Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (102)

102

Франк се качи на мястото до шофьора в колата, която бяха взели под наем.

— Сигурен ли си, че не предпочиташ аз да карам?

— Да, сигурен съм — отговори Шоу и подкара към летището с бясна скорост.

Франк притеснено го поглеждаше от време на време, но сякаш не искаше да нарушава мълчанието. Най-сетне обаче каза:

— Открихме останалите хора на Кукин — всички бяха мъртви, с изключение на онзи Паскал. От него нямаше и следа.

— Браво на Паскал — каза Шоу, без да откъсва поглед от пътя пред себе си.

— Сигурен ли си, че не искаш да останеш тук? Мога да ти уредя отпуск. Така ще бъдеш до Кейти, когато я изпишат от болницата.

— Единственото, което смятам да направя, е да се отдалеча максимално от нея.

— Но, Шоу…

Шоу рязко настъпи спирачката и колата спря със свирене на гуми — отекнаха клаксони, а от двете им страни профучаха други коли.

— Какво правиш, по дяволите? — възкликна зашеметеният Франк.

Лицето на Шоу беше почервеняло, а едрото му тяло се разтърсваше от пристъпи на треперене, все едно страдаше от абстиненция.

— Тя едва не загина заради мен. При това не за пръв път. Така че ще се отдалеча от нея, за да не позволя това никога повече да се случи, Франк. Разбираш ли ме?

— Да, да, разбирам.

Франк беше виждал Шоу в почти всяка ситуация, която можеше да си представи, но никога не го беше виждал такъв.

По-късно същата вечер Шоу и Франк се качиха в Боинг 777 на британските авиолинии от летище „Логан“, в Бостън, с който щяха да кацнат в Лондон на следващата сутрин. По време на полета Франк изгледа един филм, изпи няколко питиета, вечеря, поработи малко и поспа.

Шоу прекара всичките шест часа и двайсет минути от полета взрян през прозореца. Когато кацнаха, двамата минаха през граничния контрол на летище „Хийтроу“ и поеха към изхода.

— Шоу, имам кола. Искаш ли да те закарам до града?

— Просто ми намери нова задача. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Шоу отмина с приведена глава, без да се обръща, като размахваше чантата до тялото си.

Франк го проследи с поглед, после намери колата си и шофьорът го откара.

 

 

Шоу пристигна в Лондон един час по-късно с автобус. Не отиде в хотел „Савой“. Не изпълняваше мисия, а не можеше да си позволи да отседне там на собствени разноски. Настани се в много по-скромна стая в много по-незабележима част на града. Току-що беше хвърлил чантата си на един стол, когато телефонът му звънна.

Шоу дори не си направи труда да погледне кой го търси. Точно в момента не му се говореше с никого. Той излезе, купи си няколко бири, върна се, отвори една, изпи я, отвори втора и я изпи, като смачкваше празните кутийки с една ръка и ги хвърляше в кошчето.

Телефонът отново звънна. Той изпи още една бира, отде до прозореца, погледна навън и видя множество хора, които минаваха по улицата, без да познават лично Кейти Джеймс и без дори да подозират колко близо до смъртта се беше озовала.

— Тя е страхотен човек — каза Шоу на прозореца. — Не я заслужавам. А и тя със сигурност не заслужава такъв като мен, по дяволите.

Той вдигна кутийката с бира и почука с нея по стъклото на прозореца, като си спомняше как беше стиснала ръката му. Чувството беше прекрасно, но той знаеше, че никога повече няма да го усети.

В полунощ телефонът му спря да звъни, докато довършваше последната бира, която вече се беше стоплила. Не можа да заспи и след малко стана, за да повърне в тоалетната всичко, което беше изпил. Взе душ, избръсна се, преоблече се с чисти дрехи и излезе да си потърси закуска в четири сутринта. Тъй като се намираше в Лондон, само след две пресечки намери това, което търсеше. Седна в дъното на полупразното кафене и си поръча най-голямата порция, която предлагаха. Когато му я донесоха, погледна храната, но не я докосна, а само изпи две чаши черно кафе, преди да остави няколко британски банкноти на карираната покривка и да излезе.

Тръгна покрай Темза и откри мястото, където бяха стояли двамата с Кейти, когато беше проехтял изстрел и един човек беше паднал мъртъв в реката. После продължи към друга улица, където Кейти щеше да бъде убита от един човек със спринцовка, ако Шоу беше закъснял и със секунда. Мина покрай ресторанта, където бяха вечеряли заедно. И най-сетне стигна до хотела, където той беше запратил количката със закуската й в стената, а в отговор тя спокойно му беше напълнила чаша кафе. При този спомен на устните му се появи усмивка, която бързо се превърна в стон. На същата среща тя му беше показала раната от куршума на ръката си. И му беше разказала за момчето от Афганистан, което според нея беше намерило смъртта си, защото Кейти твърде ревностно беше разследвала една история и беше стигнала твърде далеч.

Когато Шоу имаше нужда от нея, тя беше прелетяла Атлантическия океан, без да се бави. Винаги беше идвала, когато му трябваше. А сега лежеше в болницата с дупка в гърдите си заради него. Шоу със залитане се скри в една алея, подпря се на мръсната тухлена стена на една сграда и плака толкова силно, че стомахът му отново се разбунтува.

