Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (69)

69

Фьодор Кукин все още не разполагаше с нищо и раздразнението му бързо нарастваше. Нямаше какво друго да прави, освен да кръстосва под прави ъгли двеста и осемдесетте квадратни метра на хижата си, разположена на скала, близо до океана, в който температурата не надхвърляше десет градуса дори през август. Настроението на Кукин беше пряко свързано с провала на помощника му. Алън Райс беше платил за достъп до десетина различни бази данни, но нямаше съответствие на нито един от дигиталните портрети, които бяха направили от скиците му, нито на снимката. По всички останали линии на разследване се бяха сблъскали със същия неуспех. Големите ръце на Кукин се свиваха и разпускаха, докато пъргавият му ум препускаше и се опитваше да открие начин да отбележи някакъв прогрес.

Най-сетне Кукин облече дебело яке и излезе навън, като взе със себе си пушка, оптичен мерник и патрони. Беше лято, но това по никакъв начин не си личеше от времето. Не беше толкова студено, че да вали свят, но когато се огледа, пейзажът силно му напомни за родното му място в Украйна. Може би точно затова си беше построил дом тук, където нямаше нищо друго на километри наоколо. С него имаше двама охранители, които бяха отседнали в друга сграда, на петстотин метра от неговата хижа. Но тук всъщност не беше опасно. Ако не се смяташе заплахата да бъде изкормен или стъпкан от някой лос или карибу, Кукин се чувстваше в безопасност.

Той пое през местността, която му напомняше детството, когато беше следвал намръщения си баща по пътя до работата му. Работата му беше да лови риба на един търговски траулер в Азовско море. Въпреки че площта му беше близо четирийсет хиляди квадратни километра, най-дълбокото място в Азовско море изненадващо беше не повече от петнайсет метра. Всъщност това беше най-плиткото море в целия свят. По тази причина водите му бързо се сменяха. Но това не означаваше, че са чисти. Още когато Кукин беше малък, фабриките покрай брега и сондите за нефт и природен газ вече бълваха замърсители в оскъдните дълбини на морето.

Към 1970 година по бреговете вече бяха изхвърлени хиляди мъртви и мутирали риби — очевидно жертви на произведени от човека токсини и радиоактивни отрови. Днес щеше да бъде самоубийство да се плува в него. Но всички деца от селото на Кукин бяха прекарвали лятото във водата, която през юли беше почти трийсет градуса. През зимата цялото море замръзваше в продължение на месеци и децата излизаха с ръчно изработените си кънки, за да се състезават по цял ден, докато майките им не ги повикаха за вечеря. Кукин дори си спомняше как на седем години беше лежал по очи на леда и го беше близал.

А сега беше чул, че Азовско море е на път да се превърне в мъртво море, така че търговският риболов трябвало да се забрани за двайсет години. Това не бяха толкова драконови мерки, колкото изглеждаха на пръв поглед. През последните години добивът от риболов и без това бе почти нулев просто защото всичко живо в морето вече беше загинало. А той ясно си спомняше как баща му почистваше рибата, която беше хванал за тяхната трапеза, като използваше големия си рибарски нож, за да нареже ловко костура, есетрата и скумрията, преди майка му да ги изпържи в големия железен тиган с тайните подправки и билки, с които французойките сякаш разполагаха навсякъде по света.

На юг от това място беше протокът на остров Бел, а от другата му страна се простираше Нюфаундленд. Кукин често беше ходил на поход до там, за да гледа как товарните кораби минават през тесния канал. Всъщност част от неговите товари с хора минаваха именно през тези води.

Още от детството животът на Кукин беше неразривно свързан с водата — със замърсената вода, както се оказа впоследствие. Осъзнаваше, че е цяло чудо как не е умрял от някакъв ужасен рак от плуването в плитките води на Азовско море. От друга страна, може би и в момента в тялото му растяха тумори, които смъртоносно обгръщаха жизненоважните му органи, притискаха артериите или нахлуваха в мозъка му.

Но въпреки опасностите, които криеше околната среда от детството му, израстването му там го беше заредило с неизтощима амбиция за успех. Беше успявал във всичко, с което се беше захващал — и точно затова настоящата ситуация беше толкова неприемлива.

Той стигна до протока Бел и се загледа във водата, която представляваше най-прекият път към Европа за корабите, идващи от плавателния канал Сейнт Лорънс или от пристанищата на Големите езера. В продължение на десет месеца от всяка година мъглите, бурите и ледовете правеха този проток един от най-опасните за навигация в света. Но в протока имаше и чудни гледки. Понякога можеха да се видят гърбати китове, които изпълняваха впечатляващи скокове, или блуждаещи айсберги, откъснати от глетчерите на Гренландия и докарани до тук от Лабрадорското течение, които започваха да се разпадат с оглушителен плясък в по-топлите води близо до брега. А и остров Бел, чието френско име носеше целият проток, наистина си заслужаваше името „красив“. Той се намираше в източния край на протока, приблизително по средата между Лабрадор и Нюфаундленд, които заедно образуваха едноименната канадска провинция.

