Алън Брадли
Номерът с въжето (28)

Двайсет и седем

Бях убедена, че е бил в шкафа под стълбите през цялото време. Стоях неподвижно пред отворената врата, изправена пред дилема. Какво да сторя? Знаех, че щом изляза от къщата, най-вероятно повече никога няма да стъпя пак в нея. Най-добре щеше да разгледам какво има зад вратите на шкафа, преди да тръгна след привидението с моряшкото костюмче.

В тъмния шкаф от голата крушка висеше шнур. Дръпнах го и лампата светна. Вътре нямаше нищо.

Нищо, освен чифт детски гумени ботуши, досущ като онези, които видях на краката на фигурата в коридора.

Основната разлика беше, че тези ботуши бяха полепнали с кал, още мокра от дъжда сутринта.

Или от гроб.

Изтичах до отворената врата и зърнах морскосиньото костюмче да изчезва зад работилницата. Знаех, че зад онези ръждясали стени има сложен лабиринт от пристройки: плетеница от рушащи се бараки, във всяка от които сигурно имаше по десетина добри скривалища.

Хукнах след него като хрътка по диря. Изобщо не ми мина през ум да се уплаша.

Но в следващия момент спрях рязко. Тясна алея зад работилницата водеше надясно. Дали беглецът избягал оттук, за да ме обърка? Тръгнах предпазливо през тесния проход, като внимавах много да не докосвам рушащите се стени от двете страни. Дори и най-малката драскотина от някоя от острите като бръсначи ламарини със сигурност щеше да предизвика тетанус и аз щях да свърша завързана за болнично легло с пяна по устата, раздирана от чупещи костите спазми.

Колко щастливо си живееха Дафи и Фели!

„Казах ти, че няма да свърши добре — щеше да рече Дафи на татко. — Не биваше да я оставяш да прави каквото си поиска.“

Заради това пристъпвах съвсем бавно и внимателно напред. Когато най-сетне стигнах до края, установих, че проходът е препречен от лявата ми страна от купчина разнебитени варели за бензин, а отдясно — от обрасла с коприва кочина.

Докато пристъпвах бавно назад през прохода на смъртта, който на връщане ми се стори още по-тесен, спрях и се ослушах, ала освен далечното кълване на кокошки, чувах единствено собственото си дишане.

Минах бавно на пръсти измежду порутените бараки, като се оглеждах зорко с периферното си зрение, защото знаех, че във всеки един миг нещо може да ми се нахвърли от мрачния праг.

Чак тогава забелязах следите по земята: малкото стъпки можеше да са оставени единствено от подметките с грайфери на детски ботуш.

Наострих всичките си сетива и последвах стъпките.

Те ме отведоха покрай работилницата; покрай ръждясалото купе на древен трактор, килнато под невъзможен ъгъл настрани, липсваше му едно колело и приличаше страшно на наполовина потънал в пясъка древен двигател, изхвърлен от морето.

Щом завих бързичко наляво, се озовах в подножието на гълъбарника, чиято кула се извисяваше над мен като замък от приказка с пъстрите си тухли, обагрени почти в златисто от следобедното слънце.

Макар да съм идвала тук и по-рано, винаги минавах по друг маршрут, затова сега бавно се промъкнах до разнебитената дървена врата, а в ноздрите вече ме блъскаше острата миризма на птичи курешки.

За миг си помислих, че може и да греша. Навярно момченцето с моряшкото костюмче е изтичало покрай кулата и вече е навлязло навътре в полето. Но стъпките показаха обратното: те водеха право към вратата на гълъбарника.

Нещо се отърка в крака ми и сърцето ми едва не изскочи.

— Мяу — обади се глас.

Беше Ток, по-бъбривата от двете котки на Ингълби.

Поставих пръст пред устните си, за да й покажа да замълчи, преди да се сетя, че котките не разбират езика на тялото. А може пък и да го разбираха, защото без да издаде и звук повече, Ток приклекна и се промъкна в сумрачния гълъбарник.

Поколебах се за миг и я последвах.

Вътре всичко си беше както го помнех: безбройните слънчеви лъчи се просмукваха през процепите в старата зидария; задушаващият, прашен въздух. Този път обаче от нишата горе не се чуваше зловещ вой. Беше тихо като в криптата под замъка на Смъртта.

Стъпих с един крак на стълбата и вдигнах глава нагоре, където рамката се губеше в мрака. Старото дърво изскърца зловещо и аз спрях. Който — или каквото — и да стоеше горе в почти пълната тъмнина, знаеше, че съм го приклещила в ъгъла.

