Алън Брадли
Номерът с въжето (13)

Дванайсет

Кларънс паркира при покритата порта в седем часа без двайсет минути. Слезе от таксито и заобиколи, за да отвори вратата на леля Фелисити, която настоя да седне на предната седалка до него, за да следи, както се изрази тя, „дали кара внимателно“.

Беше се облякла с нещо като оперетно наметало над обемен костюм от червена коприна, който приличаше на отмъкнат от персийски харем. Шапката й представляваше смачкана черна торба с пауново перо, стърчащо отзад като пушека от „Летящият шотландец“; на краката й се мъдреха чифт средновековни пантофки, жълти като горчица, с дълги и извити нагоре остри носове като шприцове за глазура. Пристигнахме пред енорийската зала и татко и Фели слязоха от другата страна на таксито.

— А сега върви да докараш останалите, Кларънс — нареди му леля Фелисити. — И не се туткай.

Шофьорът докосна с показалец козирката на шапката си и след като демонстративно дръпна скоростния лост, потегли.

В залата видяхме, че целият първи ред от столове е запазен за нас. Леля Фелисити не се бе скъпила за билетите. Двамата с татко щяха да седнат по средата на реда, а Фели и Дафи от лявата им страна. Аз щях да заема мястото отдясно на татко с Догър и госпожа Малит (когато пристигнеха) до мен.

Всичко беше готово. Светлините вече бяха приглушени до степен, в която тръпнеш в очакване. Иззад кулисите долиташе по някоя мелодия, а от време на време червените кадифени завеси на куклената сцена помръдваха примамливо.

В залата, изглежда, се бе събрало цялото население на Бишъпс Лейси. Видях, че Мат Уилмът е седнал до стената на един от задните редове. Госпожица Кул се бе настанила на реда зад него и слушаше Синтия Ричардсън, която й шептеше нещо на ухо, а зад тях беше госпожица Маунтджой, племенницата на покойния доктор Туининг, стария учител на татко. Отдясно на госпожица Маунтджой един до друг седяха Дитер Шранц и Сали Строу от фермата Кълвърхаус. Помахах им лекичко и те ми се усмихнаха.

— Haroo, mon vieux, Флавия!^[1]

Беше Максимилиан Уайт, нашият дребничък съсед, който след няколко триумфални световни турнета като пианист, се бе установил в селото ни, за да преподава музика. Фели беше една от ученичките му, но настоя да прекрати уроците при него, когато той започна да й задава прекалено много нахални въпроси за „любовниците й“.

Макс помаха с бялата си ръкавица и аз му помахах в отговор.

Докато оглеждах редиците от лица, очите ми се плъзнаха и се спряха върху тъмнокоса жена със зелен пуловер и жилетка. Не я бях виждала досега и реших, че не е от Бишъпс Лейси. Сигурно бе дошла на гости на роднини.

Мъжът до нея забеляза, че я зяпам и ми се усмихна любезно: инспектор Хюит. Неотдавна му помогнах да изправи един убиец пред правосъдието.

След секунда вече стоях пред него и запристъпвах неловко от крак на крак, след като осъзнах, че сигурно се натрапвам.

— Радвам се да те видя тук — рече инспекторът. Репликата му не беше особено оригинална, но пък замаза неловкия момент.

— Антигона — обърна се той към тъмнокосата жена, — запознай се с Флавия де Лус.

Знаех си, че тя ще отвърне „О, да, съпругът ми е говорил за теб“ и ще го каже със самодоволна усмивчица, показателна за разговора, който щеше да последва.

— Много се радвам да се запознаем, Флавия — протегна тя най-красивата ръка, която бях виждала, и стисна здраво моята. — Както и да разбера, че споделяш любовта ми към марионетките.

Ако ми беше хвърлила пръчка и ми бе казала да я донеса, щях да го направя.

— Името ви е прекрасно — осмелих се да кажа аз.

— Нима? Баща ми беше грък, а майка ми италианка. Тя беше учителка по балет, а татко рибар, затова израснах в Билингсгейт, където танцувах по улиците.

С тъмната си коса и морскозелените си очи Антигона бе копие на Флора на Ботичели, чието лице красете гърба на едно ръчно огледало в Бъкшоу, което татко някога подарил на Хариет.

Искаше ми се да попитам „На кой далечен остров е светилището ви, за да отида и да ви боготворя?“, но се задоволих да пристъпя и да промърморя:

— Беше ми приятно, госпожо Хюит. Надявам се с инспектора да се насладите на представлението.

Тъкмо когато си седнах обратно на мястото, викарият излезе с целенасочена стъпка пред публиката и застана пред сцената. Той се усмихна снизходително и изчака Дафи, госпожа Малит и Догър да заемат местата си.

— Дами и господа, момчета и момичета, енориаши на „Свети Танкред“ и гости, благодаря ви, че сте тук. Тази вечер имаме честта да приветстваме сред нас прочутия кукловод — ако той ми позволи да използвам това гръмко название — Рупърт Порсън.

