Карън Робърдс
Изчезнала (11)

Глава 11

— Не можеш да я намериш?

Джейк изгледа с присвити очи дядо си, който беше подпрял лакти на масата и се беше навел към него и слушаше с очевидна загриженост.

— Проследих я, когато излезе от мазето, после тя се спря и говори с онези двамата мъже в коридора. Не исках да мина близо покрай нея, за да не разбере, че я следя. Затова влязох в мъжката тоалетна. Когато излязох, нея я нямаше, но аз реших, че е нормално, тъй като по график трябваше да е в съдебна зала А. Само че не беше там. Някакъв мъж беше поел случая й. Доколкото аз мога да кажа, нея я няма в сградата на съда. — Той направи пауза, а на Джейк му се стори, че дори по телефона усеща как той се поти. — Наистина съжалявам, Джейк. Какво искаш да направя?

Беше прекалено рано за тревожната тръпка, която породи студенина в тялото на Джейк, и той го знаеше. Имаше милиони места, на които Сара можеше, съвсем законно, да бъде. Но на нея напоследък й се бяха случили толкова много неща, че нервите му бяха изопнати.

— Остани на мястото си, докато не се свържа отново с теб. Ще видя дали мога да я проследя, да я намеря.

Джейк изключи и смръщи вежди с поглед, втренчен в дядо си, който ясно беше разбрал всичко, след това натисна бутона, който го свързваше автоматично с мобилния телефон на Сара.

— Може би не си спомням правилно, но ти казах Дейв да държи Сара под око.

Връзката се осъществи. Телефонът на Сара зазвъня в ухото му.

— Трябваше да го заменя с Остин. „ДВС“ не искаха Остин.

Джейк изстена. После заслуша съобщението на Сара, което гласеше: „Хей, обадете ми се по-късно.“ Скочи на крака и тръгна към вратата.

— Мисля, ти каза, че Сара всъщност не е в голяма опасност. — Дядо му също скочи на крака. Изглеждаше много разтревожен. — Искаш ли да дойда с теб?

— Не, ти трябва да проведеш разговорите със свидетелите по делото Хелицър, които са планирани за днес следобед. — После, защото не искаше дядо му да се тревожи, когато вероятно нямаше нужда, добави: — Не мисля, че тя е в голяма опасност, но не искам да поема никакъв риск, дори за най-малката грешка. Ще ти се обадя, когато я намеря.

Само за всеки случай, той взе пистолета „Глок“ от бюрото си и тръгна към вратата.

 

 

— По-добре да си е у дома — каза Кристъл.

Тя седеше на предната седалка на колата на Сара и дъвчеше нервно ментов бонбон, който й беше дала Сара. Беше свила единия си крак и масажираше босото си стъпало, докато говореше. Обувката й лежеше на пода до седалката.

— Трябва да съм на работа в пет. Петък вечер е натоварена в „Годфадърс“.

— Мислиш, че той може да я поправи? — запита Сара.

Говореха за приятеля на Кристъл и за колата й, която, както Сара беше открила, когато беше излязла от съда, се беше закашляла, а после моторът беше спрял. Сара слизаше по стълбите, когато видя Кристъл и двама странни мъже — очевидно минувачи, които бяха приели да й помогнат, привлечени от двете й страхотни цици — да надничат под капака на стар, светложълт „Линкълн“. Сара беше спряла да види какво става, и в резултат на това сега караше Кристъл до дома на приятеля й. Кристъл се надяваше, че ще успее да събуди приятеля си, който вероятно спеше (защото, където и да беше и каквото и да правеше, той не отговаряше на телефона), и да го накара да се върне с нея, за да поправи колата й.

— Поправял я е и преди — каза Кристъл и сдъвка бонбона.

Мирисът на мента изпълни колата. Тя продължи да масажира ябълката на крака си и размърда пръстите си, които бяха с перфектен маникюр. — Само се страхувам, че полицията може да я прибере, преди да сме успели да се върнем.

Тревогата й беше съвсем основателна. На огледалото за обратно виждане на Сара беше закачен знак, който указваше, че колата може да стои на незабранено място достатъчно дълго и да спира дори на някои забранени места, защото собственикът й е със счупен крак, но срокът на знака беше изтекъл отдавна. Трябваше само някое ченге да прояви достатъчно интерес да прочете датата на знака и колата щеше да бъде прибрана. Сара обаче се съмняваше, че на света има толкова добросъвестни ченгета. Това нямаше да се случи поне докато колата не стоеше там достатъчно дълго, та да предизвика интерес сама по себе си.

