Карън Робърдс
Изчезнала (8)

Глава 8

Да спи със Сара, беше грешка по толкова много причини, че дори не направи опит да ги преброи, призна горчиво Джейк пред себе си още след петнайсет минути. Това беше основният проблем, когато си най-добрият приятел на една жена. Той беше нормален мъж, с естествени мъжки инстинкти, докато мъката и чувството за вина — и господ знае още какво — бяха превърнали Сара в монахиня. Той знаеше толкова добре, колкото знаеше и името си, че тя не усеща неговата сексуалност изобщо.

Досега поне, се държеше като неин най-добър приятел. Не беше толкова ненормален, та да прати приятелството им по дяволите. В къщата беше тъмно и тихо, ако се изключеше потрепването на дъждовните капки по покрива и лекото жужене на климатичната инсталация. През процепите между щорите се процеждаше част от сивотата на мрака навън, така че, макар осветлението в къщата да беше изключено, той виждаше очертанията на предметите — като например очертанията на шкафа срещу леглото и извивките на тялото на Сара, сгушено до неговото. Те бяха завити и на него му беше прекалено топло, но отначало тя трепереше и той реши, че трябва да й е уютно. В момента обстоятелствата го бяха лишили напълно от способността да заспи и той лежеше по гръб, подложил едната си ръка под главата, без риза и босоног, но поне проявил здрав разум да запази панталоните си. Тя се беше сгушила до него, само по тениската, с която спеше, сложила глава на голото му рамо, а той я беше прегърнал, за да я успокои. Макар сърцето да го болеше за нея, макар да се гневеше ужасно на онзи, който се беше обадил и й беше причинил това отново, макар тя да беше толкова смела, да лежеше толкова неподвижно и да се преструваше на заспала, сладката женственост на тялото й, притиснато до неговото, бавно го изваждаше от спокойствие.

Макар приятелството им да беше дълго и изпитано, двамата никога досега не бяха лягали в едно легло. И сега той се закле, а господ му беше свидетел, че никога повече няма да легне в едно легло със Сара.

Освен, разбира се, ако не беше замесен земният и мръсен секс.

А той отказваше дори да мисли за това.

„Освободи ме от себе си, Сатана.“

Проблемът беше в това, че с всеки свой дъх, той вдъхваше сладката миризма на цветя на шампоана й. Чуваше тихото й и ритмично дишане. Чувстваше как топлият й дъх раздвижва косъмчетата на гърдите му. Чувстваше колко нежна и гладка е кожата й, допира на дланта й, която почиваше на гърдите му, лекия натиск на тялото й. И, по-специално, усещаше малките й твърди гърди. Според него, те можеха да имат и друго наименование, което да показва колко много го измъчват. Усещаше ясно и извивката на тънката й талия, твърдостта на гладкия й корем и закръглеността на бедрата й. Тя беше преметнала единия си крак над неговите и през леката материя на панталона, той чувстваше неговата форма и топлина. Да знае, че този крак е гол, както и почти цялото й тяло под тениската, беше последната сламка, която можеше да обърне колата. Ужасната истина беше, че започваше да се възбужда, а това го караше да се чувства виновен.

Тази вечер тя имаше нужда от него — не като от любовник, а като от най-добър приятел.

— Джейк.

Той знаеше, че тя не спи.

— Хм?

— Напоследък изникнало ли е нещо по случая с Лекси?

Толкова по въпроса за привличането. Той отново изпита гняв към копелето, което се беше обадило, което отново я беше върнало към вече попритъпената от годините болка.

— Нищо съществено. Не и от последния път, когато по телевизията показаха онова червенокосо момиченце, което закусваше с онзи старец в „Денис“. Но се оказа, че момиченцето е негова внучка, помниш ли?

Той почувства как тя леко кимна. Лежеше неподвижно, прекалено неподвижно и тази нейна неподвижност говореше за дълбочината на болката й. Той я прегърна по-здраво и я притисна към себе си. Не можеше да направи нищо друго.

„Дяволите да го вземат този кучи син!“

— Знаеш, че щях да ти кажа, ако имаше нещо ново.

Той внимаваше да говори нежно и да не й показва собствената си загриженост. Тя беше разтревожена, изпитваше нечовешка болка. В момента последното, от което имаше нужда, беше някакви усложнения от негова страна.

— Беше фалшиво обаждане, Сара. Трябва да го забравиш.

Прие нейното дълбоко вдишване за инстинктивно съпротивление. Когато тя издиша, бавно и дълбоко, той разбра, че е приела истината на думите му.

