Алън Брадли
Номерът с въжето (3)

Две

Мама Гъска!

Никога не съм обръщала особено внимание на насмешливи забележки, особено когато ги казват други хора, а по-точно хич не ми пука за тях, когато ги казва някой възрастен. От опит знаех, че шеги от устата на човек, достатъчно стар, за да има малко повече ум в главата, често са само прикритие за нещо много по-лошо.

И въпреки това усетих, че преглъщам острата — и сладостно злобна! — забележка, която вече беше на върха на езика ми, и вместо това успях да се усмихна.

— Мама Гъска ли? — повторих несигурно.

Тя отново избухна в плач и се зарадвах, че си сдържах езика зад зъбите. Сега щях да бъда възнаградена с някоя пикантна история.

Освен това вече бях започнала да долавям леко, но невидимо привличане между себе си и тази жена. Дали се дължеше на съжаление? Или пък страх? Не знаех, но бях сигурна, че някакво дълбоко заровено химично вещество в телата ни се провикваше на отдавна изчезналия си другар — или пък антидот? — у другата.

Поставих внимателно ръка на рамото й и й подадох носната си кърпичка. Жената ме изгледа недоверчиво.

— Не се тревожете — успокоих я. — Това са само петна от тревата.

Думите ми като че ли я разстроиха още повече. Тя зарови лице в кърпичката, а раменете й се разтресоха толкова силно, та за миг си помислих, че ще се пръсне на парчета. За да й дам време да се успокои — и тъй като бях доста смутена от плача й, — се отдалечих малко и се вгледах в надписа на висока, порутена надгробна плоча, увенчала гроба на някоя си Лидия Грийн, „умрела“ през 1638 г. на възраст „сто трийсе и пет године“.

Тя беше зелена^[1], но сега е восъчнобяла, а за нея жалеят няколко приятели.

Замислих се, че ако Лидия беше още жива, сега щеше да е на четиристотин четирийсет и седем години и вероятно щеше да е доста интересна личност.

— Ох, каква идиотка съм!

Обърнах се и видях, че жената попива очи с кърпичката и ми се усмихва с мокро лице.

— Казвам се Ния — протегна ръка тя. — Аз съм асистентката на Рупърт.

Превъзмогнах отвращението си и за секунда стиснах лекичко пръстите й. Както и подозирах, ръката й беше мокра и лепкава. Веднага щом приличието ми позволи, плъзнах ръка далеч от погледа й зад гърба си и я избърсах в полата си.

— Асистентка ли? — думата излезе от устата ми, преди да успея да я спра.

— Да, видях, че викарият ме помисли за съпругата на Рупърт. Но това не е вярно. Честно! Изобщо не е така.

Погледнах неволно към караваната на „Кукленият театър на Порсън“. Ния веднага проследи погледа ми.

— Ами, да… пътуваме заедно. Може да се каже, че двамата сме много привързани един към друг. Но чак пък съпрузи…

Тя за глупачка ли ме вземаше? Само преди седмица Дафи чете на глас „Оливър Туист“ на мен и на Фели и знаех със сигурност, както знаех собственото си име, че тази жена, Ния, беше Нанси, а Порсън беше Бил Сайкс. Не беше ли разбрала, че забелязах голямата синина на ръката й?

— Всъщност е много весело да обикалям Англия с Рупърт. Навсякъде го разпознават. Онзи ден например изнасяхме представление в Маркет Селби, когато в пощата ни забеляза една дебела жена с шапка като саксия с цветя. „Рупърт Порсън!, изписка тя. Рупърт Порсън използва държавните пощи както всички останали!“ — Ния се засмя. — А после го помоли за автограф. Все това искат. Настояват да им напише „С най-добри пожелания от катерицата Сноди“. Рупърт винаги им рисува по две малки орехчета. Жената твърдеше, че иска автографа за племенника си, но аз знам, че не беше вярно. Когато непрекъснато пътуваш, започваш да усещаш тези неща. Винаги се разбира.

Беше се разбърборила. Ако си мълчах, след не повече от минута щеше да си каже и майчиното мляко.

— Един човек от Би Би Си казал на Рупърт, че двайсет и три процента от зрителите му са бездетни домакини. Доста, а? Но във „Вълшебното кралство“ има нещо, което ти позволява да избягаш от реалността. Точно така казал на Рупърт: „силният вътрешен копнеж да избягаш“. Всеки иска да избяга, нали? В един или друг смисъл, искам да кажа.

— Всички, освен Мама Гъска — рекох аз.

Ния се засмя.

— Виж, не те будалках. Аз наистина съм Мама Гъска. Или поне когато си облека костюма. Чакай само да ме видиш — висока вещерска шапка с провиснала периферия и сребърна тока, сива перука с дълги букли и рокля с огромни поли, която изглежда така сякаш някога я е носила Майка Шиптън. Знаеш ли коя е Майка Шиптън?

