Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vanished, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
Слава
Разпознаване и корекция
karisima (2015)

Издание:

Карън Робърдс. Изчезнала

ИК „Калпазанов“, София, 2007 г.

ISBN: 978-954-17-0242-0

История

  1. — Добавяне

Глава 6

— Какво? — Джейк я погледна, смръщил вежди.

— Това е момиченцето от магазина. Там.

Сара посочи децата, докато в същото време вече разкопчаваше колана си. Джейк проследи показалеца й и подкара колата към далечния край на паркинга, където хубавата настилка преминаваше в надупчен асфалт и израснала трева. Децата вече се отдалечаваха по тясната чакълеста пътека между ресторанта и високата частна ограда вляво, която отделяше търговската част от къщата в съседство. До небоядисаната ограда растяха жълти слънчогледи и малки пурпурни бодливи растения, както и различни плевели. Раздрънкана кофа за боклук, купове захвърлени кутии, кашони и щайги правеха минаването на автомобили по алеята невъзможно.

— Спри — каза Сара и Джейк се подчини.

Докато отвори вратата и слезе от колата, децата вече се бяха скупчили около голямата черна торба за боклук, оставена до кофата. Отвориха и започнаха да разглеждат съдържанието й, като говореха тихо помежду си.

— Хей, здравей.

На Сара й се виеше леко свят и тя пристъпваше малко несигурно на бежовите си обувки с високи токчета, но както беше забелязвала и по-рано през живота си, решителността много помагаше. Коленете й бяха омекнали и главата й като че ли щеше да избухне всяка минута, от миризмата на китайски гозби й прилошаваше, но поне вървеше в посоката, в която искаше, а само това имаше значение.

— Здравей! — извика тя отново и замаха с ръка.

Пръстите й попаднаха в дупка в асфалта, тя се препъна и залитна, но след няколко крачки възстанови равновесието си. Цялата група я погледна с широко отворени очи. Само един поглед беше достатъчен на Сара, за да се увери, че най-високото момиче — а тук ставаше въпрос за височина от няколко инча под четири фута — е момиченцето от магазина. Косата й беше толкова рошава, че отчаяно се нуждаеше от вчесване, жълтата й тениска — дали беше същата от онази нощ? — беше изцапана и скъсана на рамото, някога червените й къси панталонки бяха избелели до розово, голите й крака и босите й стъпала бяха мръсни. Като костите й, чертите на лицето й бяха дребни и деликатни. Топлият златист отблясък на привечерната слънчева светлина потвърди първоначалното впечатление на Сара, макар тогава светлината да беше силна и флуоресцентна — детето беше красиво. И очевидно занемарено.

— Помниш ли ме? — запита Сара като се опита да се усмихне окуражаващо. Не се получи. Или, получи се, но не точно така, както тя възнамеряваше. Момиченцето, без да изпуска ръката на другото, изпищя и направи крачка-две назад, с широко отворена уста, с очи, кръгли като понички. По-малкото, явно усетило страха на по-голямото или пък защото се чувстваше така, сякаш пръстите му щяха да бъдат смазани от силното стискане, заплака.

— Не, почакай, всичко е наред.

Сара, която съвсем не искаше да ги уплаши, се усмихна дружелюбно (без да обръща внимание на болката в главата) и закрачи по-широко, за да стигне до тях. Лош ход. Главата й запулсира от болка, зрението й се замъгли, тя залитна и трябваше да се подпре с длан на сградата.

— Бягай! — извика момиченцето и за изумление на Сара децата побягнаха, като взеха със себе си и торбата с боклука.

Бягаха бързо — като сърни, подгонени от ловец. Момичето взе малкото на хълбок и затича толкова бързо, че очевидно имаше голяма практика в това упражнение.

— Чакай!

Сара се опита да тича след тях, но щеше да падне, ако Джейк не я беше хванал навреме. И тя разбра, че днес поне не би могла да тича. Нямаше начин да настигне децата — те вече завиваха зад далечния край на частната ограда и тя ги губеше от погледа си. Сара гледаше втренчено след тях, изненадана и разочарована и дори леко наранена. От нейна гледна точка, тя и детето бяха споделили ужасяващо преживяване и това ги свързваше. Но това очевидно не беше така от гледна точка на детето.

Сара погледна Джейк. Той беше на около крачка зад нея, хванал я здраво над лакътя, като че ли се страхуваше, че тя може да изтича след тях, въпреки състоянието, в което се намираше. Залязващото слънце беше зад него и той изглеждаше висок и широкоплещест, а лицето му оставаше в дълбока сянка. Тя обаче нямаше трудности да забележи, че устните му леко трептят.

— Мислиш ли, че не ме позна?

Сега той се усмихна широко.

