Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (2)

2

Тя заключи вратата след себе си и влезе в спалнята му. Докато се приближаваше към леглото, той видя, че е облечена само с памучен халат, който едва покриваше бедрата й и беше широко отворен на гърдите. Загорялата й кожа надничаше от няколко различни места, но не и където се прихлупваше халатът. Кожата там беше бледа като на хълбоците й. Беше пуснала косата си, която меко обгръщаше раменете й. Освен това беше боса.

Тя се плъзна на леглото до него.

— Барбара? — каза той, а сърцето му заби учестено. — Какво правиш тук?

— Знам, че ме желаеш — отговори тя на немски. — Виждам го в очите ти.

Той простена, когато тя хвана ръката му и я мушна между двата ревера на халата си, близо до гърдите.

— Но аз съм стар човек, не мога… не мога да те задоволя.

— Аз ще ти помогна. Ще го направим бавно и хубаво.

— Ами пазачът? Той е пред вратата. Не искам да…

Тя нежно го погали по главата.

— Казах му, че имаш рожден ден и аз съм твоят подарък.

Барбара се усмихна и добави:

— Освен това му казах да ни остави поне два часа.

— Рожденият ми ден е чак след месец.

— Не ми се чакаше повече.

— Но аз… не мога. Наистина те желая, Барбара. Само че съм прекалено стар за това. Адски стар, по дяволите.

Тя се притисна към него и го докосна там, където никой не го беше докоснал от десетилетия. Той простена.

— Недей да ми причиняваш това. Казвам ти, че няма да стане.

— Ще бъда търпелива.

— Но защо ме искаш?

— Защото си много богат и важен мъж. А и виждам, че преди си бил много красив.

Той се хвана за последното като удавник за сламка.

— Наистина. Наистина бях красив. Имам снимка.

— Покажи ми — измърка тя в ухото му, като продължаваше да движи ръката си нагоре-надолу под халата му.

Той натисна капака в таблата на леглото, извади снимката и я подаде на Барбара. Очите й се спряха на него и на Адолф Хитлер, застанали един до друг.

— Приличаш на герой от войната. Герой ли беше?

— Вършех си работата — отговори той с чувство за дълг. — Изпълнявах заповеди.

— Сигурна съм, че си бил много добър.

— Никога не съм показвал тази снимка. На никого.

— Поласкана съм. А сега се отпусни.

Той се подчини и тя го възседна, като разтвори халата си, за да вижда тялото й. Освен това свали устройството за повикване от врата му.

Старецът се опита да протестира.

— Да не вземе някой неволно да натисне бутоните — обясни тя, като дръпна устройството по-далеч от ръцете му.

Тя се наведе, така че гърдите й се залюляха над лицето му.

— Не искаме никой да ни прекъсва.

— Да, права си. Не искаме да ни прекъсват.

Тя бръкна в джоба си и извади едно хапче.

— Ето какво ти донесох. Ще ти помогне.

Тя посочи към слабините му.

— Не знам дали мога. Нали пия други лекарства…

— Ще издържиш цели часове — прошепна тя. — Ще ме накараш да крещя.

— Господи, да можех…

— Само трябва да го глътнеш — каза тя и вдигна малкото хапче. — И после съм твоя.

— Ще подейства ли?

От възбуда по брадичката му се проточи слюнка.

— Досега винаги е действало. Хайде, глътни го.

Тя му подаде хапчето, наля чаша вода от гарафата на нощното шкафче и не откъсна очи от него, докато той жадно преглъщаше хапчето с водата.

— Става ли вече? — попита нетърпеливо той.

— Почакай малко. А през това време и аз ще ти покажа нещо.

Тя извади един миниатюрен фотоапарат от джоба на халата си. Беше същият, който й бяха подхвърлили през прозореца в момента, в който токът спря и охранителната система изключи.

— Барбара, лошо ми е.

— Не се притеснявай.

— Обади се на доктора. Натисни бутона. Хайде, направи го.

— Няма страшно. Просто хапчето започва да действа.

— Не си усещам тялото. А езикът ми…

— Стана по-голям? Господи. Явно хапчето действа на езика ти вместо на другото. Ще трябва да подам оплакване до производителя.

Старецът изгъргори. После се опита да посочи към устата си, но ръцете вече не му се подчиняваха.

— Натисни бут…

Тя отмести устройството за повикване още по-встрани и плътно се загърна в халата си, за да се прикрие. След това се настани до него.

— Нека да ти покажа няколко снимки.

Включи фотоапарата. На малкия дисплей се появи стара черно-бяла портрета снимка.

— Това момче се е казвало Дейвид Резенберг — обясни тя.

Момчешкото лице на дисплея беше изпито; хлътналите бузи и стъкленият поглед подсказваха, че краят му наближава.

— Така и не доживяло своя бар мицва. Знаеше ли това, преди да наредиш да го убият, хер полковник Хрубер? Тринайсетият му рожден ден вече е бил минал, но еврейските обреди, естествено, не са се спазвали в концентрационните лагери.

Старецът продължаваше да се дави, без да откъсва ужасения си поглед от снимката.

Барбара натисна едно копче и на дисплея се появи лицето на млада жена.

