Алън Брадли
Номерът с въжето (14)

Тринайсет

Внезапно обгърната от непрогледен мрак, публиката си пое вкупом дъх и издиша също вкупом.

В кухнята някой бе запазил достатъчно самообладание, че да запали фенерче, и след миг го изнесе като поклащащ се блатен огън в основаната част на залата.

Колко досетливо от страна на викария веднага да спусне завесата! Или поне това се опитваше да направи той, когато силен внушителен глас го закова на място:

— Не! Не! Отдръпнете се! Не докосвайте нищо!

Беше Догър. Той бе станал от мястото си и препречваше пътя на викария с протегнати встрани ръце и изглеждаше изненадан колкото и нас от смелостта си. Ния, която бе изкачила първото стъпало към сцената, замръзна на място.

Всичко това се разви на фона на шарещия лъч от фенерчето, което придаде на сцената усещане за трагедия, разиграващата се по време на бомбардировки, осветена от прожектори.

В мрака от дъното на залата долетя втори глас: гласът на инспектор Хюит.

— Всички да останат по местата си. Не мърдайте, докато не ви разреша.

Той излезе бързо при сцената и изчезна зад кулисите, докато някой до вратата напразно натискаше ключовете за лампите, но крушките от матирано стъкло по стените останаха тъмни.

Чуха се няколко недоволни промърморвания, докато полицай Линет — без униформа тази вечер — не излезе пред седалките и не вдигна ръка, за да привлече вниманието на зрителите. Той беше извадил второ фенерче и го бе насочил към лицето си, а светлината му придаваше мъртвешки вид.

— Моля ви, послушайте инспектора — обърна се той към зрителите. — Той поема случая.

Забелязах, че доктор Дарби вече си проправя път през тълпата на страничната пътека.

После зърнах Ния, вкаменила се на място; не помръдваше и мускулче. Високата й шапка на Мама Гъска се бе килнала настрани и при други обстоятелства сигурно щях да се разсмея.

Първата ми реакция, разбира се, беше да отида при нея, но установих, че татко е стиснал здраво с ръка лакътя ми.

Когато тялото на Рупърт падна на сцената, Дафи и Фели веднага скочиха. Татко още им правеше знаци да седнат, но те бяха твърде развълнувани, за да му обърнат внимание.

Инспекторът се появи през вратата отляво на сцената. От двете й страни имаше два еднакви коридора, водещи до изход и няколко стъпала към сцената. Именно в тези ниши обикновено вкарваха хоровете от кискащи се ангелчета за коледния концерт в „Свети Танкред“.

— Полицай Линет, бихте ли ми дали фенерчето си?

Полицай Линет подаде фенерчето с пет батерии „Евър Дей“, което приличаше на онези фенерчета, с които претърсваха мъгливи мочурища във филмите. Сигурно си го е взел, за да си свети, докато се прибира по циците след представлението, без да му мине през ум, че ще му потрябва по-рано.

— Моля за внимание — продължи инспектор Хюит. — Правим всичко възможно да възстановим захранването, но навярно ще отнеме известно време, докато успеем да включим лампите. Може да се наложи, с оглед на безопасността, да пускаме и спираме тока няколко пъти. Моля ви, върнете се по местата си и останете там, докато не ви дам нови инструкции. Няма никакви причини да се тревожите, затова, моля, запазете спокойствие.

Чух го как прошепва тихо на полицай Линет:

— Закрий сцената. Флагът на балкона ще свърши работа. — Той посочи към едно широко платнище, което висеше от балкона над централния вход и на което пишеше:

„Женска организация към «Свети Танкред».

Служим от сто години“

(1850–1950)

Надписът бе придружен от червено-белия кръст на свети Георги.

— След това — добави инспекторът — позвъни на Грейвс и Улмър. Кажи, че ги моля да дойдат веднага.

— Но днес е седмичният им мач по крикет, сър — възрази полицай Линет.

— Знам. Всъщност, кажи им, че ги моля и че се извинявам. Сигурен съм, че викарият ще ти разреши да използваш телефона.

— Мили Боже! — възкликна викарият и огледа озадачено залата. — Имаме телефон, разбира се… за да го Използват Женската организация и Благотворителното дружество… но се опасявам, че съм принуден да го държа заключен в един шкаф в кухнята… толкова много хора водят междуградски разговори с приятелите си в Девън… и дори в Шотландия, както се случи веднъж.