— Ами ти приличаш на Франкенщайн така отслабнала, наранена и с обръсната и превързана глава, а и последния път, когато тя те е видяла, си била простреляна и кървяща, паднала на тротоара. Значи не е толкова чудно, ако не те е познала или ако те е познала, но това съвсем не е приятно преживяване за нея.

Сара стисна устни.

— Нима искаш да кажеш, че изглеждам толкова зле, че мога да изплаша малките деца?

Той се засмя.

— Казвам само, че мога да разбера защо тя побягна.

Докато говореше, той я водеше обратно към колата.

— Но аз й спасих живота! Сигурно разбира, че не искам да й навредя.

— Вероятно мисли, че си нещо като призрак или зомби, което я преследва.

Във вълнението си, тя беше оставила вратата на колата отворена. Джейк й помогна да седне на седалката бързо и сръчно. Тя не се съпротивляваше. Макар в никакъв случай да не искаше да го признае, тази кратка гонитба я беше оставила напълно изтощена. Нямаше начин да ги гони, независимо че беше твърдо решена.

— Това е смешно — каза Сара сърдито, докато той затваряше вратата й. Докато Джейк седне зад кормилото, тя вече беше закопчала колана си. — Исках просто да се уверя, че е добре.

След като запали колата, той обърна на паркинга и потегли обратно към улицата.

— Тя е добре. И по-рано ти казах, че сигурно е добре. Няма нужда да се тревожиш за нея.

По-рано, през следобеда, той й се беше обадил, за да й каже, че е намерил момиченцето. Не че тя се беше съмнявала, че той ще успее да стори това. Джейк беше повече от добър детектив, точно затова и прокурорският офис използваше неговите (изключително скъпи) услуги толкова често. Освен това на него винаги можеше да се разчита, поне доколкото тя знаеше. Каквото и да го помолеше, тя можеше да разчита, че той ще го направи, стига да беше в човешките възможности.

Въпреки неговите уверения, Сара все още изпитваше тревога. Тя протегна врат и се опита да погледне в съседната улица, която се намираше точно зад ъгъла на оградата. Беше невъзможно. Пречеха й прекалено много неща — огради, живи плетове, орлови нокти и неравни редици къщи.

— Не мислиш ли, че тя е в опасност? Че човекът, стрелял по мен, е опасност и за нея?

Джейк поклати глава.

— Не мисля. Тя е дете, което означава, че дори третият крадец да съществува и тя да го е видяла, което не мисля, че се е случило, е била толкова уплашена тогава, че вероятно няма да успее да го идентифицира. А дори това да стане, поради същите тези причини, идентифицирането няма да е особено надеждно.

— И ти предполагаш, че третият крадец е достатъчно интелигентен да разбира това? Доколкото видях, двамата в магазина бяха тъпи като камъни.

Автомобилът вече се беше върнал в движението и пътуваше към къщата на Сара. За миг, Сара се замисли дали да не накара Джейк да завие обратно, за да видят дали няма да могат да намерят децата, но после се отказа от идеята. Засега й беше достатъчно да знае, че момиченцето е живо и в относителна безопасност. А щом не беше в опасност — а в момента Сара беше готова да приеме преценката на Джейк по този въпрос — нямаше смисъл да се плаши толкова. Освен това, физическото й състояние наистина не позволяваше да преследва детето. И за какво? За да бъде отхвърлена?

Детето очевидно не искаше да има нищо общо с нея. Тя въздъхна и се облегна назад.

— Хайде, разкажи ми за нея.

Джейк извади отворено пакетче фъстъци от джоба си, остави го близо до себе си и започна да взема по един-два фъстъка и да ги хвърля в устата си. Сара го гледаше неодобрително, с присвити очи.

— Хей, нямах време да обядвам, окей? — Той я познаваше добре, за да интерпретира правилно изражението на лицето й и също така да не си прави труда да й предложи фъстъци. — Искаш ли да знаеш за детето или не?

— Да.

Беше хабене на думи и усилия отново да започва разговора за хранителните му навици. Не че някога нещо й пречеше да стори това, но в момента просто не беше в настроение да се опитва да подобрява навиците на Джейк.

— Добре. — Той натисна спирачките, зави вляво и навлезе в „Джаксън стрийт“, лапна още фъстъци и задъвка. — Казва се Анджела Барилас. Тя, самотната й майка и четирите й други деца — мисля, че децата, които току-що видяхме, бяха нейните братя и сестри — живеят в комплекса „Бофорт Лендинг“, номер четирийсет и втори на „Йамасе Корт“, апартамент 2В.

