Алън Брадли
Номерът с въжето (24)

Двайсет и три

В забъркването на отрови има нещо, което избистря съзнанието. Когато дори и най-малкото потрепване на ръката може да се окаже фатално, вниманието ти е принудено да се съсредоточи като горящо стъкло върху експеримента, а тогава отговорите на още недооформени въпроси често нахлуват в главата като пчели, които се прибират в кошера.

Към щедро количество сярна киселина, вече сипано в прясно измита колба и затоплено леко, внимателно добавих щипка желатин и наблюдавах със страхопочитание как той се разтвори със съскане в киселинната баня като прозрачна сепия.

Извлякох веществото с вода и алкохол от корените на жълт жасмин (Gelsemium sempervirens), който, за своя радост, открих да цъфти в изобилие в ъгъла на оранжерията, с цветчета, подобни на малки фунийки, издялани от масло.

Догър ми каза, че родината на растението е Америка и е пренесено в английските оранжерии от пътешественици, а точно този екземпляр — от майка ми, Хариет.

Попитах дали може да го взема в лабораторията си и Догър охотно се съгласи.

В корена се съдържаше прекрасен алкалоид на име Гелсемин, който се спотайвал незабелязан в растението от времето на Сътворението, докато през 1870 година не бил примамен да се покаже от един жител на Филаделфия с очарователното име Уормли; той инжектира силната отрова на заек, който направил задно салто и предал Богу дух след двайсет минути.

Гелсеминът беше убиец, чиято компания ми бе изключително приятна.

А сега беше време за магията!

Сипах в течността с ръба на нож малка доза калиев бихромат, чиито червени соли, осветени от заблудени слънчеви лъчи, падащи през прозореца, й придадоха синкаво-червения цвят на череша — нюанса, в който се обагряше кръвта на жертвите на натравяне с въглероден оксид.

Но това беше само началото! Предстоеше още много.

Червеният цвят вече избледняваше, а разтворът добиваше впечатляващия виолетов цвят на стара синина. Затаих дъх и — да! — ето я и последната фаза на жълто-зелено.

Гелсеминът бе един от хамелеоните в химията, които сменяха великолепно няколко цвята без и следа от предишния нюанс.

Понякога и хората бяха като него.

Ния например.

От една страна, тя беше пленница на пътуващ кукловод; млада жена, която освен бебето, което носеше нямаше други роднини; млада жена, която позволяваше да я пребива куцият й любовник; млада жена, която сега бе останала без пари и средства да се издържа. И въпреки това по един доста сложен начин, който не разбирах напълно, не й съчувствах изцяло.

Дали се дължеше на факта, че така да се каже, беше избягала от местопрестъплението и се бе скрила в гаража в Бъкшоу? Разбирах, че иска да остане сама, но беше избрала най-неподходящия момент.

Къде ли се намираше сега? Дали инспектор Хюит я е арестувал и я е заключил в килия в Хинли?

Написах „Ния“ на листче хартия.

На следващо място беше Мат Уилмът: космополитен образ, който приличаше на излязъл от филм на Орсън Уелс. Казано направо: Мат беше пристигнал, Рупърт беше умрял; Мат бе изчезнал след кавгата с Рупърт, а следващия път, когато го видях, уреждаше превоза на трупа до Лондон за пищно погребение.

Дали Мат не беше убиец, нает от Би Би Си? Дали скандалът на Рупърт с мистериозния Тони не бе тласнал „Лелята“ и директора й до крайност? Дали трагичната кончина на Рупърт на селската сцена не бе просто краят на ожесточен спор за някой договор?

Ами Грейс Ингълби? Честно казано, от дребната тъмнокоса жена ме побиваха тръпки. Олтарът на мъртвото й дете в изоставения гълъбарник би уплашил всеки, а сега госпожа Малит намекваше, че съпругата на фермера не е само работодателка на Дитер.

