Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vanished, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Слава
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Карън Робърдс. Изчезнала

ИК „Калпазанов“, София, 2007 г.

ISBN: 978-954-17-0242-0

История

  1. — Добавяне

Глава 24

— Бягай, Анджи!

Беше обаче прекалено късно. Някой се наведе и протегна ръце под клоните на храста и сграбчи пищящото дете, издърпа го, въпреки че то се съпротивляваше и се опитваше да се хване за Сара.

— Помогни ми, Сара! Помогни ми!

Сара се опита, но Анджи беше изтръгната от ръцете й. Шофьорът на „Блейзъра“ хвана малкото момиченце и го отнесе, въпреки че то се съпротивляваше и пищеше.

— Не! — извика Сара и се спусна след нея, опита се да я хване, да я спаси.

Но Хелицър се хвърли отгоре й, сграбчи я за ръцете и я задържа въпреки съпротивата й. Когато тя се опита да се изправи на крака, той я ритна силно отстрани. Силата на ритника беше такава, че я повдигна от земята, а когато тя отново падна, болката я накара да извика, да види звезди пред очите си и почти да припадне.

За миг, Сара не можеше да направи нищо, освен да лежи по корем и да се опита да диша, макар да й се виеше свят от болка. Хелицър клекна до нея, блъсна я грубо на една страна и допря пистолета до слепоочието й, а писъците на Анджи вече се бяха отдалечили на такова разстояние, че едва се чуваха.

— Здравей, кучко — каза Хелицър и в този миг Сара разбра мотивите, които стояха зад всичко това, и мигновено го намрази.

Умът й обаче работеше трескаво, опитваше се да измисли някакъв план, някакъв начин да преживее всичко това и да спаси и Анджи. Така че тя не отговори на думите му. Електрическото фенерче лежеше наблизо, на земята, и светлината му хвърляше изкривени сенки сред малката просека. То, също така, осигуряваше достатъчно светлина тя да вижда лицето му, изражението му, когато се навеждаше над нея. Част от въжето се подаваше изпод храста и Сара се запита дали точно това не ги беше издало — нея и Анджи.

Анджи. Мисълта за съдбата на детето беше като рана в гърдите й, която много боли.

— Ще умреш.

Хелицър придвижи пистолета така, че той се оказа само на сантиметри от върха на носа й. Гледаше я отблизо, внимателно, наслаждаваше се на всеки миг, на страха й.

— Куршумът ще отнесе лицето ти.

„Мъката на Джейк ще бъде неутешима“. При тази мисъл, Сара изпита огромна мъка. Тя, най-добре от всички, знаеше какво ужасно нещо е мъката. И тя разбра, че се бори да оцелее и заради Джейк.

— И да ме убиеш, това няма да попречи да постигнеш правосъдие за това, че си убил съпругата си — каза Сара. — Просто ще назначат друг прокурор. Така работи системата на справедливостта.

— Аз притежавам проклетата система. Освен за теб, ще се погрижа и за този малък проблем веднага. — Той докосна върха на носа й с пистолета почти игриво. — Все още ли мислиш, че ще…

Сара чу нещо, леко помръдване на листата наблизо, и сетивата й се напрегнаха. Хелицър сигурно също го беше чул, защото прекъсна изречението по средата и отмести поглед.

— Ето те и теб — каза познат глас с тон, който беше неуместно весел. — Търсих те.

Дъхът на Сара спря и тя ококори очи, когато на преден план излезе огромна и здрава фигура. „Съдията Шварцман?“, беше първата й мисъл, която й се стори невероятна. Втората й мисъл беше: „О, слава богу, кавалерията е тук“. Само че Хелицър не изглеждаше уплашен, а просто нетърпелив. Не подскочи, не остави оръжието, нито се предаде. Той просто смръщи вежди.

— Вие какво правите тук?

Съдията Шварцман се приближи. За свой ужас Сара видя, че той също носи оръжие. Тя не знаеше какво означава това, но инстинктът й подсказваше, че не е нищо добро.