Сара познаваше този комплекс с апартаменти. Той се състоеше от двайсет и няколко порутени тухлени сгради и във всяка сграда имаше по шест апартамента. Обитателите бяха или скорошни емигранти, или от много бедните класи. Комплексът се намираше на около миля и половина от дома й, а някога тя самата беше живяла точно в такъв комплекс. Споменът беше неприятен и не добре дошъл. Макар бързо да го изхвърли от съзнанието си, по цялото й тяло полазиха студени тръпки. Джейк продължи:

— Тя е на девет години, в четвърти клас в началното училище „Ривърсайд“ и освен че е разтревожена и стресирана от случилото се с касиерката, която била тяхна съседка, тя се справя отлично. Очевидно е изтичала у дома си, след като си я спасила от магазина. Никой от семейството не знаел, че с нея се е случило нещо необичайно, докато не я видели по телевизията тази сутрин. Полицията я открила днес по обяд в апартамента им, после отишли при майката в „Уолтрийнс“, където е второто й работно място. Когато майката ги завела при момиченцето, то казало, че не е споменало нищо за обира, защото се страхувало да не се забърка в беда.

Джейк й беше разказал същото по-рано и по телефона.

— Много е дребна за деветгодишна — каза Сара. — А и кое деветгодишно дете скита посред нощ?

Джейк сви рамене.

— Онова, което знам за деветгодишните, може да се изпише на обратната страна на бирена капачка. Ако искаш, мога да се свържа с Отдела за закрила на детето, а те могат да разберат повече неща за семейството.

Сара поклати глава.

— По-скоро искам първо сама да разгледам ситуацията. Ако замесиш държавните институции, може да се случи всичко. — Тя се поколеба, после добави, по-меко: — Какво мислиш, че имаше в онази торба до кофата с боклук?

Тревожеше я мисълта, че това може би беше изхвърлена храна — че те може би са гладни…

— Нямам представа. — Джейк я погледна. — Сара, един човек може да направи толкова малко. Ти и без това работиш по дванайсет часа на ден, тревожиш се за кой знае колко случая. Преподаваш в онзи клас на жертви на изнасилванията в обществения колеж. Когато не достигат шофьори, разнасяш храна за благотворителната организация. Ти…

— Обичам да съм заета — прекъсна го Сара, но тонът й звучеше така, сякаш се защитаваше.

— Знам, че е така. — Тонът му омекна. — Казвам само, че не трябва да се натоварваш и с проблемите на това семейство.

— Нямам такова намерение. Искам само да се уверя, че момиченцето е добре.

— Ти й спаси живота и сега си отговорна за нея завинаги? — Тонът на Джейк беше сух.

— Нещо такова.

Сара отказваше да бъде победена. Това беше техен вечен разговор: натякваше на Джейк за хранителните му навици и за непрекъснатата смяна на гаджетата му тип Блонди, а той й натякваше, че се преуморява от работа, че позволява на хората да я въвличат в делата си и се заема с изгубени каузи. Спореха на различни вариации на тези теми толкова често в миналото, че сега само повдигане на вежди, свиване на устни или кос поглед бяха необходими, за да разберат за какво става въпрос.

— Чудесно. Прави, каквото искаш.

Беше очевидно, че няма да я убеди да не се тревожи за детето.

— Така и ще направя.

Тухлената къща в стил ранчо на Сара се намираше на „Дейвис стрийт“ в квартал на малки едноетажни сгради. Кварталът беше тих, тук живееше средната класа, тротоарите бяха добре поддържани, задните дворове бяха с огради, а по цялата улица бяха паркирани автомобили. Джейк спря пред къщата — както беше казал, нейната „Сентра“ беше в алеята — и двамата слязоха. Тя взе пощата си, махна на стария мистър Лансфорд, който поливаше моравата си, и с Джейк до себе си, тръгна към входната врата. След големите зелени морави, покрай които бяха минали, нейният двор с размери на пощенска марка объркваше и смущаваше. Тук растеше само трева и глухарчета. От двете страни на верандата й растяха хилави дръвчета юка, ниски храсти се редяха край тухлената стена и единствено палмата осигуряваше малко сянка в ъгълчето, където пътечката пред къщата се срещаше с алеята за коли. Пред всичките три предни прозореца имаше сандъчета за цветя, изработени от ковано желязо, останали от предишния собственик. За нещастие, те бяха празни. За четирите години, през които живееше в къщата, тя така и не беше намерила време да засади нещо в тях. Закле се, че следващата пролет ще го направи. Беше давала тази клетва и преди, но този път наистина смяташе да го направи.

— Уууф! Уууф — посрещна я Суити-пай още до вратата. Тя се наведе тромаво — както всичко друго, което правеше днес, защото изпитваше болка — и го прегърна. Той отговори, като ентусиазирано започна да извива цялото си тяло.

— Хей, кученце. Радваш ли се да ме видиш? — запита го тя и той я лизна по бузата, което означаваше „да“.

Сара се изправи и тръгна към кухнята, той я последва по петите, като от време на време спираше само за да изръмжи на Джейк, който току-що беше влязъл през входната врата.

— Той също се радва да те види — преведе тя на Джейк, който изви очи към тавана.