И Дитер! Въпреки вида му на скандинавски бог и страстта му към английската литература, ми се струваше, че е знаел, че работодателят му отглежда и снабдява с канабис, както Сал и ги нарече, „малка армия от редовни клиенти“. Кои ли бяха те?

Основният клиент, разбира се, е бил Рупърт, който дълги години е посещавал редовно фермата на Ингълби като движещ се по разписание трамвай. Бил е женкар — нямаше съмнение в това (знаех го пак от Сали). С кого ли се беше забъркал? Кой е искал да го убие толкова силно, че наистина да го извърши?

Що се отнася до Сали, и Рупърт, и Дитер са я харесвали. Дали Рупърт не бе изпратен в отвъдното от някой съперник в любовта?

В центъра на всичко като че ли стоеше Сали: тя работеше във фермата на Ингълби от години. Ясно се виждаше, че си пада по Дитер, макар да не бе съвсем очевидно дали чувствата й са напълно споделени.

На следващо място идваше Гордън Ингълби. Гордън, облеченият в бяла тога светец, който помагаше на страдащите, когато лекарите са безпомощни; Гордън, който продаваше селскостопанската си продукция на пазара; Гордън — бащата на мъртвото дете в гората.

Да не говорим пък за Лудата Мег, която е била в Гибът Уд, когато Робин е умрял, или поне е дошла непосредствено след това.

И Синтия — скъпата Синтия Ричардсън, съпругата на викария, чиято единствена страст бе ненавистта й към греховете. Внезапната поява на двама разкрепостени кукловоди, които предлагат да изнесат представление в енорийската зала на съпруга й, сигурно е попарила душата й като огненото езеро от Откровение.

Въпреки всичко това душата на Синтия не бе отдадена на благотворителност. Какво отвърна Мег, когато я попитах как е спала в дома им? Че Синтия й е взела гривната и я изгонила, защото била мръсна. Несъмнено Мег говореше за компактната пудра на Ния, но пък в такъв случай защо я намерих оплетена в одеялото в кабинета? Дали, след като е взела пудрата от Мег, някой от десетките енориаши в дома й по онова време не я е хванал в крачка и тя е скрила кутийката, за да си я прибере по-късно?

Това изглеждаше малко вероятно: ако имаше грях, който да не тежеше на душата на Ситния Ричардсън, то това беше суетата. Само един поглед беше достатъчен да разбереш, че бледото й мише лице никога не е докосвано от грим; на мършавия й врат никога не са висели гердани, а костеливите й китки никога не са били озарявани от гривни. Ако трябва да се изразя възпитано, тя беше обикновена като пудинг.

Подострих молива си и добавих шест имена към списъка си: Мат Уилмът, Грейс Ингълби, Дитер Шранц, Сали Строу, Лудата Мег (веднъж Дафи ми каза, че фамилията на Мег е Гросвенър, но не й повярвах)… и Синтия Ричардсън.

Драснах една линия и под нея написах с главни печатни букви: „АФЕРИ: ВИЖ ПО-ГОРЕ!!!“

Макар да имах смътна представа какво се случва между хората, които въртят любовна афера, не знаех точните технически подробности. Веднъж, когато татко замина за няколко дни на изложба на марки в Глазгоу, Дафи няколко пъти настоя да чете на глас „Мадам Бовари“, докато се хранехме — на закуска, обяд и вечеря, включително по време на чая, и приключи книгата на третия ден, тъкмо когато татко се прибра.

Тогава едва не умрях от скука, макар по-късно това да стана една от любимите ми книги, защото в последните си глави съдържаше най-изящното и вълнуващ описание на смърт от отравяне с арсеник в цялата литература. Особено се наслаждавах на начина, по който отровената Ема се бе „вдигнала като наелектризиран труп“. Но сега осъзнах, че толкова съм била погълната от самоубийството на бедната мадам Бовари, че не съм обърнала особено внимание на няколкото й любовни афери. Помнех само, че когато остана насаме с Родолф край езерото с лилиите, заобиколена от водна леща и подскачащи жаби, Ема Бовари — разплакана, скрила лице с длани и разтреперана — „му се отдаде“.

