Алън Брадли
Номерът с въжето (19)

Осемнайсет

Рупърт Порсън ли? Но как е възможно мъжът с вилата да е бил Рупърт?

Мислите ми се въртяха като пъстър пумпал.

Най-малко очаквах разказът на Дитер да приключи на Джубили Фийлд във фермата на Ингълби. Но едно ми стана напълно ясно: ако Рупърт наистина е бил в Кълвърхаус преди шест години, по време на войната, то това би обяснило, поне отчасти, защо дървеното лице на куклата Джак беше издялано като копие на лицето на Робин Ингълби.

Татко въздъхна:

— Помня добре този случай. Самолетът ви бе свален в Джубили Фийлд, точно под Гибът Уд.

Дитер кимна.

— За кратко ме изпратиха в лагер за военнопленници заедно с още трийсет-четирийсет офицери и войници от Луфтвафе, където по цял ден копаехме канавки и подкастряхме живи плетове. Работата беше тежка, но поне още бях в Англия. Повечето германски пилоти, заловени тук, бяха изпратени в лагери в Канада, откъдето нямаха почти никаква надежда за бягство.

Предложиха ми да остана да живея и да работя във фермата и аз веднага приех. Макар да не беше задължително, много от нас останаха. Другите, които си тръгнаха, ги наричаха предатели.

Ала войната отиваше към края си и доста от нашите го знаеха. По-добре беше да започна да си проправям път към Оксфорд, отколкото да оставя бъдещето си в ръцете на съдбата.

Безкрайно се изненадах, задето ме разпределиха във фермата на Ингълби. Развеселяваше ме мисълта, че ще видя как Гордън, който малко преди това ме бе държал на мушка, помага на Грейс да пържи риба в кухнята.

— Каза, че това е станало преди шест години, нали? През хиляда деветстотин четирийсет и четвърта година — попитах аз.

— Да, през септември — кимна Дитер.

Не се сдържах. Преди да успея да се спра, избълвах:

— Значи си бил в Кълвърхаус, когато са намерили Робин обесен в гората.

— Флавия! — извика татко и остави с тракане чашата си с чай. — Не бива да клюкарстваме за мъката на други хора.

Лицето на Дитер помръкна внезапно, а в очите му проблесна огън — дали не беше гняв?

— Всъщност, аз го намерих — каза той.

Той го бил намерил! Невъзможно! Госпожа Малит съвсем ясно ми каза, че Лудата Мег е открила тялото на Робин.

Последва забележително дълго мълчание, а после Фели скочи, за да напълни чашата на Дитер с чай.

— Извини малката ми сестра — каза тя с притеснен смях. — Има доста нездрав интерес към смъртта.

„Почти позна, Фели“, помислих си. Но макар да бе налучкала малко, нямаше почти никаква представа за какво точно става въпрос.

Останалата част от следобеда беше доста скучна. Татко направи, признавам му, благороден опит да насочи разговора към времето и ленените посеви, а Дафи, която надуши, че вече няма да се каже нищо, заслужаващо вниманието й, пак заби нос в книгата си.

Започнахме да се извиняваме и излизаме един по един: татко, за да отиде при марките си, леля Фелисити — да подремне преди вечеря, а Дафи, за да се отправи към библиотеката. След малко ми стана скучно да слушам как Фели дърдори на Дитер за разни балове и сбирки из околията и отидох в лабораторията.

Известно време погризах крайчеца на молива, а после написах:

Неделя, 23 юли, 1950 г.

„Къде са всички? Това е най-важният въпрос.

Къде е Ния? След като преспа у госпожа Малит, просто е изчезнала. (Инспектор Хюит знае ли, че я няма?)

Къде е Лудата Мег? След избухването й на следобедното представление на «Джак и бобеното стъбло», я отведоха да си почине на дивана у викария. После е изчезнала.

Къде е Мат Уилмът? Той, изглежда, се е измъкнал по време на фаталното представление.

Какво е правил Рупърт в Кълвърхаус преди 6 години? Защо, когато с Дитер се видяха във фермата в петък, не показаха, че вече се познават?

И най-вече защо Дитер твърди, че той е намерил тялото на Робин Ингълби, обесен в Гибът Уд? Госпожа Малит разправя, че го е открила Лудата Мег, а госпожа М. рядко греши по отношение на селските клюки.