— Моля ви, помогнете ми — каза му тя, в случай че инстинктът й греши.

Той спря близо до Хелицър и я погледна. Сара срещна погледа и разбра, че наистина нещо не е на ред, ама никак не е на ред. „Аз притежавам проклетата система“. Думите на Хелицър отекваха в ума й. Но тя все пак трябваше да опита.

— Той ще ме убие. А има и едно малко момиченце…

— Млъкни!

Хелицър й хвърли злобен поглед. Дулото на пистолета се премести, така че вече не беше насочено в лицето й, и на Сара й хрумна да го хване и да се претърколи, или просто да скочи и да избяга. Но… за нещастие не беше героиня от екшън филм.

Съдията Шварцман не обърна внимание на молбата й, но отговори на Хелицър.

— Търгът приключи в пет. Има купувач. Тъй като да отвлечем малката Анджи беше ваша идея, трябва да го призная, тя ни помогна да изключим тази лейди тук от играта и, предполагам, че искате процент.

— Пет пари не давам.

— Чудесно, тогава. Нямате нищо против да отида и да им кажа да затворят момичето в моята каравана? Ще я закарам в Мемфис, където ще ни посрещнат и ще я поемат.

— Извратен тип! — Тонът на Хелицър издаваше огромно презрение.

— Знам — каза тъжно съдията Шварцман и простреля Хелицър в главата.

Сара видя как дупката се появи над слепоочието на Хелицър, очите му се ококориха и устните му се разделиха, за да изразят изненада, после тялото му се свлече на земята. Тя не изпищя, всичко се случи толкова бързо, нямаше дори много шум, чу се само тупването на тялото на земята и се разнесе мирис на барут. Тя се сети, че оръжието има заглушител. В следващата секунда, то се насочи към нея.

— Съжалявам, Сара. — Той поклати глава със съжаление. — Наистина съжалявам. Но това е единственият начин да получа живота си обратно. Ще убия теб, ще убия онези двамата, които пазят Анджи, ще убия и нея и всичко ще приключи.

— За какво говорите?

Пулсът й биеше толкова силно, че щеше да я оглуши. Устата й изведнъж пресъхна. Погледът й беше прикован в лицето му и от това тя не се чувстваше по-добре, защото там наистина беше изписано съжаление.

— Виж, никога не съм искал да те нараня. Всичко е заради това копеле. Той, както знаеш, уби жена си. Преби я до смърт. После дойде при мен у дома и си призна всичко. След което каза, че аз ще се погрижа нещата да не стигнат до съдебен процес, защото, в противен случай, той ще се погрижи всички да разберат за „Театърът на Пол“. А и щеше да нареди да те убият. Помниш ли нощта, в която те простреляха? Той ги изпрати да те убият. Беше бесен, задето не успяха и за това, че случаят получи широка гласност. Страхуваше се, че ако опита отново, нещата ще изглеждат много подозрително и разследването ще стигне до него. Това е единствената причина да си жива сега. И тогава му хрумна идеята да използвам онези записи на гласа на дъщеря ти, за да те разтревожа. — Той поклати тъжно глава. — Виждаш ли, Дънкан беше в джоба му, точно както и аз. Както и Карвър. Той изнудваше всички ни. Но теб нямаше с какво да изнудва. Само с дъщеря ти.

Изведнъж, на Сара започна да не й достига въздух. Тя веднага забрави за оръжието в ръката му, за всичко друго, което той каза.

— Записи на гласа на Лекси? Вие имате записи на гласа на Лекси?

Той кимна.

— Тя беше такова красиво малко момиченце, Сара. А и тогава аз не знаех. Никога нямаше да я взема, ако те познавах.

Сърцето на Сара се сви. Тя го загледа така, сякаш не вярваше на ушите си. Изведнъж осъзна, че и преди е виждала устата му. Беше същата уста, която беше видяла под видеокамерата, която я снимаше онзи ден в парка. Когато разбра това, главата й се завъртя. Изражението й сигурно е издавало много неща, защото тонът му изведнъж стана умолителен.