— Най-лошото е да не знаеш нищо — прошепна тя с надебелял глас. Той предположи, че гърлото й е свито. — Продължавам да си представям, че тя е някъде навън. Че има нужда от мен. — Сара направи пауза, отново си пое дълбоко дъх. — Истинско мъчение е.

— Сара… — Стомахът му се сви, когато той долови болката й. Болката, която, колкото и да се опитваше, не можеше да направи по-малка за нея. — Минаха седем години. Трябва да продължиш да живееш.

— Знам. — Тя дишаше по-тежко и той разбра, че се опитва да отблъсне болката. — Просто е много трудно. Мислиш ли, че може да е било нещо повече от фалшиво обаждане? Че някой се опитва нарочно да ми причини болка, да ми отмъсти за нещо?

— Като например полицейското управление на Бофорт?

Тонът му беше нарочно сух. Тъй като не можеше да й помогне по друг начин, трябваше да я накара да се разсее с този разговор.

— Възможно е. Но така те се издават. Ти ги пренебрегваш непрекъснато през последните седем години. Помниш ли колко бяха ядосани, когато първоначално дойде при мен?

— Да.

Гласът й беше омекнал и той си представи, че тя, както и той, си припомня първата им среща. Шест седмици след изчезването на Лекси, тя беше влязла в офиса му, като дишаше тежко, но от всяка нейна пора струеше решителност. Той току-що беше напуснал ФБР, беше откупил от дядо си неговата частна детективска агенция и се беше покачил на стол, за да забие един гвоздей. Сара влезе така устремено в офиса му, че затръшна силно вратата и с това така го стресна, че той инстинктивно направи крачка назад и падна от стола. Дороти Макалистър, шейсет и няколко годишната секретарка, която беше също и негова помощничка, беше някъде отзад и подреждаше папките, така че той трябваше сам да посрещне първия си клиент, докато лежеше по гръб на пода, а преобърнатият стол лежеше в краката му.

— Трябва да говоря с този, който е главният тук.

Тя говореше рязко, властно, като човек, който е свикнал да ръководи парада. Той разбра, че тя заема висок пост и че въпросът, по който идва, е важен, защото комичната ситуация не извика нито намек за усмивка на лицето й. Тя даже, като че ли, не забеляза.

— Това съм аз. — Той се изправи и й подаде ръка. — Джейк Хоган.

— Сара Мейсън.

Спомни си, че в първия момент помисли колко е хубава с дългата, падаща на вълни върху раменете й, коса и огромните сини очи, които го гледаха с почти страшна интензивност. Тогава тя беше стройна, но не мършава, с женски извивки там, където трябва, и изпълваше дънките и тениската. Въобще, беше жена, която мъжете не могат да не забележат. А после беше казала думите, които ги бяха довели в тази спалня тази вечер.

— Имам нужда от вашата помощ, за да намеря дъщеря си.

Той не искаше точно да търси изчезнали хора. Тези случаи, както беше научил от дядо си, докато му помагаше през летните ваканции, не бяха от печелившите. Парите и стабилността бяха в неща като дългосрочна работа, контакти с правителството, застрахователни проучвания. А не такива неща като изчезнали хора, дребни кражби, разводи — все неща, които бяха довели до банкрута на дядо му. За да спаси агенцията, Джейк планираше работата да поеме в съвсем друга посока.

— Полицията… — започна той и поклати глава, за да изрази искреното си съжаление, че не може да й помогне.

Той също си имаше своите проблеми, като например високи разходи, съпруга от добро потекло, която мразеше Бофорт, и фактът, че нейният съпруг се кани да се превърне в частен детектив от малък град, а понякога мразеше и него, това, че беше похарчил почти всичките си спестени пари, за да откупи агенцията на дядо си, смъртта на майка му, баща, който в момента, с десетгодишно закъснение, преживяваше кризите на средната възраст и беше избягал в Акапулко с богата и наскоро разведена жена, баща, който никак не искаше да се пенсионира и да му остави бизнеса. Това, плюс сериозно намалялата му банкова сметка, бяха основните му проблеми. По-малките бяха толкова многобройни, че не си заслужава да ги споменаваме.

С други думи, моментът не беше подходящ да се поддава на отчаянието в големите й сини очи.

— … е вероятно най-добра, когато става въпрос за изчезнали хора.

Тя поклати глава. Той не можа да не забележи — тогава го взе за израз на скритото й възхищение — изчервяването, както и лекото повдигане на гърдите й. Е, значи беше човек, а какво друго?

— Полицията, изглежда, мисли, че я е взел баща й. Но той не е. Знам, че не е.