И въпреки това защо Дитер би излъгал за подобно нещо?“

Откъде да започна? Ако за случая имаше химичен експеримент, веднага щях да знам какво да направя: щях да започна с най-подръчните материали.

Госпожа Малит! С малко късмет, тя сигурно още се мотаеше в кухнята, преди да плячкоса килера и да занесе дневния си улов на Алф. Изтичах до върха на стълбите и надникнах през парапета. Във вестибюла нямаше жива душа.

Плъзнах се по парапета и влетях в кухнята.

Догър вдигна очи от масата, където белеше краставици с хирургическа прецизност.

— Тръгна си — каза той още преди да го попитам. — Преди повече от половин час.

Какъв дявол беше само този Догър! Не знам как го прави!

— А каза ли нещо, преди да си тръгне? Нещо интересно, имам предвид?

Тъй като в кухнята е имала публика в лицето на Догър, госпожа Малит едва ли е устояла на изкушението да разправя как е приела Ния (горката скитница), настанила я е на удобно легло с бутилка гореща вода и чаша разредено шери и така нататък с подробен разказ за това как е спала, какво са закусвали и колко от яденето не си е изяла.

— Не. — Догър взе един назъбен нож и поднесе върха му към самун хляб. — Само, че печеното месо е във фурната за претопляне и че в килера има ябълков пай и сметана.

Да му се не види!

Е, не ми оставаше друго, освен утре сутрин да започна отначало. Щях да наглася будилника да ме събуди по изгрев-слънце, а после щях да тръгна към Кълвърхаус и Гибът Уд. Малко вероятно бе да са останали някакви улики след толкова години, но Рупърт и Ния бяха опънали палатката си в края на Джубили Фийлд в петък вечерта. Ако спазвах стриктно плана си, можех да отида до там и да се върна, преди в Бъкшоу да забележат, че ме няма.

Догър откъсна съвършен квадрат от амбалажната хартия и уви в нея сандвичите с краставица, като подпъхна краищата на хартията като чаршаф на болнично легло.

— Реших да ги приготвя тази вечер — каза той и ми подаде пакета, — защото знаех, че утре ще излизате рано.

 

 

Над нивите се стелеше пелена от мокра мъгла. Утринният въздух беше влажен и студен и аз дишах дълбоко в опит да се разсъня, при което ноздрите ми, а после и белите дробове, се изпълваха с наситения аромат на пръст и подгизнала трева.

Минах с колелото покрай двора на „Свети Танкред“ и видях, че воксъла на инспектор Хюит го няма; заключих, че са отнесли тялото на Рупърт. Не че щяха да го оставят проснат на куклената сцена от събота вечерта до понеделник сутринта, но това значеше, че трупът вече не е в енорийската зала с изцъклените очи, струйката слюнка, изсъхнала до сталактит…

Ако знаех, че трупът е вътре, щях да се изкуша да вляза и да го огледам пак.

Зад църквата си свалих обувките и чорапите и избутах Гладис през по-дълбоката вода край потопените под повърхността каменни стъпала. Дъждът от събота вечерта бе повишил нивото на реката, която се лееше през спиците и гумите и отмиваше прясно полепналата кал от обиколките ми из Бишъпс Лейси. Когато излязох на другия бряг, Гладис вече блестеше от чистота като пъстра карета.

Изплакнах крака, седнах на един камък и си обух обувките.

Тук, покрай реката, видимостта беше още по-слаба отколкото на пътя. Дървета и храсти сияеха като бледи сенки, докато карах по затревения бряг през сивата, кълбеста мъгла, която притъпяваше звуците и цветовете наоколо. Като изключим приглушеното ромолене на водата, наоколо всичко тънеше в тишина.

В края на Джубили Фийлд караваната на Рупърт стоеше самотна под върбите, а надписът в ярки цветове „Кукленият театър на Порсън“ изглеждаше напълно неуместно на фона на мястото и събитията от последните дни.

Положих внимателно Гладис във високата трева и се приближих на пръсти до караваната. Може Ния да се е върнала и в момента да спи вътре, а не исках да уплаша. Но по липсата на конденз по предното стъкло разбрах, че предчувствието ми е било правилно: никой не дишаше във вътрешността на студения остин.

Надникнах през прозорците, ала не забелязах нищо необичайно. Заобиколих до задната врата и натиснах дръжката. Вратата беше заключена.

