Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (28)

28

Уолър взе душ и използва бръснач, за да отстрани няколко непокорни косъма от главата си. Не беше плешив, но когато тръгна да бяга от Украйна, беше започнал да бръсне главата си като един вид маскировка. Знаеше, че почти нищо не променя външния вид на човека в по-голяма степен от играта с дължината на косата.

След като си инжектира още една доза от своя специален еликсир, той прекоси мезонета си, стигна до края на един коридор и спря пред вградения в стената шкаф. Завъртя дръжката на дясната врата обратно на часовниковата стрелка и една дървена плоскост се плъзна встрани, като разкри клавиатурата под нея. Той набра четирицифрен код. Чу се щракване и предната част на шкафа се отвори от безшумната хидравлична система. Уолър мина през нея и вратата, която беше снабдена със сензор за движение, автоматично се затвори след него. Беше чудесно конструирано устройство.

Мезонетът на Уолър заемаше около хиляда квадратни метра, без да се смята „скривалището“ в центъра на дома му, в което се намираше в момента. Именно това скривалище беше основната причина да не допуска никой друг в апартамента си. Не можеше да си позволи риска някой да го открие. Стаята беше със стени от гол бетон, част от оригиналната носеща конструкция на сградата. Човекът, конструирал скривалището, беше от украински произход, доверен на Уолър, който вече не беше между живите. Смъртта му беше настъпила по естествен път. Уолър почти никога не убиваше истинските си приятели.

Той лично беше обзавел това скривалище. Със секретен куриер бяха доставени контейнери от неръждаема стомана и електронни ключалки, които Уолър сам беше разопаковал. Той застана пред един стар метален шкаф. На вратата му имаше табелка, на която беше гравирано името „Фьодор Кукин“. Той извади парадната си офицерска униформа. Смяташе, че все още му стои доста добре, макар че тук-там му беше малко тясна. Той стегна колана с кобура си, в който беше сложил оригинален руски пистолет „Макаров ПМ-53“. Този модел беше на въоръжение в цялата армия на Съветския съюз в продължение на четирийсет години — чак до 1991-ва, когато съветската империя се разпадна окончателно. Той си сложи яркосинята фуражка със златни ширити и червена петолъчка, обърна се и се погледна в огледалото на отсрещната стена. Платът беше груб и не пропускаше въздух, но за него униформата сякаш беше ушита от най-фина коприна.

Облечен като офицер от КГБ, той се върна в спомените си до онзи момент, за който дори тогава осъзнаваше, че ще бъде връхната точка на живота му. Пръстите му докоснаха медалите, лентичките и значките от лявата страна на куртката. Три медала от КГБ за безупречна служба, отличие за заслуги към разузнаването, златна значка при дипломирането от Ленинградския университет и още една значка, която показваше, че е завършил и КАИ — престижния институт на Андропов „Червено знаме“. Освен това имаше и ордени за участие във военни операции, които беше заслужил с кръвта си — включително и в Афганистан. Враговете му нямаше да излъжат, ако го наречаха с най-ужасни имена, но страхливец не беше.

Макар че беше реден в малко рибарско селце, което се намираше само на шестототин километра от Киев, Уолър винаги се беше смятал за гражданин на Съветския съюз, а не за украинец. Наставникът му в КГБ беше бригаден генерал, когото наричаха „Киевския касапин“. Той също беше роден в Украйна, но беше положил клетва за вярност към Москва. Всичко, което Уолър знаеше за контраразузнаването, потушаването на бунтове и осигуряването на безопасността на съветския начин на живот, беше научил от този човек. Пазеше и негова снимка на стената, точно до червеното съветско знаме със златния сърп и чук и петолъчката.

Той отиде до центъра на помещението с маршова стъпка, замръзна мирно и отдаде чест на този велик съветски гражданин, който вече не беше сред живите, защото беше безцеремонно застрелян като отплата за славната си служба. После се почувства малко глупаво от това, че е отдал чест на един мъртвец, и се настани зад металното си бюро от 50-те години на миналия век, което беше използвал като офицер от КГБ в родната си страна. На бюрото старателно бяха подредени стари документи и формуляри в три екземпляра на допотопни листове хартия. До едната стена имаше редица издраскани метални кантонерки. В тях пазеше всички доклади за службата си към Съветския съюз в продължение на десетилетия, които беше успял да изнесе контрабандно от страната. Понякога идваше тук, за да се къпе в славата на миналите си подвизи.

В действителност той не ценеше особено настоящия си живот. Контрабандата на млади момичета за проституция го отегчаваше. Беше започнал преговори с мюсюлманите да им продава ядрени оръжия най-вече за да се докосне отново до собственото си минало, когато действията и заповедите му променяха съдбите на хиляди хора. Сега беше просто бизнесмен, като толкова много други. Печелеше луди пари и живееше в голям лукс, но ако утре си отидеше от този свят, кой щеше да забележи това? Името му нямаше да остане в учебниците по история. Началниците му от КГБ си бяха приписали повечето му заслуги. Те щяха да останат безсмъртни. В сравнение с тях той беше съвсем обикновен човек. Но имаше и такива, които знаеха какво е направил. И точно те бяха причината да бяга и да се крие като мишка в дупката си. Нямаше друг избор, ако искаше да живее. Беше видял какво се случва с другарите му, които не бяха толкова пъргави. Някои бяха буквално разкъсани от яростни тълпи, прекарали целия си живот в затвора на собствената си държава. Той напълно разбираше чувствата им; просто не искаше да понесе последиците от тях.