— Къде е ключът? — попита инспектор Хюит.

— Дадох го на един господин от Лондон преди представлението. Каза, че е от Би Би Си и трябва спешно да телефонира… рече, че ще възстанови сумата от джоба си веднага щом от телефонната централа му съобщят колко струва разговорът. Странно, не го виждам в залата. Но пък можете да използвате телефона в къщата ми — добави той.

Първата ми мисъл беше да предложа да разбия ключалката, но преди да успея да кажа каквото и да било, инспектор Хюит поклати глава:

— Сигурен съм, че ще успеем да свалим вратата на шкафа от пантите й, без да я повредим.

Той повика с пръст Джордж Карю, селския дърводелец, който веднага скочи от стола си.

Освен приглушеното проблясване на фенерче тук-там зад сцената, седяхме на тъмно цяла вечност.

И тогава изведнъж лампите светнаха и всички примигнахме и разтрихме очи, а после се заоглеждахме глупаво.

А Рупърт, с мъртвото си лице, замръзнало в изражение на изненада, още лежеше на сцената. Скоро щяха да покрият тялото му с платнището и се усетих, че ако искам да запомня сцената, за да я анализирам по-подробно после, трябваше да направя няколко подробни мислени снимки. Не разполагах с много време.

Щрак!

Очите: зениците му бяха изключително разширени, толкова, че ако можех да ги разгледам по-отблизо, щях със сигурност да видя отражението си в изпъкнала им повърхност толкова ясно, колкото Ян ван Ейк се отразяваше в огледалото в спалнята в картината си на сватбения ден на Арнолфини.

Не за дълго обаче: роговиците на Рупърт вече бяха започнали да се замъгляват, а бялото на очите му да губи блясъка си.

Щрак!

Тялото вече не потръпваше. Кожата бе добила млечносин нюанс. Кръвта в ъгълчето на устата му май бе спряла да тече, а малкото кръв, която все още се виждаше, беше станала малко по-тъмна и по-гъста, но пък червените, зелените и кехлибарените лампи на пода на сцената можеше да изкривяват начина, по който виждах цветовете.

Щрак!

На челото, точно под скалпа, имаше тъмно обезцветено петно с размера и формата на монета от шест пенса. Въпреки че косата му още тлееше и изпълваше залата с парливия мирис, излъчващ се при изгарянето на богати на сяра аминокиселини, тя не гореше толкова, че от нея да идва пушекът, който продължаваше да се събира — и още висеше тежко — около лампите. Видях, че завесите и декорът са непокътнати, затова явно нещо друго гореше зад сцената. Съдейки по мириса на горяща трева, предположих, че е плат — най-вероятно тънка индийска материя.

Щрак!

Когато Рупърт падна, Ния скочи и се спусна към сцената, но после спря и замръзна на място. Чудно, но никой, дори и аз, не отиде при нея, а сега, вече след минути, тя се отправяше бавно към кухнята, закрила лице с ръце. Зачудих се дали това е закъсняла реакция. Или пък беше нещо друго?

Полицай Линет излезе с тежка стъпка пред сцената с навитото платнище под мишница и голямото джобно ножче, с което бе прерязал въжетата му, в другата ръка. Двамата с викария бързо опънаха платното между две изкуствени дървета и така препречиха гледката към покойника.

Всъщност не знаех официално, че Рупърт е мъртъв. Макар инспектор Хюит със сигурност да бе проверил дали е жив, когато се качи на сцената първия път, не го чух да вика линейка. Доколкото знаех, никой не се опита да го съживи. Всъщност, изглежда, никой не гореше от желание да докосне тялото. Дори доктор Дарби не се спусна да го спаси.

Всичко това, разбира се, се случи за много по-кратко време, отколкото ми бе нужно да го опиша: на практика едва ли бяха минали повече от пет минути.

После, както инспекторът каза, че може да стане, лампите отново угаснаха.

Първо изпитах чувството, че съм се потопила в, както Дафи се изразява, „непрогледните води на Стикс“, а госпожа Малит го нарича „празника на слепците“. Госпожа Малит, между другото, седеше неподвижно, както бе седяла от началото на представлението, като восъчна фигурка с лека усмивка на лице. Предполагах, че в се още се усмихва нелепо в тъмното.

Стояхме сред такава тъмнина, която в първия миг сякаш парализира всичките ти сетива.