— Виждала ли си как работи „Театърът на Пол“? Един от нас избира дете, държи го, докато се умори от него, и го продава на онзи, който желае да го купи. В момента има няколко деца на разположение. И винаги заснемаме и записваме всичко от момента на залавянето. В записите има много пари, нали разбираш. Те могат да се продават отделно. — Той направи пауза и хвърли поглед на отвратителното тяло на Хелицър. — А този… Той всъщност ни продаваше порно. Всякакви видове порно. И точно така откри за „Театърът на Пол“ и мен.

Той отново говореше тъжно, но Сара пет пари не даваше дали е изпълнен с разкаяние. Беше чудовище и ако на планетата имаше справедливост, в момента от небето щеше да се спусне светкавица и да го порази.

— Ти ме засне онзи ден в парка — процеди тя през стиснати зъби.

Планът й беше да го кара да говори, да печели време, докато измисли някакъв по-добър план. Ако я убиеше, щеше да се измъкне безнаказано и Анджи щеше завинаги да бъде изгубена — като Лекси. А бяха заплашени и много други деца. Тя щеше да им помогне, колкото и малки да бяха шансовете за това.

— Да, аз, също така, обичам да заснемам и майките. Това е моя идея и съм известен с нея в определени кръгове. Приспивам детето с хлороформ, заключвам го в клетка, после се връщам и снимам роднините, които го търсят, особено майките. Понякога показвам касетата с майката на детето, така постигам по-добър контрол над него. А освен това за някои така е по-интересно и плащат повече.

Думата „чудовище“ не го описваше дори наполовина. За него нямаше достатъчно лоша дума. Сара се замисли за Лекси, за сладката си малка дъщеричка, оставена на милостта на тези ренегати, и почувства как нещо я стяга за гърлото. Кръвта потече във вените й, смесена с адреналин, и изблъска страха, даде й сили. Този човек беше търсила тя толкова дълго. Този човек беше отвлякъл Лекси.

— И какво направихте с нея?

Сара трябваше да знае. Повече от всичко на света трябваше да намери дъщеря си. Не само заради себе си, но и заради Лекси. Детето трябваше да е при хора, които я обичат.

— Къде е тя?

— Бих искал да можех да ти кажа.

Ето, че отново говореше със съжаление. Ако Сара имаше оръжие, щеше да го удари в онзи момент.

— Аз я задържах само около седмица. Аз не ги убивам. Никога не ги убивам. Аз само си играя с тях.

Играя. Тази дума вече й дойде много. Никога преди Сара не беше изпитвала желание да убие човек, но тогава изпита. Тя се хвърли върху него, като ревеше като ранено животно. Нападна го така, че той изгуби равновесие, извика и падна. Тя се хвърли върху него, заудря го с юмруци по лицето, по гърлото, по всяка част от тялото, до която можеше да достигне.

За първи път в живота си узна какво е да искаш да убиеш.

Той обаче беше доста по-едър от нея, претърколи се и я затисна под тялото си.

— Кучка! — каза той и притисна пистолета в слепоочието й.

И двамата бяха запъхтени от усилието, дясното му око беше подуто, по лицето му имаше драскотини, по които вече беше избила кръв. Тя знаеше, че сега вече той ще я убие, виждаше го в очите му. Но се радваше, че поне е направила опит да го нападне, преди да умре.

„Нека това е за Лекси“, помисли си тя и го заплю в лицето.

Лицето му се изкриви от гняв и ръката с пистолета се помръдна. Сара затвори очи.

— Полиция! Не мърдай!

Този вик, дошъл някъде отблизо, я накара отново да отвори очи. Сара чу множество стъпки, шума от разтварянето на листата, но за миг, само за миг, докато пистолетът беше на слепоочието й и вечността заплашваше да я погълне, погледът й срещна този на съдията Шварцман.

После ръката му трепна и той дръпна спусъка.