— Това е само мисъл, но, следващия път, когато идваш до съда, може би ще решиш да паркираш на паркинга зад сградата. Той е безплатен.

Кристъл поклати глава.

— Там има прекалено много полицейски коли. В случай, че не си забелязала, в момента ченгетата не ме обичат особено.

— Забелязах — каза Сара, но не добави, че самата тя също е подложена на това. Кристъл събу и другата си обувка, промени положението на тялото си и започна да разтрива и другия си крак.

— Причината за тези болки е, че съм на крак по четиринайсет часа в денонощие — каза тя, като улови косия поглед на Сара. — Краката ме болят непрекъснато.

Сара не си направи труда да изкаже предположението си, че Кристъл може да намери облекчение, ако носи по-ниски обувки. Вече познаваше Кристъл достатъчно добре, за да знае, че тя смята високите токчета за задължителна част от външността.

— Сигурно е ужасно — каза вместо това, а Кристъл се засмя и кимна.

В този момент бяха на около петнайсет мили западно от Бофорт, на пътя, който водеше за Бъртън. На около миля по обратния път, точно там, където започваха да изникват хранителни магазини, както и магазини, където продаваха трактори „Джон Диър“, бяха излезли от главното шосе и поели по тесен път, който се виеше първо през полета с тютюн, а после навлизаше в ниска гора. Тук боровете растяха заедно с палми и високи двайсет фута бананови дървета сред гъсталака от храсти. Пред тях пътят се разделяше. Левият се виеше през гората, а десният водеше вън от нея и преминаваше над релсите, които проблясваха на слънцето.

— Накъде? — запита Сара.

— Надясно.

Сара послушно зави надясно и натисна спирачките, когато стигна до железопътните релси, които бяха отбелязани само с малка предупредителна табела. Като заемаха може би около сто акра от равната селскостопанска земя, тук бяха построени подвижни домове, подредени в спретнати правилни редици, пред повечето от тях бяха паркирани автомобили или пикапи, а до някои имаше газови котлони и грилове. От металните покриви струеше топлина, която сякаш образуваше облак, който се издигаше към небето. Входът към това временно селище беше отбелязан от табела, на която пишеше: „Райски домове“ Сара обаче не мислеше, че много хора, включително Кристъл, биха могли да намерят слънце в това изключително ограничено пространство. Тя самата беше прекарала детските си години в същия такъв „квартал“, наречен „Слънчеви имения“, който би могъл да бъде близнак на този тук. Докато живееше там, така и не беше успяла да разбере защо бяха избрали това име и особено думата „слънчеви“.

Можеше да си представи вътрешността на тези домове. Алуминиевите входни врати водеха директно във всекидневната, която беше може би осем на дванайсет фута, с евтина ламперия по стените и два големи прозореца точно един срещу друг — един на предната стена и един на задната. Обаче през нито един от тях не влизаше достатъчно светлина. Във всекидневната има телевизор, диван, тапициран с оранжев туид, стол, тапициран с кафяв плюш, и малка кръгла маса, около която са подредени четири стола и която служи за хранене. Вдясно от всекидневната беше спалнята на майка й, в която едва се събираха голямото легло и шкафът, върху който винаги имаше множество шишенца с парфюми, които майка й обичаше да колекционира. Вляво беше изключително малката кухня, комбинацията от баня и перално помещение и накрая, стаята на Сара. Нейните стени също бяха от евтина тъмна ламперия. Тя беше достатъчно голяма, за да се събере легло в нея, и толкова. Сара беше окачила яркожълти завеси на прозорците, беше ушила покривка за леглото в червено и яркожълто и беше изработила рафтове, на които подреждаше любимите си книги с меки корици — само такива книги можеше да си позволи. Техните весели корици скриваха стените и правеха стаята уютна. Тя се зачиташе за цели часове в тези книги и от тях научи много думи, различни от онези, които се използваха в „Слънчеви имения“. Те й представиха различни възможности, запознаха я с живота на хора, различен от тук, хора, които само пиеха и се караха, развеждаха се и непрекъснато се тревожеха дали ще имат достатъчно пари да платят сметката за електричеството или наема. Сара копнееше за друг, различен живот с жаждата на дете, умиращо от липса на вода.