— Ехо! — провикнах се, по-скоро за да разведря себе си. — Ехо! Аз съм, Флавия! Има ли някого горе?

Единственият звук, който идваше оттам, беше жуженето на пчели край горните прозорци, което кухата вътрешност на кулата усилваше гротескно.

— Да не се уплашиш! Качвам се! — провикнах се пак.

Малко по малко, стъпка по стъпка, започнах да се изкачвам предпазливо. Отново се почувствах като Джак по бобеното стъбло — напредвах сантиметър по сантиметър, за да се изправя лице в лице с някое незнайно страшилище. Старото дърво скърцаше ужасно и знаех, че всеки момент стълбата може да се счупи и аз да политна към сигурната си смърт на каменните плочи долу, както великанът — и Рупърт — паднаха на куклената сцена.

Имах чувството, че се изкачвам цяла вечност. Спрях и се ослушах: все още не се чуваше нищо друго, освен пчелите.

Продължих да се изкачвам все по-нагоре, като поставях внимателно крак на всяка следваща летва и стисках толкова здраво страничните греди, че пръстите ми бяха започнали да изтръпват.

Най-сетне очите ми се изравниха с нивото на сводестата ниша и пред погледа ми се разкри вътрешността й. Една фигура се бе навела над олтара на Робин Ингълби: същата фигура, която избяга от къщата.

Коленичило с гръб към мен, малкото привидение беше облечено с моряшко костюмче на бели и сини райета с кална яка и къси панталони; набраздените от грайфери подметки на ботушите му бяха почти в лицето ми. Ако протегнех ръка, щях да ги докосна.

Коленете ми се разтрепериха силно и заплашиха да се подкосят и аз да полетя назад в бездната.

— Помогни ми — казах, изненадващо и необяснимо, подтикната от някаква древна част от мозъка ми, явно останала от времето на влечугите.

Протегна се ръка, бели пръсти ме хванаха и с изненадваща сила ме издърпаха на безопасно място. Миг по-късно се озовах клекнала на сигурно, но разтреперана, лице в лице с призрака.

Макар моряшкото костюмче с квадратната си яка и котвички по сакото, и гумените ботуши, несъмнено да бяха на мъртвия Робин Ингълби, изнуреното лице, което се взираше в мен изпод моряшката шапка, беше на дребната му майка, Грейс.

— Вие — не успях да се сдържа аз. — Била сте вие.

Лицето й беше тъжно и изведнъж ми се стори много, много старо. Трудно ми беше да повярвам, че у тази жена е останал и един атом от Грейс Тенисън, щастливото дружелюбно момиче, което така енергично е поправяло вътрешностите на Петър Велики — сребърния самовар в чайната.

— Робин е мъртъв — покашля се тя. — Дяволът го взе.

„Дяволът го взе!“ Почти същите думи използва и Лудата Мег в Гибът Уд.

— Кой е Дяволът, госпожо Ингълби? Известно време си мислех, че е Рупърт, но не е бил той. Била сте вие нали?

— Рупърт е мъртъв — каза тя и докосна слепоочията си, сякаш беше замаяна.

— Да. Рупърт е мъртъв. Той е кукловодът, който е изнасял представлението с Пънч и Джуди на морето нали? Разбрали сте се да се срещнете там и Робин ви е видял. Уплашили сте се, че ще каже на Гордън.

Тя ми се усмихна почти лукаво.

— На морето ли? — изкиска се, а после се разкашля. — Не… не беше на морето. Тук… в гълъбарника.

От известно време подозирах, че единият чифт стъпки — онези, които намериха преди пет години да отиват през Джубили Фийлд към Гибът Уд — са били на Грейс Ингълби, която е носила мъртвия Робин на ръце. За да останат само неговите следи, тя е обула гумените ботуши на детето, които бяха нейният номер. Сякаш за да го докаже, сега тя пак ги бе обула.

Пет години след смъртта му Грейс още обличаше дрехите на Робин и отчаяно се опитваше да призове сина си обратно от света на мъртвите. Или от разкаяние за стореното.

— Занесли сте го в гората и сте го окачили на дървото. Но Робин е умрял тук, нали? Затова сте му направили олтар тук, а не в стаята му.

Колко делово звучеше този кошмарен разговор с умопобъркана жена! Знаех, че ако някога успея да се прибера невредима в Бъкшоу, ще трябва да си взема дълга, гореща вана.