Каквото и да означаваше това. Щях да попитам Догър.

 

 

— Догър — казах аз, когато най-накрая го намерих да плеви зеленчуковата градина с мотика с дълга дръжка. — Чел ли си „Мадам Бовари“?

Той прекъсна работата си и извади носна кърпа от джоба на гърдите си на гащеризона. Избърса добре лице, преди да отговори:

— Това беше някакъв френски роман, нали?

— Да, на Флобер.

— Ах — каза Догър и пъхна кърпичката обратно в джоба. — Това е романът, в който една много нещастна жена се отрови с арсеник.

— Арсеник от син буркан! — изтърсих аз и заподскачах от крак на крак от вълнение.

— Да, от син буркан — повтори Догър. — Син, не защото има опасност веществото да се разгради или окисли, а за да…

— За да не го обърка с бутилка със съвсем безобидно съдържание.

— Точно така.

— Ема Бовари поглъща арсеника заради няколко нещастни любовни афери — казах аз.

Догър изстърга старателно с мотиката малко спечена кал от подметката на обувката си.

— Имала афера с мъж на име Родолф — добавих, — а после с друг, на име Леон. Но не по едно и също време, разбира се.

— Разбира се — повтори Догър и замълча.

— Какво точно означава да имаш любовна афера? — попитах с надеждата, че подборът ми на думи ще подскаже, дори съвсем мъничко, че вече знам отговора.

За миг си помислих, че ще имам търпението да изчакам Догър да заговори, макар дълбоко в сърцето си да знаех, че да се опитам да изчакам Догър да заговори пръв, е изгубена кауза.

— Какво е имал предвид Флобер — попитах най-накрая, — когато казва, че мадам Бовари се отдала на Родолф?

— Имал е предвид, че са станали най-добри приятели. Най-най-добри приятели.

— А-ха! Точно както си мислех.

— Догър! Ела веднага, преди да си нанеса тежко вътрешно нараняване! — избоботи гласът на леля Фелисити от един прозорец на горния етаж.

— Идвам, госпожице Фелисити — провикна се той, а после ми каза настрани: — Госпожица Фелисити се нуждае от помощ за багажа си.

— За багажа ли? Да не би да си тръгва?

Догър кимна неангажирано.

— Леле! — възкликнах аз. Това беше тайна молитва чието значение знаехме само Бог и аз.

 

 

Леля Фелисити вече беше слязла до средата на западното стълбище, облечена с платнен костюм, сякаш заминаваше за Африка, а не за пущинаците на Хампстед. Таксито на Кларънс Мънди чакаше пред вратата, а Догър помагаше на Бърт да натовари багажа на леля Фелисити в колата.

— Ще ни липсваш, лельо Фе — каза Фели.

Лельо Фе? Явно докато ме нямаше, Фели се е умилквала на сестрата на татко най-вероятно с надеждата, че ще наследи семейните бижута на Де Лус: отвратителната колекция от дрънкулки, които дядо Де Лус (от страната на татко и леля Фелисити) е пробутал на баба ми, която веднага щом получела всяко от тях, го хващала с два пръста и го хвърляла в картонена кутия така небрежно, сякаш било смок, и повече не го поглеждала.

Фели беше пропиляла цял следобед да точи лиги по тези боклуци последния път, когато ходихме до Хампстед за едно от задължителните ни гостувания при леля Фелисити.

— Колко романтично! — възкликна тя, когато леля Фелисити, доста неохотно според мен, й даде на заем розов стъклен медальон, който щеше да изглежда съвсем на място на вимето на крава. — Ще си го сложа за дебютантския бал на Розалинд Нортън и всички очи ще са вперени в моя милост. Горката Розалинд, тя се поти ужасно много!

