Алън Брадли
Номерът с въжето (7)

Шест

Естествено, трябваше да минем по заобиколния път.

Ако бяхме тръгнали пеша, пътят щеше да е просто кратка разходка под дърветата, през каменните стъпала зад църквата, после по старата пътека по брега на реката, която обрамчваше южния край на фермата Малплакет, и след това щяхме да се озовем в нивата Джубили.

С автомобил обаче, тъй като наоколо нямаше мост, до фермата Кълвърхаус се стигаше само по пътя към Хинли, после километър и половина на запад от Бишъпс Лейси, след това трябваше да направим обратен завой и да лъкатушим нагоре по стръмния западен склон на хълма Гибът до път, по който в момента прахолякът се издигаше на бели облачета след нас. Бяхме на половината разстояние до върха в покрайнините на гората Гибът, на толкова тесен път, че храсталаците от двете му страни драскаха друсащата се каравана.

— Разтресоха ми се кокалите — засмя се Ния.

Бяхме се сместили плътно на предната седалка като червеи в кутийка за стръв. Рупърт шофираше, а Ния и аз седяхме почти една в друга, обгърнали раменете си с ръце.

Остинът пукаше страховито, докато Рупърт, по някаква древна и тайна формула, известна единствено на него, редуваше да натиска съединителя и газта.

— Разкажи ни нещо за семейство Ингълби — надвика постоянната поредица от експлозии той.

Семейство Ингълби бяха мрачни хора, които в общи линии страняха от другите. От време на време виждах Гордън Ингълби да докарва Грейс — дребната си, подобна на кукла жена — на селския пазар, където тя, винаги облечена в черно, продаваше безизразно яйца и масло под един раиран навес. Както всички останали в Бишъпс Лейси, знаех, че уединеният живот на Ингълби е започнал с трагичната смърт на единственото им дете Робин. Преди това те били дружелюбни и общителни хора, но след смъртта на сина си се затворили в себе си. Макар да бяха минали пет години, селото все още ги оставяше да скърбят на спокойствие.

— Те са фермери — отвърнах аз.

— Аха! — рече Рупърт, сякаш бях разказала цялата история на фамилия Ингълби от времето на Уилям Завоевателя до наши дни.

Караваната се давеше и подскачаше, докато се изкачвахме още по-нагоре, а двете с Ния трябваше да подпрем длани на таблото, за да не се удрят главите ни една в друга.

— Какво мрачно място — каза тя и кимна към гъстата гора отляво. Дори снопчетата слънчева светлина, които успяваха да проникнат през гъстата растителност, се губеха в сумрака сред стволовете.

— Тази гора се казва Гибът Уд — отвърнах аз. — Наблизо имало село на име Уапс Хил някъде до осемнайсети век, но от него не е останало нищо. Само бесилката на стария кръстопът в центъра на гората. Ако се качите на онази пътека, ще видите, че коловете й още стоят. Но вече са доста изгнили.

— А, не благодаря — рече Ния.

Реших, че засега е най-добре да не й споменавам, задето именно на кръстопътя в Гибът Уд бяха намерили Робин Ингълби обесен.

— Мили Боже! — възкликна Рупърт. — Какво, по дяволите, е това?

Той посочи към нещо, което висеше от клона на дърво и се полюляваше на утринния вятър.

— Лудата Мег е била тук — отвърнах аз. — Тя събира празни консервни кутии и боклуци покрай пътя и после ги нанизва на конци. Обича лъскави предмети. Горе-долу като свраките.

Чиния от пай, ръждясала консервна кутия, сребристо парче от счупен радиатор и огъната супена лъжица се извиваха насам–натам под слънчевите лъчи като някаква гротескна готическа стръв.

Рупърт поклати глава и насочи вниманието си обратно към съединителя и газта. Когато наближихме върха на Гибът Хил, моторът изтрака страховито и замря с боботене. Караваната спря, а Рупърт дръпна ръчната спирачка.

По дълбоките линии на лицето му разбрах, че е почти напълно изтощен. Той удари волана с юмруци.

— Не го казвай, имаме компания — предупреди го Ния.

За миг си помислих, че говори за мен, но пръстът й сочеше през предното стъкло встрани от пътя, където мрачно, мръсно лице надничаше от шубраците.

— Това е Лудата Мег — обясних аз. — Живее някъде в тази гора.

Мег се приближи до караваната и аз усетих как Ния се отдръпва назад уплашено.

