Алън Брадли
Номерът с въжето (20)

Деветнайсет

— Рупърт беше… женкар — започна бавно Сали, сякаш не гореше от желание да изрази мислите си с думи. — Но ти сигурно вече си го разбрала.

Кимнах, като внимавах да не я прекъсна. Докато наблюдавах инспектор Хюит, научих, че мълчанието най-добре подклажда разговора.

— От години наминаваше от време на време в Кълвърхаус… още отпреди войната. И Рупърт не беше единственият. Гордън си има цяла армия редовни клиенти като него. Снабдява ги с нещо, което облекчава болките им.

— Канабис — казах аз. Просто не се сдържах. — Ганджа… Индийски коноп.

Тя ме изгледа с присвити очи и продължи:

— Някои като Рупърт идваха заради прекаран детски паралич, полиомиелит, както му казват. Други… Бог знае те пък защо идваха. Гордън се смята за нещо като билкар, за човек, който облекчава страданието, когато лекарите са безпомощни или просто не искат да помогнат. Той е много дискретен по този въпрос, но няма как, нали? Струва ми се, че освен ти, никой друг в Бишъп Лейси не предполага, че пътниците, които от време на време се отбиват в Кълвърхаус, изобщо не са се изгубили по пътя… или пък че им продава селскостопански материали. Тук съм от осем години — продължи Сали. — И дори не си прави труда да ме питаш — не съм от пушачите на Гордън.

— Не ми е минавало през ум — подмазах се леко. Подейства.

— Израснах в добро семейство — продължи тя малко по-охотно. — Родителите ми бяха, както пишат в старите романи, „бедни, но честни“. Мама боледуваше непрекъснато, но не ни казваше какво й е. Дори баща ми не знаеше. Аз междувременно ходех на училище, за да получа някакво образование, а после избухна войната. Разбира се, исках да помогна на нашите със сметките за лечението, затова влязох в Женската селскостопанска армия. Звучи просто, нали? Така и беше — не можех да направя нищо повече. Бях просто едно момиче от Кент, което искаше да се бори срещу Адолф Хитлер и да види как майка му оздравява. Бях разквартирувана заедно с още четирийсет момичета в пансион на Селскостопанската армия на половината път от тук до Хинли и там за пръв път срещнах Рупърт. На този мъж жените му се лепяха като мухи на мед, не се заблуждавай. Всяко лято той бродеше из провинцията с малкия си куклен театър — разправяше, че така се връща при корените си — и винаги, когато го видех, той имаше нова асистентка. Всички те бяха доста засукани, ако ме разбираш.

Малко след като дойдох да работя в Кълвърхаус, Рупърт се появи, за да попълни запасите си от растението. Веднага разпознах куция младеж, който все ни затваряше в пансиона, в кръчмата, през почивните дни.

На мига се заклех, че няма да се забърквам с него; щях да оставя другите момичета да му смъкнат малко самочувствието. Но после…

Погледът й се замъгли и тя се потопи в миналото.

Значи Ния беше права! Рупърт наистина е отишъл да търси Сали в деня, в който пристигнаха. Парченцата от пъзела започваха да се подреждат.

Макар мъглата да се бе вдигнала малко, все още беше доста гъста и ни обгръщаше в мека какавида от странно успокояваща тишина. Никой нямаше да разбере, че сме тук на върха на Джубили Фийлд, освен ако не се сблъскаше с нас случайно. Никой не можеше да ни чуе, освен ако не извървеше цялата дължина на нивата до върха или не се промъкнеше безшумно от гората над нас.

— Рупърт беше голям чаровник — продължи Сали.

— Можеше да очарова и… не, не бива да казвам подобни неща в изискана компания, нали? Можеше да примами и птиците от дърветата… и особено кокошките. Започваше с Шекспир, а после преминаваше към разни неща, които е чувал по мюзикхоловете. Ако „Ромео и Жулиета“ не свършеше работа, започваше да тананика палави песнички. И му се разминаваше… поне в повечето случи. Докато не се пробва със съпругата на Гордън.

Грейс Ингълби? Неволно подсвирнах.

— Това сигурно е било доста отдавна — казах аз. Усетих как прозвуча прекалено грубо, въпреки че нямах такова намерение.

— Преди години — рече Сали. — Преди Робин да умре. Преди Грейс да стане толкова странна. Макар сега да не й личи, тя беше доста красива.

— Изглежда много тъжна.

— Тъжна ли? Това не е точната дума, Флавия. По-скоро е пречупена. Момченцето беше целият й свят, а денят, в който то умря, слънцето угасна за нея.

— Значи тогава си била тук, така ли? — попитах внимателно. — Сигурно ти е било много тежко.

Сали продължи, сякаш не ме чу.

— Гордън и Грейс често разказваха на Робин за идиличния си меден месец край морето и той много искаше да отиде на плажа: пясъкът, мидите, кофичката, лопатката, пясъчните замъци, сладоледът, съблекалните. Робин дори сънуваше морето. Веднъж ми каза: „Сали, сънувах, че приливът идва, а аз се носех по водата като розов балон!“. Горкото дете.