В кухнята отвори задната врата и пусна Суити-пай навън. После изрита обувките от краката си и се настани до масата, за да прегледа пощата си, която, както обикновено, се състоеше от сметки, сметки, сметки и реклами. Джейк я последва в кухнята, огледа се и тръгна към задната част на къщата. Без всъщност да обърне кой знае какво внимание на това, какво правеше Джейк — защото Джейк вече от години идваше в дома й — тя се заслуша в тихите му стъпки, в отварянето и затварянето на вратите докато той се движеше от стая в стая и доби ясното впечатление, че претърсва къщата. Изви леко устни — Джейк винаги беше прекалено предпазлив — и си напомни да го запита дали очаква да открие зомби или призрак под леглото й. Но когато той влезе в кухнята, говореше по телефона и поръчваше пица. Докато приключи разговора, Сара напълно беше забравила за това, а и звънна нейният мобилен телефон и тя също започна да говори.

Беше Кен Дънкан, един от тримата помощници на областния прокурор, който й докладва и поиска да знае дали тя ще бъде в съда на следващата сутрин. Нямало никакви проблеми да се отложи делото Паркър, каза й той, но било по-трудно с делото „Хелицър срещу Южна Каролина“. Адвокатите на Хелицър възразявали срещу отлагането.

— Добре, ще бъда там — увери го Сара, която се радваше, че в този момент Джейк беше излязъл от кухнята.

— Няма ли да си останеш у дома известно време? Днес донесоха документи, за които трябва да знаеш. Мога да ти ги донеса, ако искаш.

— Това ще е добре, благодаря — каза тя точно когато Джейк се върна в кухнята.

С Дънкан обсъждаха предстоящите случаи няколко минути, после тя затвори. Беше изтощена, навсякъде я болеше, главоболието й отново се беше засилило, но, като срещна погледа на Джейк, стегна гръб и се опита да изглежда така, сякаш всичко е наред. Той очевидно беше чул всяка казана от нея дума и ако издадеше как се чувства, само щеше да му даде доводи в спора, за който знаеше, че се задава.

— Мислех, че утре ще си вземеш свободен ден — каза той.

„Не е ли наистина предсказуем?“

Джейк се подпря на кухненския плот, смръщи вежди и разклати чашата си, така че ледените кубчета затракаха. Беше си приготвил от напълно здравословния чай без захар, който тя съхраняваше в хладилника си, но към него беше добавил пет — да, пет — пакетчета кафява захар. Тя знаеше това, защото виждаше празните опаковки на плота до него. Слава богу, че в къщата й нямаше рафинирана захар. Ако имаше, той вече щеше да се нуждае от инсулин.

— Знаеш ли какво? Ти наистина имаш проблеми със сладкото.

Това беше вярно, а и можеше да отвлече вниманието му от спора. Докато говореше, тя започна да преглежда рекламите така, като че ли представляваха интерес за нея.

— Мислил ли си някога да промениш това?

— А ти наистина имаш проблем с предозирането на работата — отговори той. Явно не беше успяла да отвлече вниманието му. — Нима ще умреш, ако си вземеш още един свободен ден?

Сара въздъхна.

— Утре е петък. Ще свърша по-рано. Но наистина трябва да се появя поне за малко.

— Какво е толкова важно, че не може да почака, докато се възстановиш?

— Адвокатите на Хелицър възразявали срещу отлагането. Прослушването е в девет.

Джейк смръщи вежди.

— Ето, виждаш ли, това е още една от изгубените ти каузи. Наистина ли мислиш, че ще получиш присъда срещу Мичъл Хелицър?

Добре де, Мичъл беше потомък на старо и много богато семейство от Бофорт, а освен това беше известен полузащитник в младостта си.

— Той е убил съпругата си, Джейк.

Той отпи от чая си и повдигна вежда.

— Той твърди, че е паднала по стълбите. Имаш ли свидетели, които да докажат обратното?

Отговорът беше „не“ и той го знаеше. Още една от нескончаемите им дискусии.

— По стълбището имало прекалено много кръв. Много повече, отколкото ако Сюзън Хелицър само е паднала и е ударила главата си. Освен това тя била по лице, а раните били на тила й. Мисля, че той я е ударил с нещо тежко отзад. Като например чук.

— Раните по главата кървят обилно, а може да е ударила тила си по време на падането. Онези стълби наистина са стръмни, а освен това са и бетонни. — Той поклати глава. Ще ти е необходимо повече от това, ако искаш да пледираш убийство.

Беше прав и тя го знаеше. Джейк наистина беше много добър в това да играе адвоката на дявола. Тя му възрази, като смяташе, че това наистина не е незряла проява.

— Хей, достатъчно е и че успях да убедя Морисън, че мога да пледирам убийство.

Джейк направи гримаса.

