Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (83)

83

Кейти Джеймс изяде няколко хапки от китайската храна, която си беше поръчала за вкъщи, но после изгуби апетит. Напразно беше похарчила двайсетте долара, които изтегли от банкомата. Тя хвърли кутиите в боклука, остави вилицата си в миялната машина, изплакна си ръцете и се премести в хола. В къщата беше тъмно, както явно предпочиташе през последните дни.

През последните дни? По-скоро през последните месеци.

Кейти седна на един стол и мрачно се загледа в отсрещната стена, на която бяха окачени снимки на нейната приятелка и семейството й. Тя се изправи, приближи се до стената и ги докосна една по една, като галеше с пръст главите на децата. В поредицата от снимки те се развиваха от бебета в хлапета с бузки като катерички, после във високи тийнейджъри и накрая във възрастни хора, които вече имаха и собствени деца, ако се съдеше по най-новите детски снимки на стената.

Кейти никога не се беше омъжвала, кариерата й беше нейният брак. Никога не беше имала деца и всъщност дори не й беше хрумвало. Вместо това имаше две награди „Пулицър“ и грозна рана от куршум, която беше оставила неизличим белег на ръката й. Беше обиколила целия свят на чужди разноски. Сигурно щяха да я помнят дълго като репортер. Беше преуспяла в професионалния си живот и напълно се беше провалила в личния. Тази история не се случваше за пръв път, а тя със сигурност не беше единствената й жертва, ако изобщо можеше да се смята за жертва. И все пак, когато беше на тринайсет, единствената й мечта в живота беше да стане майка и да има малка къщичка със зелена ливада и дърво отпред — най-добре ябълково дърво, защото винаги беше обичала ябълки.

Вместо това някъде по пътя беше избрала да документира една световна криза след друга, като трупа милиони прелетени километри в това неуморимо преследване.

Изведнъж й стана студено, макар че навън беше типична лятна вечер във Вашингтон — с други думи достатъчно топло и влажно, така че човек да се изпоти дори от кратка разходка. Кейти наметна един пуловер на раменете си и остана неподвижна в тъмното.

Поне беше спряла да пие. Не беше слагала капка алкохол в устата си от месеци насам. Дори на сутринта, когато Шоу я изостави в Цюрих, без да каже дума. Беше се изненадала от себе си. Предполагаше, че в този момент ще изгуби контрол. Вместо това беше останала още два дни сама, като не спираше да му се обажда. После беше звъняла на Франк и на десетия пъти той най-сетне беше вдигнал.

„Той страда — беше й казал Франк. — Дай му малко време.“

И Кейти му беше дала време. Първо няколко седмици. После два месеца. След това отново се беше опитала да му се обади, но номерът му вече беше сменен.

Тогава отново се беше свързала с Франк, който обеща да й помогне. И наистина го направи — даде й информация за Шоу, включително и потвърждение, че отново се е върнал на работа. Казано с други думи, отново се беше заел да рискува живота си в невероятно опасни ситуации по целия свят. Всеки път когато телефонът звъннеше, Кейти си мислеше, че се обажда Франк — за да й съобщи за смъртта на Шоу. Мислеше си точно това, защото вече беше спряла да вярва, че Шоу някога ще я потърси.

А после Франк отново се беше опитал да й помогне. Беше дал на Шоу номера на специалния телефон, с който я беше снабдил. Шоу се беше обадил и беше затворил, след като чу гласа й. Това не я изненада особено, но тя все пак малко се разочарова. След това обаче той се беше обадил отново и, макар и за кратко, поне бяха разговаряли.

А после тя беше заминала за Париж. Франк й беше подсказал идеята. Когато видя Шоу сам на онази маса, тя просто спря. Той все още не я беше забелязал, така че тя го погледа известно време. Видя как разграфява помещението на зони и преценява вероятните опасности, както беше правил през целия си живот. Разбира се, той вече нямаше друг избор. Никога не бяха правили секс, макар че веднъж бяха прекарали нощта в обща спалня. Дори не се бяха целували. Така и не се бяха сближили — или поне той не я чувстваше близка. За себе си не беше сигурна. А може би се плашеше от истината. Всичко беше много объркано.

Честно казано, Кейти нямаше представа кога точно се беше влюбила в него. Очевидно се беше случило, преди той да я изостави в Цюрих. Може би в онази последна вечер във Висбах, в Германия — пред гробището, където беше погребана Ана. Той не беше в състояние да отвърне на чувствата й — не и в онзи момент. А може би никога.

Тя отново се загледа в снимките на стената. Какво щеше да стане, ако не си беше тръгнала от ресторанта толкова рязко? Но и той не се беше опитал да я спре и да я накара да се върне на масата. Ако само беше излязъл след нея, тя щеше да се върне — защото изпитваше отчаяна нужда отново да поговори с него. Но тя се беше отдалечила по улицата, а той не я беше последвал.

Кейти застана до прозореца и погледна навън. Виждаха се минувачи, най-вече двойки, хванати за ръка. Долиташе смях. С рев мина една кола, която се движеше прекалено бързо за тесните улици в този жилищен квартал. Кейти нямаше представа колко дълго ще остане тук. Нито къде ще отиде след това.

Тя извади телефона от джоба си и си помисли отново да се обади на Франк, за да провери дали не знае нещо ново за Шоу. Показалецът й се поколеба над клавиатурата, но не натисна бутоните.

Каза си, че няма никакъв смисъл. Да се измъчва в преследване на една незначителна вероятност със сигурност не беше конструктивно решение. Вместо това тя си легна с потискащата увереност, че и утрешният ден няма да бъде с нищо по-добър от днешния.