Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (25)

25

Евън Уолър затвори очи и умът му се зарея двайсет-трийсет години назад. Маската на легитимния канадски бизнесмен с тайната му престъпна дейност падна от лицето му и се показа душата на украинеца Фьодор Кукин — като змия, захвърлила старата си кожа в замяна на нова, гладка и здрава. Очите му се плъзнаха по голата му ръка, като търсеха подходящо място. Той стисна бицепса си, при което гумената лента около ръката му се стегна. Вените на предмишницата му се издуха. Погледът му се спря на един от кръвоносните съдове, той заби иглата и натисна буталото на спринцовката. В него се вля специалният му коктейл — стероиди, пречистени медикаменти и наркотици и малко от собствения му скъпоструващ еликсир от Далечния изток. Сместа, която вкарваше в кръвта си, беше уникална. Според него така и трябваше да бъде. Онова, което беше достатъчно добро за всички останали, никога нямаше да бъде достатъчно добро за него.

Той си пое въздух и се остави на огнения дъжд да го облее. После се усмихна, облегна се назад и адреналинът го удари. Той се надигна рязко, направи няколко подскока с махове на ръцете, после няколко бързи лицеви опори, после още подскоци, а накрая сграбчи лоста и бързо се набра десет пъти, като се ухилваше на върха на всяко набиране.

Когато скочи на пода, покрит със спортен матрак, дишаше тежко. Погледна се в огледалото. За човек на шейсет и три беше в невероятна форма. Имаше малко тлъстини на кръста и беше изгубил гранитната твърдост на гръдните си мускули, но коремът му беше плосък, а когато го стегна, мускулите под него бяха твърди. Бедрата му бяха по-слаби от преди, но ръцете и раменете му все още се издуваха. Той потърка плешивата си глава и погледна посивелите косми на гърдите. Вече нямаше значение какво употребява, колко много тренира или на какви далечни разстояния тича — при всички положения остаряваше. Част от него изпитваше задоволство от този факт, защото все още никой не бе успял да го убие. Друга част от него смяташе, че той просто си остарява. И това не му харесваше.

Той взе душ, като масажираше ръката си там, където беше забил иглата, за да разсее болката. След това се загърна в халат и обиколи мезонета си в центъра на Монреал. Имаше страхотен изглед през най-новото поколение бронирано стъкло. Беше сигурен в последното, защото американският президент използваше същия материал за лимузината си и Белия дом. Освен това в плътните стъкла на прозорците имаше и мембрана, която изкривяваше образа отвътре навън. В момента той стоеше по средата на стаята, но неговият образ, проектиран през прозореца, беше изместен с двайсет сантиметра надясно. Пет минути по-късно, когато застанеше на друго място в стаята, образът му щеше да изглежда трийсет сантиметра наляво. Образът постоянно се променяше, така че никой снайперист да не може да се прицели в него. Или поне така беше на теория.

Докато гледаше навън в прохладната лятна нощ, той сведе очи към гърдите си, за да провери дали не се вижда издайническата червена точка от лазерния мерник на някой снайперист. Може би вече съществуваше технология, която бе в състояние да калибрира образа му в прозореца и да разбие скъпата преграда, която беше издигнал между себе си и своите врагове. Въпреки това той не отстъпи назад в сенките. Ако толкова много искаха смъртта му, можеха да опитат. Но ако опитаха, трябваше да успеят с първия изстрел, защото нямаше да им даде втори шанс. В неговия свят оцеляваше онзи, който убиваше по-ефективно.

Мюсюлманите съвсем скоро щяха да се убедят лично в това. Мъжът, когото плениха, не издържа дълго. След трийсет минути насаме с Уолър и неговата малка кутия с инструменти бе изпял всичко, което той искаше да знае. Е, почти всичко. Уолър беше научил имената на поръчителите на екзекуцията му, както и къде се намираха в момента. Но имаше и още един човек, Абдул Маджид. Той беше първоначалният контакт на Уолър, който го беше повел по пътя, едва не довел до смъртта му. Не беше лесно Уолър да бъде заблуден, но ето че Абдул Маджид почти беше успял.

Онова, което плененият мюсюлманин не успя да му каже, беше причината да се опитат да убият Уолър — защото не я знаеше. Или поне така се закле с последния си писък преди смъртта. Оттук произтичаше и най-трудният въпрос. Дали там някъде нямаше и друга сила, която го беше взела на прицел?

Той се преоблече в тъмен панталон и бяла копринена риза, а след това слезе с личния си асансьор до гаража, където го очакваха хората му. Не позволяваше на никого да влиза в апартамента му, дори на почистващия персонал. Дори на опасния предан Паскал. Апартаментът беше неприкосновеното му убежище. Уолър и хората му се качиха във високопроходимите автомобили и излязоха от подземния гараж.