— Причината, поради която той ти го позволи, беше интересът на медиите към случая. Ако офисът на прокурора се отнесе меко към случая с Хелицър, по всички канали ще затръбят, че в Бофорт има специално отношение към богатите и известните. А той иска да бъде губернатор. Не може да даде на републиканците повод да говорят по негов адрес.

Той отново беше прав. Но това не я правеше по-малко сигурна, че Мичъл Хелицър хладнокръвно беше убил съпругата си.

— О, хайде, отивай да разследваш някой случай на развод.

Той присви присмехулно устни.

— Знаеш, че съм…

Тя знаеше какво ще каже той, но преди да е успял да довърши, на входната врата се почука. Суити-пай, който все още беше навън, скочи на задната веранда и започна зловещо и предупредително да лае.

— Пицата — каза Джейк и отиде да отвори.

Сара се възползва от отсъствието му, за да вземе болкоуспокояващите, от чантата, която Джейк беше оставил на кухненския плот. Взе две хапчета набързо, с малко вода. Ако Джейк знаеше колко силно я боли главата, щеше да има късмет, ако можеше да избегне отново болницата.

Настаниха се във всекидневната стая, докато гледаха телевизия, а Суити-пай се беше излегнал в краката на Сара. Двамата седяха един до друг на дивана пред големия прозорец в стил петдесетте години на миналия век, който гледаше към предния двор, но в момента щорите бяха спуснати. Диванът беше в тон с двойния стол за влюбени вляво и стола и табуретката вдясно. След като купи къщата, тя направи бързо отбиване в „Евънс“, местния магазин за мебели, откъдето купи всичко, от което имаше нужда. Комбинацията мебели в тази стая беше едновременно функционална, а в същото време и в тон с дъбовите маси и двете пиринчени лампи, които изпълваха стаята. Може и да нямаше много цвят и привлекателност в подредбата, но стаята беше прилична и удобна, а само това интересуваше Сара.

Пиците бяха оставени на масичката за кафе пред тях. Джейк лапаше лакомо, докато Сара, която обикновено нямаше апетит, само гризеше от своята. Като Джейк, Суити-пай беше заклет месоядец, така че тя даде на кучето парченца салам и шунка от пицата на Джейк, с което, както отбеляза, правеше услуга на Джейк, защото го лишаваше от мазнината, която стесняваше артериите му. За щастие, болкоуспокояващите си свършиха работата и тя вече не се чувстваше така, сякаш на главата й седеше злобен елф и блъскаше с чук по нея, а само й се виеше леко свят, което беше почти приятно.

Дънкан, все още с костюма и вратовръзката, пристигна точно когато привършиха. Той беше приятен човек, а и изглеждаше добре. Беше висок около пет фута и десет инча и беше строен, с чуплива светлокафява коса, която започваше да оредява малко на върха на главата му, и светло сини очи. Беше на трийсет и пет, беше се развел наскоро, защото съпругата му го мамеше — клюките в офиса, ако не друго, поне вършеха работа — и беше предмет на интерес от страна на Лини, както и на другите неомъжени жени. Работеше в офиса на прокурора от две години, а преди беше работил за кратко в частния сектор, беше добър адвокат и много внимаваше какви дела поема. С други думи, като много адвокати, които тя познаваше, ако не мислеше, че ще спечели, той не играеше. Което всъщност го правеше особено полезен за екипа.

— О, здравей! — каза Дънкан на Джейк с лека изненада, като влезе в къщата и го видя над полустената, която разделяше антрето от всекидневната.

Сара, междувременно, завлече Суити-пай, който показваше необикновена омраза към Дънкан, и то по заплашителен начин, към задната врата. Джейк, който все още седеше пред телевизора, просто махна в отговор и Дънкан последва Сара, на предпазливо разстояние, в кухнята. След като Суити-пай излезе навън, Сара седна до масата и разгледа папката, която Дънкан, който също седна, извади от куфарчето си и й подаде през масата.

— Не знаех, че нещо става между теб и Хоган — каза Дънкан тихо, а Сара отвори папката и започна да чете най-новите документи.

— Той е приятел.

Сара вдигна поглед, докато отговаряше, и беше изненадана от искрата, която за момент се появи в погледа на Дънкан. Нещо, което не можеше точно да определи, но което й направи впечатление. Дали той не се интересуваше от нея като жена? Чисто и просто предположение? Или нещо напълно различно? Както и да е, време беше да му затвори устата.

— А това е твоя работа, защото…?

Погледът му, който срещна нейния, беше спокоен и дори невъзмутим. Каквото и да й се беше сторило, че вижда в очите му, вече го нямаше. Дали просто не си беше въобразила? Вероятно. С тези болкоуспокояващи и с това все повече увеличаващо се главоболие, както и с преживяната през последните двайсет и четири часа травма, тя знаеше, че умът й не е така бистър, както би трябвало да бъде и какъвто нормално беше. Всъщност започваше да се чувства все по-странно и не на място.