Джейк скръсти ръце на гърди — независимо че лакътят още го болеше от удара в пода — и повдигна въпросително вежди.

— Той не искаше да бъде баща. Точно по тази причина и се разведохме.

Както Джейк откри по-късно, това беше причината и те да се оженят. Сара беше забременяла на деветнайсет и твърдо решена да даде на детето си стабилността, която самата тя никога не беше познала, буквално беше принудила приятеля си да се ожени за нея. Резултатите лесно можеха да се предвидят. Както му беше казала Сара, краткотрайният им брак — момчето беше избягало, когато Лекси била на малко повече от годинка — бил битка от самото начало. Съпругът й бил красиво, но безотговорно момче, което решило след колежа да се занимава с наркотици, а Сара Решителната искала да го превърне в онзи вид баща, който мислела, че детето й заслужава.

Чувствата на Джейк бяха изцяло на страната на Сара, но не можеше да не изпитва и слабо съчувствие към момчето. Той самият беше изпитвал мъките, които един такъв характер може да ти наложи.

— Полицията мисли, че, защото аз непрекъснато го преследвах за издръжката, която той така и не плащаше, е имал причина да я отведе. — Думите излизаха бързо и насечено от устата на Сара. Тя започна да кърши ръце, стана по-напрегната. — Казаха ми, че той въобще не изглеждал загрижен за нейното изчезване, което според тях означавало, че той знае къде е. О, те казват, че проучват и други възможности, но минаха шест седмици. Детето ми го няма от шест седмици. Трябва да опитам нещо друго.

Джейк нямаше трудности да интерпретира това „нещо друго“ като самия себе си.

— Защо избрахте мен?

Трудно му беше да не покаже раздразнението си. Случаят беше на шест седмици, случаите с изчезнали хора наистина бяха трудни, а в този ставаше въпрос за дете. Освен ако лошият баща наистина не беше взел детето, възможностите за хепиенд бяха почти нулеви. А той не искаше да е човекът, който ще каже на тази красива жена, че детето й няма да се върне.

— Казват, че сте бивш агент от ФБР. Момичетата, с които работя. Аз съм помощник в офиса на прокурора.

Той откри по-късно, че е завършила преди година право в Колумбийския университет и че трябвало да прекара в Бофорт само лятото заради практиката си. Тя обаче решила да остане още година, за да търси дъщеря си, а после беше приела постоянната работа в офиса на прокурора и се беше установила да живее в Бофорт. С надеждата, че все някога ще изникне нова информация. С надеждата, че ще намери Лекси.

Сигурно беше прозряла намерението му да й откаже в изражението на лицето му, защото постави ръка на рамото му. Ръцете й бяха нежни, красиви, женствени, но ноктите бяха изгризани до дъно. Той почувства допира й чак до пръстите на краката си.

— Моля ви. Имам нужда от помощ.

Не можеше да откаже на красива жена в момент на нужда. Знаеше за тази своя слабост и отдавна се бореше с нея.

— Услугите ми са скъпи — предупреди я той, за да се отърве от нея, без да се наложи да й откаже направо. — Ще ви струва вероятно около десет хиляди долара, плюс разноските, а няма никакви гаранции. И ще трябва да платите половината предварително.

Тя сдържа дъха си. Лицето й помръкна. Ръката й се отпусна до тялото.

— Аз… нямам толкова пари — каза тя и той видя как красивият розов цвят се отдръпна от лицето й. Видя как стисна устни, болката в очите й, която му подсказа какво трябва да е преживяла през последните шест седмици. — В момента мога да платя най-много петстотин долара.

Като я гледаше, той разбра, че дори тази сума е свръхсилите й, че ще й вземе всеки последен, спечелен с труд, цент и че трябва да вземе назаем, за да живее. Трябваше само да й каже истината — че тези петстотин долара ще стигнат само за около ден, а за ден, освен ако детето не се появеше като по чудо, работата не можеше да бъде свършена. Така тя щеше да си отиде, а той щеше да е свободен да продължи с установяването на новия си бизнес.

Но всъщност каза:

— Е, и това може да свърши работа. Но, разбирате ли, ние наистина имаме план на плащанията.

