Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (90)

90

Шоу лежеше на канапето, когато телефонът му звънна и той погледна екрана. Номерът му беше познат. Франк беше дал този телефон на Кейти. Тя отново му се обаждаше. Той се отпусна обратно на канапето. Не възнамеряваше да вдига. Какъв смисъл имаше? Вече беше погълнат от чувство за вина, че е спал с Реджи. Франк го беше обвинил, че не уважава паметта на Ана, и сигурно беше прав. Шоу все още не разбираше как се бе случило. Но знаеше, че го беше поискал. Беше пожелал тази жена така, както не беше желал никоя друга. Може би дори Ана. Не можеше да си го обясни и нямаше сили дори да се опитва.

Телефонът спря да звъни. Той се изправи и потърка челото си, като вече се чувствате още по-виновен, защото не беше вдигнал. Телефонът отново започна да звъни. Добре, сега поне имаше възможност да смекчи грубостта.

— Ало?

— Бил Йънг?

Гласът от катакомбите, който и тогава беше толкова близо, сега сякаш прозвуча в главата му. Шоу вече почти никога не изпитваше страх. Не защото беше безразсъден или се смяташе за неуязвим. Парализиращият страх просто беше ампутиран от психиката му посредством процес на ускорена еволюция. Беше прекарал голяма част от живота си в опасни ситуации. Ако продължаваше да се сковава от страх, щеше да умре. Хората, които не позволяваха на страха да ги превземе, най-често оцеляваха при поредната битка. Шоу беше един от тези хора.

Но сега изпита страх, какъвто не беше изпитвал отдавна. И не се страхуваше за себе си.

— Откъде имаш този номер?

Вече знаеше отговора, но въпреки всичко се надяваше да греши.

Другият глас, който чу по телефона, сложи край на тази възможност.

— Шоу, не идвай. Не прави това, което ти каже този човек. Просто не идвай.

Кейти звучеше изплашена, но непоколебима. Само от тези няколко думи Шоу изведнъж си припомни колко смела е тази жена. В присъствието на един от най-големите психопати на всички времена му казваше просто да я остави да умре. Франк беше прав — наистина не я заслужаваше.

— Мистър Шоу? — каза Кукин.

— Как стигна до нея?

— Няма значение — отговори Кукин. — Сега е при мен. Искам теб и жената.

— Мога да говоря само за себе си.

— Ти и жената — повтори Кукин.

— И ще пуснеш Кейти? Да, добре. Ще дойда. Но само аз.

— Ако си сам, не си прави труда. Приятелката ти няма да бъде жива, за да те посрещне.

— Казвам ти, че не знам къде е тя.

— Тогава ти предлагам много сериозно да се опиташ да я откриеш.

— А ако не успея?

— Аз имам една кутия, мистър Шоу. Останала ми е от миналия ми живот в родината. Тази кутия съдържа някои много убедителни инструменти. Всъщност съвсем скоро ги използвах върху един друг познат. Трябва да ти кажа, че това явно не му допадна. Аз не отварям често малката си кутия, но ще го направя за твоята приятелка, ако не изпълниш това, което ти кажа. Ще запиша работата си на видео и ще ти го изпратя.

— А ако я намеря? Какво да правя тогава?

— Ще ти се обадя на този номер след два часа.

— Това не е достатъчно време.

— След два часа — повтори Кукин. — Тогава ще ти кажа точно как и кога ще се случи всичко. И силно те съветвам никой освен теб и „Джейни“ да не научава за този разговор. Обратното ще бъде безплодно, но за сметка на това ще осигури на твоята приятелка възможно най-болезнената смърт, на която съм способен. Ти видя онези хубави снимки в подземието на църквата. Значи знаеш какво мога.

— Слушай…

Но Кукин беше прекъснал връзката. Шоу се вторачи в телефона така, сякаш беше граната с издърпан предпазител, върху която трябваше да се хвърли с цялото си тяло, за да спаси всички останали. Но не беше граната, а телефон. И той очевидно не можеше никого да спаси. А Реджи? Не можеше да поиска това от нея. И нямаше да го направи.

Когато Кукин се обади отново, щеше да му каже, че е открил Реджи. Щяха да уговорят срещата. Той щеше да отиде сам, да измисли някакво извинение и да направи всичко по силите си, за да измъкне Кейти жива. Не можеше да измисли нищо по-добро.

Някой почука на вратата и той вдигна поглед.

— Да? — каза той, а гласът му потрепери дори при тази единствена дума.

— Реджи е. Може ли да поговорим?

По дяволите.

— Мислех да си лягам — отговори той.

— Моля те.

Шоу се поколеба, но най-сетне отвори вратата и направи знак на Реджи да влезе. Тя любопитно го погледна.

— Добре ли си? Изглеждаш така, все едно всеки момент ще повърнеш.

— Нищо ми няма.

Тя седна на един стол, а той на канапето.

— Какво става?

Реджи започна да говори нещо, но той не я слушаше. Знаеше, че Кукин е твърде умен, за да успее срещу него с толкова прост план. Той щеше да поиска доказателство, че и Реджи идва. Щеше да настоява да говори с нея. Шоу никога нямаше да получи възможност да спаси Кейти, освен ако…

— Шоу? Шоу?

Той вдигна поглед и видя, че Реджи е застанала до него и го побутва по рамото.

— Да? — попита объркано той.

— Не чу нито една проклета дума от това, което ти казах, нали?

— Съжалявам. Виж, просто моментът не е подходящ.