(Аплодисменти)

— Макар господин Порсън, или Рупърт, ако мога така да го нарека, да е най-известен с предаването си по Би Би Си „Вълшебното кралство“, което, сигурен съм, всички знаете, че е родината на катерицата Сноди…

(Аплодисменти)

— … разбрах от сигурен източник, че той пътува много и представя артистичните си кукли, а веднъж дори е изнасял представление пред една от коронованите особи на Европа.

(Аплодисменти)

— Но преди Джак да продаде кравата на майка си за шепа бобени зърна…

— Пст! Не издавайте сюжета, отче!

(Това го каза Тъли Стоукър, собственикът на „Тринайсетте патока“, а думите му бяха посрещнати със смях, включително неговия собствен.)

— … и докато маестрото подготвя вълшебните си марионетки, Женската църковна организация към „Свети Танкред“ с радост ви представя музикалното изпълнение на госпожици Падок — Лавиния и Аурелия.

„О, Боже, пощади ни!“

Бяхме пощадени да не ги слушаме по време на дневното представление, само защото се оказаха заети в чайната си „Свети Николай“.

Госпожиците Падок държаха в зловещата си хватка всички обществени мероприятия в енорийската зала на „Свети Танкред“. Независимо дали ставаше въпрос за сбирка на Женското дружество, игра на вист, организирана от Църковното дружество, благотворителен базар на Женската църковна организация или пролетно изложение на цветя от Енорийската организация, госпожици Падок пееха зиме и лете, в дъжд и слънце.

Госпожица Лавиния се настаняваше на пианото, тършуваше в плетената си чанта и изваждаше прокъсана партитура: „Последният поход на Наполеон“.

След безкрайна пауза — по време на която се взираше с нос, почти опрян в партитурата — тя се изправяше назад с изпънат като ръжен гръб, вдигаше ръце над клавишите, спускаше ги, поглеждаше отново към партитурата с присвити очи, и започваше да блъска по клавишите като мечка гризли, опитваща се да сграбчи с нокти сьомга, която видях в един кинопреглед.

След като приключеше, сестра й Аурелия, заемаше мястото си, облечените й в бели ръкавици пръсти поглаждаха небрежно прашния капак на пианото и тя започваше да чурулика (няма друга дума, с която да се опишат звуците, които излизаха от гърлото й) „Потокът Бендемиър“.

После председателят съобщаваше, че Енорийската организация е гласувала единодушно да удостои госпожици Падок с почетна премия, „кесийка за благодарност“, както винаги се изразяваше.

И госпожиците започнаха!

Госпожица Лавиния с приковани в партитурата очи, свиреше „Последният поход на Наполеон“, а аз забелязах за пръв път, че докато четеше нотите, мърдаше и устни. Зачудих се какво ли казва. Творбата нямаше текст. Нима си изброяваше акордите? Или се молеше?

За щастие тя засвири в малко по-бързо темпо от обичайното и изпълнението приключи бързо — по-точно сравнително бързо. Забелязах, че мускулчетата по челюстта на Фели потрепват, а Макс изглеждаше така, сякаш стиска със зъби ментов бонбон от неръждаема стомана.

После дойде ред на госпожица Аурелия. Госпожица Лавиния изблъска по клавишите първите няколко акорда, преди сестра й да запее:

„Край потока Бендемиър беседка

с рози се издига,

а славеят пее там по цял ден.

Детството ми бе като сладък сън.“

(Като я гледах, заключих, че детството на госпожица Аурелия трябва де е преминало още по времето на крал Джордж III.^[2])

„Седях сред розите и слушах

песента на славея.“

Когато и тя приключи, последваха слаби любезни аплодисменти и госпожица Аурелия постоя с килната глава за няколко секунди, като проверяваше с пръсти дали пианото е прашно и чакаше да я извикат на бис. Но зрителите, които знаеха много добре, че не бива да я насърчават, се наместиха бързо по местата си, а някои от нас дори скръстихме ръце.

Щом лампите в залата угаснаха, се обърнах, за да огледам за последен път публиката. Двама закъснели зрители тъкмо заемаха местата си до пътеката. За свой ужас видях, че това са Гордън и Грейс Ингълби — тя с обичайната си страховита черна премяна, той — с бомбе, за Бога! И двамата имаха вид, сякаш никак не им е приятно да са тук.

Първо в гърдите ми се надигна гняв. Защо никой не ги е предупредил? Защо никой не си е направил труда да им попречи да дойдат?

Защо не го направих аз?

Интересно, но в този момент си спомних неочаквано за нещо, което ми каза Дафи: дълг на конституционния монарх е да предупреждава и съветва.