Баща й отдавна не беше част от техния живот. Майка й се беше развеждала три пъти и се беше преместила в тази „консервна кутия“, както тя наричаше с презрение дома им, когато Сара беше на дванайсет години. Сравнен с неподдържаната, но просторна ферма в провинцията „Санте“, където бяха живели през последните две години с третия съпруг на майка й и неговите син и дъщеря, този дом определено приличаше на затвор. Но поне кавгите между майка й и втория й баща бяха част от миналото. Сара смяташе за определен плюс, че този подвижен „квартал“ се намираше в покрайнините на град Колумбия, столицата на щата, който по онова време й изглеждаше страшно голям град, защото дотогава беше живяла в провинцията. Имаше дори автобус, с който пътуваше до училище. То беше нейното убежище. Тя имаше отличен успех. Майка й продължаваше да се напива до изпадане в безсъзнание веднъж в седмицата, но това беше част от живота, която не се променяше, и Сара отдавна се беше научила да се справя с това. Слагаше майка си на леглото, когато тя припадаше на пода, правеше й коктейл от доматен сок и водка като лекарство за изтрезняване, когато тя се събудеше със стенания, работеше на половин работен ден в аптеката до училището, а когато порасна — като сервитьорка, и се спасяваше с бягство в книгите, когато реалността станеше прекалено ужасна, което се случваше достатъчно често. Дори навлязла стабилно в трийсетте, на колкото беше, докато живееха в „Слънчеви имения“, нейната красива майка обичаше да се забавлява — за нея най-важните неща в живота бяха алкохолът и мъжете. А дъщеря й, още съвсем малка, се закле да избягва и двете.

После, по време на първата година на Сара в гимназията, Кенди, както майка й обичаше да я наричат, срещна Джери Лоуи: сериозен мъж, свещеник и деспот, който обаче лесно омайваше хората и от време на време поправяше покриви. Кенди се омъжи за него, преместиха се в парка от подвижни домове и скоро той я подчини на волята си. Тя започна да пие още повече, но във всеки друг аспект животът в „Слънчеви имения“ варираше от непоносим до истински кошмар.

Лоуи заглеждаше красивата си доведена дъщеря. Когато Сара й каза, че той я опипва, че уж случайно притиска тялото си в нейното и че дори я е целунал насила, което беше последната сламка, Кенди застана на страната на Лоуи и обвини Сара, че изкушава новия й съпруг.

Три месеца преди завършването на гимназията, Сара заживя сама. Премести се в града. Възрастна двойка й даде стая под наем в къщата, която бяха превърнали в пансион за студенти от университета в Южна Каролина. Като работеше на две работни места, тя успя да се издържа, докато завърши колежа, и дори, с помощта на отличните си оценки и учителите, които й съчувстваха, успя да получи стипендия и през есента започна да посещава университета. Все още от време на време се виждаше с майка си, но отношенията им се влошаваха заради вярата на майка й в Лоуи. Тя настояваше Сара да каже истината, да се извини и всичко да бъде забравено. Нараняваше я това, че майка й сякаш нарочно не искаше да й повярва, но — така стояха нещата. Дори на осемнайсет, Сара беше достатъчно практична да преглътне този факт и да продължи да живее както може.

После на сцената се появи Роби Мейсън. Висок и червенокос, той се смееше често и гръмогласно и имаше чар за трима. Беше с две години по-голям от нея, но тъй като две години беше отбиват военната си служба, беше за първа година в университета като нея. За първи път в живота си Сара се влюби лудо. До Коледа вече беше бременна, до февруари Роби беше направил каквото трябва и се беше оженил за нея, а два дни след деветнайсетия й рожден ден се роди Лекси.