— Не се страхувай, безобидна е.

Мег, с дрипави дрехи от черен вълнен плат, приличаше на лешояд, повлечен от торнадо и изхвърлен обратно навън. Червена стъклена череша се поклащаше весело на тел, щръкнала от черната й шапка.

— Аз безобидна — каза Мег небрежно през отворения прозорец. — Бъдете мъдри като змии и кротки като гълъби. Здравей, Флавия.

— Мег, това са приятелите ми Рупърт и Ния.

С оглед на факта, че бяхме наблъскани буза до буза в караваната, реших, че е в реда на нещата да се обръщам към Рупърт на малко име.

Мег се взира известно време в Ния, протегна мръсен пръст и докосна червилото й. Ния се сви леко, но излезе изискано от положението като кихна престорено.

— Марка „Танджи“ е — каза тя ведро. — „Театрално червено“. Сменя си цвета, след като се нанесе. Ето, пробвай го.

Прекрасна актьорска игра. Трябваше да й призная, че отлично прикри страха си с дружелюбно и приветливо държание.

Наложи се малко да се преместя, за да успее тя да извади червилото от джоба си. Щом го подаде, мръсните пръсти на Мег грабнаха златистото флаконче от ръката й. Без да сваля очи от лицето на Ния, Мег намаза обилно напуканите си мръсни устни и ги притисна една в друга сякаш пиеше от сламка.

— Прекрасно! — каза Ния. — Изглеждаш чудесно!

Тя отново бръкна в джоба си и извади емайлирана кутийка с компактна пудра с изящна оранжева украса под формата на пеперуда. Отвори капака, от чиято вътрешна страна имаше огледалце, и след като се огледа за миг, го подаде на Мег.

— Ето, огледай се.

Мег светкавично грабна пудрата и се разгледа внимателно в огледалото, като въртеше оживено глава наляво и надясно. Доволна от видяното, тя ни се усмихна широко и разкри черните дупки от няколко липсващи зъба.

— Чудесно! — промърмори. — Забележително! — и пъхна оранжевата пеперуда в джоба си.

— Върни я! — Рупърт посегна към нея и Мег се дръпна стреснато назад, сякаш чак сега го забеляза. Усмивката й се стопи така внезапно както се бе появила.

— Знам те аз теб — каза тя мрачно с очи, приковани в козята му брадичка. — Ти си Дяволът. Това стана, Дяволът се завърна в Гибът Уд.

И при тези думи Мег отстъпи назад към храстите и изчезна сред тях.

Рупърт слезе тромаво от караваната и затръшна вратата.

— Рупърт… — извика Ния след него.

Но вместо да тръгне към храстите след Мег, както си мислех, че ще стори, той направи няколко крачки нагоре по пътя, огледа се и се върна бавно с риещи праха крака.

— Наклонът е полегат, а до върха остава съвсем малко — съобщи Рупърт. — Ако успеем да я избутаме до онзи стар кестен, ще слезем по инерция от другата страна. Дори е възможно двигателят пак да запали. Искаш ли да държиш волана, Флавия?

Макар да седях с часове в стария „Фантом II“ на Хариет в гаража, го правех единствено с цел да размишлявам на спокойствие или да се скрия. Никога не бях управлявала автомобил. Въпреки че първоначално идеята ми се стори интересна, бързо осъзнах, че никак не ми се иска да изгубя контрол над волана, докато летя надолу по източния склон на Гибът Хил, и да се разбия някъде сред живописния пейзаж.

— Не — отвърнах. — Може би Ния…

— Ния не обича да шофира — троснато ме прекъсна той.

Веднага усетих колко нетактично нещо бях казала. Като предложих Ния да шофира, карах Рупърт да отиде отзад и да бута… със сакатия си крак и така нататък.

— Имах предвид — обясних аз, — че само ти знаеш как да запалиш мотора.

Най-древният номер: да погъделичкам мъжката му суета. Изпитах гордост, че съм се сетила.

— Добре — отвърна той и се качи на шофьорското място.

Ния слезе от караваната и аз я последвах. Изтиках от съзнанието си всички тревожни мисли доколко е разумно жена в нейното състояние да бута каравана по баир в горещ ден. А и освен това не можех ей така да повдигна въпроса.

Ния светкавично се стрелна зад караваната, опря гръб в задната врата и се оттласна с крака.

— Освободи проклетата ръчна спирачка, Рупърт! — извика тя.