А накрая дори не беше взел и петстотинте долара. Разбира се, не беше намерил и Лекси. Следата беше прекалено студена и въпреки помощта, която изстиска от приятелите си във ФБР, разследването беше прекалено трудно. А полицейското управление на Бофорт, недоволно, че се беше обърнала към частен адвокат за помощ, беше отговорило, че ще започне да я разследва, твърдейки, че може би самата тя е причинила смъртта на дъщеря си. Това не беше довело доникъде. Не бяха успели да намерят никакви доказателства, освен че Сара винаги е била образец за добра и грижовна майка, но това беше размътило допълнително водата. Неговото лично мнение беше, че Лекси е била отвлечена от сексуален маниак, който я е убил до няколко часа след нейното изчезване. След седемдесет и два часа шансовете да се намери изчезнало дете бяха, на практика, нулеви. В най-добрия случай, след време, някой можеше да попадне на останките й. Тогава поне Сара щеше да сложи край на случая.

Но заради Сара той никога не преустанови търсенето.

— Струва ми се, че се случиха толкова много неща — каза Сара сега в тъмното и се размърда, като че ли се опитваше да намери по-удобно положение за тялото си.

И просто ей така, Джейк се върна от миналото в това прекалено горещо легло, стресна се и стисна зъби. Тонът и движенията й, му подсказаха, че сега вниманието й е приковано и от нещо друго, освен от Лекси. Дланта й, която почиваше на гърдите му, се спусна по тях и остави гореща диря, докато не намери мястото си под бузата й. Тя премести и краката си и с това му напомни неустоимо, че до него има женско бедро.

— Много? — повтори умно Джейк и се опита да не обръща внимание на бедрото — това изгарящо бедро — което бавно и невинно пълзеше нагоре по крака му, докато разговаряха.

— Кражбата. Убиха Мери. Мен простреляха. Дюк — Доналд Кумър — умира. Ти намираш играчките на Лекси, разпръснати из стаята. И това… тази нощ.

Тя говореше замислено и беше ясно, че няма ни най-малка представа за неудобството, което му причиняваше. Краткото колебание преди произнасянето на „това“, му подсказа правилно, че тя говори за телефонното обаждане. У него нарасна чувството за вина. Въпреки силната болка, която й беше причинена, беше достатъчно зряла да се опита да я преодолее и да се опита да намери причината за случилото се. А той, с всичката зрялост на буен седемнайсетгодишен младеж, иска само да прави секс с нея.

— Мислиш, че всичките тези събития са свързани?

Да мислиш трезво и ясно, е трудно, когато тялото ти крещи за нещо друго, заключи мрачно Джейк. Надяваше се само да не й прозвучи като малоумен, както звучеше в собствените си уши. Добрата новина беше, че кракът й вече не се движеше през опасната зона. Лошата новина беше, че сега той се плъзгаше надолу.

„Някой трябва да извика пожарната команда“.

— Не знам — каза тя. — Ти какво мислиш?

Че ако тя не се отдръпне от него скоро, ще забележи доказателството за спонтанния му отговор.

— Може да е съвпадение.

— Чакай малко, нали ти винаги казваш, че няма такова нещо като съвпадение?

Може би, когато беше с всичкия си. Бедрото й отново се плъзгаше нагоре, ръката й отново се движеше и галеше гърдите му така, сякаш бяха котенце, което тя инстинктивно, без да забелязва, гали.

„Всемогъщи боже!“

Той издиша бавно и внимателно.

— Почти невероятно е изчезването на Лекси да има нещо общо с кражбата в магазина.

— Така ли мислиш?

Не и в момента. В чиста самозащита, той отмести краката си и покри дланта й със своята, за да я задържи на мястото й. Това, че тя не усещаше какъв ефект има върху него и дори не забелязваше ответните му действия, показваше колко малко го възприема сексуално.

„Концентрирай се, боклук такъв“.

— Ако търсиш връзка, най-вероятно е разпръсването на играчките из стаята да има нещо общо с телефонното обаждане. Макар все още да не разбирам как някой може да мине покрай кучето.

Е, поне можеше да произнесе две свързани изречения.

— Ти самият каза, че някой ме е прострелял нарочно.

— Може би нарочно.

Добре, сега му беше малко по-лесно да мисли. Не много, но поне малко. Бедрото й беше до неговото, а не върху него.

— Онзи, който го е направил, може да се е целил в двамата в магазина, забрави ли?

— Или може би се е целил в мен.

— Дори да е така, това все още не доказва връзката с телефонното обаждане.

— Не. Но и не означава, че няма връзка. — Тя говореше замислено. — Обаждането беше извънредно жестоко. Онзи, който се е обадил, е искал да ме заболи.

Ръката й бавно се сви в юмрук под неговата. При това движение, ноктите го одраскаха леко, а пръстите й отново оставиха гореща диря по гърдите му. Тя отново се размърда и отново преметна крак през неговия, а той трябваше да стисне зъби, за да не изстене на глас. Надяваше се, че тя ще приеме паузата, в която той трябваше да се съвземе и да отпусне челюсти, за обмисляне на нейните думи.