И животът на Сара се промени завинаги. Когато малкото червенокосо бебе беше поставено в ръцете й за първи път, когато сведе поглед към нея и срещна огромните сини очи, които бяха също като нейните, тя се закле — Лекси щеше да има по-добър живот от нея и от Роби, взети заедно. С тази мисъл, Сара се посвети на ученето и работата, а всяка минута, свободна от тези две занимания, беше посветена на Лекси. Разочарован от внезапната промяна на Сара от обожаваща го млада жена в предана майка, Роби започна да търси забавления на друго място и накрая, след като каза на Сара, че тя вече не е забавна и че той не е готов да бъде баща, си тръгна. Просто така. След първоначалния шок Сара разбра, че я боли най-много заради това, че Лекси ще расте като нея — без баща, в разбит дом. Сара не можеше да направи нищо, за да върне Роби, и когато беше честна със себе си, признаваше, че тя всъщност не го иска, но смята, че трябва да останат семейство заради Лекси. Искрата, припламнала между тях, беше изгаснала, когато тя разбра, че той не е готов да жертва забавленията си заради дъщеря им. Оставена сама, Сара се справи — завърши колежа, а после беше приета да следва право в университета на Южна Каролина. Още след първата година Сара беше една от първите в курса. Оценките й отново бяха отлични, а работата й, както се беше изразил един от професорите, просто изпъкваше. По тази причина Сара заслужи платения стаж в офиса на прокурора в Бофорт още след първата година в университета. По тази причина и двете с Лекси живееха в Бофорт през лятото, в което изчезна Лекси.

Сара обаче не можеше, не искаше да мисли за това. Не сега. Нямаше смисъл да отключва вратата за мъчителния спомен. Трябваше да се концентрира върху настоящето. В момента — да задържи колата на тесния път към парка с подвижните домове. Трябваше да се концентрира върху това да диша спокойно и равномерно. Трябваше да се концентрира върху работата на климатичната инсталация, върху хладната струя върху голата й ръка — заради ужасната горещина тя беше захвърлила сакото и беше облякла бяла блуза с къси ръкави — върху мириса на мента, върху ритмичните движения на жената до себе си, която продължаваше да масажира краката си.

С други думи, само настоящето трябваше да има значение.

— О, погледни, ето го. Това е Еди — каза Кристъл и вълнението в нейния глас разпръсна и последните останки от спомени за миналото.

Сара спря колата до къщата, която Кристъл й посочи. Очевидно получила енергия от вида на своя приятел, Кристъл изправи гръб и обу сандалите си, а Сара погледна мъжа в спортни шорти, който излезе, като че ли привлечен от шума на гумите по чакъла. Вратата се затвори зад него, той постави юмруци на тесните си хълбоци и втренчи поглед в колата. Като разкопча бързо колана си, очевидно много бързаща да слезе от колата, Кристъл се усмихна на Сара почти срамежливо.

— Хей, благодаря, че ме докара.

Сара кимна. Приятелят на Кристъл беше изненада за нея. Беше си представяла нещо съвсем друго. Това момче беше поне с десет години по-младо от Кристъл и в него нямаше абсолютно нищо забележително. Не беше от типа мъже, с които тя можеше да си представи Кристъл. Беше най-много в средата на двайсетте, с дълга до раменете мръсна руса коса и много бледа кожа, която сякаш никога не беше виждала слънце; висок около пет фута и десет инча и не особено мускулест. Въобще, в него имаше нещо отблъскващо, като при влечугите, което караше Сара да потръпва. Това, плюс държането на Кристъл, която изглеждаше готова да му угоди във всичко, я караше да се пита що за връзка е тяхната.

— Еди не изглежда много щастлив — отбеляза Сара с неутрален тон, когато Кристъл хвана бравата на вратата. — Сигурна ли си, че всичко ще е наред?

— Да. Той най-вероятно се пита с кого съм в колата. Не иска да се срещам и да прекарвам време с непознати. — Кристъл отвори вратата и слезе. — Ако ти беше мъж, щеше да е много ядосан. Наистина ревнува. Е, не и когато съм на работа, това е. Защото знае, че такава ми е работата.

Сара знаеше, че е глупаво от нейна страна, но се чувстваше длъжна да закриля Кристъл. Може би заради тези подвижни домове — по някакъв странен начин й се струваше, че двете с Кристъл са сестри. Тя искаше Кристъл да успее, да намери своя нов живот. Защото Кристъл може и да беше сгрешила няколко пъти, но правеше всичко възможно да преодолее препятствията, които съдбата поставяше на пътя й.

— Имаш номера ми — каза Сара. — Обади ми се, ако офицер Макинтайър или някой друг те безпокои отново. Или ако изникне нещо друго.

— Да, ще го направя.