По-късно седна на Трафалгар Скуеър при гълъбите и със зачервени очи се взира в лорд Нелсън, докато вратът не го заболя, защото не знаеше накъде другаде да гледа. Лондон вече се пробуждаше и шумът от стъпки и превозни средства се усилваше. Слънцето изгря и въздухът се стопли. Беше му трудно да повярва, че все още е лято, след като се бяха случили толкова много неща. Горд във френския Прованс и дори Канада му се струваха преди цяла вечност.

Шоу се изправи и се огледа, за да реши какво да прави, после застина. Реджи стоеше от другата страна на площада и го гледаше. Той тръгна в обратната посока, но нещо го накара да промени решението си и той прекоси площада, за да отиде при нея.

— Как разбра, че съм тук?

— Познах — отговори тя. — И се обадих на Франк. Той ми каза, че си се върнал в Лондон.

— Как е Уит?

— Не може да си движи крака, но ще се оправи. Радвам се, че и Кейти ще се оправи.

Шоу разсеяно кимна.

Реджи беше с белите джинси, които беше носила в Горд, черни обувки без ток и синя памучна блуза. Косата й стигаше до раменете. Шоу си помисли, че изглежда по-възрастна. Всички изглеждаха по-възрастни, по дяволите. Самият той имаше чувството, че е поне на сто години.

— Опитах се да ти се обадя, но ти не вдигна.

— Мисля, че нямам роуминг — отвори той.

Шоу тръгна напред и Реджи го последва.

— Благодаря ти, че елиминира Кукин — каза той. — Беше страхотен изстрел.

— Трябваше да съм по-бърза. Ако бях стреляла по-рано, Кейти…

Той леко отстъпи встрани от нея.

— Недей, Реджи. Просто недей.

Тя замълча, докато двамата крачеха нататък по „Странд“.

— Откриха ли тялото на Доминик? — попита той.

— Не. Най-лошото е, че родителите му никога няма да разберат какво точно е станало с него.

— Съжалявам.

Тя сведе поглед, сякаш търсеше подходящите думи.

— Франк преговаря с нас да работим с вас.

Шоу спря и студено я изгледа.

— С нас?

— По-скоро с него — поправи се бързо тя. — С неговата организация.

Шоу отново тръгна напред.

— Не виждам как ще се случи това.

Реджи бързо заговори:

— Ще трябва да променим някои от техниките си. Все пак не можем да… финализираме мисиите си така, както го правехме досега. Но той каза, че информационната система и учените, с които разполагаме, могат да се окажат полезни, ако обединим…

Шоу вдигна ръка, за да я прекъсне.

— Това всъщност не ме интересува, нали разбираш?

Тя изглеждаше съкрушена от думите му, но отговори:

— Да. Добре. Разбирам.

Двамата стигнаха до някакъв парк и Шоу се отпусна на една пейка. Реджи се поколеба, сякаш не беше сигурна дали той иска да се присъедини към него. Най-сетне тя просто седна, но на достатъчно разстояние — трудна задача, защото Шоу беше толкова едър.

— Май така и не ти благодарих за това, че ми спаси живота — каза той.

— Шоу, няма нужда да ми благодариш. Ако не беше ти, и аз нямаше да съм тук.

— Трябваше да го кажа.

— Добре, каза го. Това е достатъчно.

Тя кръстоса крака, театрално си пое въздух и започна:

— Това не е моя работа, но…

— Тогава недей — прекъсна я той.

Настъпи мълчание.

— Не бяхме нищо повече от приятели — каза Шоу след малко. — Поне досега. Но наистина бяхме приятели. И тя означаваше… означаваше много за мен. Повече, отколкото си мислех.

— Добре — каза Реджи, а по бузата й потече една сълза.

— И това дали някога щяхме да станем нещо повече от приятели…

Той поклати глава, вторачи се в едно малко момче, което си играеше с майка си, и сведе поглед към тревата.

— Но тя ще се оправи, Шоу. Можеш да отидеш при нея и да…

— Няма да стане — отговори твърдо той.

Отново настъпи мълчание.

— Какво ще правиш сега? — попита го тя.

— Ще остана тук няколко дни, докато Франк ме върне на работа.

— Можеш да дойдеш в Хароусфийлд. Всъщност даже мисля, че Франк ще идва утре, за да провери някои неща. Можем да…

Тя млъкна, защото той рязко се изправи.

— Не, Реджи. Наистина не мисля, че можем.

Шоу се обърна, за да си тръгне.

— Моля те, Шоу.

Той я погледна през рамо.

— Съжалявам.

— Няма нужда да бързаме — каза тя.

Очите й започнаха да се пълнят със сълзи и това сякаш я разгневи. Тя бързо ги избърса.

Шоу се обърна към нея, когато Реджи се изправи, за да го погледне в очите.

— Вече погребах жената, която означаваше повече от всичко друго за мен. И едва не загубих друга жена, към Която изпитвах нещо силно. — Той спря, за да си поеме дъх. — Не мога да го направя за трети път. Пази се, Реджи.

Тя остана вторачена в него, докато неговият висок силует се изгуби в тълпите на пробудения Лондон.

Най-сетне Реджи пое в обратната посока. Нямаше сили да се обърне.

Но ако го беше направила, щеше да види как Шоу спря и продължително гледа след нея. После и той бавно се обърна и продължи по своя път.