— Просто съм любопитен. — Дънкан направи усилие и се усмихна, но горчиво. — В офиса се говори, че не се срещаш с никого.

— Така е — каза Сара леко хапливо, с което се надяваше да забие последния пирон в ковчега, независимо какво мислеше той, след което многозначително заби поглед в документите.

Той мълча, докато тя не прочете всичко и вдигна поглед към него, делово.

— Това е техният ход към прекратяване на делото?

Той кимна.

— Да.

— Какво има? — запита Джейк от прага.

Сара забеляза, че беше събул обувките си, и докато отиваше към мивката по чорапи, изглеждаше напълно у дома си. Дънкан му хвърли тайно преценяващ поглед и на Сара й хрумна, че на хората сигурно им е трудно да повярват, че двамата са само много близки приятели, тъй като Джейк беше изключително мъжествен и привлекателен. Сара се замисли за собствените си боси крака и за пиците на масичката за кафе и разбра, че за някой като Дънкан, който не знае каква е истинската ситуация, тя и Джейк сигурно наистина изглеждат много интимни. Те, разбира се, бяха интимни, но не по този начин.

— Те имат писмени показания от експерт очевидец, който се кълне, че кръвта по стълбището, където е намерила смъртта си Сюзън Хелицър, говори за това, че е паднала по стълбите — каза му тя, а той отвори шкафа под мивката и извади торбичката за боклук, която държеше там в кутия.

Разбира се, Сара видя, че Дънкан отбеляза факта, че Джейк много точно знае къде тя държи боклука си. Всички в офиса щяха да говорят за това утре и тя се примири с дълбока въздишка, като добави и това към списъка с неща, за които щеше да мисли, когато се наложи.

— О, така ли? — запита Джейк, като се изправи с торбата в ръка.

Не добави „нали ти казах“, но и не се налагаше. Изражението му го казваше вместо него. Сара го изгледа с присвити очи и тръгна обратно към всекидневната стая. Усмивката, с която той й отговори, приличаше повече на присмехулно озъбване.

— Искаш ли да оставиш неизядената си пица за закуска? — извика й, когато тя зави по коридора.

„О, колко си тактичен!“ Забеляза изражението на Дънкан, което подсказваше, че независимо от думите й, него го занимава мисълта, дали те двамата ще закусят заедно. Те, разбира се, щяха да закусят заедно, но не по начина, по който си представяше той.

— Не.

Тонът й беше възможно най-груб. Обикновено, би оставила пицата, независимо дали за закуска или за друго хапване. Не беше в природата й да хвърля и хаби и Джейк го знаеше. Но като имаше предвид любопитния поглед на Дънкан, да отговори с „да“ беше все едно да налее масло в огъня.

— Както искаш.

Отговорът на Джейк беше прекалено весел. Той знаеше какво прави и се забавляваше за нейна сметка.

След няколко минути Дънкан си тръгна и Сара го изпрати до вратата. Навън вече беше напълно тъмно, лампата на верандата светеше, както и уличните лампи. Лек бриз разклащаше листата на малката палма. Беше все още горещо, както винаги в Бофорт през август, но влажността беше малко по-ниска и въздухът ухаеше на орлови нокти и току-що окосена трева. По-нататък по улицата група деца играеха и викаха, докато хвърляха пиратки в двора на съседа. Мина кола и от отворения й прозорец долетя музика.

— Сигурна ли си, че не искаш да те замествам утре? Не изглеждаш много добре — каза Дънкан, когато излезе на входните стъпала.

— Много благодаря — каза Сара сухо.

— О! Нямах предвид това. — Единствената светлина на верандата идваше от отворената врата и беше трудно да се каже, но Сара беше готова да се закълне, че той се изчерви. — Ти изглеждаш добре, искам да кажа, винаги изглеждаш добре, освен… хм… след всичко, което се случи, може би ще предпочетеш да не…

— Ще бъда в съда в девет — каза му Сара и сложи край на мъките му. — Благодаря, че се отби да ми оставиш материалите.

— О, хм, да, радвам се. По всяко време.

Той сви рамене, махна с ръка, слезе по стъпалата с вид на човек, щастлив, че си тръгва, и прекоси моравата, за да отиде при колата си. Сара затвори вратата, обърна се и видя Джейк да се задава от всекидневната с пълната торба боклук.

— Е, той изхаби тази възможност. — Джейк отиваше към кухнята.

— Какво искаш да кажеш? — Сара го последва.

— Беше повече от очевидно, че той се надяваше да си сама. Предполагам, че се опитва да събере смелост да те покани да излезете.

— Той ми донесе материалите по делото Хелицър!

— Да. Аха. Това е добро извинение, нали?

