Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (80)

80

Фьодор Кукин гледаше през прозореца на хотелската си стая към улиците, окъпани в електрическа светлина, като мислено разделяше града на части. Вашингтон, окръг Колумбия, представляваше четири квадранта. В североизточния, който туристите познаваха най-добре, бяха повечето големи паметници и Белият дом. Този район беше относително безопасен. В останалата част от града обаче имаше малки, но постоянни територии, където властваше насилие.

Кукин беше научил, че три процента от пощенските кодове в този град са на местата, където се случваха повече от седемдесет процента от тежките престъпления. Повечето от тях бяха свързани с наркотици и улични банди и началникът на вашингтонската полиция беше принуден да изразходва все повече ресурси за тези проблемни райони.

Кукин седна и се зае да изучава картата на града, като я анализираше по същия метод, който беше прилагал в минали битки. Територията на Вашингтон беше доста голяма, но градът със сигурност не беше с най-голямото население в страната. И все пак почти шестстотин хиляди души го смятаха за свой дом, а много повече пътуваха всеки ден до града от предградията. Кукин не смяташе, че Кейти Джеймс ще отседне в някой от престъпните райони, което донякъде ограничаваше издирването. В бизнес кварталите имаше предимно хотели. За да се настани там, тя трябваше да използва кредитна карта, така че по пътя на логиката можеше да изключи и тази част. Около сградата на Капитолия, където се събираха ъглите на четирите квадранта, имаше жилищни квартали, където беше възможно да е отседнала. Освен това имаше и скъпи квартали в Джорджтаун на запад и нагоре по Масачузетс Авеню, или Улицата на посолствата, както го наричаха тук, а също и на Кънетикът Авеню и Шестнайсета улица в посока Мериленд. Кукин беше довел ограничен брой хора и възнамеряваше да ги използва ефективно.

Самият той беше отседнал в хотел „Хей-Адамс“, на гърба на парка „Лафайет“, който се намираше от другата страна на Пенсилвания Авеню срещу Белия дом. С него имаше шестима души, включително и Паскал, които да проведат издирването на тайнствената журналистка. Според него тъкмо професията й беше ключът. Тя беше журналистка. А с какво се занимаваха журналистите? Пътуваха, пишеха статии, разговаряха с различни хора и от време на време докладваха на работодателите си. Проблемът произтичаше от това, че в момента Кейти Джеймс явно нямаше работодател.

Той се вторачи в списъка, който беше съставил. Може би тя все пак щеше да се хване на работа в някакъв момент. В такъв случай имаше няколко възможности.

Най-популярният вестник в града беше „Уошингтън Поуст“. Джеймс беше работила за тях отдавна, а оттогава беше публикувала и няколко статии във вестника като журналист на свободна практика, но не и през последните няколко години. Редакцията се помещаваше в северозападния край на Петнайсета улица. Кукин беше изпратил там един от хората си, снабден със снимка на Джеймс. Друг наблюдаваше редакцията на „Ню Йорк Трибюн“, която беше на две пресечки от тази на „Поуст“. Джеймс беше спечелила две награди „Пулицър“ със статии, публикувани в „Трибюн“, но Кукин беше научил, че междувременно се е скарала с редакцията на вестника. Въпреки това не биваше да изключва и тази възможност.

Редакцията на „Ню Йорк Таймс“ беше на Първа улица, която също се намираше в северозападния квадрант. Си Ен Ен също се намираше на Първа улица, но в североизточния край. Както „Таймс“, така и Си Ен Ен бяха близо до Капитолия. Според нейното досие Джеймс беше работила и за „Таймс“, а освен това беше правила репортажи за Си Ен Ен — както пред камерата, така и зад нея — през първите години от войната в Афганистан. Във Вашингтон се намираха и много други новинарски организации, но поне според Кукин беше най-вероятно именно тези две да привлекат вниманието на журналист със солидна репутация, каквато имаше Кейти Джеймс.

Той започна да кръстосва хотелската си стая. Щеше да даде на тази стратегия няколко дни, за да види дали от нея ще излезе нещо. Освен това щеше да продължи да се надява Кейти Джеймс да използва кредитна или дебитна карта или да включи джипиеса на телефона си. В такъв случай неговият „приятел“ със сигурност щеше да го уведоми. От същия източник разполагаше и с още един списък. В него имаше четири имена — все приятели на Джеймс, които също се занимаваха с журналистика и живееха във Вашингтон. Двама от тях, Робърта Маккормик и Ерин Роудс, си бяха в САЩ, тоест едва ли Джеймс се беше настанила в домовете им. Другите двама бяха извън страната. Затова Кукин беше изпратил останалите си хора на техните адреси. Той отново премисли всичко. Беше разположил фигурите си по най-добрия възможен начин. Сега играта преминаваше във фаза на изчакване, а въпреки опита си на бойното поле Кукин така и не беше усвоил умението да чака.

Той излезе да се разходи. Мина покрай Белия дом, спря и се загледа през оградата от ковано желязо. Преди трийсет години Кукин и неговите съветски другари бяха правили всичко по силите си, за да съсипят обитателя на този дом. Капитализмът беше зло, а личните свободи бяха още по-вредни. Маркс беше прав; Ленин беше още по-прав; а Сталин и неговите последователи бяха довели системата до съвършенство. И все пак всички те бяха сгрешили, разбира се. Стената на комунизма се беше сринала, Кукин беше избягал и сега живееше като цар в родината на бившите си врагове, като използваше точно онези инструменти на свободния пазар, срещу които се беше борил толкова дълго. Е, човек явно трябваше или да се приспособи, или да загине.

Кукин забеляза един агент в униформата на Сикрет Сървис, който започваше да проявява нездравословен интерес към него. Той отстъпи от оградата и продължи към Петнайсета улица, като вдишваше дълбоко от чистия горещ въздух и проявяваше умерен интерес към шумните ята от туристи с техните глупави фотоапарати.

Телефонът му избръмча.

— Да?

— Току-що използва дебитната си карта — съобщи неговият приятел. — На ъгъла на Ем Стрийт и Трийсет и първа улица в Джорджтаун. Очаквам снимка за потвърждение от камерата на банкомата.

Кукин незабавно позвъни на онзи от своите хора, който се намираше най-близо до мястото, и се затича обратно към хотела си. След пет минути вече беше в един джип под наем и шофираше на запад към Джорджтаун. Движението беше натоварено и на кръстовищата се образуваха задръствания. Кукин нетърпеливо потропваше с пръсти по стъклото. Телефонът му отново звънна. Оставаха му поне десет минути, за да стигне до мястото.

— Да?

— Няма следа от нея, господине — каза Мануел.

— Обади се на останалите екипи. Организирайте периметър на десет пресечки около банкомата. Четирима души да претърсят пеша всеки квадратен сантиметър от него, като започнат от тази точка. Двама души в коли да обикалят периметъра, един по часовниковата стрелка и един в обратната посока. Ще дойда възможно най-бързо. Току-що е изтеглила пари, значи е логично да се предположи, че ще ги похарчи за нещо — проверявайте всички магазини или ресторанти, които ви се сторят подходящи.

Той прибра телефона в джоба си. Беше убеден, че няма да я открият по заобиколния начин. Щеше да бъде прекалено голям късмет да се случи така. Такива неща ставаха във филмите, но не и в живота. Но сега вече разполагаха с периметър. А почти никой на света не умееше да работи в периметър по-добре от Фьодор Кукин.