Заех позиция до нея и с всичките сили, с които разполагах, забих пети в праха и тласнах.

Чудо на чудесата — глупавата бракма наистина помръдна. Може би заради разтоварения реквизит, несравнимо по-леката каравана запълзя бавно, но неумолимо, като охлюв към върха на хълма. Щом автомобилът се задвижи, с Ния се обърнахме и започнахме да бутаме с ръце.

Караваната спря само веднъж, когато Рупърт запали двигателя. От ауспуха изригна огромен черен облак и веднага усетих, че ще трябва да обяснявам на татко защо съм съсипала още един чифт бели чорапи.

— Не включвай на скорост, докато не стигнем до върха! — извика Ния. — Мъже — промърмори ми тя. — Мъжете и техните пърдящи ауспуси.

Десет минути по-късно стояхме на върха на Гибът Хил. В далечината Джубили Фийлд се спускаше надолу към реката — нежно разстилащо се одеяло от лен, толкова наситеносиньо, че би разплакало и Ван Гог.

— Още едно силно бутване и потегляме — каза Ния.

Пъшкахме и пръхтяхме, бутахме горещия метал и тогава изведнъж, сякаш бе станала безтегловна, караваната започна да се движи сама. Бяхме превалили хълма.

— Бързо! Скачай вътре! — извика Ния и затичахме отстрани на набиращата скорост каравана, която подскачаше и се тресеше по набраздения от коловози път.

Скочихме на стъпалото и Ния отвори вратата, миг по-късно се стоварихме прегърнати на седалката до Рупърт, който се опитваше да запали мотора. На половината път надолу двигателят най-накрая се включи, а караваната изригна тревожно, преди пукотът да премине в неравномерна кашлица. В подножието на хълма Рупърт натисна леко спирачката и завихме плавно до алеята към фермата Кълвърхаус.

 

 

Прегрял от усилията, остинът пушеше и свистеше като пробит чайник в двора на фермата, който изглеждаше изоставен. От опит знаех, че когато влезеш във ферма, някой винаги излиза от плевнята да те посрещне, като в същото време избърсва изцапаните си с моторно масло ръце и се провиква на жена с кошница с яйца да опече сладки и да сложи вода за чая. Най-малкото трябваше да има лаещо куче.

Макар никъде да не се виждаха прасета, в края на редица от порутени бараки имаше разнебитена кочина, обрасла с коприва. Зад нея се виждаше гълъбарник с кули. Из двора бяха пръснати разнообразни по размер и форма ведра за мляко — до едно ръждясали, а самотна кокошка кълвеше вяло из бурените и ни наблюдаваше бдително с жълтите си очи.

Рупърт слезе от караваната и затръшна шумно вратата.

— Ехо! Има ли някого? — провикна се той.

Никой не отговори. Рупърт мина покрай очукан дръвник до задната врата на къщата и потропа оглушително с юмрук.

— Има ли някого вкъщи?

После засенчи поглед и опря лице в мръсния прозорец на помещението, което явно някога е било килер, а после ни направи знак да слезем от караваната.

— Странна работа — прошепна той. — Някой стои по средата на стаята. Виждам силуета му върху задния прозорец. — Рупърт почука силно още два пъти по вратата.

— Господин Ингълби — провикнах се аз. — Господин Ингълби, аз съм Флавия де Лус. Доведох хората от църквата.

Последва дълга тишина, преди да чуем звука от тежки ботуши по дървения под. Вратата се открехна и от сумрачната вътрешност надникна висок рус мъж с гащеризон, който примигна на дневната светлина.

Никога не го бях виждала.

— Аз съм Флавия де Лус от Бъкшоу — посочих неопределено с ръка на югоизток. — Викарият ме помоли да покажа на тези хора пътя до Кълвърхаус.

Русият мъж излезе навън, като се наведе значително, за да мине през ниската каса на вратата, без да си удари главата. Изглеждаше, както би го описала Фели, „неприлично красив“: снажен скандинавски бог. Когато този русокос Зигфрид се обърна, за да затвори вратата внимателно след себе си, видях, че на гърба на работния му гащеризон има нарисуван голям избелял червен кръг.

Това означаваше, че е бил военнопленник.

В съзнанието ми веднага изникнаха дръвникът и липсващата от него брадва. Дали не е посякъл семейство Ингълби и не е напъхал крайниците им като дърва зад кухненската печка?