Отправиха се на север и големият град бързо отстъпи място на по-открити пространства. Уолър барабанеше с пръсти по стъклото и гледаше как в мрака покрай шосето се нижат високи дървета. Веднъж му се стори, че вижда лос, но го изгуби от поглед. Баща му беше ловувал за прехраната си в украинската провинция, където беше отраснал. Сега синът му ловуваше човешки същества за удоволствие и печалба. И в момента беше излязъл на лов.

В сградата, пред която спряха, ставаше течение. Прозорците не бяха уплътнени добре и кондензираната влага се събираше по тях като плесен. Уолър облече топло палто и влезе през вратата, която му отвори един от хората му. Помещението беше голямо като склад, а в мрака над главите им се различаваха подпорните греди на тавана. В центъра на помещението имаше шест момичета с черни гащеризони и качулки на главите. Краката им бяха оковани, а ръцете — вързани зад гърба. Най-високата от тях едва стигаше до гърдите на Уолър.

— Как е кракът ти? — обърна се той към слабия мъж, който се появи от сенките.

Алън Райс очевидно се беше възстановил след взрива, който едва не го беше разкъсал на парчета, но дори в тъмното кожата му изглеждаше по-бледа от обикновено и той все още накуцваше.

— Справям се, с повече болкоуспокоителни.

— Колко имаме тази вечер?

Райс отвори малкия си лаптоп и светлината от екрана проблесна в тъмното.

— В тази партида са деветдесет и осем. Шейсет от Китай, двайсет от Малайзия, десет от Виетнам, четири от Южна Корея и по една от Мианмар, Туркменистан, Казахстан и Сингапур.

— Каква е настоящата цена на бройка?

Райс натрака нещо на клавиатурата.

— Двайсет хиляди американски долара. С пет процента повече от миналата година, макар че икономическата криза засегна някои от крайните купувачи. Това е осреднена стойност. Получаваме повече за тези от Малайзия и Корея и по-малко за тези от бившите съветски републики.

— Международни вкусове — подхвърли Уолър, докато обикаляше между завързаните жертви.

Той щракна с пръсти и един прожектор освети малката групичка. В гласа му се долавяше неодобрение:

— Предразсъдъци срещу дамите от бившия СССР?

— Е, тези, които получаваме от там, наистина са доста недохранени — отбеляза Райс. — А екзотичният вид на момичетата от Далечния изток вдига цената им.

— Всъщност винаги съм смятал, че жените от Източна Европа са най-красивите на света.

Уолър погледна към Паскал, който беше застанал с ръце пред тялото вместо на гърба, така че да може да извади по-бързо пистолета си от кобура, ако се наложи. Присъствието на Паскал винаги му вдъхваше някакво успокоение, и то не само заради уменията му.

Все пак Паскал му беше син.

Беше роден от една гъркиня, с която Уолър се беше запознал на почивка. Разбира се, Паскал не знаеше това. Уолър не изпитваше емоционална привързаност към него и със сигурност не хранеше никаква бащинска обич. Но въпреки това имаше чувство за дълг към него — особено след като не беше направил нищо, за да помогне на майката. Тя беше умряла в отчайваща бедност, като беше оставила на този свят само сирачето си. Уолър не се бе постарал да предотврати злощастния й край по една-единствена причина — беше изгубил всякакъв интерес към жената, която наистина изглеждаше добре, но всъщност беше една проста, необразована селянка. Той беше взел Паскал при себе си, когато навърши десет години, беше го обучил лично и сега момчето, което се беше превърнало в жесток и опасен воин, работеше за него и го пазеше от целия свят. Да, Паскал наистина беше заслужил мястото си в малката армия на Уолър.

— Паскал? — каза той. — Ти какви жени предпочиташ? Източноевропейки или азиатки?

Паскал не се поколеба.

— Гъркините са най-чувствените създания. Бих избрал гъркиня пред всяка друга жена на света.

Уолър се усмихна, вдигна една от качулките и погледна лицето на момичето, което явно беше от китайски произход. Беше само на четиринайсст, очите й бяха завързани и трепереше както от студ, така и от страх. Устата й беше залепена, така че скимтенето й се чуваше приглушено, макар че наоколо нямаше никой, на когото да направи впечатление, дори да започнеше да пищи.

Уолър пресметна наум.

— Значи един милион деветстотин и шейсет хиляди за настоящата пратка?