Но после осъзнаваш, че не всичко е толкова черно, нито пък толкова тихо, колкото си си мислил. Точици светлина се просмукваха например през протърканите завеси, с които бяха покрити прозорците още отпреди войната, и макар навън почти да се бе стъмнило, светлината беше достатъчна да даде бегла представа за обстановката в залата.

Иззад завесите се чуха целеустремени стъпки и платнището, опънато пред куклената сцена, изведнъж бе осветено отзад от мощния лъч жълта светлина на прожектор.

Сега започна страховитото представление на сенките. Силуетът на доктор Дарби докосна тялото, несъмнено, за да провери за признаци на живот. Можех да му спестя тази разправия.

Сянката поклати глава и публиката въздъхна силно. Прецених, че сега, след като Рупърт официално бе обявен за мъртъв, инспектор Хюит щеше да нареди нищо да не бъде докосвано, докато от Хинли не пристигне сержант Улмър с фотоапарата си.

През това време леля Фелисити тършуваше в чантата си за още бонбони и вдишваше и издишваше шумно през носа. От лявата ми страна Дафи шептеше на Фели, но тъй като татко, който седеше между нас, си прочистваше гърлото през равни интервали, както когато нервите му бяха опънати, не успях да чуя какво точно си казват.

След, както ми се стори, ужасно дълго време, лампите отново светнаха и всички запримигвахме.

Госпожа Малит попиваше очи с носна кърпа, раменете й се тресяха и осъзнах, че тя плаче тихичко. Догър също го забеляза. Той й подаде ръка, на която тя се облегна, без да вдигне очи, и я поведе към кухнята.

След по-малко от минута той се върна.

— Ще се почувства по-добре сред тенджерите и тиганите — прошепна ми, докато сядаше на мястото си.

За миг изригна светлина, която обезцвети всичко в залата, и аз, заедно с всички останали, се обърнах й видях, че сержант Улмър е пристигнал. Той беше монтирал големия си фотоапарат върху триножник на балкона и тъкмо ни бе заснел. Светкавицата проблесна за втори път и ми се стори, че на втория кадър ще се вижда само море от вдигнати нагоре бели лица. Което пък може би беше точно онова, което искаше да заснеме.

— Моля за внимание — каза инспектор Хюит, който бе излязъл иззад черните завеси и сега стоеше по средата на сцената. — Със съжаление трябва да ви съобщя, че стана злополука и господин Порсън е мъртъв.

Въпреки че този факт вече трябваше да е станал очевиден, потвърждението предизвика вълна от шумове сред публиката: смесица от ахвания, викове и развълнуван шепот. Инспекторът изчака търпеливо всички да утихнат.

— Опасявам се, че ще ви помоля да останете по местата си още малко, докато запишем имената и адресите ви и вземем от всички кратки показания. След като ви разпитаме, можете да си тръгвате, макар че има вероятност отново да ви повикаме по-късно. Благодаря за вниманието.

Той повика с жест някой зад гърба ми и когато се обърнах, видях, че това е сержант Грейвс. Зачудих се дали ме помни. Запознах се с него в Бъкшоу, докато полицията разследваше смъртта на някогашния съученик на татко Хорас Боунпени. Не свалях очи от лицето на сержанта, докато вървеше към сцената, и най-накрая бях възнаградена с лека, но искрена усмивка.

— Ученици! — заяви оскърбено леля Фелисити. — Полицията наема деца направо от училищната скамейка.

— Той има богат опит — прошепнах аз. — Вече е сержант-следовател.

— Глупости! — възкликна леля и бръкна в чантата си за нов бонбон.

Тъй като трупът не се виждаше, не ми оставаше нищо друго, освен да огледам хората наоколо.

Забелязах, че Дитер гледа съсредоточено Фели. Макар да седеше до Сали Строу — намусена като буреносен облак — той се взираше в профила на сестра ми, сякаш косата й бе олтар от ковано злато.

И Дафи го беше забелязала. Тя видя озадаченото ми изражение, наведе се пред татко и прошепна:

— Фразата, за която се опитваш да се сетиш, е „непреодолимо увлечение“. — При тези думи тя се облегна назад и продължи да не ми говори.