Каква нелепа мисъл. Войната беше свършила преди пет години, а аз видях семейство Ингълби — или поне Фейс — миналата седмица.

Освен това вече знаех, че германските военнопленници не са особено опасни. За пръв път видях група от тях при първото си ходене на кино в „Палас“ в Хинли. Когато въоръжените пазачи закараха облечените в сини униформи пленници до местата им в салона, Дафи ме смушка, посочи ги и прошепна:

— Това е врагът!

Лампите изгаснаха и филмът започна, а Фели се наведе към мен и ми каза:

— Само си помисли, че ще седиш два часа сама с тях в тъмното. Сама… ако с Дафи отидем за бонбони.

Филмът беше „Военнослужещи“ и забелязах, че когато бомбардировачите на Луфтвафе потопиха бойния краб „Торин“ в Средиземно море, макар затворниците да не ръкопляскаха, всички се спогледаха усмихнати.

— Не бива да се отнасяме нечовешки с пленените германци — беше ни казал татко, когато се прибрахме у дома, като цитираше нещо чуто по радиото, — а да им покажем ясно, че гледаме на тях, и на офицерите, и на обикновените войници, като на хора, отхвърлени от почтеното общество.

Макар да уважавах думите на татко — поне по принцип, — веднага ми направи впечатление, че мъжът, който ни посрещна в Кълвърхаус, никак не изглеждаше отхвърлен.

Пет години след края на войната, той можеше да носи гащеризона със знака за военнопленник единствено от гордост.

— Позволете да ви се представя. Казвам се Дитер Шранц — рече той с широка усмивка и се здрависа с всички ни, като започна от Ния.

Дори само от няколкото думи, които изрече, разбра, че говори почти съвършено английски. Дори произнесе името си, както англичаните биха го направили с твърдо „р“ и „а“ и приятно съскане.

— Викарият каза, че ще дойдете.

— Проклетата каравана се повреди — обясни Рупърт и кимна към остина, както ми се стори, с известна агресивност. Като че ли…

Дитер се усмихна.

— Не се тревожете, ще ви помогна да я избутате надолу по пътя до Джубили Фийлд. Там ще се настаните, старче.

Старче ли? Дитер явно живееше в Англия от доста време.

— Госпожа Ингълби у дома ли си е? — попитах аз. Реших, че някой трябва да покаже на Ния къде се намира тоалетната, преди да й се наложи да попита.

По лицето на Дитер премина сянка.

— Гордън отиде някъде из гората — посочи той към Гибът Хил. — Предпочита да работи сам през повечето време. Сигурно е там и помага на Сали на ливадата. Ще ги видим, когато закараме микробуса ви до реката.

Въпросната Сали беше Сали Строу — член на Женската селскостопанска армия^[1] или „селско момиче“, както ги наричаха — която работеше в Кълвърхаус още от войната.

— Добре — заявих аз. — Я вижте! Ето ги Тик и Ток.

Двете котки на госпожа Ингълби на кафяви, жълти и черни петна се показаха от една барака и започнаха да се прозяват и протягат на слънцето. Госпожа Ингълби, често ги вземаше да й правят компания на пазара, както и още няколко животни, сред които от време на време и гъската й Матилда.

— Тик — съобщи ми тя веднъж, когато я попитах за имената на котките, — защото има тикове. И Ток, защото бърбори като гарга.

Ток идваше право към мен, вече започнала разговор с мяукане. В същото време Тик се отправи към гълъбарника, издигащ се мрачен зад кошера от порутени бараки, обрасли с бурени.

— Вие вървете — казах им аз. — След няколко минути ще дойда направо на полето.

Вдигнах Ток на ръце.

— Добро котенце — изгуках и се озърнах с крайчеца на окото си, за да видя дали някой ще възрази. Котката нямаше възражения: веднага започна да мърка.

Но Рупърт и Ния вече влизаха в караваната, която потрепваше в двора. Дитер я бутна, качи се на стъпалото и миг по-късно ми помахаха на излизане от двора и продължиха надолу по пътя към Джубили Фийлд и реката. Малко след това тихо гръмване на ауспуха потвърди, че пътуват.

В мига, в който се скриха от поглед, оставих Ток обратно в прахоляка.

— Къде е Тик? Иди да я намериш.

Ток поднови дългия си мяучещ монолог и тръгна бавно към гълъбарника.

Едва ли е нужно да казвам, че я последвах.