Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (9)

9

Доминик остави халбата си и потупа Реджи по ръката.

— Извинявай, Дом — рече засрамено тя. — Какво каза?

Двамата бяха в един ресторант на няколко пресечки от нейния апартамент в Лондон, но умът й се беше отнесъл нанякъде.

— Уит е говорил с теб за задачата.

— Чакаше ме пред стрелбището. Той ли ти каза?

— Всъщност аз му дадох идеята да говори с теб.

— Защо с мен? Можеше да отиде направо при професора.

— Професорът и Уит невинаги се разбират.

Реджи се намръщи.

— Всеки има такива моменти.

Тя отпи от своя чай и си поигра с една бисквита в чинията си. Навън беше притъмняло и ръмеше, а острият вятър се блъскаше в прозореца. В дъното на ресторанта имаше камина, задръстена със сажди, в която немощно припукваше огън. Реджи знаеше, че ако това време се задържи през цялото лято, половината хора в Лондон ще започнат да планират самоубийството си, а другата половина — поне да се замислят по въпроса. При обичайни обстоятелства една екскурзия до слънчевия Прованс щеше да бъде истинска благодат. При обичайни обстоятелства.

— Знаеш ли, че той искаше да участва и в операцията срещу Хубер, но професорът се възпротиви?

Тя се наведе напред и сниши глас:

— При Хубер беше различно. Там нямаше смисъл да се влиза със стрелба. Старият нацист искаше цици и дупе, а не избухлив ирландец с татуировки и деветмилиметров глок.

Доминик повдигна едната си вежда.

— Откъде знаеш, че Уит има татуировки?

Реджи въздъхва уморено.

— Престани, Дом. Капнала съм.

— Все пак Уит може да участва в операцията срещу Кукин.

— Обещах му, че ще говоря с Малъри, и наистина ще го направя. — Реджи го изгледа над чаената си чаша. — Ами ти? Каква роля искаш?

Доминик сви рамене.

— Чета за Голодомора още от първата среща. Искам да накажем този кучи син.

— Не се оставяй емоциите да те управляват. Така не можеш да се съсредоточиш, а точно в такива случаи стават грешките.

— А ти как изключваш? Как успяваш да не изпитваш нищо?

Тя се приведе още по-близо към него, красивите й очи се разшириха, а усмивката й стана съблазнителна.

— Всеки път когато Хубер ме опипваше, аз си представях, че си ти, Дом — каза Реджи и пъхна парче бисквита в устата си с върха на езика. — И така издържах.

Доминик примигна объркано, а бузите му почервеняха.

Реджи се засмя.

— Шегувам се. Уит ме посъветва да се отпусна. Но ако говорим сериозно, когато ме пипаше, той не опипваше мен, а Барбара — германската кукла. Трябваше да изиграя тази роля, за да се добера до него. Постепенно, без да бързам. Но това беше само роля. Ето така издържах. Ако се оставех на емоциите, щях да избухна и той нямаше да бъде наказан. Това е най-добрата мотивация. Ако се оставиш на емоциите, лошите ще спечелят.

Доминик довърши бирата си.

— И как беше?

Тя го изгледа неразбиращо.

— Кога? Когато проклетата му ръка беше пъхната под полата ми?

— Не, имах предвид онзи момент, нали разбираш?

— Честно да ти кажа, изобщо не се замислих. Просто го направих.

— На мен все още не ми се е налагало. Затова се чудех.

— Когато дойде моментът, ще се справиш, Дом. Всички се справят по различен начин, но ти ще свършиш каквото трябва. Не се съмнявам в теб.

Той помълча малко, после тихо каза:

— Другите ловци на нацисти са ги предавали на полицията, за да бъдат съдени. Защо ние не го правим по този начин?

Реджи пак се приведе напред и почти прошепна:

— Това са само онези случаи, за които пише във вестниците. Наистина ли мислиш, че не е имало групи, които са предавали германците направо на израелците? Смяташ ли, че израелците са се занимавали да ги съдят? Освен това хората вече губят интерес. В американското Министерство на правосъдието има специален отдел, който се занимава с нацистите. Финансирането и персоналът му са орязани, защото всички смятат, че старите дружки на Хитлер вече не са между живите. Все едно проклетият Трети райх е държал някакъв монопол върху злото. Виждала съм такъв геноцид в Африка, Азия и Източна Европа, какъвто те дори не могат да си представят. Злото няма географски ограничения. Всеки, който мисли по различен начин, се заблуждава.

Настъпи кратко мълчание. После Доминик смени темата.

— Как си представяш плана?

Тя го изгледа строго.

— По такъв начин, че не можем да го обсъждаме на обществено място.

— Извинявай. Но тази вечер заминавам за Хароусфийлд.

Реджи се отпусна.

— И аз. Професорът иска да започнем по-рано. Освен това над мен живее една двойка, които се чукат като зайци на всеки кръгъл час. По цял ден слушам само: „Господи, господи, да, още, още!“ Усилвам уредбата до дупка, но пак ме побъркват. Искаш ли да отидем заедно с колата?

— Не, аз ще съм с мотора.

— С ездитната ракета? — попита с равен глас тя.

— Какво? А, значи с Уит не сте говорили само за мисията.

— Не е ли твърде мокро, за да караш на две колела?

— Имам екипировка за дъжд — каза Доминик и добави възторжено: — В Хароусфийлд ми харесва повече, отколкото в Ричмънд.

— Аз пък се радвам, че ще мога да се наспя.

— Значи ще се видим там. Първо трябва да спра някъде, за да заредя.

Когато се изправиха, Реджи сложи ръка на рамото му.

— Дом? Когато дойде моментът, трябва просто да се съсредоточиш върху мисълта, че справедливостта най-сетне ще възтържествува. Това е. Ще се справиш, вярвай ми.