Дейвид Балдачи
Избави ни от злото (5)

5

Реджина Кемпиън се качи в деветгодишния си очукан смарт, измина разстоянието от апартамента си в Лондон до град Лийвсдън и продължи още няколко километра на север. След като се повъртя по тесните селски шосета, тя зави по един черен път, широк колкото за една кола, и в крайна сметка стигна до две каменни колони, покрити с лишен, на които имаше табела с надпис „Хароусфийлд“ — имението, пред което се намираше в момента. Както обикновено очите й се плъзнаха нагоре по извитата алея от ситен чакъл към старата къща, която сякаш щеше да рухне.

Твърдеше се, че някога Ръдиард Киплинг е живял като наемател тук. Реджи не вярваше да е истина, но не се съмняваше, че имението би допаднало на един писател с вкус към невероятно заплетените приключенски истории. Къщата беше огромна, с безброй пристройки, тайни врати и тунели, каменни кули, гигантска библиотека, слепи коридори, които свършваха направо в стената, таванско помещение, претъпкано с ценни предмети и същото количество боклуци, изба като лабиринт, която съдържаше безброй прашни бутилки с вино, най-често негодно за пиене, старовремска кухня с таван, който течеше, и открити кабели, които хвърлиха искри, и допълнителни постройки, които можеха да поберат няколко армейски батальона, разхвърляни върху стотина хектара пустеещи земи. Беше древно, запуснато имение, в по-голямата си част необитаемо, но Реджи беше влюбена в него. Ако имаше пари, щеше да го купи. Но тя никога нямаше да има толкова пари.

Често оставаше тук през нощта. Страдаше от неизлечимо безсъние и бродеше с часове из огромната тъмна къща. В такива моменти понякога усещаше присъствието на други обитатели на Хароусфийлд, които вече не бяха между живите. Реджи нямаше нищо против да живее тук през цялото време. Апартаментът й беше малък и семпъл, в неособено хубав квартал и въпреки това беше по-скъп, отколкото можеше да си позволи. Ограничаваше се откъм храна и дрехи, за да плаща наема си. Със сигурност не беше избрала тази кариера с идеята, че ще изкарва много пари.

Тя паркира колата си пред стара конюшня, която сега се използваше за гараж и работилница. Явно няколко души бяха пристигнали преди нея. Имаше ключ, с който си отвори, и когато влезе, над главата й се разнесе тих звън. Миг по-късно един широкоплещест мъж на трийсет и няколко, висок около метър и осемдесет, се появи в преддверието. В едната си ръка държеше чаша чай, а в другата — деветмилиметров пистолет, насочен в гърдите на Реджи. Носеше тесни кадифени джинси, бяла риза с навити ръкави, разкопчана на гърдите, и черни кожени мокасини без чорапи въпреки мразовития хлад, който изпълваше Хароусфийлд дори в средата на лятото. Гъстите му тъмни вежди почти се срещаха по средата на челото, а рошавата му кестенява коса се спускаше върху тях.

Когато я видя, той прибра пистолета в кобура под мишницата си, ухили се и отпи от чая.

— Ей, Реджи, трябваше да ми се обадиш по телефона, преди да влезеш — каза Уит Бекъм. — Щях да те застрелям като едното нищо. И щеше да ми е мъчно поне няколко седмици.

Тежкият му ирландски акцент се беше стопил през последните няколко години, така че Реджина му разбираше почти всичко, без да има нужда от преводач.

Тя свали якето си и го окачи на дървената закачалка на стената. Беше с избелели дънки, леко тъмночервено поло и черни боти. Косата й беше в естествения си тъмнокестеняв цвят, прибрана на тила със седефена шнола. Не носеше грим и когато застана под слънчевите лъчи, нахлуващи през прозорците, край раздалечените й изразителни очи се очерта фина плетеница от бръчици, макар че беше само на двайсет и осем.

— Никога нямам покритие тук, Уит.

— Явно е време да си смениш оператора — посъветва я той. — Искаш ли чай?

— Кафе. Колкото по-силно, толкова по-добре. Полетът беше дълъг и не можах да спя много.

— Веднага.

— Страхотно, благодаря ти. Тук ли е Дом? Не видях мотора му.

— Мисля, че го остави в един от гаражите. И не е просто мотор.

— А какво?

— Ездитна ракета. Различава се от обикновените мотори по конските сили и прочие, разбираш ли?

— О, колко интересно, мъжки играчки.

Той я погледна по-внимателно.

— Добре ли си?

Реджи се усмихна насила.

— Великолепно. Никога не съм се чувствала по-добре. След като го направиш веднъж, всеки път е по-лесно.

Уит се намръщи.

— Това са глупости и ти го знаеш.

— Знам ли го?

— Не Забравяй, че Хубер е убил няколкостотин хиляди души и в продължение на шейсет години не е бил наказан.

— И аз съм чела доклада, Уит.

Тонът й му се стори твърде рязък.

— Може би трябва да си починеш малко. Да заредиш батериите.

— Батериите ми са заредени. Достатъчен ми беше един дълъг полет и няколко питиета. Полковник Хубер вече е заличен от паметта ми.

Уит се ухили.

— Нали няма да вземеш да се побъркаш сега?

— Няма, но все пак благодаря за вниманието. Кой друг е тук?

— Обичайните заподозрени.

Тя погледна часовника си.

— Толкова рано ли ще започваме?

— Когато има нова задача, никой няма търпение.

— Да, и аз.

— Сигурна ли си?

— Не се заяждай. Какво стана с кафето ми, по дяволите?