Естествено, че знаех. Била е някаква стара вещица, която уж живяла през XVI в. и виждала бъдещето, като предрекла освен всичко останало и чумната епидемия, големия пожар в Лондон, самолетите, бойните кораби и че светът ще свърши през 1881 година; а също като при Нострадамус, пророчествата на Майка Шиптън бяха записани в бездарни стихове: „Огън и вода ще направят чудеса“ и други подобни. Освен това знаех, че все още има хора, които и до днес вярват, че е предрекла използването на тежка вода за създаването на атомната бомба. Аз лично не вярвах на ни една дума от пророчествата й. Според мен те бяха пълна глупост.

— Чувала съм за нея — отвърнах.

— Няма значение. На нея приличам, когато се натъкмя за представление.

— Прекрасно — излъгах аз.

Ния видя, че я гледам недоверчиво.

— Какво прави добро момиче като теб на подобно място? — усмихна се тя и махна с ръка, за да опише църковния двор.

— Често идвам тук, за да мисля.

Това, изглежда, я развесели. Ния сви устни и заговори с дразнещ театрален глас.

— И за какво си мисли Флавия де Лус в чудатия стар църковен двор?

— Че иска да остане сама — сопнах се, без да целях умишлено да отговоря грубо. Просто й казвах истината.

— Да останеш сама — кимна тя. Видях, че не се е обидила от острия ми тон. — Много неща могат да се кажат по този въпрос. Но и двете с теб, Флавия, знаем, че да останеш сам и да си самотен не е едно и също, нали?

Малко се оживих. Ето един човек, който, изглежда, поне е мислил върху някои от нещата, които премислях и аз.

— Така е — признах.

Последва дълго мълчание.

— Разкажи ми за семейството си — добави най-сетне Ния тихо.

— Няма много за разказване. Имам две сестри, Офелия и Дафни. Фели е на седемнайсет, а Дафи на тринайсет години. Фели свири на пиано, а Дафи чете. Татко е филателист. Изцяло е погълнат от марките си.

— А майка ти?

— Мъртва е. Загинала при злополука, когато съм била на една годинка.

— Мили Боже! — възкликна Ния. — Някой ми спомена за семейство, което живеело в огромно порутено имение наблизо: ексцентричен полковник и дъщерите му — диви като индианци. Ти не си една от тях, нали?

По изражението ми веднага разбра, че съм именно една от тях.

— О, горкото дете! Съжалявам, не исках да… нямах предвид да…

— Всичко е наред — отвърнах аз. — Всъщност положението е много по-тежко, но не ми се говори за това.

В очите й видях замислен поглед: погледът на възрастен, отчаяно опитващ се да се сети за тема, на която да разговаря с дете.

— А с какво се занимаваш? Нямаш ли интереси… или хобита?

— Интересувам се от химия и обичам да лепя изрезки в албуми.

— Нима? — възкликна заинтригувано Ния. — Колко хубаво! Аз също си лепях неща в албуми едно време. Картички от кутии с цигари и сухи цветя: теменужки, незабравки, напръстниче, ралица; картички за Свети Валентин, стихотворения за вретеното на баба от „Списание за момичета“… колко забавно беше!

Моят албум се състоеше от три дебели лилави тома с изрезки от старите списания и вестниците, които бяха задръстили библиотеката, а после и салона в Бъкшоу, разливаха се в празните спални и по тавана, преди най-накрая да ги оставят да линеят на влажни, мухлясващи купчини в една стаичка в мазето. От страниците им внимателно бях изрязала всичко, свързано с отрови и отровители, докато албумите ми не започнаха да се пукат по шевовете от материали за личности като майор Хърбърт Роуз Армстронг — любител градинар и адвокат, който се отървал от жена си, като любящо й приготвял отвари от препарат против плевели, съдържащ арсеник; Томас Нийл Крийм, Холи Харви Крипън и Джордж Чапман (колко интересно, че имената на много от великите отровители започваха с буквата „К“)^[2], които съответно със стрихнин, хиосциамин и антимон изпратили солидна армия от съпруги и други жени в гроба; Мери Ан Котън (виждате ли какво имам предвид?), която след няколко успешни опита върху прасета, отровила седемнайсет души с арсеник; Дейзи де Мелкер — южноафриканката, която обичала да отравя водопроводчици: първо се омъжвала за тях, а после се развеждала с помощта на доза стрихнин.

 

— Албумите с изрезки са идеално занимание за една млада дама — рече Ния. — Благовъзпитано… и въпреки това образователно.

И аз бях точно на същото мнение.

— Майка ми изхвърли моя в кофата за боклук, когато избягах от къщи — каза тя с изсумтяване, което, ако не бе сподавила, щеше да излезе като кикот.

— Избягала си от къщи? — попитах аз.

Този факт ме заинтригува почти толкова, колкото и напръстничетата в хербария й, от които, доколкото си спомнях, се извличаше алкалоидът дигиталин. Със задоволство си спомних за няколкото пъти, когато в лабораторията си накиснах в алкохол листата от напръстниче, откъснати от зеленчуковата градина, и наблюдавах образуването на тънките лъскави иглички от кристали и прекрасния смарагдов разтвор, който се образува, след като ги разтворих в хидрохлоридна киселина и добавих вода. Утаената смола, разбира се, можеше да възвърне първоначалния си зелен цвят с помощта на сярна киселина, да добие светлочервен цвят с бромни пари и отново да стане смарагдовозелена като се добави вода. Вълшебно! Веществото, естествено, беше смъртоносна отрова и като такава беше много по-интересно от колекция стари копчета и „Списание за момичета“.