Татко не ни обърна внимание. Той вече се бе оттеглил в собствения си свят: свят на цветни мастила и перфорирана хартия; свят на класьори и лепило; свят, в който Негово величество крал Джордж VI достолепно седеше на трона и на пощенските марки на Великобритания; свят, в който тъгата — и реалността — нямаха място.

Най-накрая разпитите започнаха. Инспектор Хюит и сержант Улмър отидоха в единия край на залата, а Сержант Грейвс и полицай Линет започнаха от другия.

Процедурата се точеше бавно и продължително времето, както казват, тежеше на плещите ни или, по-точно — на дупетата ни. Дори леля Фелисити се наместваше неспокойно на доста обемното си седалище.

— Можете да станете и да се разтъпчете — обяви инспектор Хюит по едно време. — Но, моля ви, не се отдалечавайте от местата си.

Измина повече от час и половина, преди да стигнат до нас, но на мен ми се стори като цяла вечност. Татко отиде пръв в ъгъла, където бе поставена обикновена дървена маса с два стола. Не чувах какво го пита инспекторът, нито пък отговорите на татко, които като че ли се състояха основно от отрицателни поклащания на главата.

Неотдавна инспектор Хюит го бе обвинил в убийството на Хорас Боунпени и макар татко да не го бе казвал изрично, той още изпитваше хладни чувства към полицията. Баща ми се върна бързо и аз изчаках търпеливо леля Фелисити, после Фели и накрая Дафи да отидат и да поговорят тихо с инспектора.

Когато те се връщаха на местата си, се опитвах да уловя погледа им, да разбера нещичко от въпросите или пък отговорите им, но нямаше смисъл. Фели и Дафи притежаваха онзи угоднически лицемерен вид, който имаха след причастие — сведени погледи и ръце, сключени на кръста с престорено смирение. Лицата на татко и леля Фелисити също бяха неразгадаеми.

Виж, Догър бе друг случай.

Макар инспекторът да го пържи дълго на бавен огън, забелязах, че се върна на мястото си като човек, който върви по въже. В ъгълчето на окото му потрепваше нерв, а лицето му имаше напрегнатото и въпреки това празно изражение, което неизменно предхождаше пристъпите му. Каквото и да се бе случило с Догър по време на войната, то го бе оставило неспособен да се справя с бюрократични процедури от всякакво естество.

Да става каквото ще! Надигнах се от стола си и коленичих до Догър. Инспектор Хюит хвърли поглед към мен, но не понечи да ме спре.

— Догър — прошепнах аз, — видя ли онова, което видях аз?

Седнах на стола до него, освободен от госпожа Малит, и Догър ме погледна така, сякаш ме виждаше за пръв път, а после като гмуркач за перли, който бавно се изтласква от дълбините към повърхността, се върна в истинския свят и кимна бавно.

— Да, госпожице Флавия. Опасявам се, че станахме свидетели на убийство.

Моят ред да седна на масата дойде и изведнъж осъзнах, че сърцето ми се е разтуптяло. Прииска ми се да съм тибетски лама, за да успея да укротя бумтящите му клапи.

Но преди да се замисля по-подробно по този въпрос, инспектор Хюит ми направи знак да отида при него. Той прелистваше купчина документи и формуляри и ме изчака да се настаня. За един кратичък миг се зачудих откъде се бяха появили празните бланки. „Навярно са ги донесли Улмър и Грейвс.“ Инспекторът със сигурност не носеше куфарче преди представлението.

Обърнах се, за да видя жена му Антигона. Да, тя седеше на мястото си, смълчана сред публиката и изглеждаше зашеметяващо въпреки обстоятелствата.

— Много е красива — прошепнах аз.

— Благодаря — отвърна инспекторът, без да вдига очи от формулярите, но по извитите ъгълчета на устните му разбрах, че е доволен.

— Да започваме… име и адрес.

Име и адрес ли? На какъв се правеше този?

— Вече ги знаете.

— Разбира се — усмихна се инспекторът, — но трябва ти да ги кажеш, за да е официално.

— Флавия де Лус, Бъкшоу — отвърнах доста хладно и той ги записа.

— Благодаря ти. А сега, Флавия, в колко часа влезе в залата?

— В осемнайсет и четирийсет, точно на секундата. Пристигнах със семейството си с такси. С таксито на Кларънс Мънди.

— През цялата вечер ли беше в залата?

— Разбира се. Дойдох и си поговорих с вас, не помните ли?

— Помня. Моля те, отговори на въпроса.