Тя избърса една сълза с грубия ръкав на гащеризона си.

— Боже, защо ти разправям това? Явно съм си изгубила ума.

— Не се притеснявай. Обещавам, че няма да кажа и думичка. Много ме бива да пазя тайни.

В знак на добрите си намерения изрецитирах цялата клетва — да пукна, ако кажа — само че наум.

След като ме погледна бързичко и странно срамежливо, Сали продължи разказа си:

— Някак си успяха да заделят малко пари за рождения ден на Робин. Тъй като жътвата наближаваше, Гордън не можеше да отсъства, но решиха Грейс да заведе момчето на море за няколко дни. За пръв път отиваха някъде само двамата, без Гордън, и Грейс за пръв път си вземаше почивка, откакто е била момиче.

Времето беше много горещо дори за края на август. Грейс наела шезлонг и купила списание. Гледала как Робин си играе с малката кофичка в мокрия пясък до водата. Знаела, че не го грози опасност. Била го предупредила колко опасни са приливите и отливите, а Робин беше много послушен. Задрямала и спала дълго, разбрала колко изтощена била, докато не се събудила и не видяла колко ниско е слязло слънцето. Отливът бил започнал, а Робин не се виждал никакъв. Дали не я е послушал и морето не го е повлякло навътре? Но някой все е щял да го види. Някой е щял да я събуди.

— Грейс ли ти разказа това? — попитах аз.

— О, Боже, не! Всичко това се изясни по време на разследването. Трябваше да изкопчат информацията от нея на малки, счупени фрагменти. Нервите й бяха в окаяно състояние. Разправяше, че изгубила твърде много време да тича нагоре–надолу по плажа и да вика Робин. Тичала покрай водата с надеждата, че ще зърне малкия му червен бански костюм; с надеждата, че ще види лицето му сред децата, които се плискали до брега. После тръгнала отново по плажа и умолявала хората да й кажат дали са срещали момченце с руса коса. Нямало никаква надежда, разбира се. На плажа сигурно десетки деца отговаряли на това описание.

И тогава, заслепена от слънцето, Грейс видяла тълпа, събрала се в сянката под кея. Избухнала в сълзи и тръгнала към тях, като знаела какво ще завари: Робин удавен и около него струпали се зяпачи. Вече ги ненавиждала.

Но когато се приближила, чула смях и си проправила път до средата, без да я е грижа, че блъска хората.

Те гледали куклен театър с героите Пънч и Джуди, а на пясъка, със сълзи, стичащи се по бузите му от смях, седял Робин. Грейс го грабнала, прегърнала го, но не посмяла да каже и думичка. Все пак вината била нейна; тя заспала, а Робин изтичал да види куклите, както би направило всяко дете. Занесла го на ръце да му купи сладолед, после още един. След това се върнали до малкия павилион, за да гледат следващото представление, и Грейс също се разсмяла, когато Робин се смеел, и викала с него: „Не! Не!“, когато куклата Пънч грабнала палката на полицая, за да удари Джуди по главата. Смеели се с останалите зрители, когато Пънч измамил Джак Кеч, обесения, да пъхне глава в примката и…

Гледах традиционното представление на Пънч и Джуди почти всяка година на празника на църквата и бях наясно със сюжета.

— „Не знам как да се обеся — цитирах прочутата реплика на Пънч. — Ще трябва да ми покажеш, а после и аз ще го направя.“

— „Не знам как да се обеся — повтори като ехо Сали. — Ще трябва да ми покажеш.“ Това каза по-късно Грейс в съда, когато започна разследването на смъртта на Робин, и май това бяха последните й думи на нормален човек. Още по-страшно беше, че при разпита тя ги изрече с онзи ужасен, задавен, квакащ глас, с който кукловодът озвучаваше Пънч: „Не знам как да се обеся. Ще трябва да ми покажеш.“ Беше отвратително. Следователят поиска да донесат чаша вода, а няколко от съдебните заседатели не се сдържаха и се изсмяха. Грейс се пречупи напълно. Лекарят настоя да не я разпитват повече. Какво още се е случило през онзи ден на плажа и По-късно във фермата, беше събрано парченце по парченце — всеки от нас знаеше по нещичко. Аз бях видяла Робин да разнася наоколо едно въже, което намерил работилницата. По-късно Гордън го беше забелязал да си играе на каубой в края на Джубили Фийлд. Дитер го намери обесен в Гибът Уд.

— Дитер ли? Мислех си, че го е открила Лудата Мег. — Думите се изплъзнаха от устата ми, преди да се усетя.

Сали веднага извърна очи и осъзнах, че това е един от онези моменти, в които трябваше да си държа езика зад зъбите и да изчакам.

Изведнъж тя като че ли взе решение:

— Не забравяй, че войната току-що беше приключила. Ако в Бишъпс Лейси се разбереше, че тялото на обесения Робин е намерено в гората от германски военнопленник… е, помисли си какво би станало.