— Това не означава непременно, че го е направил някой, който те познава. Може да е бил всеки, който е видял историята на Лекси по телевизията.

Въпреки усилията му, гласът му звучеше напрегнато дори в собствените му уши. Изведнъж осъзна, че всичките му мускули са напрегнати. Осъзна, че лежи в приятно мекото легло, скован като дъска от главата до петите.

— И дори някой, който е чул да се споменава името ти във връзка със случилото се. По онова време на случая беше дадена голяма гласност.

И ако въобще имаше справедливост на планетата, той трябваше да получи възнаграждение за желязната воля и самоконтрол, които проявяваше в момента.

— Значи, казваш, че случилото се през последните два дни е просто поредица от несвързани помежду си събития?

Макар да не отделяше поглед от тавана, защото така се надяваше да отвлече вниманието си от физическите си усещания и от жената до себе си, той пак усети, че тя го гледа. Грешката му се състоеше в това, че я погледна в отговор.

Главата й почиваше на рамото му, а лицето й беше вдигнато към неговото. Очите й бяха като тъмни басейнчета на бледото лице. Виждаше гладката извивка на бузата й и нежните очертания на устните й, които бяха само на сантиметри от неговите. Господи, дори чувстваше топлия й дъх върху тях.

Искаше да я целуне. Повече, отколкото беше искал нещо в живота си. Силата на желанието му го изненада. Сърцето му биеше тежко. Ръката, която я прегръщаше през раменете, се стегна. И не само тя се беше стегнала. Почти болезнено.

Трябваше само да наведе глава…

— Джейк?

Тя го гледаше с присвити очи. По дяволите! Трябваше му целият самоконтрол, за да не наведе глава. Лежеше, неподвижен като пън, затворил очи, за да избегне изкушението, концентриран в това да диша равномерно, да подчини импулсите на волята си.

„Не можеш да направиш това. Не сега. Ти си нейното семейство. Тя няма никого другиго“

— Добре ли си?

Дланта й натисна леко гърдите му, а бедрото й отново се придвижи нагоре.

— Ммм.

Той някак си намери сили да се въздържи и да се претърколи по-далеч от нея.

— Къде отиваш? — запита тя, когато той скочи от леглото.

— В банята — успя да й отговори и както той смяташе, с истинско благородство, с гръб към нея, се отдалечи.

Остана в банята дълго време. Когато най-после се върна в спалнята, беше готов да отговори на въпросите й. Но за негово облекчение, тя, сгушена под завивките, дишаше равномерно с гръб към вратата. Явно беше заспала.

Като се движеше внимателно, за да не я събуди, той легна върху завивките, по гръб, като гледаше с едното си око към тялото, сгушено до неговото. Тъй като тя беше под завивките, а той — върху тях, нямаше да има проблеми, дори тя да се въртеше и да се сгушваше в него.

Но тя не помръдна и накрая той също заспа.

 

 

Събуди го натискът. Топъл и интимен. Нещо се притискаше в гърба му и му напомняше, че не е сам в леглото.

Първата му, още сънена, мисъл беше, че Даниел иска да го загрее за утринен секс.

Втората му мисъл беше, че това не е Даниел.

После си спомни кой е с него в леглото, и отвори широко очи. Беше му необходим не повече от миг, за да регистрира факта, че той е с лице към прозореца, че дневната светлина се процежда през пролуките между щорите, че лежи на една страна почти до ръба на леглото. Хвърли поглед през рамо към другата, по-голяма, част от леглото със смачканите чаршафи, където трябваше да е Сара. Видя черна глава, която почиваше на дюшека до него. А муцуната се завираше в него с очевидното намерение да получи ласки.

— Проклето куче! — извика той, подскочи на цял фут във въздуха и падна по гръб отново в средата на леглото.

Суити-пай, също изненадан, отскочи назад. Докато протестът и възмущението на Джейк бяха мълчаливи, Суити-пай изрази своите със смразяващо кръвта ръмжене. Ръмженето стана по-дълбоко и заплашително, но не беше в характера на Джейк да се оттегля с бягство. Той беше бивш играч на футбол, беше служил във флота, беше бивш агент на ФБР, за бога. Беше воин по природа. Просто не можеше да се предаде.

От друга страна, Суити-пай беше огромно куче с лош нрав и цял набор зъби и стоеше между Джейк и вратата. И Джейк направи единственото, което можеше. Извика с всички сили:

— Сара!