— Да.

Трябва да си призная, че инспекторът вече много ме ядосваше. Надявах се да си сътрудничим: да му дам подробно, красноречиво описание минута по минута на трагедията, разиграла се — едва ли не в скута ми — тази вечер. Сега обаче видях, че с мен ще се отнасят като с поредния недодялан зрител.

— Говори ли с господин Порсън преди представлението?

Какво искаше да каже с това? Срещах се и разговарях с господин Порсън няколко пъти през последните три дни. Ходих с господин Порсън до фермата Кълвърхаус и чух караницата му с Гордън Ингълби в Гибът Уд. И това не беше всичко, което знаех за Рупърт Порсън. Изобщо не беше всичко.

— Не.

И аз можех да играя тази игричка.

— Разбирам. Благодаря ти. Това е всичко.

Шах и мат.

— Можеш да си вървиш — добави инспекторът и погледна към ръчния си часовник. — Сигурно вече трябваше да си в леглото.

Как смееше само! Вече трябвало да съм в леглото! С кого си мислеше, че говори той?

— Може ли да попитам нещо?

— Да, но е възможно да нямам право да ти отговоря.

— Рупърт… искам да кажа господин Порсън… от токов удар ли умря?

Инспекторът ме изгледа изпитателно и видях, че обмисля внимателно отговора си.

— Има такава вероятност. Лека нощ, Флавия.

Опитваше се да ми замаже очите. Рупърт се бе опържил като риба и инспекторът го знаеше много добре.

Зад куклената сцена продължаваха да изгарят крушки, когато се върнах до татко на първия ред. Фели и Дафи се бяха запилели някъде.

— Мънди ги закара у дома — обясни той.

— След минутка съм готова — казах аз и тръгнах към тоалетната. Никой никога, през която и да било епоха, не би спрял жена, тръгнала към тоалетната.

В последния момент смених посоката и се шмугнах в кухнята, където заварих да се разпорежда господ Малит. Беше приготвила огромен чайник с чай и беше сложила чаши с издигаща се от тях пара пред Ния и сержант Улмър, които седяха на една ниска масичка.

Ния ме видя преди сержанта и очите й проблеснаха — ала само за миг — като на стреснато животно. Тя поклати глава почти незабележимо, но ясно разбрах какво иска да ми каже.

Женският телеграф в действие. Потрих небрежно нос, за да й покажа, че съм получила съобщението.

— Благодаря, госпожице Гилфойл — рече сержантът. — Много ни помогнахте.

Гилфойл ли? Това ли беше фамилията на Ния? За пръв път я чувах.

Сержант Улмър пресуши чашата си на една глътка без забележими странични ефекти.

— Превъзходен чай, госпожо Малит — затвори тетрадката си той. После събра формулярите и с любезно кимване към мен се върна в залата.

„Стомахът на този човек трябва да е като горивното отделение на кораб“, помислих си аз.

— Та така, скъпа, тъкмо казвах, че няма смисъл да се връщаш в Кълвърхаус тази вечер — рече госпожа Малит. — Повече от час вали като из ведро. Реката сигурно ще е преляла ужасно и ще е опасно да я прекосиш. Освен това никой не би очаквал от теб да спиш в палатка на мокра нива при тези обстоятелства, ако ме разбираш. Алф купи един голям чадър, под който ще се поберем и тримата, а живеем и съвсем наблизо. В стаята на нашата Агнес не е спал никой, откакто се изнесе от къщи, за да стане стенографка. На тринайсети ноември се навършат шест години оттогава. С Алф я превързахме в нещо като олтар. Има отделен котлон и пухен дюшек. И изобщо не се опитвай да възразяваш, защото няма да ти позволя.

Очите на Ния плувнаха в сълзи и, убийте ме, не можех да разбера от скръб ли плаче, или от радост.

 

 

Бих дала цяла гвинея, за да науча какво си говориха татко и Догър на задната седалка на таксито, но истината беше, че задрямах. Парното беше пуснато докрай заради студения от дъжда нощен въздух, чистачките свистяха тихо по предното стъкло в мрака и не успях да се преборя със съня. И бухал нямаше да остане буден в тази обстановка.

Когато татко ме събуди пред входа на Бъкшоу, влязох в къщата и изкачих замаяно стълбите до стаята си, твърде уморена дори да се съблека.

Сигурно съм заспала с отворени очи.