Джейк й се усмихна широко през рамо, докато отваряше задната врата с очевидното намерение да изхвърли боклука. Суити-пай, който сигурно беше задрямал на задната веранда, скочи на крака и започна бясно да лае. Джейк изпусна торбата и отскочи назад. Погледите на кучето и мъжа се срещнаха през стъклото на вратата. Сара се засмя.

— Проклет помияр! — измърмори Джейк под носа си, възстанови спокойствието си и взе отново торбата.

— Той те обича. Но просто има проблеми с това да го покаже.

Все още усмихната, Сара мина покрай Джейк, който изсумтя и отвори вратата. Джейк погледна предпазливо кучето, а то му хвърли зъл поглед, като минаваше край него, за да се прибере в кухнята.

— Съжалявам, че те изплаши.

Така вече бяха наравно — беше му го върнала заради неговите закачки. Джейк обаче не се поддаде. Той само направи гримаса и продължи навън, докато Суити-пай влезе вътре с вероятното намерение да се свие на любимото си място за спане — под леглото.

— Ще взема душ! — извика Сара след Джейк.

Без да изчака отговор, тръгна към банята. Беше смъртно уморена и въпреки хапчетата главата започваше да я боли отново. Щеше да вземе душ и да си легне. Според известните думи на Скарлет О’Хара, утре щеше да е нов ден.

Само се надяваше той да е по-добър от последните два.

Накрая, загрижена да не намокри раната на главата си, реши да вземе вана. Докато се напълни ваната, изми зъбите си, после се изправи и загледа отражението си в огледалото над мивката. Дори на познатата и мека светлина в банята, все още изглеждаше ужасно, реши мрачно, след като се огледа критично. Беше висока пет фута и четири инча, тежеше сто и три паунда, което беше с двайсет по-малко, отколкото тежеше преди седем години. Разбира се, осъзнаваше, че става прекалено слаба, а и отражението й го показваше. Очите й, сини, също като очите на Лекси — затова и едва понасяше да вижда собственото си отражение — бяха изпити, а сега имаше и сенки около тях. Лицето й, с деликатните си черти, някога беше шокиращо привлекателно, но сега не беше. Беше прекалено слабо и костите сякаш се опитваха да пробият кожата. Когато към това се добавеха светлата й кожа, правите й, черни като нощта, вежди, червенината на брадичката й там, където се беше ударила в паважа, тя наистина можеше да уплаши малките деца. Преди да напусне болницата, една сестра й беше помогнала да вземе душ, така поне късата й черна коса щеше да е чиста още един ден. Косата й, с дължина до тила, беше подстригана на пластове и ако я миеше редовно и я оформяше с пяна, изглеждаше страхотно, но сега, без пяна и с тази лепенка на главата, впечатлението не беше съвсем същото.

От друга страна, добре беше, че е жива.

Мери не беше…

Като се застави да не мисли за това, Сара влезе във ваната и се потопи в блажено топлата вода. Тялото й се чувстваше прекрасно, но силно ожулените й лакти и колене — не. Там кожата щипеше ужасно. Тъй като не можеше да държи едновременно и четирите си стави вън от водата, тя се изкъпа бързо и излезе, но залитна, защото изведнъж почувства главата си съвсем лека. За щастие, успя да се хване за мивката, преди да е паднала на колене. Пое си няколко пъти дълбоко дъх и остана така, докато възстанови равновесието си. После се подсуши бързо, облече дългата до коленете синя тениска, с която спеше, наметна хавлиения си халат и отиде да пожелае лека нощ на Джейк.

Той отново беше във всекидневната стая, изтегнат на дивана, подпрял краката си, обути в черни чорапи, на масичката за кафе. Държеше в ръка дистанционното управление и като типичен мъж, превключваше каналите. Вдигна поглед, когато тя застана на прага. Погледна към телевизора и видя, че той гледа новините в десет. Хейли Уинстън беше изпълнила екрана и говореше за задръстване на магистрала 17.

— Изглеждаш смъртно уморена — каза Джейк. — Боли ли те главата?

„О, да“.

— Малко. Лягам си.

— Извикай ме, ако имаш нужда от нещо.

— Добре — каза Сара и се обърна. После му хвърли поглед през рамо. — Джейк?

— Хм?

Вниманието му отново беше приковано в телевизора. Изглеждаше толкова на мястото си на нейния диван, толкова огромен, тъмен и скъп за нея, че тя се усмихна.

— Благодаря — каза тя тихо.

Погледът му се спря на лицето й.

— За…?

— Че си тук. Че ще останеш през нощта. Че дойде в болницата. За всичко.

— Няма проблеми.

Погледът му отново се насочи към телевизора и очите му изведнъж се разшириха. Сара проследи погледа му, стресната от изненадата в него.

Екранът показваше лицето на Лекси, пълничко и усмихнато, косата й беше сресана на кичури, които падаха край лицето й. Сара веднага позна снимката. Беше правена, когато дъщеря й беше на три години в детската градина.