Красота насред нищото, помисли си Кукин. За кратко беше повярвал, че е открил красота и в Прованс. Една жена, която го беше очаровала и дори омагьосала; жена, която си мислеше да задържи за повече от една нощ, без да оставя след нея кървава касапница. И все пак точно тази красота едва не беше сложила край на живота му. Затова тлеещата ярост на Кукин беше подклаждана от чувството, че е бил предаден — макар че в действителност жената не му дължеше никаква вярност.

Той се изкачи на върха на един хълм, от който водата зад него и земята пред него изглеждаха равни, докъдето стигаше погледът. Наричаха Нюфаундленд просто „Скалата“. В далечното геоложко минало източният му край се беше откъснал от Северна Африка. Последната ледникова епоха беше остъргала почти цялата почва от югоизточния му бряг, така че на него беше останала предимно скала — оттам и този прякор. Лабрадор, най-източният регион на Канада, беше с приблизително три пъти по-голяма площ от Нюфаундленд, но с деветдесет и пет процента по-малко население. Технически погледнато, климатът му се определяше като полярна тундра и по бреговете наистина обикаляха полярни бели мечки, а броят на северните елени карибу беше двайсет пъти по-голям от този на хората. Тук Кукин имаше богат избор от високи планини, които да изкачва, безлюдни заливи, в които да лови риба, гола тундра, която да прекосява на ски, и зашеметяващо сурови фиорди, изрязани в скалата от трионите на глетчерите, които да разглежда. Склоновете често бяха опасно стръмни, а подводните течения — бързи.

Кукин се прицели с пушката си, като се взираше през оптичния мерник, произведен от „Карл Цайс“ — същото предприятие, което беше снабдявало армията на Третия райх. Разполагате с всичко, което един опитен стрелец може да очаква — включително снайперски прицел с разширен диапазон за коригиране, херметично затворен и запълнен с азот срещу изпотяване.

В лова на едър дивеч се приемаше, че от куршумите се изисква ударна сила от 1400 джаула. За най-големите животни като лосовете например това изискване беше още по-високо — приблизително 2000 джаула при стрелба от петстотин метра разстояние. Кукин използваше заострени куршуми с конусовидна опашка и тегло от девет грама, способни да повалят всяко животно, което се придвижва на четири копита, и със сигурност всеки човек на два крака.

Пушката му беше изработена по поръчка. Беше олекотена, за да се носи и вдига по-лесно, и Кукин се беше преборил с егото си, за да избере донякъде по-малка огнева мощ, защото това означаваше по-малък откат и съответно по-голяма точност. Не беше пожалил средства за най-добрата цев, защото тя беше основен фактор за изпълнението на единствената задача на едно оръжие: да улучи избраната цел.

Дребният койот се движеше на около двеста метра от него, а енергичната му походка бързо го носеше по равната земя. Кукин си помисли, че е твърде рано за животното да търси храна, но може би не беше така. В тази пустош най-доброто правило беше да убиваш всеки път когато имаш възможност. Той реши, че койотът вероятно е женски, докато разглеждаше дребния му гръден кош през оптичния мерник.

Кукин легна по корем на земята, като остави тежестта на оръжието да падне на лактите му. После се приготви, като стисна приклада и корпуса на пушката, но отпусна мускулите си. Това беше вълшебното правило на успешните снайперисти и ловци от далечно разстояние — здрав, но отпуснат хват, плитко дишане и забавен сърдечен ритъм, които да елиминират всяка евентуална вибрация. Прикладът на оръжието беше плътно притиснат в бицепса му, а показалецът му се отпусна на предпазителя и оттам на тънката метална извивка на спусъка. Когато го дръпнеше, нажеженият куршум мигновено щеше да излети от дългата цев, набразден от силата на експлозията. Миниатюрният метален куршум щеше да прекоси разстоянието между човека и животното около шест пъти по-бързо, отколкото ако беше сложен на седалката на реактивен самолет.

Но въпреки че койотът беше точно на прицела му, Кукин не натисна спусъка. Той отпусна оръжието. Животното, което дори не беше разбрало колко близо е било до смъртта от ръката на един далеч по-опасен хищник, продължи да тича през тундрата, докато се изгуби от поглед. Кукин се изправи и пое по самотната пустош обратно към хижата си. Никога не беше изпитвал удоволствие от убиването на диви животни. Риболовът също не го влечеше особено, въпреки че беше занаятът на баща му.

Единствено животните, които приличаха на него самия, караха Фьодор Кукин да натиска спусъка, да хвърля запалената кибритена клечка в газовите камери, да изритва стола изпод жертвата, провесена на въжето, или да забива ножа в нечии гърди. Просто беше такъв.

Той се върна в хижата, окачи якето си на една кука до вратата, заключи пушката в сейфа за оръжия и се върна зад бюрото си. На телефона му мигаше светлинен индикатор. Записаното съобщение веднага разсея всички мрачни мисли, които бяха измъчвали Фьодор Кукин през целия ден.

Беше Алън Райс, а съобщението гласеше:

„Открихме го.“