Започнах да обикалям около караваната във все по-широки кръгове, за да търся следи от огън, но не намерих. Мястото, на което са лагерували, изглеждаше така, както го оставих в събота.

Стигнах до началото на пътя към фермата и се заковах на място пред въже, което препречваше пътя и на което висеше табела. Минах под въжето, за да я прочета.

„Полицейско разследване — влизането забранено — полицейски участък Хинли“

Инспектор Хюит и следователите му са идвали тук. Но когато са поставили табелата, очевидно не са се сетили, че някой може да дойде през пълноводната река. Въпреки обещанието си към инспектор Хюит, сержант Грейвс още не си бе научил урока, че хората често се промъкват през задната врата.

Много добре тогава. Тъй като тук така или иначе нямаше какво да гледам, преминах към следващата си цел. Макар да не виждах добре в мъглата, знаех, че Гибът Уд е разположен недалеч на върха на Гибът Хил. Сред дърветата сигурно беше влажно и кално, но бях готова да се обзаложа, че полицаите не са ме изпреварили там.

Мушнах Гладис под преградата и я забутах бавно по пътя, който бе твърде стръмен, за да го изкача на колело. На половината разстояние към върха я скрих зад един глогов храст и продължих нагоре, обгърната от всички страни от замъглени петънца син лен.

И тогава, изведнъж, тъмните дървета на гората изникнаха точно пред очите ми. Не разбрах кога съм се приближила толкова.

На едно дърво имаше закована раздрънкана дървена табела, върху която бе изписано с червено: Преминаването забра…

Другата част на табелата беше свалена с куршуми от бракониерите.

Както и очаквах, всичко в гората беше мокро. Потръпнах заради влажния студ, приготвих се и нагазих сред растенията. Преди да направя и десетина стъпки сред папратите, вече бях напълно подгизнала до коленете.

Нещо изпука сред храстите. Замръзнах на място, когато черен силует разпери безшумно криле на пътя ми: сигурно беше бухал, объркал ме в утринната мъгла с времето си за ловуване по здрач. Въпреки че ме стресна, присъствието на птицата ме успокои: това означаваше, че бях сама в гората.

Продължих напред, като се опитвах да следвам едва забележимите пътеки, всяка от които знаех, че ще ме изведе до просеката в средата на гората.

Между две стари чворести дървета пътят бе преграден с, както ми се стори, обрасла с мъх, прогнила порта от сиво дърво. Почти бях прескочила преградата, когато осъзнах, че пак стоя на стъпалата на старата бесилка. Колко ли обречени души са изкачили тези стъпала, преди да ги бутнат от платформата горе? Преглътнах и вдигнах очи към останките от конструкцията, през които сега се виждаше небето.

Една ръка от кожа и кости сграбчи китката ми като пръстен от нагорещено желязо.

— Какво правиш тук? Защо душиш наоколо?

Беше Лудата Мег.

Тя тикна мръсното си лице толкова близо до моето, че виждах ясно русите косъмчета по брадичката й. „Горската вещица“, помислих си паникьосано за миг, преди да се окопитя.

— А, здрасти, Мег — казах възможно най-спокойно, докато се опитвах да овладея препускащото си сърце. — Радвам се, че те намерих. Как ме стресна само!

Гласът ми трепереше повече отколкото очаквах.

— Страхът живее в Гибът Уд — рече мрачно Мег. — Страхът живее тук и никъде другаде.

— Точно така — съгласих се, без да имам ни най-малка представа за какво говори. — Добре че си тук с мен. Сега вече не ме е страх.

— Сега Дяволът го няма — потри ръце Мег. — Дяволът е мъртъв и всичко е наред.

Спомних си колко уплашена бе тя, докато Рупърт играеше „Джак и бобеното стъбло“. За Мег Рупърт беше Дяволът, който беше убил Робин Ингълби, бе го смалил до дървена кукла и го бе изкарал на сцената.

— Добре ли си почина в дома на викария, Мег?

Тя се изплю върху дънера на един дъб сякаш се упражняваше, преди да се изплюе в очите на друга вещица.

— Онази ме изгони. Взе гривната на старата Мег и я изгони, така направи. „Мръсна, мръсна“, вика.

— Госпожа Ричардсън ли? Жената на викария? Тя ли те изгони?

Мег се ухили ужасяващо и препусна между дърветата почти в галоп. Хукнах след нея през храсталаците, папратите, измежду капани и тръни. Пет минути по-късно, останали без дъх, стояхме отново там, откъдето бяхме тръгнали — в подножието на изгнилата бесилка.