Реджи забеляза телефона, който Шоу продължаваше да стиска в ръката си, и го погледна подозрително.

— Какво става? — попита настоятелно тя.

— Нищо не става.

Тя приклекна пред него и отпусна ръце на коленете му.

— Не, става нещо и ти ще ми кажеш какво.

Шоу почти не можеше да говори. В съзнанието му горяха образите на Кейти и Кукин.

— Няма нищо. Аз ще се оправя.

— С какво ще се оправиш? — подскочи тя.

— Ще ме оставиш ли на мира, моля те?

— Той е, нали?

— Кой?

Тя сграбчи масивните му рамене и ги разтърси.

— Господи! Кажи ми.

Шоу рязко се изправи, при което тя падна назад, и се отдалечи.

— Казах ти, че аз ще се оправя.

Тя се изправи и го последва.

— Как?

— Ще измисля нещо.

— Той е хванал някого, нали? Някой, на когото държиш?

Шоу бързо се завъртя към нея, а в съзнанието му се вихреха ужасни подозрения, нито едно от които нямаше смисъл.

— Откъде… — започна той.

— Предположих — прекъсна го Реджи. — Не мисля, че си способен да се страхуваш за себе си. Значи трябва да е някой друг. Как е успял?

Шоу се отпусна на ръба на леглото.

— Не знам.

— Кой е?

— Казва се Кейти Джеймс.

— Чувала съм за нея.

— Тя е журналистка.

— Да, точно така. Значи той я държи в плен? Сигурен ли си?

— И още как.

— И какво иска?

— Мен — отговори той, поколеба се и облиза устни. — И теб.

— В комплект?

— Казах му, че не знам къде си.

— Но той не ти повярва, нали?

— А ти как мислиш?

— Добре, къде и кога?

— Реджи, дори не говори за това.

— Аз вече говоря за това, Шоу.

— Няма да ти позволя да го направиш.

— Шегуваш ли се? Това беше най-доброто, което можеше да стане!

— Какво? — попита шокирано той.

— Нямам предвид за твоята приятелка, съжалявам за нея — каза бързо тя. — Но иначе никога нямаше да открием Кукин. А сега той сам ни кани да отидем при него. Това е нашата възможност да го заловим. Най-добрият ни шанс.

— Това не беше покана, Реджи. Той ще ни убие.

— Не, той ще се опита да ни убие — поправи го тя. — А ние ще направим същото с него.

— Е, като се имат предвид обстоятелствата, според мен той има по-добри шансове.

— Ние няма да имаме друг шанс.

— Осъзнаваш ли, че ако дойдеш с мен, най-вероятно ще бъдеш убита по някакъв особено садистичен и болезнен начин? Чуваш ли какво ти говоря? — Той посочи към вратата. — Просто излез и не се връщай.

Вместо това Реджи седна до него.

— Сигурно мога да кажа нещо забавно, за да ти покажа, че не ме е страх, въпреки че не е така, но вместо това ще ти кажа истината.

Това привлече вниманието на Шоу. Той се обърна към нея.

— Една част от мен иска никога повече да не види Кукин, Шоу. Никога повече. През цялото време го виждам в съзнанието си. Когато се събудя, той е там. Когато погледна през рамо, той ме следва. Онази нощ бях на един миг от смъртта. Видях очите му. В тях нямаше нищо. Все едно бях някакво насекомо. Той изобщо не ме забелязваше. Нито един нормален човек не може да се мери с него.

— И въпреки това искаш да дойдеш?

— Не мога да продължавам да живея, докато той диша. Това е. През целия си живот никога не съм искала нещо по-силно. Готова съм да го убия с голи ръце. Ще трябва той да ме убие, защото нищо друго няма да ме спре.

— Той е чудовище.

— Той е поредното чудовище. Не е първият и няма да бъде последният. И някой трябва да се справи с него.

— Защо го правиш, по дяволите?

Тя се изправи.

— Само ми кажи кога тръгваме. Ще бъда готова.

Минаха два часа и телефонът звънна точно на секундата. Шоу беше прав в предположенията си. Кукин поиска да говори с Реджи.

— Здравей, малка Джейни — каза той. — Последната ни среща беше прекъсната. Нямам търпение отново да те видя.

Реджи не каза нищо, а просто подаде телефона обратно на Шоу.

Двамата направиха уговорката. Трябваше да тръгнат на следващия ден. И да не казват нищо на никого.

— Ако не се подчинявате, тя ще умре много преди да стигнеш до нея — предупреди Кукин.

— А откъде да знам, че не възнамеряваш да я убиеш междувременно? — възрази Шоу.

— Давам ти думата си, че ако изпълняваш всичките ми инструкции, ще освободя жената невредима.

— Даваш ми думата си? — повтори невярващо Шоу.

— Думата си на бивш офицер от КГБ.

— Честно казано, това не означава нищо за мен.

— Добре, тогава се кълна в гроба на майка си. Нямам проблем с твоята приятелка. Проблемът ми е с теб и жената.

— Къде и кога?

— Зависи къде сте в момента.

— У вас. В Монреал.

Шоу сякаш чу хлъцване от другата страна на линията и се зарадва, че е успял да го стресне.

— Това опростява нещата — каза след миг Кукин и се зае да му обясни подробностите.

Когато свърши, Шоу прекъсна връзката и се обърна към Реджи.

— Все още ли държиш да участваш?

— Повече от всякога. Неговата арогантност ме вбесява. Той предварително е приел, че сме просто овце, които послушно отиват на заколение.

А не сме ли, помисли си Шоу.