Метаданни
Данни
- Серия
- Шоу и Кати Джеймс (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Deliver Us From Devil, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Богдан Русев, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 30 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Дейвид Балдачи. Избави ни от злото
Превод: Богдан Русев
Редактор: Здравка Славянова
Худ. оформление: Николай Пекарев
Техн. редактор: Людмил Томов
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-255-8
Издателство: Обсидиан
Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново
История
- — Добавяне
40
Пътуването на Реджи и Шоу към изложбата на Гоя се състоеше от поредица остри планински завои, от които стомахът се преобръщаше. Докато се придвижваха на югозапад, пейзажът се промени напълно. В този регион най-характерната форма на релефа бяха кариерите за калций и варовик. Картината напомняше на Шоу за белите скали на Дувър в Англия.
— Това наистина е невероятно — отбеляза Реджи, след като пристигнаха и тя огледа скалните стени.
Бяха в покрайнините на Ле Бо дьо Прованс, на върха на планинската верига Алпил, в една стара каменна кариера с изглед към Вал д’Анфер, или Долината на ада. Беше необичайно място за досег с изкуството.
Всички стени бяха осветени, а от тях ги гледаха гигантски репродукции на шедьоврите на Гоя. Тук бяха типичните портрети на членовете на испанската кралска фамилия, но и „Голата маха“ и „Облечената маха“, които бяха предизвикали обществен скандал при появата си и съответно бяха конфискувани от Испанската инквизиция.
Творбите на великия испанец бяха изложени и на пода. Отначало им беше малко притеснително да се разхождат върху шедьоври, но след няколко минути се предадоха на магията на изкуството. В затъмненото пространство се носеше тематична музика, но нямаше аудио коментар. Вместо това сведенията за кариерата на Гоя можеха да се прочетат по стените. Докато Шоу и Реджи се разхождаха, образите постоянно се сменяха. В един момент бяха облени от ярки цветове, а в следващия нюансите ставаха по-тъмни, а атмосферата — по-строга. Виждаха се няколко служители в униформи, но не за да насочват посетителите на изложбата, а за да ги смъмрят, ако се опитат да пипнат стените.
Когато Реджи и Шоу достигнаха онази част от пещерите, която беше посветена на по-късните, далеч по-мрачни творби на Гоя, тя притихна. Шоу прегледа брошурата, която им бяха дали на входа. Информацията в нея беше оскъдна, така че не се разбираше кои са картините в тази зала.
— Доста са мрачни — отбеляза той, докато във въздуха се носеше печална мелодия.
— Това е „Трети май хиляда осемстотин и осма година“ — каза тя и посочи една картина, на която се виждаше как френски войници разстрелват беззащитни испанци.
— Нарисувана е в памет на испанската съпротива срещу нашествието на Наполеон.
— История на изкуството ли си завършила?
Тя поклати глава.
— Не, просто се интересувам от това.
Реджи се вторачи в мъжа с бялата риза от картината, вдигнал ръце в жест на отчаяние — или по-скоро на предизвикателство. В очите му се отразяваше целият ужас на ситуацията. И той, и всички около него всеки миг щяха да загинат.
— Когато казах на Уолър, че Гоя не е много вдъхновяващ художник, той отговори нещо странно — подхвърли тя.
— Какво каза?
— Съгласи се, че картините му са мрачни, но според него те притежавали голяма сила и дълбоки прозрения за човешката душа. А после добави нещо, от което направо ме побиха тръпки.
Тя се поколеба, все едно искаше да сменят темата.
— Какво каза, Джейни? — попита Шоу.
— Че злото дебне във всеки от нас — каза тя и се обърна към него. — Аз му отговорих, че не вярвам в това. А ти?
Шоу мълчеше и тя продължи:
— Не ми отговаряй. Няма значение.
Реджи отново се обърна към репродукцията.
— Тази картина е вдъхновила по-късни творби на Мане и Пикасо. Хора, които убиват други хора. Какво вдъхновение, а?
Тя скръсти ръце и потрепери. Температурата беше паднала осезаемо, след като преминаха през входа на кариерата и пристъпиха в „Катедралата на образите“, както наричаха изложбената зала.
Следващата част от изложбата беше от периода, в който възрастният Гоя беше загубил слуха си и беше страдал от някаква болест, увредила разума му. Така наречените „Черни картини“ бяха кошмарни с мащабите си. Също толкова ужасяваща беше серията литографии, наречена „Бедствията на войната“. Следващо картината „Сатурн изяжда един от синовете си“. На нея се виждаше чудовищно, уродливо същество, което поглъщаше окървавен труп без глава.
— Чудя се дали на изхода раздават безплатен валиум — отбеляза Шоу, не съвсем на шега.
— Важно е да се види това, Бил — отговори Реджи.