— Сигурно щеше да е като сцена от „Франкенщайн“: разгневени селяни с факли и така нататък.

— Именно. Освен това според полицията Мег наистина е била на мястото преди Дитер, но не казала на никого.

— Откъде знаеш какво са мислили полицаите?

Без да съзнава какво прави, Сали внезапно пооправи косата си.

— Имаше един млад полицай, чието име не мога да разкрия, който ме водеше вечер да гледаме как луната изгрява над хълма Гудгър.

— Разбирам — отвърнах аз и наистина я разбирах. — Не са искали Мег да бъде повикана на разпитите.

— Интересно как законът може да има такова слабо място, нали? Не, някой я бе видял в селото по времето, когато Робин изчезна, затова тя не беше заподозряна. Решиха, че заради… тъй като тя… ами честно казано, решиха, че е най-добре изобщо да не я замесват, и така и направиха.

— Значи все пак Дитер е намерил тялото.

— Да. Каза ми още същата вечер. Не беше излязъл от шока… говореше почти несвързано: как тичал по целия път от Гибът Уд, крещял толкова силно, че прегракнал… прескачал огради, подхлъзнал се в калта… влетял в двора и вдигнал глава към празните прозорци. Повтаряше, че те били като мъртви очи, като прозорците на дома на сестрите Бронте. Но, както вече казах, бедният Дитер беше в шок. Не знаеше какво говори.

Стомахът ми се разбунтува, но го отдадох на тортата на госпожа Малит.

— А къде беше Рупърт в онзи момент?

— Странно, че питаш. Като че ли никой не помни. Рупърт идваше и си отиваше, често през нощта. С течение на времето той като че ли се пристрастяваше все повече към онова, с което Гордън го снабдяваше, и започна да идва по-често. Ако не е бил тук, когато Робин умря, то не е бил и далеч.

— Обзалагам се, че полицията е претърсила всичко наоколо.

— Естествено! В началото не знаеха дали Робин е загинал при злополука, или е бил убит.

— Убит ли? — Тази мисъл изобщо не ми бе минавала през ум. — Че кой, за Бога, би убил малко момче?

— И по-рано се е случвало — отвърна тъжно Сали. — Убийствата на деца стават без конкретна причина.

— А Робин?

— Накрая решиха, че няма доказателства в подкрепа на тази хипотеза. Освен Гордън, Дитер и аз — и Лудата Мег, разбира се, — никой друг не ходеше в Гибът Уд. Следите от стъпките на Робин водеха нагоре през Джубили Фийлд до бесилката и около нея и се виждаше ясно, че е отишъл там сам.

— И е разиграл сцената с обесването от „Пънч и Джуди“ — рекох аз. — Представял си е, че е Пънч… а после, че е обесеният.

— Да. И полицията стигна до това заключение.

— Въпреки това, полицията сигурно не е оставила необърнат камък в гората?

— Само дето не я изкорениха. Разнасяха ролетки, гипсови отливки, правеха снимки, носеха малки торбички с това и онова.

— Не е ли странно, че не са забелязали нивата с канабис? Трудно ми е да повярвам, че инспектор Хюит я е пропуснал.

— Мисля, че това се случи, преди той да стане инспектор — отвърна Сали. — Ако паметта не ме лъже, разследването ръководеше инспектор Гъли.

А-ха! Значи той е решил да си мълчат за Мег. Въпреки липсата на бдителност този човек явно имаше поне малко сърце.

— И какви бяха заключенията? — попитах аз. — От разпитите.

Знаех, че по-късно мога да проверя това в архива с вестници в библиотеката, но засега исках Сали да ми разкаже със свои думи.

— Следователят рече на съдебните заседатели, че трябва да изберат една от три възможности: смърт чрез убийство, смърт при злополука или неустановени обстоятелства.

— И?

— Избраха „смърт при злополука“, въпреки че много трудно се споразумяха.

Изведнъж забелязах, че мъглата се вдига, и Сали го забеляза. Макар лека мъгла още да обгръщаше дърветата в гората горе, реката и целият склон на Джубили фийлд, който приличаше на ръчно оцветена фотография от птичи поглед, се ширнаха пред нас под слабата слънчева светлина.

Ако някой погледнеше от фермата, лесно щеше да ни забележи.

Без да каже и думичка повече, Сали се качи в трактора и врътна ключа. Двигателят заработи веднага, изрева за миг, а после се успокои и забръмча равномерно.

— Много се разприказвах. Не знам какво ме прихвана. Моля те, спазвай обещанието си, Флавия. Разчитам на теб.

Очите ни се срещнаха и в нейните забелязах молба.

— Може много да загазя — добави тя.

Кимнах, но на практика не казах „да“. С малко късмет можех да вмъкна един последен въпрос.

— Според теб какво е станало с Робин и Рупърт?

Сали отметна глава, стисна устни, превключи скоростния лост и подкара през полето, като парченца черна кал излитаха изпод гумите на трактора, преди да паднат обратно на земята като застреляни птици.