— Съжалявам, че стана така, Хавиланд — измуча леля Фелисити от площадката на стълбището, — но всичко си оплескал. Цялото кралско войнство и всички кралски коне няма да могат да сложат ред в сметките ти. Разбира се, с радост щях да те спася от безразборните харчове, ако не бях инвестирала почти всичките си средства в държавни облигации. Сега не ти остава нищо друго, освен да продадеш онези абсурдни пощенски марки.

Татко влезе толкова безшумно във вестибюла, че чак сега го забелязвах. Стоеше хванал с една ръка лакътя на Дафи, със сведени очи, сякаш разглеждаше съсредоточено черно-белите плочки под краката си.

— Благодаря ти, че дойде, Фелисити — отвърна тихо той, без да вдигне глава. — Много мило от твоя страна.

Идеше ми да фрасна тази жена в лицето!

Дори направих половин крачка напред, преди една здрава ръка да ме хване за рамото и да ме спре. Беше Догър.

— Мога ли да ви помогна с още нещо, госпожице Фелисити? — попита той.

— Не, благодаря ти, Догър — отвърна тя и затършува в дамската си чанта с два пръста. От дълбините й като щъркел, който вади риба от езеро, измъкна нещо, приличащо на шилинг, и му го подаде с въздишка.

— Благодаря, госпожице — каза Догър и прибра монетата с лекота — без дори да я погледне, — сякаш това бе част от всекидневието му.

И при тези думи леля Фелисити си замина. Миг по-късно татко потъна в сенките на големия коридор, следван по петите от Дафи и Фели, а Догър беше изчезнал безмълвно в малкото си коридорче зад стълбището.

Чувствах се като в един от онези наелектризирани моменти, преди да падне завесата на представление Уест Енд: мигът, в който всички второстепенни герои са се скрили зад кулисите, а в средата на сцената е останала само главната героиня, за да изрече великолепната финална реплика пред смълчаната зала, която чакаше с притаен дъх думите й.

— Да му се не види! — казах аз и излязох да глътна малко свеж въздух.

 

 

„Проблемът на фамилия Де Лус, заключих, се състои в това, че гъмжим от история, както другите хора гъмжат от въшки.“ Де Лус живееха в Бъкшоу още от времето, когато крал Харолд спрял стрела с окото си в битката при Хейстингс, а повечето от фамилията били нещастни по един или друг сложен начин. Изглежда, се раждахме и със слава, и с мрак в кръвта и нямаше как да знаем в кой момент кое от двете ни подтиква.

От една страна, знаех, че никога няма да стана като леля Фелисити, но от друга, дали щях да стана като Хариет? Осем години след смъртта й тя продължаваше да е част от мен, както пръстите на краката ми, въпреки че това май не е най-удачното сравнение.

Четях книгите й, карах велосипеда й, седях в ролс-ройса й; веднъж татко разсеяно се обърна към мен с нейното име. Дори леля Фелисити забрави за малко да се държи като горгона, за да ми каже колко приличам на Хариет.

Но дали го каза като комплимент, или като предупреждение?

През повечето време се чувствах като натрапник — подхвърлено дете, парцалива кукла, заменила златното момиче, откраднато от съдбата и занесено в планините на невъобразимо далечна страна. Сякаш всички щяха да са много по-щастливи, ако Хариет възкръсне, а аз изчезнех.

Тези мисли, както и някои други, се стрелкаха из главата ми като есенни листа, попаднали под водната струя на мелница, докато вървях по прашния път към селото. Без дори да забележа, бях минала покрай грифоните на портата „Мълфорд“, която беше входът за Бъкшоу, и сега вече виждах Бишъпс Лейси.

Докато се тътрех унило (добре де, признавам си, че бях бясна на леля Фелисити, задето така се подигра с Догър!), пъхнах ръка в джоба си и пръстите ми напипаха кръгъл метален предмет, който със сигурност не беше там преди — монета.

— Еха! Какво е това?

Извадих я и я разгледах. Щом я видях, разбрах как се е озовала в джоба ми. Обърнах я и разгледах с присвити очи гърба й.

Да, нямаше съмнение — нямаше никакво съмнение.