— Аха — отвърна Ния. — До гуша ми дойде да пера, суша, мета и да бърша прах, а и да слушам как съседите повръщат; омръзна ми да лежа нощем в леглото и да се ослушвам за препускащия по паважа кон на принца.

Ухилих се.

— Рупърт, разбира се, промени всичко — продължи Ния. — Каза ми: „Ела с мен до портите на Диарбекир. Ела с мен в Ориента и аз ще те направя принцеса. Ще те обсипя с коприна и диаманти, големи колкото зелки.“

— Наистина ли е казал това?

— Не. Всъщност ми рече: „Проклетата ми асистентка избяга. Ела с мен в Лайм Реджис за събота и неделя и ще ти дам една гвинея, три пъти храна на ден и спален чувал. Ще те науча на изкуството на илюзията“, а аз бях достатъчно глупава да си помисля, че говори за куклите.

Преди да успея да я попитам за повече подробности, тя скочи и изтупа полата си.

— Като стана въпрос за Рупърт, най-добре да отидем и да видим какво правят с викария. В залата е ужасно тихо. Според теб дали вече са успели да се избият?

Роклята й на цветя се полюшваше грациозно измежду надгробните плочи и аз се затътрих след Ния.

Вътре, викарият стоеше по средата на залата. Рупрът се бе качил на платформата — сцената — и стоеше с ръце на хълбоците. Дори да бе излязъл на бис в театър „Олд Вик“, осветлението нямаше да е толкова драматично. Сякаш изпратен от съдбата, неочакван слънчев лъч светеше през витража в дъното на залата и центърът на златистия му сноп падаше точно върху вдигнатото лице на Рупърт. Той зае поза и от устата му се изля цитат от Шекспир:

„Аз знам, че тя ме мами, и все пак

във клетвите й вслушвам се, защото

желая да ме смята за новак

във тънките игри на обществото.

Тъй, мислейки, че тя ме чувства млад,

макар да знам, че знае възрастта ми,

аз вярвам уж на нейния похват,

а тя — на мойте старчески измами.“^[3]

Както викарият беше споменал, акустиката в залата е забележителна. Викторианските строители са изградили вътрешността й под формата на раковина от заоблени, полирани дървени панели, които усилваха и най-слабия шум: усещането беше сякаш стоиш във вътрешността на цигулка „Страдивариус“. Топлият, сладък като мед глас на Рупърт изпълваше залата и потапяше всички ни в приказната й акустика:

„Защо не можем възраст и лъжи

един на друг да си признаем ние?

Но любовта край правдата кръжи,

а старостта годинките си крие.

И лъжем се взаимно тя и аз

и всичко по вода е между нас.“

— Чувате ли ме добре, отче?

Магията изчезна веднага. Сякаш Лорънс Оливие бе казал: „Проба! Проба! Едно… две… три…“ по средата на монолога „Да бъдеш, или да не бъдеш“.

— Великолепно! — възкликна викарият.

Това, което най-много ме изненада в декламацията на Рупърт, беше, че схващах какво казва. Заради едва доловимата пауза в края на всеки стих и неповторимия начин, по който илюстрираше смисловите нюанси с дългите си бели пръсти, разбирах думите. До последната.

Те сякаш се бяха просмукали през кожата ми чрез осмоза и докато ме заливаха, чувах огорчените думи на старец към много по-младата му любима.

Хвърлих поглед към Ния. Тя бе поставила ръка на шията си.

В кънтящата сред дървото тишина, която последва, викарият стоеше неподвижно сякаш бе издялан от черен и бял мрамор.

Ставах свидетел на нещо, което не всички разбирахме.

— Браво! Браво!

Свитите ръце на викария изведнъж се задвижиха в поредица от ехтящи гръмотевични ръкопляскания.

— Браво! Сонет сто трийсет и осем, ако не греша. Който, по мое скромно мнение, никога не е бил изпълняван толкова прекрасно.

Рупърт определено се изпъчи гордо.

Навън слънцето се скри зад облак. Златният лъч угасна и в следващия миг отново бяхме просто четирима души в сумрачна и прашна зала.

— Прекрасно — каза Рупърт. — Залата е много подходяща.

Той прекоси сцената тежко и започна да слиза непохватно по тесните стъпала, подпрял разперените пръсти на ръката си върху стената за опора.

— Внимавай! — предупреди го Ния и се приближи бързо към него.

— Махай се! — сопна й се той и я изгледа свирепо. — Мога да се справя и сам.

Тя се закова на място — сякаш я беше зашлевил през лицето.

— Ния си мисли, че съм дете — засмя се Рупърт в опит да обърне сцената на шега.

Но по убийствения поглед на Ния виждах, че на нея никак не й е смешно.