— Виж там — посочи Мег с пръст. — Там го взе.

— Кой кого е взел, Мег?

Бях убедена, че говори за Робин Ингълби.

— Дяволът е взел Робин ли? — попитах я.

— Заведе го в гората, м’да — довери ми се тя, след като се озърна през рамо. — Дърво при дърветата.

— Ти наистина ли видя Дявола?

Това не ми бе хрумнало досега.

Дали Мег не е видяла някого в гората с Робин? Все пак тя живееше в колиба сред дърветата и ми се струваше, че в Гибът Уд едва ли се случва нещо, за което тя да не разбере.

— Мег видя — каза тя целенасочено.

— Как изглеждаше той?

— Мег видя. Старата Мег вижда много неща.

— Можеш ли да рисуваш? — попитах, внезапно осенена от идея. Извадих тетрадката си от джоба и й подадох парченце молив.

— Вземи — подканих я и прелистих на празна страница. — Нарисувай ми Дявола, както си го видяла тук, в гората. Нарисувай как Дяволът отвежда Робин.

Мег издаде звук, който мога да опиша само като влажен кикот. После клекна, приглади отворената тетрадка на коляното си и започна да рисува.

Мисля, че очаквах детски драскулки — най-много фигури от прави черти — но под мръсните пръсти на Мег моливът оживя. Постепенно върху страницата се появи горска поляна: едно дърво тук, едно дърво там, после — изгнилите останки от бесилката, които разпознах веднага. Беше започнала да рисува от края на листа и сега отиваше към средата.

От време на време се кискаше над рисунката си обръщаше молива и изтриваше някоя линия. Признавам й, доста добре рисуваше. Справи се по-добре, отколкото ако аз се бях заела със скицирането.

И тогава Мег нарисува Робин.

Почти не смеех да си поема въздух, докато гледах над рамото й. Малко по малко мъртвото момче се оформи пред очите ми.

Спокойно висеше във въздуха с извит на една страна врат и с леко изненадано задоволство, изписано на лицето му, сякаш неочаквано е влязъл в стая, пълна с ангели. Въпреки слабата светлина в гората, спретнато сресаната му коса блестеше като на здрав човек, поради което и леко зловещо. Беше облечен с раиран пуловер и тъмни панталони, чиито крачоли бяха напъхани небрежно в чифт гумени ботуши. Сигурно е умрял бързо.

Чак тогава Мег нарисува примката, стегнала врата му: тъмно, плетено въже висеше от бесилото. След това надраска въжето с няколко гневни замахвания на молива.

Поех си шумно въздух. Мег ме погледна тържествуващо в очакване на похвала.

— А сега нарисувай Дявола, Мег — прошепнах й аз.

Тя ме погледна право в очите, доволна от вниманието, което получаваше. В ъгълчето на устата й заигра лукава усмивка.

— Моля те, Мег… нарисувай Дявола.

Без да сваля очи от мен, тя облиза палеца и показалеца си и отгърна внимателно нова страница. Отново се захвана за работа и постепенно изпод пръстите й се появи Гибът Уд. Втората рисунка беше по-тъмна от първата, тъй като Мег разтриваше с пръст линиите от молива, за да изобрази сумрака на поляната. След това нарисува бесилката, този път видяна от малко по-различен ъгъл.

„Колко странно, помислих си аз, че не започна с Дявола, както биха се изкушили повечето хора“. Но чак след като остана доволна от пейзажа от дървета и храсти, Мег започна да скицира грубо силуета, който щеше да бъде централната фигура в творбата й.

В овала, който бе оставила празен на страницата, започна да се появява силует: първо ръцете и раменете, после коленете, краката, дланите и ходилата.

Фигурата носеше черно сако и стоеше на един крак в просеката, сякаш бе заснета посред бурен танц.

Панталоните му висяха на тирантите си от един нисък клон встрани.

Мег закри листа с лявата си ръка, докато изобразяваше лицето. След като приключи, тикна грубо тетрадката към мен, сякаш хартията бе мръсна.

Отне ми миг, преди да разпозная лицето: да разпозная, че фигурата на поляната — Дяволът — беше викарият, Денуин Ричардсън.

Викарият ли? Та това беше нелепо. Или пък не чак толкова?