Като затвори вратата на колата, Кристъл забърза по чакъла към Еди, който все още мръщеше вежди и гледаше колата. Сара даде на заден ход. Кристъл стигна до първите две бетонни блокчета, които служеха за стъпала, обърна се и й махна. Еди присви очи и загледа гневно Сара през предното стъкло.

Злобата в погледа му я накара да трепне и да смръщи вежди. Помисли си, че вероятно не може да види през стъклото, че е жена. Може би мислеше, че има съперник. А може би просто беше задник.

Тя се отдалечи, но все поглеждаше в огледалото за обратно виждане, за да види как той ще се държи с Кристъл. Изражението му я караше да очаква спор между двамата и дори обида или удар. Нищо такова не се случи, доколкото тя можеше да види, защото облаците прах, които колата вдигаше, й пречеха да вижда. Но, изглежда, те си размениха няколко обикновени, неутрални думи и влязоха вътре.

А Сара строго си напомни, че Кристъл, ако се изключат ангажиментите, които имаше към нея като към клиент, не е неин проблем. Едно от първите неща, които научаваш като прокурор, е, че не бива лично да се замесваш с хората, които представяш в съда. Че има прекалено много проблеми, прекалено много нужди и ти не можеш да носиш цялото това бреме. Тя го знаеше, но понякога все още й беше трудно да го помни и да отделя личното от служебното. Включително и в случая с Кристъл.

Като излезе от района на подвижните домове, зави и навлезе в шосе 1–21, Сара забеляза, че е почти един часът. В момента тя трябваше да се подготвя да се яви пред съдията Принс, за да оспори исканията на защитата да се отклонят доказателства по едно дело — нарочно предизвикан пожар, с цел да се получи застраховка. Дънкан щеше да свърши това вместо нея и за първи път от години, тя имаше свободно време.

Веднъж, много отдавна, щеше да е развълнувана от идеята за цял свободен следобед, в който няма какво особено да прави. Но сега времето беше неин враг. Свободното време й даваше възможност за размисъл, за спомени, които беше по-добре да останат необезпокоявани. Дори сега, докато колите се стрелкаха край нея, тя трябваше да положи усилия, за да не си спомня отново и отново онова обаждане, когато беше чула гласа на Лекси. Не, не гласа на Лекси. Може би беше чула гласа на друго малко момиченце, което не можеше да произнася думата „уплашена“. Което всъщност я произнасяше точно така, както я произнасяше Лекси.

„Какви са шансовете за това?“

Вероятно по-големи от шансовете дъщеря й, която сега трябваше да е на дванайсет, да е жива, да й се обади и още да звучи така, както когато беше петгодишна.

Особено като се има предвид фактът, че част от търсещото поведение, което беше развила и което беше типично за родители, изгубили дете, беше възможността тя да проектира чутия глас върху този на Лекси и да си въобразява, че произношението и интонацията са същите.

„О, Господи, нима това е обяснението?“ Дали не беше чула думата „уплашена“, произнесена по този начин, защото толкова много искаше да повярва, че й се обажда Лекси?

При тази мисъл, в гърлото й заседна буца.

„Престани!“, заповяда си Сара и отклони вниманието си от спомените за телефонното обаждане, макар да й беше необходимо огромно психическо усилие. Застави се да се концентрира върху нещо друго. Например случаят Хелицър. Да, това беше добре — поглъщаше цялото й внимание. Ако искаше да спечели, трябваше да се яви в съда, изпипала всичко до най-малките подробности. Свидетелските показания бяха едновременно полезни и неполезни. За всеки свидетел експерт, който те щяха да призоват да се закълне, че положението на тялото и дълбочината и формата на нараняванията по главата доказват, че падането не е случайно, защитата щеше да призове друг експерт, който щеше да е готов да се закълне в противното. Космите, намерени по жертвата, бяха доказано от съпруга й, но тъй като той беше неин съпруг, защитата можеше да намери достатъчно основателни причини за тяхното присъствие там. Освен това, по тялото бяха намерени и други косми, някои от които още не бяха идентифицирани. За да се отслаби още повече силата на доказателствата, изследванията на тъканите под ноктите на жертвата не показваха тя да се е борила срещу нападателя си. Любимата теория на Сара беше, че Сюзън нито е предусетила, нито е видяла удара, че съпругът й просто се е приближил зад нея и я е ударил без никакво предупреждение. Сара продължаваше да търси по-силни и по-сигурни доказателства, които да изложи пред съдебните заседатели за теорията си, че брачната двойка се е скарала, заради любовницата на Мичъл (тук тя беше подготвена, любовницата дори беше готова да свидетелства) и Сюзън беше заплашила, че ще го напусне. Вероятно тя е започнала да се приготвя да изпълни заканата си и Мичъл я беше ударил. За да е сигурна, че съдебните заседатели ще видят в доказателствата това, което вижда тя, трябваше да ги убеди, че Мичъл Хелицър и преди е упражнявал насилие над съпругата си или над някоя друга жена. Досега не беше намерила такова доказателство, но Джейк и агенцията му щяха да продължават уморителното търсене, да провеждат досадни разпити на хора, познавали Мичъл от детството. Надяваше се, че докато дойде време да се представи пред съда, все нещо ще изникне.