 

 

Джейк стигна до тях само със секунда закъснение. Той се беше движил със скоростта на куршум, след като беше чул виковете и писъците на Сара. Беше ги видял още докато тичаше сред дърветата, видя, че пистолетът е допрян до главата й, но не се осмели да стреля, защото се страхуваше, че може да нарани и нея. Затова извика: „Полиция, не мърдай!“, както и полицаите зад него.

Тогава се чу изстрелът и навсякъде се разхвърчаха мозък, кости и кръв. Сърцето му спря. Той нададе първичен вик на мъка и скочи върху тях, сграбчи копелето за раменете, дръпна го и откри, че лицето му го няма. Беше застрелял себе си, не Сара.

Коленете на Джейк поддадоха. Той седна до нея на дебелата покривка от листа. Тя беше покрита с кръв, мозък и господ знае още какво, но нищо на земята, никога, не му се беше виждало по-красиво.

— Слава богу! — каза той и това прозвуча като молитва.

Тя си пое дъх и го прегърна здраво през врата. Той също я прегърна и я притисна към себе си така, сякаш никога нямаше да я пусне.

 

 

Малко по-късно онази сутрин Сара наблюдава срещата на Анджи с майка й. И двете бяха в болницата, защото полицията беше настояла да ги заведе там. Сара само прегледаха и казаха, че може да се върне у дома си, но настояха да задържат Анджи. Сара тъкмо беше влязла в стаята на Анджи, когато дойде и Роза.

— Моето бебче! Къде е моето бебче! — извика Роза, а Анджи, чиста и облечена в болнична нощница, седна в леглото.

— Мамо!

Тя протегна ръце и Роза се отпусна в тях, след което и двете избухнаха в радостни хлипове. Сара също поплака малко, както и роднините, последвали Роза в стаята.

Тя излезе от стаята, за да ги остави насаме, както и заслужаваха. Джейк беше отвън, до вратата. Не беше се отделял от нея от онзи миг, в който я беше измъкнал изпод тялото на съдията Шварцман. Тя вече му беше разказала всичко, включително онова, което беше научила за съдбата на Лекси. Той пък й беше разказал какво се беше случило от нейното изчезване насам, как бяха научили за склада благодарение на Танър, който не бил мъртъв и успял да набере 911 на мобилния си телефон, въпреки че бил сериозно ранен. Тръгнаха заедно към асансьора и той я запита дали е добре. Тя отговори утвърдително. Двамата щяха да си отидат у дома, в неговия апартамент, по взаимно мълчаливо съгласие. Сара с горчивина мислеше, че ще трябва да пропусне още един ден — ден, в който няма да отиде на работа. Но при дадените обстоятелства тя се надяваше, че Морисън ще прояви разбиране.

— А как се справяш?

Влязоха в асансьора и той натисна копчето за движение надолу.

— Добре.

Тя знаеше, че въпросът му се отнася до реакцията й на онова, което беше научила за съдбата на Лекси.

— През всичките тези години научих, че е по-добре да знаеш нещо определено, отколкото нищо да не знаеш. Сега, когато знам, се чувствам… празна отвътре. Сякаш в живота не е останало нищо за мен.

— Хей! — каза той в мига, в който асансьорът спря. — Ами аз?

Тя вдигна поглед към него, малко изненадана.

— Е, разбира се, имам теб — каза тя и двамата излязоха заедно от асансьора.

После тя разбра, че това звучи така, сякаш го приема за даденост, което май беше така и което, по нейно мнение, беше нещо добро. После, за да изясни нещата, тя добави:

— Обичам те.

Той й се усмихна, а тази негова усмивка вече затопляше кръвта й и караше бузите й да розовеят.

— Аз също те обичам.

Вратите на асансьора се затвориха и той я целуна.

 

 

Беше късно следобед на следващия ден и Джейк току-що беше паркирал. Стана свидетел на нещо, което не се и беше надявал да види — дядо му отвеждаше Дороти на разходка с мотоциклета. И тогава дойде телефонното обаждане, което очакваше и от което се страхуваше.

— Мисля, че е най-добре ти да й го съобщиш — каза Морисън. — Намерили са Лекси.