцето заради мен, Джейк.

— Искаш да работя свободно — прекъсна я той с правилния израз и тя въздъхна. Това беше съгласие от негова страна и тя го знаеше. — В магазина има охранителни камери. И трябва да има записи. Те вече трябва да са на сигурно място в полицейския отдел. Ще отида там и ще ги погледна.

Сара се усмихна и откри, че това също й причинява болка.

— Джейк, стари приятелю, ти си най-добрият.

— Да — каза Джейк сухо. — Виж, ако искаш, аз…

На вратата се почука. Преди някой от двамата да е успял да каже и дума, Морисън подаде глава.

— Здравейте. Будна ли си? Облечена ли си?

Като видя, че тя наистина е будна, той влезе и двамата с Джейк впериха погледи в него. Дали беше облечена, беше нещо различно. Сара изведнъж осъзна, че е само в болничната зелена нощница и няма нищо отдолу. Като внимаваше да не движи много главата си, тя хвърли бърз поглед към тялото си, за да се увери, че одеялото я покрива чак до врата. По нейно мнение, да се показваш пред шефа си, не беше стъпало по пътя към успеха.

— И така, как е нашата героиня?

Джейк смръщи вежди и Сара щеше да стори същото, но навреме се сети, че не бива да прави това. Отново я прониза болка.

— Героиня? — повториха те едновременно.

— Така казват.

Висок и слаб мъж в началото на петдесетте, Морисън се усмихна весело на Сара. Костеливото му интелигентно лице грейна, а край устата му се образуваха дълбоки бръчки. Други, по-фини, образуваха нещо като ветрило в ъгълчетата на очите му: светлокафяви, леко увеличени от стъклата без рамки, които непрекъснато се плъзгаха надолу по носа му. Той започваше да оплешивява. Беше елегантен, имаше доста политически връзки и — най-ценното му качество според Сара — не държеше подчинените си изкъсо. В момента целта му беше да бъде избран за губернатор на щата след две години, което, на практика, означаваше, че неговият помощник е натоварен с отговорността за всекидневната работа в офиса. Упоритата работа се възнаграждаваше с още работа, което водеше до преумора. Всъщност Сара беше получила повишение, когато шефът й, Джон Карвър, беше получил удар на работното място в средата на май и сега тя беше шеф на отдел „Углавни престъпления“. Все още се надяваха, че Карвър ще се върне на работа по някое време, но ако не, Сара беше получила уверенията на Морисън, че ще получи работното място за постоянно. Морисън беше научил, че на нея може да се разчита и че тя върши работата добре, а Сара беше научила, че той в никакъв случай няма да й се бърка и да й пречи, което беше добре, що се касаеше и до двамата. Той беше акула, безмилостен и агресивен в преследването на целта, но Сара го обожаваше от момента, в който главните му интереси бяха насочени извън стените на офиса. В момента, в добре ушит син костюм, изгладена и колосана бяла риза и червена вратовръзка, изглеждаше точно като на един от рекламните си плакати. Той прекоси стаята и отиде до телевизора.

— Гледах предаването в стаята на сестрите, докато идвах насам. Погледнете това.

Той включи телевизора. Анимационен филм изпълни екрана. За миг, Сара втренчи поглед в него, объркана. Какво ли се опитваше той да каже с това? Че тя е Пауърфул Гъл? Това не беше точно образът, към който се стремеше.

— Вземи дистанционното! — каза нетърпеливо Морисън. Джейк го взе. — Превключи на пети канал.

Екранът премигна и Сара видя Дюк, в белезници, бутан към една от полицейските коли. Беше нощ, магазинът се виждаше на заден фон и многото червени светлини на екрана говореха за това, че в района има още много коли — както полицейски, така и на „Спешна помощ“. Очевидно екип на телевизията беше дошъл навреме, за да заснеме поне част от събитията от предната нощ.

— … беше идентифициран като двайсет и две годишния Доналд, или Дюк, Кумър — говореше по пети канал русокосата Хейли Уинстън, а Дюк беше безцеремонно набутан на задната седалка на полицейската кола. — В момента виждате как той е хванат на местопрестъплението и е арестуван. А сега, другите новини…

— Господи, пропуснахме го. — В гласа на Морисън се долавяше разочарование. — Превключете на трети канал. Бързо.