Освен ако не се разкриеше нещо сигурно и сензационно, случаят можеше да се разреши в едната или в другата посока. За да спечели справедливост за Сюзън Хелицър, тя щеше да има нужда от всичките си способности. Няколко грешки от страна на защитата и малко късмет може би беше повече, отколкото тя смееше да се надява, но също щеше да бъде добре дошло.

Край нея мина кола, от която се разнесоха крясъци и я разсеяха. След като тя отмина, Сара, по навик, хвърли поглед на огледалото за обратно виждане.

И ококори очи.

Към нея бързо приближаваше полицейска кола. Не така, като че ли искаха да я спрат, но така, като че ли шофьорът й много бързаше да стигне някъде. Онова, което накара пулса й да се ускори, беше личността на шофьора — Брайън Макинтайър. Тъй като предстоящото следващата седмица дело трябваше да реши дали партньорът му е виновен в изнасилване или не, той беше сам в патрулната кола.

Просто изглеждаше подозрително, че е толкова далеч от обичайния си район и идва от посоката, в която беше жилището на Кристъл. Дали не беше обикалял около „Райски домове“?

Тя обаче нищо не можеше да докаже. Нямаше дори фотоапарат. Единственото, което можеше да направи, беше да се обади на собствената си гласова поща и да остави съобщение за случилото се. Така поне щеше да има записано някъде присъствието на Макинтайър на шосе 1–21 с датата, която автоматично щеше да се прикрепи към съобщението.

Сара бързо затърси телефона си на тясното пространство между двете седалки, но се сети, че го беше оставила в джоба на блейзъра си. А блейзърът й, както и куфарчето й, беше заключен в багажника на колата.

„Окей, очевидно няма да мога да оставя съобщение“.

Не че това имаше значение. Снимка, направена през прозореца на колата й, не би доказала, че Макинтайър тормози Кристъл. Нито съобщение, оставено на гласова поща, би удостоверило присъствието му зад нея. Той имаше право да бъде на шосе 1–21 толкова, колкото и всеки друг шофьор. Толкова право, колкото и самата тя.

Дори да му беше връчена заповедта за ограничаване на достъп, което още не беше направено, защото просто не беше минало достатъчно време, той не нарушаваше споменатите там сто ярда. Нейните подозрения, подсилени от неговото присъствие на шосе 1–21, просто не бяха достатъчни да го обвини, в каквото и да е, камо ли да го обвини пред съдията Уесъл и да поиска да бъде хвърлен в затвора.

С чувство за безпомощност, Сара осъзна, че полицейската кола бързо скъсява разстоянието между двете коли. Тя просто нямаше какво да направи. Освен да го гледа втренчено в огледалото за обратно виждане, разбира се.

Макинтайър вече беше точно зад нея, в униформа, толкова близо, че тя виждаше всяка подробност от тялото му от кръста нагоре. Висок и слаб мъж с кафяви очи, подобни на тези на хрътка, с рядка черна коса, вчесана на една страна, за да прикрие факта, че оплешивява, Макинтайър не беше в обкръжението на Сара, преди Кристъл да обвини партньора му в изнасилване. Оттогава насам тя беше открила много неща за него и малко от тях бяха добри. За него и партньора му, Гари Бертоли, се говореше, че са близки като братя. Те обикновено работеха в по-трудните райони — около баровете и нощните клубове. По улиците на града бяха известни, по думите на един от доверените и конфиденциални информатори, като „арогантните членове“. Като Бертоли, Макинтайър беше женен и имаше деца. За разлика от Бертоли, който се държеше скромно и тихо като последица от обвиненията, той очевидно не притежаваше здравия разум да стои далеч от жертвата.