— Това е фрау Хелен Кох. Прострелял си я с пушка в корема, преди да изпушиш първата си цигара за деня. Според твърденията на очевидци е агонизирала три часа, преди да издъхне, но твоите хора са попречили на всички опити на останалите евреи да й помогнат. Всъщност онази сутрин си убил двама души, защото фрау Кох е била бременна.

Останалата част от тялото му беше парализирана, но пръстите на стареца се впиха в завивките. Погледът му беше прикован в устройството за повикване, но въпреки че беше само на половин метър от него, не можеше да го достигне. Жената го хвана за брадичката, за да го обърне към фотоапарата.

— Съсредоточи се, полковник. Нали си спомняш фрау Кох? А Дейвид Розенберг? И него си спомняш, нали?

Старецът най-сетне примигна в знак на потвърждение.

— Бих ти показала и снимките на другите хора, които си осъдил на смърт, но тъй като са повече от сто хиляди, нямаме време за това.

Тя извади една снимка от джоба на халата си.

— Взех я от рамката на пианото в прекрасната ти библиотека.

Тя вдигна снимката пред лицето му.

— Открихме сина ти, дъщеря ти, внуците и правнуците ти. Всички са невинни. Нали виждаш лицата им? Точно както лицата на Дейвид Розенберг, Хелен Кох и всички останали. Ако имах време, щях да ти разкажа с подробности как ще умре всеки един от тях тази вечер. Всъщност седем вече са мъртви, и то само защото са свързани с теб. Нали разбираш, хер полковник — искахме да се уверим, че не са останали чудовища, които да се възпроизвеждат.

Старецът се разплака. От устата му се разнасяше нещо като тихо мяукане.

— Браво, хер полковник. Не се съмнявам, че плачеш от радост. Може да си помислят, че сексът ни е бил толкова добър, че си се разплакал. Сега е време за сън, но ти гледай снимката. Не се обръщай. Все пак това е твоето семейство.

Старецът затвори очи, но тя го удари през лицето, за да го накара да ги отвори. После се наведе и прошепна нещо в ухото му на друг език.

Очите му се разшириха.

— Позна ли го, хер Хубер? Това е идиш. Не се съмнявам, че често си чувал този израз в лагерите. Но ако не знаеш какво означава, ето чуй: „Ще гниеш в ада.“

Тя сложи една възглавница върху носа и устата му, но не покри очите му, така че да продължава да вижда обреченото си семейство до края на живота си. След това го притисна силно. Старецът не можеше да направи нищо, докато кислородът му свършваше.

— Това всъщност е много по-лека смърт, отколкото заслужаваш — каза му тя, докато белите му дробове се бореха да поемат въздух, какъвто липсваше.

След като гръдният му кош подскочи за последен път, тя махна възглавницата от лицето му и прибра снимката на Хубер във военна униформа в джоба на халата си заедно с малкия фотоапарат. Всъщност не бяха убили роднините му и не възнамеряваха да ги преследват. Не убиваха невинни хора. Но искаха той в последния си час да мисли, че е виновен за смъртта на онези, които му бяха най-близки. Осъзнаваха, че смъртта му изобщо не може да се мери с ужаса на хората, избити по негова заповед, но това беше най-доброто, което можеха да направят.

Тя се прекръсти и прошепна:

— Дано Господ да разбере защо го правя.

След малко, на връщане към стаята си, отново мина покрай пазача — един наперен аржентинец. Той я изгледа похотливо. Тя отвърна на усмивката му и игриво залюля хълбоци, като му показа бледата си кожа под късия халат.

— Да ми кажеш кога и ти имаш рожден ден — подразни го тя.

— Утре — каза бързо той и се опита да я хване, но тя му се изплъзна.

Радвам се, защото утре вече няма да съм тук.

Барбара отиде право в библиотеката и сложи снимката в рамката. Един час по-късно светлините отново примигнаха и угаснаха. Последва същата пауза от десет секунди, преди да се включи генераторът. Прозорецът на Барбара се отвори и се затвори. Облечена в черно, с плетена шапка на главата, тя се спусна по един улук, заобиколи периметъра на охраната, прескочи високата ограда около имението и се шмугна в колата, която я чакаше. Не беше особено трудно, защото охраната на имението беше организирана по такъв начин, че да не позволява на натрапниците да влязат, а не да излязат. Шофьорът Доминик, слаб млад мъж с тъмна къдрава коса и тъжни очи, я погледна с облекчение.

— Отлична работа, Дом — каза му тя на английски с британски акцент. — Охранителната система се изключи в точния момент.

— Метеоролозите познаха за бурята. Беше добро прикритие за моя инженерен удар. Той каза ли нещо?

— Само с очи. Но разбра всичко.

— Поздравления, Реджи. Този беше последният.

Реджина Кемпиън, наричана от приятелите си Реджи, се облегна и свали шапката си, под която беше скрила изрусената си коса.

— Грешиш. Не беше последният.

— Какво искаш да кажеш? Няма други нацисти като него. Хубер беше последният кучи син.

Тя извади снимката на Хубер и Адолф Хитлер от джоба си и се вторачи в нея, докато колата се носеше по тъмните шосета край Буенос Айрес.

— Да, но винаги ще има чудовища. И ние трябва да ги унищожим до крак.