— Казах му да не се качва — рече тя подразнено. — Казах му да се връща в къщата, да не се качва тук. Но той не ме послуша. Малките момченца понякога са такива… Непослушни.

Грейс отново се изкашля и поклати мрачно глава.

— „Знам един номер с въже!“ извика той в отговор. Цял ден си беше играл на каубои с едно въже, което беше намерил в бараката.

Точно както каза и Сали. Грейс явно говореше истината.

— Качи се тук, преди да успея да го спра. Рупърт побесня. Сграбчи Робин, за да го разтърси, но желязната му шина се подхлъзна по тухлите. Робин…

По лицето й потекоха сълзи.

— Е паднал — довърших аз. Нямаше нужда да задълбавам в подробности.

— Падна — повтори Грейс и заради начина, по който провлече думата, тя отекна от тухлите и обиколи зловещо вътрешността на нишата: звук, който никога няма да забравя.

Това ме наведе на една мисъл.

— Рупърт ли се сети за историята на Пънч и Джуди? Той ли измисли, че Робин е разигравал сцената с Пънч и обесения?

— Откъде разбра това? — попита Грейс настойчиво и изведнъж ми се стори напълно разумна и нащрек. Спомних си усмивката на Лудата Мег в гората; тези две жени имаха доста общо помежду си.

— От показанията ви в съда — отвърнах аз. — Те са обществено достояние.

Реших, че не е нужно да добавям, че съм ги чула от Сали.

— Той ме накара — избърса очи с ръкава на моряшкото костюмче Грейс и за пръв път осъзнах колко много прилича на Робин. Щом веднъж я забележиш, приликата изглеждаше зловеща.

— Рупърт рече, че никой няма да разбере. Робин си беше счупил врата при падането и ако ние… ако аз… — Тялото й потрепери силно. — Рече, че ако не направя каквото ми каже, ще съобщи на Гордън за връзката ни. Аз щях да го отнеса. Гордън удря доста здраво.

Както и Рупърт. Видях синините по ръката на Ния. Двама избухливи мъже. И вместо да решат спора с бой помежду си, те бяха превърнали в боксови круши жените си.

— Нямаше ли с кого да поговорите? Викарият например?

Това изглежда я отприщи и я раздра силен пристъп на кашлица. Изчаках да се успокои.

— Викарият — каза Грейс, докато се опитваше да си поеме въздух — е единственият човек, който ми помогна да преживея последните пет години.

— Той е знаел за Робин? — Не можех да повярвам!

— Свещениците не могат да издадат нищичко. Той не каза и думичка. Опитваше се да идва във фермата поне веднъж седмично, за да си поговорим. Този човек е светец. Жена му си мислеше, че…

— Е влюбен във вас.

Госпожа Ингълби кимна и стисна очи, сякаш изпитваше непоносима болка.

— Добре ли сте?

— След няколко минутки ще ми мине.

Тя изгуби равновесие пред очите ми и се наклони към отвора.

Сграбчих я за ръка и в същия миг стъкленото шишенце, което стискаше в юмрук, падна на тухления под, отскочи и издрънча в ъгъла, където подплаши един гълъб, а той излетя към отвора в покрива. Завлякох Грейс в средата на нишата и хукнах след шишенцето, което се бе спряло в купчина стари курешки.

На етикета пишеше всичко, което ми трябваше да знам: „Калциев цианид, отровно“.

Отрова за мишки! Това вещество се използваше масово във фермите, особено в онези, в които курниците привличаха вредители. На дъното беше останала една бяла таблетка. Извадих тапата и помирисах. Нищо.

Грейс лежеше на пода и се гърчеше, а крайниците й отказваха да я слушат.

Коленичих и подуших устните й. Миризма на горчиви бадеми.

Знаех, че щом таблетките калциев цианид са попаднали в контакт с влагата в устата, гърлото и стомаха й, от тях се е отделил водороден цианид — отровен газ, който можеше да я убие за пет минути.

Нямах време за губене. Животът й беше в мои ръце. За малко да се паникьосам при тази мисъл, но се овладях.

Огледах се внимателно наоколо, като поглъщах всяка подробност. Освен свещта, олтара, снимката на Робин и играчката му корабче, в нишата имаше само боклук.

Всъщност това не бе съвсем всичко. На стената висеше стара поилка за птици: обърната надолу стъклена крушка и тръбичка, през която с помощта на гравитацията съдът стоеше винаги пълен, за да могат гълъбите да топят клюновете си. По чистата вода разбрах, Грейс я е напълнила наскоро.