Джейк се подчини и Сара си пое дълбоко въздух, когато изведнъж видя собствения си образ в момента, в който се беше обърнала, за да сграбчи за ръката момиченцето, което беше там, съвсем истинско, както Сара беше сигурна, че е било. Слава богу, тя не беше полудяла. Ха! Но нали го знаеше през цялото време.

Записът, очевидно направен от някоя от охранителните камери на магазина, беше без звукове и не много ясен, но Сара веднага се сети за липсващите подробности. Мери току-що беше простреляна, момиченцето пищеше…

— … смелите действия на Сара Мейсън, помощник на областния прокурор, спасиха не само нейния собствен живот, но и този на неизвестното дете по време на въоръжения грабеж снощи в магазина „Куик — Пик“, на ъгъла на „Лафайет стрийт“ и „Хауей“, номер двайсет и първи…

На екрана, Дюк тичаше към момчето скелет, което се люлееше на пети. И двамата се прицелваха с пистолети. Сара и момичето не бяха в кадър, сигурно вече бяха излезли навън. Очевидно камерите покриваха само вътрешността на магазина…

— Източници твърдят, че полицията е била алармирана от мобилния телефон на мис Мейсън. Отишли първо в дома й, а после проследили колата й, която била паркирана пред магазина само на няколко пресечки от дома й. Когато полицаите пристигнали, обирът бил вече в ход…

На екрана, витрините на магазина експлодираха, а от дулото на пистолета на Дюк изригна светлина и това се случи почти едновременно.

— Трябва да вземем тази касета. — Джейк погледна Сара. — Разбираш ли какво искам да кажа?

Тя разбираше, естествено. Нямаше дори секунда между светлината от дулото на пистолета и пръсването на стъклата, но като че ли първо бяха експлодирали витрините, а изстрелът беше дошъл след това. Разбира се, можеше да се дължи на следното: светлината от изстрела се вижда след изстрелването на куршума. Кой знае? Тя със сигурност не знаеше дали е така. Във всеки случай, времето беше толкова малко, че не беше възможно куршумът на Дюк да е бил причина за счупването на стъклата. Тя мислеше така. Но пък, от друга страна, не беше експерт по доказателствата… Щяха да имат нужда и от такъв.

Внезапно, на екрана се появи лицето на Мери. Снимката изглеждаше така, сякаш беше от шофьорската й книжка или някакъв друг документ. Докато я гледаше, Сара почувства как стомахът й се свива на топка.

— На местопрестъплението е убита петдесет и седем годишната Мери Джо Уайт. Мисис Уайт работела в магазина от почти две години. Тя оставила…

— Изгасете го! — каза Сара и затвори очи.

Не искаше да знае нищо повече за Мери, за живота, който й беше ограбен, за семейството, което беше оставила след себе си. По-късно може би, но не точно сега. В момента просто не можеше да понесе и това.

— … три деца и четири внучета. Тя…

Започна да звъни мобилният телефон на Морисън.

— … била вдовица, която работела нощна смяна в магазина, за да може през деня да се грижи за внуците си. Тя…

— Изключете го!

Тя каза това силно, за да е сигурна, че ще я чуят, но от викането главата отново я заболя. Само че повече я болеше от това да слуша новините. Всеки ден срещаше и представяше жертви на насилие и би трябвало вече да е имунизирана срещу сполетялото Мери, но не беше. В онези няколко мига на споделен ужас, преди жената да бъде убита, тя и Мери бяха свързани. Чувстваше смъртта на Мери като лична загуба. За днес, засега поне, докато всичко я болеше и тя беше така уязвима и се опитваше да разбере какво се беше случило, просто не можеше да понесе повече.

Телевизорът се изключи, вероятно благодарение на Джейк, който все още държеше дистанционното. В настъпилата тишина Сара слушаше Морисън, който говореше по телефона:

— … управител на зоологическа градина там. Неуспех след неуспех. Е, радвай се, че не сме ние. Да, дръж ме в течение.

Той приключи разговора точно в мига, в който Сара отвори очи и видя, че е смръщил силно вежди.

— Какво? — запита Джейк.

Морисън обаче гледаше Сара.

— Момчето, което са отвели в затвора, онова, замесено в обира на магазина, се е обесило в килията си преди час. Доналд Кумър. Току-що са намерили тялото.

На Сара й беше необходима секунда да проумее, че той говори за Дюк.