Ако Негово кралско величество Джордж VI бе сред нас тази вечер, той със сигурност щеше да ги повика настрани и да им каже по някакъв начин за марионетката с лицето на мъртвото им дете. Но за съжаление кралят не беше тук.

Освен това вече беше твърде късно… В залата стана напълно тъмно. Като че ли никой, освен мен, не забеляза семейство Ингълби.

В следващия миг представлението започна. Поради неизбежната изява на госпожици Падок, Рупърт явно бе решил да си спести скеча с Моцарт и да започне направо с пиесата.

Червените кадифени завеси се отвориха, точно както следобед, и разкриха къщурката на вдовицата. Прожекторът освети Ния с костюма на Мама Гъска. В залата се разнесе „Утро“ на Григ, което навяваше призрачните образи на мрачни гори и заледени фиорди.

— Имало едно време едно селце, недалеч оттук — започна Ния, — в което живеела вдовица със сина си на име Джак.

И Джак се появи: Джак с лицето на Робин Ингълби.

Публиката отново ахна, щом някои зрители разпознаха чертите на мъртвото момче. Едва се осмелих да се обърна и да погледна, но под предлог, че полата ми се е закачила на сгъвката на стола, успях да се извъртя назад, достатъчно, та да зърна семейство Ингълби. Грейс се взираше с разширени очи, но не извика; изглеждаше вцепенена. Гордън стискаше ръката й, но тя сякаш не забелязваше.

На сцената куклата Джак извика:

— Майко, у дома ли си? Гладен съм!

— Джак бил много мързеливо момче — продължи Мама Гъска. — И тъй като не искал да работи, спестените пари от майка му се стопили бързо. В къщата не останало нищо за ядене, а нямали и пукната пара за храна.

Шушуканията и възклицанията утихнаха и представлението продължи. Рупърт беше в превъзходна форма, куклите се движеха така естествено и гласовете им звучаха толкова съвършено, че публиката бързо бе завладяна от магията му — точно както викарият каза, че ще стане.

Осветени от цветните лампички на сцената, лицата на хората около мен приличаха на фигури от картина на Тулуз-Лотрек — червени, разгорещени и напълно съсредоточени върху малките дървени актьори. Леля Фелисити схруска развълнувано бонбон за улесняване на храносмилането и аз забелязах, че татко има полуразвеселено изражение, макар да не разбрах дали причината бе в куклите, или в сестра му.

Размяната на кравата за зърната и ритникът в панталоните бяха посрещнати с още по-бурен смях отколкото на следобедното представление.

Много усти (включително и на Дафи) зяпнаха, когато бобеното стъбло порасна, докато Джак спеше, и зрителите започнаха да се смушкват доволно. Когато момчето започна да се катери по стъблото, Рупърт вече държеше подвластно цялото население на Бишъпс Лейси.

Как ли реагираше на успеха му Мат Уилмът? Гледахме едно от най-добрите представления на Рупърт на живо (така да се каже), без телевизионната апаратура да стои между него и публиката. Обърнах се и видях, че Мат е излязъл, а викарият е заел мястото му.

Още по-странното беше, че Гордън Ингълби също беше изчезнал. Столът му бе празен, но Грейс си седеше на мястото неподвижна, с празен поглед, прикован в сцената, където жената на великана тъкмо бе скрила Джак в голямата пещ.

— Трам-тра-та-там! — изрева великанът, когато влезе в кухнята. — Надушвам кръвта на англичанин!

— Джак изскочил от пещта… — каза Мама Гъска.

— Господарю! Господарю! — извика очарователната кукла арфа и си заскуба струните от ужас.

Това беше любимата ми част.

— … грабнал златната арфа и си плюл на петите, а великанът се спуснал след него!

Джак слезе по бобеното стъбло, около което се развяха зелени листа. Най-накрая растителността се разреди, декорът се бе променил и отново се виждаше къщурката на майката. Ефектът беше невероятен, а изобщо не можех да отгатна как го постигна Рупърт. Трябваше да го попитам.

— Майко! Майко! Дай брадвата! — изписка Джак и старицата дотича куцукайки от градината — о, колко бавно! — с брадвата в ръка.

Джак се нахвърли с всичка сила и с брадва в ръка към стъблото, което отново започна да се свива назад, сякаш лъскавото острие му причиняваше болка.

И в следващия миг, както и по-рано днес, стъблото започна да се свлича и се стовари на земята.

Джак като че ли се взря в нас, когато с гръмовен грохот великанът падна от небето.

За няколко секунди чудовището потръпваше страховито на земята, а от ъгълчето на устата му се просмукваше струйка кръв. Грозната му глава и раменете изпълваха сцената с хвърчащи искри, а от горящата му коса и козята брадичка се вдигаха струйки дим и малки пламъчета. Но празните очи, взиращи се невиждащо нагоре, не бяха на великана Галигант — това бяха изцъклените и умиращи очи на Рупърт Порсън.

И тогава лампите угаснаха.