— Защо?
— Иначе ще продължим да повтаряме същите грешки отново и отново. Война, насилие, мизерия — всичко това се предизвиква от хората, така че може да се предотврати.
— Е, ние, така или иначе, повтаряме едни и същи грешки.
— Служил ли си в армията? — попита го изведнъж тя.
— Не — отговори той с напълно сериозно изражение и продължи: — Най-голямата битка, в която съм участвал, беше състезание по пейнтбол в колежа.
— Имаш късмет.
— Да, имам късмет.
Последната картина беше „Дворът на лунатиците“. Реджи обясни, че картината изобразява нещастните обитатели на един приют за душевноболни от шестнайсети век. Тя застина пред образите. Когато Шоу я погледна, по бузата й се стичаше сълза.
— Хей, Джейни — каза той. — Може би трябва да се върнем на слънце и да отидем да обядваме в Сен Реми.
Тя сякаш не го чу. Но когато Шоу протегна ръка, за да я докосне по рамото, тя подскочи и се обърна към него. Очите й бяха зачервени и влажни.
Той внимателно подбра следващите си думи.
— Познаваш ли някого, не на такова място, разбира се… но някой човек, който има психически… проблеми?
Тя не му отговори, а се обърна и пое обратно през изложбеното пространство. След миг Шоу забърза след нея. Реджи спря пред първата изложена картина — „Голата маха“. Голата брюнетка се беше излегнала с ръце зад главата.
— Трябва да кажа, че на мен повече ми харесват такива картини — отбеляза Шоу. — Поне в сравнение с онова чудовище, което яде хора.
— Невероятно е, как успяват да проектират образите на стените — отговори Реджи.
Очите й вече бяха сухи, а гласът й — спокоен.
— О, сигурно са обикновени прожекционни апарати. Може би дори използват някоя програма като PowerPoint.
— Значи всъщност не е толкова трудно?
— Така предполагам, но все пак не съм специалист — каза той и се усмихна. — Защо? Мислиш да направиш собствена изложба?
— Човек никога не знае. — Тя го погледна лукаво и го хвана под ръка. — Е, ще обядваме ли?
На излизане минаха покрай една стара крепост, изсечена в скалите.
— Кралската крепост — посочи Реджи. — От естествена скала, с максимално добро разположение за стратегическа отбрана.
— А ти служила ли си в армията? — попита на свой ред Шоу.
— Просто обичам да чета. А и онзи интензивен курс по френски включваше исторически преглед на Прованс. Крепостта е гледала към Долината на краля. От тук владетелите на Прованс са надзиравали своите владения.
— Управляващите винаги са горе, а всички останали долу. Най-важното е разделението. Това е единственото, което предотвратява анархията… или демокрацията. Зависи дали говориш от гледната точка на управляващ или на управляван.
— Това всъщност беше доста философско изказване, Бил.
— Имам и такива моменти.
Двамата обядваха навън в едно бистро в Сен Реми. След това разгледаха Двореца на папите в Авиньон и докато се връщаха към колата, която бяха оставили в един съседен подземен гараж, се изля внезапен дъжд. Двамата се затичаха със смях по каменните плочи на двора пред гаража, мокри до кости, докато Шоу държеше якето си над главите им.
— Сигурно затова харесвам едри мъже — отбеляза Реджи, като погледна към голямото яке над главата си.
Когато се прибраха в Горд, косите и дрехите им бяха почти изсъхнали. Докато паркираха пред хотела на Шоу, мобилният телефон на Реджи избръмча за получено съобщение. Тя го извади от джоба си, погледна екрана и го прибра, без да каже нищо.
— Чакай да позная — каза Шоу. — Евън Уолър пита къде си била цял ден?
— Ревнуваш ли?
— Не, не съм ревнивец. Но не мога да кажа същото за него.
— Не ме карай да повтарям, че изобщо не го познаваш.
— Познавам много мъже като него. Вече не водихме ли този разговор?
— Да. Но ми е приятно да чувам, че се тревожиш за мен.
Шоу сложи ръка върху нейната.
— Говоря сериозно, Джейни. Внимавай с този човек. Просто имам някакво странно предчувствие за него.
— Ще внимавам. Искаш ли да вечеряме заедно по-късно?
— О, значи все още не съм ти омръзнал? — ухили се той.
— Все още не — отговори игриво тя.
— Добре. В града или някъде другаде?
— Не искаш ли аз да ти сготвя?
Шоу изглеждаше леко изненадан.
— Значи у вас? Естествено. Но само ако аз донеса виното.
— Дадено. Да кажем, към осем?
Двамата се разделиха, Шоу се качи в стаята си, отключи вратата и замръзна.
Мъжът, седнал зад бюрото, отвърна на погледа му.