Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (38)

38

Въздухът беше хладен, но необичайно тежък. В непрогледния мрак Реджи светваше с фенерчето си на всеки няколко секунди, за да види накъде върви. На два пъти се блъсна в нещо твърдо, обели си ръката, натърти палеца на крака си. Спускаше се само надолу, като често спираше, за да се ослуша. Мина през една врата и ето че някой я сграбчи.

— Господи боже!

— Шшшт. Ще събудиш и мъртвите, по дяволите.

Лицето на човека се освети от лъча на фенерче. Беше Уит, ухилен до уши.

— Защо се промъкваш така, дявол да те вземе? Ако имах пистолет, щях да те застрелям на място!

Уит отмести лъча на фенерчето от лицето си.

— Извинявай, Редж. Сигурно нещо ми е станало от това място. Беше глупаво от моя страна.

— Чисто ли е поне? — попита троснато тя, като успокояваше дишането си.

— Няма жива душа. Виж сама.

Той завъртя фенерчето и Реджи се огледа.

Саркофази.

Намираха се в катакомбите на католическата църква в Горд. Още откакто Реджи изложи идеята си пред професор Малъри в имението Хароусфийлд, църквата се превърна във фокус на техния план. Уит и Доминик бяха проучили вътрешността на църквата и за щастие се натъкнаха на всичко необходимо, за да уловят в капан своята жертва.

— Колко са според теб? — попита тя.

— Не знам. Не си направих труда да ги преброя. Но са много.

— Покажи ми прохода, който сте намерили. Това е най-важната част от плана.

Той я поведе обратно по пътя, по който беше дошла, докато стигнаха до пресечната точка на два тунела: единият водеше към катакомбите, а другият се отклоняваше наляво. Беше дълъг тунел и те се спуснаха по него в светлината на няколко примигващи електрически крушки, после Уит зави наляво, спусна се по дълго стълбище от изтъркани каменни стъпала, мина през още една врата и най-сетне двамата излязоха в подножието на скалите от другата страна на Горд, близо до вилите.

— Беше блестящ ход от твоя страна да заговориш за религия — отбеляза той.

— Ще бъде блестящ ход, ако се получи наистина. Къде е Дом?

— Върна се в нашата квартира. Ръцете го сърбят да очисти този тип.

— Значи трябва да го успокоиш. Вече го предупредих, че точно така стават грешки. А с човек като Кукин не можем да си позволим никакви грешки.

Двамата тръгнаха обратно към катакомбите.

— Е, къде е Бил? — попита Уит.

— Защо?

— Видях ви да си говорите по-рано вечерта. Просто се чудех къде е.

— Шпионирал ли си ме? — попита Реджи.

— Не, пазех ти гърба. Така правят партньорите.

— Добре, партньора. С Бил утре ще ходим да разгледаме изложбата на Гоя в Ле Бо.

— Смяташ ли, че постъпваш умно?

— Защо не?

— Защото можеше да посветиш същото време да влезеш още по-дълбоко под кожата на Кукин.

Така е, помисли си Реджи. Но въпреки това й се ходеше в Ле Бо. Или може би просто й се ходеше някъде с Бил.

Уит сякаш прочете мислите й.

— Нали ти все повтаряш, че трябва да се съсредоточим, Редж? — каза разгорещено той. — Тогава защо не се фокусираш самата ти, по дяволите?

Тя го изгледа ядосано.

— По-добре гледай себе си и Дом. Все пак ти си човекът, който не е изпълнил нарежданията при последната мисия, която си ръководил.

— Как? Като застрелях един нацист в топките и нарисувах хитлеристки кръст на челото му? Вече ти обясних, че съм творец.

— Не, просто направи работата ни още по-трудна.

— О, вече приемаш теорията на професора, че трябва да работим тайно, така че копелетата да не се окопаят още по-дълбоко?

— Не смятам, че е просто теория.

— Така ли, скъпа? А не смяташ ли, че негодниците, които преследваме, вече са се погрижили никога да не ги открием? Не мислиш ли, че са наясно, че рано или късно някой ще се наеме да ги издири? Значи професорът иска да не оставяме следи? Аз пък казвам, че трябва да вдигаме шум до небето. Искам тези копелета да знаят, че идваме. Искам да лежат будни по цяла нощ и да си представят каква ужасна смърт ги очаква. Искам да се напикават от страх, точно както са го правили жертвите им, които са убили като животни. За мен това е част от удоволствието, разбираш ли?

— Не го правим за удоволствие, Уит — възрази тя.

Изражението й говореше друго: от неговите думи я беше заболяло, защото бяха достигнали до някаква част от съзнанието й, до която не си беше позволявала да се докосва.

— Е, значи може би това е основната разлика между нас.

Двамата се вторачиха един в друг в полумрака, докато Реджи не наруши мълчанието.

— Разполагаме ли вече с отровата? — попита тя.

— Достатъчно за десет като Фьодор Кукин. — Той се огледа. — Според мен тук трябва да стане. Връзваш го за онази плоча. Прочиташ му биографията и после го инжектираш. Измисли ли вече как искаш да му припомниш ужасните му дела? Това според мен е последният въпрос, който трябва да се реши.

— Ще стигна и дотам. А след това?

— Да, нали не трябва да оставяме следи — въздъхна Уит и светна с фенерчето си към един саркофаг до стената. — Капакът на този е съвсем хлабав. Двамата с Дом трябваше здраво да поработим, но се справихме. На дъното няма нищо друго освен кокали, така че има много свободно място. Проверих в градчето — вече не използват катакомбите. Съмнявам се да го намерят, преди и от него да са останали само кокали. Това ще ти свърши ли работа?

— Да. Сигурна съм, че и на професора ще му хареса.

— Не ме интересува.

Тя го сграбчи за ръката.

— Виж, трябва да сме от един отбор. Залогът е твърде висок.

Той я хвана здраво за пръстите, за да се освободи.

— Може да споря с хората за разни неща, но когато стане време да се свърши работата, ще свърша проклетата работа. Това стига ли ти?

— Да.

— Междувременно ти пожелавам приятно прекарване в Ле Бо с гаджето ти.

Няколко секунди по-късно Реджи остана сама.

Тя изчака пет-шест минути, преди да тръгне обратно по тъмните улици. Дори след полунощ Горд изглеждаше красиво и безопасно място. Не видя никого, докато тихо крачеше към вилата си, но не се съмняваше, че я наблюдават. Все пак охраната на Кукин работеше денонощно.

Изобщо не й беше хрумвало, че някой ще я следи още от момента, в който излезе от църквата.

Този път това не беше Шоу.