Една стъклена запушалка позволяваше достъпът на вода от резервоара до поилката да бъде спрян. Завъртях я и внимателно извадих съда от скобите с пружини, на които беше закачен.

Грейс изстена страховито на пода и явно вече не разбираше, че не е сама.

Внимателно пристъпих до мястото, от което излетя гълъбът. Предпазливо опипах сламата и усилията ми веднага бяха възнаградени. Там имаше яйце. Не, две малки яйца!

Оставих ги внимателно до поилката и взех корабчето. На дъното му забелязах прикрепена оловна тежест. Да му се не види!

Пъхнах я в пролуката между две тухли на перваза и дръпнах с всички сили… после дръпнах пак. На третия път тежестта се откъсна.

С помощта на острия корпус на корабчето като нож за маджун се наведох през отвора към широкия перваз, който от векове е служил за място, на което да кацат гълъбите.

Под мен дворът на фермата беше празен. Нямаше смисъл да губя време, като викам за помощ.

Стъргах с острото тенекиено дъно на корабчето по перваза, докато не събрах онова, което ми трябваше, а после го смъкнах неохотно с пръст в поилката.

Оставаше само още една стъпка.

Въпреки че заради малкия си размер с тях се работеше трудно, успях да счупя яйцата едно по едно, както ме бе учила госпожа Малит: един рязък удар в средата, а после с помощта на двете части от черупката като чаши, прехвърлях жълтъка от едната в другата, докато и последната капчица белтък не се изсипа в поилката.

Взех стъкленото шишенце от хапчетата и започнах да кълцам, натискам и разбърквам, докато не получих около половин чаша сивкава кал на бучки със съвсем дек жълтеникав оттенък.

За да не го преобърне — Грейс вече се тресеше и лицето й бе порозовяло от липса на кислород — седнах до нея по турски на пода и положих главата й в скута си. Тя беше твърде слаба, за да се възпротиви.

Стиснах носа й с палец и показалец и отворих устата й с надеждата, че при някой спазъм няма да ме захапе.

Тя веднага затвори уста.

Нямаше да е толкова лесно, колкото си мислех.

Стиснах носа й малко по-силно. Сега, ако искаше да диша, щеше да се наложи да диша през устата. Никак не ми беше приятно да я мъча така.

Очите на Грейс изскочиха от орбитите си и тя започна да се задушава, после отвори уста и вдиша, но след това я затвори отново.

Възможно най-бавно и нежно се наведох, взех пълната до горе поилка и зачаках подходящия момент.

Той дойде по-рано отколкото очаквах. Грейс отвори уста и докато си поемаше въздух, аз изсипах съдържанието на поилката в устата й и я затворих, като натиснах с длан под брадичката й. Празната поилка се удари с трясък в пода.

Но виждах, че Грейс се бори с мен. Някаква част от нея беше толкова непоклатимо решена да умре, че тя държеше сместа в устата си и отказваше да я глътне.

С кутрето на дясната си ръка започнах да я мушкам в гърлото като чайка, която кълве в пясъка.

Сигурно изглеждахме като древногръцки борци. Грейс, притиснала глава в сгъвката на ръката ми, а аз — надвесена над нея, разтреперана от физическите усилия да й попреча да изплюе гнусната смес.

И точно преди тялото й да се отпусне безжизнено я чух как преглъща. Вече не се съпротивляваше. Внимателно отворих устата й. Като изключим слабото и гнусно сияние на чужда материя, тя беше празна.

Изтичах до прозореца, наведох се до където успях под слънчевите лъчи.

Сърцето ми се сви. Дворът беше още пуст.

И тогава изведнъж чух шум от двигател на пътя и миг по-късно сивият трактор се появи със Сали, която подскачаше зад волана, и Дитер — провесил дългите си крака от ремаркето.

— Сали! Дитер! — извиках аз.

В първия момент те не можаха да разберат откъде идва гласът ми. Започнаха да оглеждат двора озадачени.

— Тук горе съм в гълъбарника!

Бръкнах в джоба си, извадих върбовата свирка на Алф и я надух като побъркан полицай.

Най-накрая ме забелязаха. Сали ми помаха.

— Грейс! — изкрещях аз. — Пила е отрова! Обадете се на доктор Дарби и му кажете да дойде веднага!

Дитер вече тичаше към къщата, както някога сигурно бе тичал към самолета си.

— Кажете му да вземе амил нитрит и натриев тиосулфат! — извиках аз въпреки една-две неволно отронили се сълзи. — Ще му трябват!