Голям сребрист „Събърбън“ набра скорост и започна да я изпреварва отляво и Сара, импулсивно, се нареди в другото платно зад него, а после трябваше да натисне силно педала на газта, за да задържи положението си и да задмине всички по-бавни средства в дясната половина от шосето. Ревът на бързодвижещите се автомобили изпълни ушите й. Нейната „Сентра“ се разтресе леко. Друг поглед в огледалото за обратно виждане я накара да стисне зъби. Въпреки инстинктивния й опит да се отдалечи от него, Макинтайър беше все още зад нея. Практически, почти опрян в задната й броня. Ако по някаква причина й се наложеше да натисне спирачките, той щеше да се блъсне право в нея.

Тя го виждаше ясно в огледалото. Беше почти сигурна — почти, но не напълно — че той също я вижда. Че знае съвсем точно кой седи зад кормилото на автомобила, когото притиска. Че не спазва никаква дистанция съвсем преднамерено.

„Въпросът е защо прави това“?

Брайън Макинтайър беше едно от първите ченгета на местопрестъплението, когато я бяха простреляли. Мисълта мина през главата й като светкавица. Последвана от друг въпрос: А какво, ако теорията за третия стрелец беше погрешна? Какво ако този Флойд Паркър, чието прибиране в ареста я караше да се чувства по-сигурна, нямаше нищо общо с нейното прострелване?

Какво, ако Макинтайър я следваше преднамерено, за да стреля отново по нея? Или да направи някакво друго покушение срещу живота й — например да инсценира злополука?

Сърцето на Сара заби тежко. Раменете й се напрегнаха. Устата й пресъхна. Кормилото започна да вибрира в потните й длани и тя го стисна здраво с двете си ръце. Поглед към огледалото потвърди онова, което вече подозираше. Макинтайър прекрасно знаеше кой е зад кормилото на колата пред него.

За най-кратката част от секундата, погледите им се срещнаха в огледалото. И все пак това беше достатъчно. Той добре знаеше, че е тя. Нямаше как да сбърка искрата на припознаване, която блесна в очите му.

Сара си пое дълбоко дъх, стисна зъби и посвети вниманието си отново на пътя.

Беше притисната, като в сандвич, между големия камион с осемнайсет колела вдясно и тясната ивица трева, която разделяше двете платна вляво, и разбра, че няма къде да отиде. Каквото и да си беше наумил Макинтайър, тя не можеше да направи нищо в момента. Можеше само да шофира. Ако удареше спирачки, ако се опиташе да намали скоростта, той можеше да се блъсне в нея. Ако се блъснеше в нея, тежката му „Краун Виктория“ щеше да принуди нейната много по-лека кола да се блъсне в огромния камион отпред или в онзи вдясно, или да я отхвърли вляво, където щеше да бъде изложена на опасността от обратното движение.

А в нито един от тези случаи тя нямаше особено добри шансове да се измъкне жива.

Което може би беше и неговият план. Основното в случая — като няма прокурор, няма и дело. Трябваше само лек удар по бронята й и Бертоли щеше да се измъкне.

По челото на Сара изби пот. Зрението й се замъгли и очертанията на превозните средства се размазаха като в мъгла. Тя се концентрира върху камиона пред себе си и шофирането, а стрелката на скоростомера се придвижи на осемдесет мили в час. Прекалено бързо за този участък от пътя. Почти с трийсет мили над ограничението за скоростта.

Сара се прокле за това, че не се сети, че мобилният й телефон е в джоба на сакото й, преди да го заключи в багажника. Нямаше как да повика помощ, освен ако не включеше фаровете си, но се съмняваше, че от това ще има голяма полза. Беше съвсем сама на тази ярко огряна от слънцето и оживена магистрала — толкова сама, ако беше и в пустиня посред нощ.

Отново погледна в огледалото и погледът й отново срещна този на Макинтайър. Бронята му беше на сантиметри от нейната, толкова близо, че дори слабо натискане на спирачките щеше да означава моментален сблъсък. Тя го знаеше, той също го знаеше.