Болката беше толкова силна и неочаквана, че тя едва можеше да диша.

— … изключително болезнена история — говореше Хейли Уинстън. — Помощничката на областния прокурор Сара Мейсън, която вчера спаси живота на деветгодишната Анджела Барилас по време на въоръжения грабеж в магазина, също е жертва на трагедия. Зрителите може би си спомнят, че нейната петгодишна дъщеричка, Александра, беше…

Телевизорът угасна. Джейк беше натиснал съответния бутон на дистанционното управление. Той скочи на крака и тръгна към нея, тъмните му очи изразяваха загриженост.

— Сара…

Болката я измъчваше. Тя се чувстваше така, сякаш нещо я дълбае отвътре, сякаш някой си играе с нервните й окончания. Тази болка никога не изчезваше, тя й беше до ужас позната. За пореден път се запита как въобще някой може да изпитва такава болка и да живее.

— Сара.

Дланта на Джейк беше на рамото й, огромна и топла длан. Той я притегли към гърдите си. За миг, само за миг, тя си позволи да се отпусне на него, позволи си да бъде слаба, да почерпи успокоение от присъствието му, от загрижеността му.

Но после се застави да диша, да стисне зъби и да изправи гръб, да отблъсне болката, да забрави за видяното. Ако въобще беше научила нещо в училището на живота, то беше, че за да оцелееш, трябва да си силен. Да си силен и да не размишляваш върху това, какво си загубил.

Тя вдигна глава и направи крачка назад. Но той не я пусна. Ръцете му бяха силни и нежно притискаха раменете й. Погледът му беше прикован в нейния.

— Добре съм.

Гласът й беше изненадващо ясен. Очите му й казваха, че когато нея я боли, и той изпитва болка. Това я успокои малко. Заради него, тя се насили и се усмихна окуражително.

— Всичко е наред. Наистина. Просто не очаквах да видя това…

Той не изглеждаше убеден, но тя не можеше да направи нищо повече. Не можеше да се преструва повече.

— Сара…

— Лягам си — каза, като не му позволи да довърши изречението, защото не можеше да понесе нито повече болка, нито повече шок, нито повече съчувствие. — Не се тревожи за мен. Обещавам, че всичко с мен ще бъде наред.

— Да.

Той звучеше скептично, но свали длани от раменете й.

— Лека нощ.

Тя се обърна и тръгна към спалнята си с изправен гръб и вдигната глава.

— Лека нощ. — Гласът му беше нисък и дълбок и я последва по коридора.

В спалнята й беше тъмно, ако се изключеше слабата светлина, която идваше от всекидневната. Тя, както винаги, остави вратата отворена, за да може Суити-пай да става и да пие вода през нощта, ако има нужда. Съблече халата си, дръпна завивките встрани и си легна, без да си направи труда да запали осветлението. Имаше нужда от сън, копнееше за сън, сънят беше единственото убежище от болката, което познаваше.

Тя имаше своя формула, изпитана формула, която й беше помагала и в най-мъчителните нощи. Заслушана в ритмичното дишане на Суити-пай, който спеше под леглото, тя се сви на топка под завивките и повтори всяка молитва, която някога беше чувала. Повтаряше отново и отново, мълчаливо, молитвите, докато не потъна в тяхното обещание за мир и покой и не беше обгърната от блаженото забвение на съня.

Тази нощ тя дори не сънува. Спа дълбоко, тежко, дори не знаеше колко дълго. Знаеше само, че когато най-после рязко се събуди, в къщата все още беше тъмно като в пещера. За миг дори не можеше да мисли какво я беше събудило.

После звънна телефонът на нощното й шкафче — пронизително в тишината, настоятелно.

Това я беше събудило, разбра тя. Изстена и протегна ръка към слушалката. Главата й пулсираше от болка, устата й беше пресъхнала, пръстите й се бяха схванали в съня и й беше изненадващо трудно да ги помръдне. От болкоуспокояващите й се виеше леко свят. Може би сънят беше усилил техния ефект. Големите цифри на будилника до леглото й показваха един и половина след полунощ. Тя забеляза това в мига, когато телефонът отново звънна пронизително. Ръката й хвана слушалката.

По това време на нощта можеха да дойдат само лоши новини, а най-вероятният източник на лоши новини беше работата й. Имаха нужда от нея в затвора, на някое местопрестъпление, имаха нужда от нея…

— Ало.

Гласът й беше надебелял от съня.

— Мамо. Мамо, ела да ме вземеш. Уплашена съм. — Гласът заглъхна в леки ридания. — Мамо, къде си?

Сара ахна и седна рязко в леглото, а треперещият глас на момиченцето я проряза като електрически шок.

Беше Лекси. Лекси, която преди седем години беше отишла да си вземе торта и беше изчезнала безследно.