— Точно така. Минус разходите по транспорта. Но нетната им стойност си остава повече от милион и шестстотин хиляди. В американски долари, които продължават да бъдат стандарт за международни разплащания. Макар че съм започнал да преобразувам част от паричните ни потоци в китайска и индийска валута за всеки случай.

Уолър се обърна, за да го погледне.

— Процентът на печалбата е намалял. Защо?

— Най-вече заради цената на горивото за корабите. Да, те не пътуват с океанския лайнер „Кралица Елизабет Втора“. Возим ги в товарни контейнери, но пак излиза скъпо. Освен това се налага да използваме по два кораба за всяка пратка заради логистиката и за да не ни усетят. Само това удвоява разходите за гориво. Трябва и да осигуряваме основни потребности като храна и вода и да плащаме подкуп на екипажа, за да отваря редовно контейнерите, така че да не се задушат. Но всъщност няма друг начин. Въпреки това нетната печалба си я бива.

Уолър кимна, като продължаваше да обикаля около жените.

— Колко пратки получаваме?

— По четири на месец, като във всяка има горе-долу еднаква бройка. Установихме, че тя запълва максимално контейнерите, като губим само две-три по време на пътуването — най-вече от глад, дехидратация и морска болест. Тази загуба е доста по-малка от обичайната при контрабанда на хора, която е около дванайсет процента.

— Защо си избрал точно тези шест?

Райс сви рамене.

— Тези са най-качествените. На външен вид и като здравословно състояние. Разбира се, окончателният избор е твой. Но сме ги прегледали много подробно.

— Оценявам усилията ти.

Райс пристъпи по-близо до него.

— Във всеки случай тази работа е за предпочитане пред разправиите с някакви психопати с чалми.

— Наистина ли мислиш така? — попита развеселено Уолър. — На мен ми се стори доста освежаващо. А и ми даде нова цел в живота. Да ги избия до крак.

Райс заговори толкова тихо, че само Уолър го чуваше.

— Сигурен ли си, че е разумно, Евън? Тези хора наистина са ненормални. Готови са да убият както нас, така и себе си, и всеки друг.

— Точно в това е предизвикателството. Особено много искам този Абдул Маджид. Той беше контактът ми с тях, а не беше там. Значи точно той ме е предал. И заради неговото предателство загубих двама от най-добрите си хора, Бог да ги прости.

Райс беше видял с очите си как Димитри и Танър бяха убили поне шестима души, така че сериозно се съмняваше, че Бог ще им прости каквото и да било.

— Защо го направиха? — попита той. — Нали им предложи точно каквото искаха?

— Ще трябва да попитам нашия приятел Абдул, когато го намеря.

Блекбърито на Паскал звънна и той погледна полученото съобщение. Уолър не пропусна това.

— Какво има, Паскал? — каза той.

Паскал се приближи и прошепна нещо в ухото му. Уолър се усмихна.

— Мюсюлманите се броят наесен — каза той.

— Има ли прогрес в издирването? — попита Райс.

— Така изглежда — отговори сухо Уолър.

Той изгледа един по един хората си. Беше избрал повечето от армиите на различни държави и те бяха съхранили дисциплината и чувството си за йерархия. Уолър беше доволен, защото самият той също беше носил военна униформа. Погледът му се спря на Райс.

— Ще бъда много разочарован, ако разбера, че в собствените ми редици има предател.

Райс успя да събере кураж под изгарящия му Поглед и отговори:

— Не гледай към мен. Защо да те предавам само за да ме взривят заедно с теб?

— Адекватен отговор. Засега.

Уолър вдигна качулките на останалите момичета, огледа ги така, както се оглежда добитък на пазар, и накрая се спря на една от тях — най-малката. Той сграбчи тънката й ръка и я повлече след себе си, докато тя се препъваше с окованите си крака.

— Направили сме звукоизолирана стая горе — каза Райс. — Има и нов килим и мебели. Искаш ли да й свалят белезниците и оковите?

— Не. Дай ми два часа, после прати някой да почисти.

Веднага щом Уолър се отдалечи и вече не можеше да ги чуе, един от телохранителите пристъпи към Райс и тихо го попита:

— Мистър Уолър не се ли опасява от разни неща?

— Какви неща? — попита остро Райс.

Едрият мъж изглеждаше притеснен.

— Ами СПИН, венерически болести и други такива.

— Всички тези момичета са девствени. Това е основната идея, Мануел.

— И все пак повечето са от Третия свят. Човек никога не знае.

Райс вдигна поглед към паянтовото стълбище, по което се беше изкачил работодателят му заедно с избраното момиче.

— Всъщност не мисля, че той прави секс с тях.

— А какво прави?

— По-добре да не знам.