Уолър отвори друго чекмедже, извади един стар албум и започна да разлиства скиците, които сам бе направил. Винаги беше рисувал добре — беше се научил от майка си, която се беше прехранвала като художничка по улиците на Франция, а после и на Киев, преди да свърши в едно рибарско село, сковано от ледове пет месеца в годината, сключила брак с мъж, който не я обичаше. Дори сега Уолър не знаеше цялата история за родителите си, нито събитията, които ги бяха събрали. В този албум бяха нарисувани много от хората, които беше убил — мъртвешките им лица бяха екипирани с въглен, мастило или молив, изцяло в черно. В албума на мъртвите нямаше нужда от цветове.

Следващата книга, която извади от бюрото си, може би щеше да изненада някои от хората, които познаваха Фьодор Кукин от предишния му живот. Той претегли Библията в ръката си. Разбира се, Съветският съюз яростно се беше противопоставял срещу всякакви форми на организирана религия. Религията беше „опиум за народа“, както беше изтъкнал Маркс. Но майката на Уолър беше французойка и ревностна католичка. И беше дала религиозно възпитание на сина си, въпреки че това беше много опасно. Всяка вечер му четеше от Библията, докато баща му спеше, обикновено пиян.

Първото, което беше направило впечатление на Уолър при тези четения, беше колко много насилие се съдържа в книгата, която уж проповядваше мир и любов. Толкова хора бяха убивани по начини, които дори порасналият Фьодор Кукин не би използвал. А когато всяка вечер майка му казваше заедно с него молитвата „Отче наш“, тя винаги наблягаше на една фраза и я произнасяше по-бавно от останалите, сякаш за да и отдаде дължимото:

„И не въведи нас в изкушение, но избави ни от злото.“ На украински в молитвата се казваше „избави ни от лукавия“, но френската молитва звучеше малко по-различно.

Уолър много добре знаеше за кое зло говори майка му: за мъжа си.

Горката му майка, беше толкова добра до последния си дъх. Но синът й ясно беше разбрал всичко, което тя не знаеше за злото. При подходяща мотивация всеки беше способен на безкрайна жестокост, сурови настъпления и ужасяващо насилие. Една майка беше способна на убийство, за да защити детето си, както и детето не би се поколебало да направи същото заради нея. Войниците убиваха, за да защитят страната си. Уолър беше убивал, за да защити както майка си, така и страната си. Умееше да върши това и не можеше да отрече, че насилието му доставяше удоволствие. Дали това го правеше зъл? Може би. Дали майка му би го оприличила на злото? Очевидно не. Той беше убивал заради страната си, заради майка си и за собственото си оцеляване. Когато някой му нанесеше удар, той отвръщаше на удара. Беше невъзможно да се измисли по-честно правило от това. Той беше това, което беше. И беше верен на себе си — за разлика от повечето хора, които живееха скрити зад фасадата на собствените си лъжи. Такива хора се усмихваха на приятелите си, преди да им забият нож в гърба. При това положение кой всъщност беше злият?

Лъвът надаваше предупредителен рев, преди да нападне, докато змията се извиваше в мълчание, преди да забие отровните си зъби в нищо неподозиращата плът.

Аз съм лъв, а не змия. Или поне бях такъв.

Той извади стар прожекционен апарат от един шкаф, сложи го на бюрото и включи щепсела в контакта. После издърпа чекмеджето на бюрото си и извади ролка с филмова лента. Щракна я на мястото й и насочи обектива към една празна бетонна стена, изключи светлините и пусна апарата. На стената се появиха черно-бели образи отпреди повече от трийсет години. Кукин от настоящето гордо се усмихна при вида на някогашното си „аз“.

На стената младият Фьодор се приближи с маршова стъпка до центъра на един площад, опасан с високи огради от бодлива тел и вишки за пазачите. Той заповяда нещо, няколко въоръжени мъже докараха десетина души и с удари на прикладите си ги принудиха да паднат на колене пред Кукин. Имаше четирима мъже и три жени, а останалите бяха деца. Кукин се приведе към всеки поотделно, за да му каже нещо. Седнал зад бюрото си, Уолър беззвучно произнесе същите думи. Това беше един от любимите му спомени. Черно-белият Кукин на стената отведе децата встрани, по-далеч от възрастните. След това извади бонбони от джоба си и ги подаде на изплашените дрипави малчугани, като дори погали едно момиченце по главата. Сегашният Уолър извади от джоба на униформата си изсъхнал шоколадов бонбон, останал точно от този случай преди няколко десетилетия.

Докато измършавелите деца поглъщаха лакомствата, Кукин се върна при възрастните, извади пистолета си и ги екзекутира един по един с изстрел в тила. Децата с писъци се втурнаха да прегърнат убитите си родители и Кукин застреля и тях — последният му куршум беше насочен в гръбнака на малко момиченце, което беше прегърнало главата на мъртвата си майка. На последния кадър се виждаше как Кукин измъква наполовина изяден бонбон от безжизнените пръсти на едно момче, проснато в калта, и го пъха в устата си.

Ролката свърши, стената отново стана бяла и Уолър се облегна назад с гордост и задоволство, които преди беше изпитвал всеки ден. Това му беше работата и той я вършеше отлично. Никой в Украйна не се беше справял по-добре от него.

Той свали униформата си и внимателно я окачи в шкафа, като изглади няколко гънки от плата. Преди да загаси лампите и да излезе, Уолър се обърна да погледне съветското знаме и снимката на своя ментор.

Просто искам да направя още нещо, достойно за мен. Нещо наистина важно.

Той загаси лампата, заключи вратата и се върна към единствения живот, който му беше останал. Скоро трябваше да замине за Франция. Може би там щеше да открие нещо, в което отново да вложи цялото си сърце.