Погледът му задържа нейния за части от секундата, но тя видя в очите му присмех, а устните му се разтеглиха в зловеща усмивка. Той знаеше, че тя се страхува, и й се присмиваше. Като разбра това, Сара настръхна. Гръбнакът й се скова. Тя вирна брадичка. Дали щеше да умре или не, нямаше да му достави удоволствието да му покаже, че се страхува.

Сара показа ръка през прозореца и сигурна, че я вижда, му показа среден пръст.

„Ние, които ще умрем, те поздравяваме, идиот такъв!“

Погледна в огледалото за обратно виждане и се увери, че присмехулността е изчезнала от изражението му.

След това „Събърбънът“ изпревари камиона вдясно и Сара го последва. В същото време се откри ивица свободно място между кабината на камиона вдясно и колата пред него. Това беше всичко, от което имаше нужда. Стисна кормилото и с двете си ръце, сдържа дъха си и вкара колата между другите две превозни средства, като и от двете страни остана разстояние от около трийсет фута. Шофьорът на камиона натисна силно клаксона в знак на протест. Макинтайър се стрелна край нея и се скри от погледа й. Всеки мускул на Сара се отпусна.

Тя все още се чувстваше леко разтърсена и нестабилна петнайсет минути по-късно, когато намали скоростта и спря на червения светофар на пресечката, където беше магазин „Куик-Пик“. Той отново беше отворен. Тъй като беше петък следобед през август, което означаваше, че много хора излизат по-рано от работа и се чудят как да прекарат уикенда, въпреки че прогнозата предвещаваше порой като снощния и движението по пътищата беше натоварено, а опашките в магазините — големи. През вратите бързо влизаха и излизаха купувачи. Много коли бяха паркирани пред магазина, чиито витрини бяха възстановени, както и рекламата пред него, която съобщаваше, че можете да си купите „Пепси“ за три долара и деветдесет и девет цента и че в събота вечер ще има теглене на награди. Съобщението за смъртта на Мери беше изтрито от дъската пред бензиностанцията и там отново се съобщаваше каква е цената на газта и бензина.

Животът продължаваше.

Сара се запита кой ли работи на касата. Дали новата касиерка познава Мери. Нямаше как да предположи. Дали новата касиерка не се страхува, че ще умре при вероятен обир. Ако се страхуваше, значи пренебрегваше този страх, за да може да изкарва прехраната си.

Основната идея беше — всеки трябва да яде.

Като се сети за храна, тя не беше сигурна колко кучешка храна има вкъщи. Нито пък знаеше колко храна има за себе си, но беше повече от сигурна, че никога повече в живота си няма да може да стъпи в този магазин, колкото и дълго да живее.

Светофарът светна зелено и Сара натисна педала на газта, нетърпелива да се отдалечи от „Куик-Пик“ възможно най-бързо. Като мина край китайския ресторант, тя хвърли бърз поглед към мястото, където беше видяла другата оцеляла през онази ужасна нощ. Днес алеята беше безлюдна, разбира се, ако се изключеше кофата за боклук и плевелите, които растяха около нея.

Още четири пресечки и тя щеше да си е у дома, за първи път от години, рано в петък следобед.

Като погледна часовника на таблото, Сара разбра, че няма дори още два часът. Имаше часове и часове, които да запълни. Документите по делото Хелицър бяха в куфарчето й, можеше да поработи върху тях. Или върху случая Луц, документите, по който също бяха там, или да се обади на няколко места, или…

Изведнъж Сара разбра, че единственото място, на което иска да бъде по-малко и отколкото в „Куик-Пик“, беше нейният дом. Само като си помислеше как ще влезе през входната врата, се чувстваше така, сякаш я стискаше огромен юмрук. Гласът на Лекси, или по-скоро гласът от онова проклето телефонно обаждане, не би могъл да бъде заглушен. Сара знаеше, че трябва да провери играчките, които беше прибрала в гардероба преди толкова години, само за да види дали нещо не липсва, да види дали нещо няма да хвърли поне лъч светлина върху случилото се.

Но още сега, в колата, знаеше, че не е готова да разопакова онези играчки. Не сега.

Болката беше прекалено силна и прекалено близо до повърхността.

Импулсивно, тя зави вдясно при следващата пресечка. Никога нямаше да има по-добра възможност от тази да провери къде живее Анджела Барилас.