Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (52)

52

Шоу се облегна назад, изпълнен с раздразнение. Донякъде го успокояваше мисълта, че всеки опит да се отвори резе в почти пълен мрак, като се използват само частите от разглобеното тоалетно казанче, можеше да доведе единствено до раздразнение. В едно денонощие имаше над осемдесет и шест хиляди секунди. След като беше преброил наум над сто хиляди секунди и междувременно едва не се беше побъркал, Шоу можеше да направи единствено заключението, че или е средата на нощта, или е средата на деня. Той пристъпи до вратата и се ослуша. Не се чуваха нито стъпки, нито дишане. Въпреки това между него и свободата имаше солидна врата. Ако се опиташе да я разбие, щяха да го посрещнат с куршуми. Той се отпусна отново на стола и се помъчи да измисли друг начин за бягство.

Мотивацията му да избяга се беше променила, но не чак толкова. Ако тези хора работеха заедно с Джейни Колинс, това означаваше, че тя не е сама срещу Уолър. Следователно, ако той се опиташе да я нарани, тя поне щеше да разполага с подкрепление. Но Шоу беше сигурен, че те не са служители на закона. Мъжът, с когото беше разговарял, изглеждаше изненадан от информацията за търговията с проститутки и ядрените оръжия за терористите. А щом не знаеха за незаконните дейности на Уолър, защо искаха да се доберат до него? И ако не бяха служители на закона, защо държаха Шоу жив? Един куршум в главата и един плитък гроб на сред нищото бяха по-логичният изход.

Съвсем объркан, Шоу седеше на стола и въртеше в ръцете си двата саморъчно направени инструмента. Две безполезни парчета метал, извадени от тоалетната. Само ако можеше отнякъде да го види Франк. Шоу хвърли поглед към тоалетната чиния и в този момент му хрумна една мисъл. Той се вторачи в импровизирания инструмент, който държеше в ръката си. Всъщност не беше съвсем невъзможно.

 

 

— Как беше плуването? — попита Уолър.

Беше следващият следобед и двамата се изкачваха към Горд.

— Освежаващо. На теб хареса ли ти?

Той изглеждаше обиден.

— Моля?

— Стори ми се, че видях как някой наднича над стената. Предположих, че си ти, но може да е бил и някой от хората ти.

Тя хвърли поглед назад към двамата охранители, които ги следваха.

— Не съм бил аз — отговори сковано Уолър. — И не е бил никой от хората ми.

— Значи сигурно ми се е сторило.

— Да, точно така.

Реджи не знаеше защо го беше провокирала. Не, всъщност може би знаеше. Защото за момента беше по-добро от алтернативата да му издере очите. Търговец на човешка плът. Ядрен терорист. Тя дълбоко си пое въздух за да се успокои, и успя да се усмихне.

— Големият пазар е утре. Събират се много повече хора, отколкото видя предишния път.

— Нямам търпение да го посетя — отговори Уолър.

След като свършиха с пазаруването, те отново минаха покрай църквата.

— Влизал ли си тук? — попита го Реджи.

— Все още не. Ще дойда на службата в неделя.

— Много е красиво. Искаш ли да я разгледаш?

Уолър неуверено погледна назад към двамата охранители.

— Ами добре. За няколко минути. После трябва да обядваме. Гладен съм. А утре след пазара искам да те заведа до Пон дю Гар да ти покажа акведукта. След това можем да вечеряме там в един много приятен ресторант. А вдругиден ще отидем до Жигондас.

— О, всичко си планирал.

— Естествено.

Директният му отговор беше смекчен от усмивка.

Двамата прекосиха тясната алея и заедно издърпаха вратата на църквата. Вътре беше осезаемо по-хладно. Те продължиха навътре и видяха стълбището, което водеше към камбанарията — най-високата точка в Горд. Двамата охранители, единият от които беше Паскал, останаха да пазят на входа.

Докато се приближаваха към олтара, Реджи приклекна на коляно и се прекръсти; Уолър направи същото. Показа се един възрастен свещеник, който ги заговори на френски; Реджи му каза няколко думи и той се прибра.

Тя се обърна към Уолър.

— Той ни помоли да…

— Да, разбрах. Френският ми е толкова добър, колкото и английският, ако не и по-добър. Църквата е затворена, но ние ще останем само няколко минути.

Реджи се огледа.

— Богомолците идват тук в продължение на векове. Забележително.

Уолър отговори тихо:

— Духът се въздига в присъствието на такава сила.

— Сила за добро — уточни Реджи, докато гледаше разпятието на олтара.

— Какво друго може да има в църквата освен добро?

— Да ти призная, не ходя редовно на литургия.

— Нека да отидем заедно в неделя.

— Няма как, заминавам в събота.

Уолър изглеждаше зашеметен от тази новина.

— Къде заминаваш?

— Прибирам се вкъщи, в Щатите.

— Не можеш ли да промениш плановете си?

— Защо?

— Защото те моля да го направиш. Искам да прекарам повече време с теб тук.

— Наемът на вилата ми изтича.

— Аз ще се погрижа. Или ще го продължа, или ще останеш в моята вила.

— Евън, не мисля, че…

Той я сграбчи за ръката.

— Аз ще се погрижа за всичко.

Тя се сви от болката, която й причиняваше хватката му. Той бавно я разхлаби.

— Ти ме омагьоса. Не съм нормален, когато съм с теб. Трябва да внимавам.

— Сигурно и аз трябва да внимавам — отговори тя, като се опита да се усмихне.

— Но наистина трябва да прекараме повече време заедно. А когато се върна в Канада, от там до Щатите е съвсем близо. Можем често да се виждаме.

— Ти почти не ме познаваш.

— Умея бързо да преценявам хората. Все едно гледам направо през тях.

Той се засмя по такъв начин, че гърлото на Реджи пресъхна. Но тя трябваше да направи още нещо. Това беше причината да го доведе тук.

— Хайде да се връщаме — предложи тя. — Имам още няколко задачи с колата следобед.

Уолър се обърна, за да тръгне към мястото, откъдето бяха влезли.

— Не — спря го Реджи и го погледна лукаво и палаво, както беше репетирала във вилата си. — Искам да ти покажа един пряк път.

— Какво?

— Последвай ме — каза тя и тръгна към стълбището, което водеше надолу.

— Къде отиваш?

Тя се обърна.

— Има пряк път, нали ти казах?

Реджи хвърли поглед към Паскал, който ги наблюдаваше внимателно.

— Той също може да дойде — засмя се тя. — Нали не си въобразяваш, че съм ти устроила засада?

Тя заподскача надолу по стълбите. Уолър кимна на Паскал и те я последваха. Реджи ги чакаше в основата на стълбището. След това ги поведе още по-навътре в недрата на църквата. Тя отново погледна към Паскал и забеляза, че държи ръката си близо до пистолета.

Минута по-късно тя бутна вратата и излезе на дневната светлина. После посочи наляво.

— Видя ли? Пряк път надолу по скалите. Тунелът е изсечен направо в камъка. Вилите са съвсем наблизо, по онези стъпала.

Уолър изглеждаше изненадан и впечатлен.

— Няколко пъти минавах покрай тази врата и се чудех накъде води.

— Е, вече знаеш — отговори тя.

Вече знаеш.