Само преди няколко минути Мег ми каза, че Дяволът е мъртъв, а сега го нарисува с лицето на викария.

Какво ли ставаше в горката й размътена глава?

— Сигурна ли си, Мег? — попитах аз и потупах тетрадката. — Това ли е Дяволът?

— Шшт! — кимна тя и постави пръсти пред устните ми. — Някой идва.

Огледах поляната, която дори с моя остър слух ми се струваше напълно тиха. Когато се обърнах, тетрадката и моливът лежаха в краката ми, а Мег беше изчезнала сред дърветата. Знаех, че няма смисъл да я търся.

Постоях неподвижно няколко секунди, заслушана в очакване на нещо, макар да не бях сигурна какво точно.

Спомних си, че гората е един непрестанно променящ се свят. С всяка минута сенките се преместваха, а час по час растенията се обръщаха по посока на слънцето. Насекоми пробиваха тунели в пръстта и я събираха на купчинки — първо на по-малки, после на по-големи. От месец на месец листата порастваха и падаха, а от година на година — дърветата. Веднъж Дафи ми каза, че не можеш да влезеш два пъти в една и съща река, а същото важеше и за горите. Пет зими бяха минали откакто Робин Ингълби бе умрял тук, а сега вече не беше останало нищо за гледане.

Тръгнах бавно обратно покрай порутената бесилка и навлязох в гората. След няколко минути вече се намирах на открито в горната част на Джубили Фийлд.

На по-малко от двайсет метра, почти невидим сред мъглата, сред нивата стоеше сив трактор „Фъргюсън“, а човек със зелен гащеризон и гумени ботуши се бе навел над двигателя. Явно него беше чула Мег.

— Ехо! — извиках.

Когато влизаш в забранена зона, е най-добре да излетиш присъствието си. (Макар да го измислих току-що, това ми се струваше добро общо правило.)

Фигурата се изправи и се обърна, а аз видях, че е Сали Строу, момичето от селскостопанския корпус.

— Здравей — отвърна тя и избърса изцапаните си с масло ръце в един парцал. — Ти си Флавия де Лус, нали?

— Да — протегнах ръка аз. — А ти си Сали. Виждала съм те на пазара. Открай време се възхищавам на луничките и рижата ти коса.

За да са най-ефективни ласкателствата, трябва да се поднасят в суров вид.

Тя ме дари с широка искрена усмивка и ръкостискане, което едва не смаза пръстите ми.

— Наричай ме Сал. Най-близките ми приятели ми викат така.

Напомняше ми малко на актрисата Джойс Гренфел: с малко мъжка походка, но иначе несъмнено женствена.

— Тракторът се счупи — посочи Сали към машината. — Може да е бобината на запалването. Случва се понякога: прегрява и прекъсва веригата. Тогава не остава нищо друго, освен да изчакам проклетията да изстине.

Тъй като не разбирах от мотори, кимнах мъдро и си замълчах.

— Какво правиш тук?

— Разхождам се — отвърнах аз. — Понякога обичам да оставам сама. Мотая се и такива работи.

— Късметлийка си. Аз никога не мога да се измъкна. Всъщност, почти никога. Дитер ме води два пъти да пийнем по бира в „Тринайсетте патока“, но се вдигна ужасен шум покрай това. Военнопленниците нямат право да ходят по заведения. Или поне нямаха право по време на войната. Дитер каза, че сестра ти Офелия го е поканила на чай вчера — добави Сали предпазливо. Веднага усетих, че ме разпитва.

— Да — отвърнах, ритнах безгрижно купчинка пръст и се загледах в далечината, сякаш въпросът изобщо не ме интересува. Приятелка или не, щом искаше да клюкарстваме, трябваше да ми даде нещо в замяна.

— Видях те на кукления театър в църквата в събота вечерта. Колко жалко за господин Порсън, нали?

— Да, ужасна работа — рече Сали.

— Ти познаваше ли го?

Може би въпросът ми не беше справедлив, а и го изстрелях без предупреждение: като гръм от ясно небе.

Изражението й веднага стана предпазливо и тя се колеба прекалено дълго, преди да отговори.

— Ами… виждала съм го. — Очевидно бе, че лъже.

— Сигурно по телевизията, нали? — попитах аз, май прекалено невинно. — „Вълшебното кралство“? Катерицата Сноди?

Веднага щом изрекох думите, осъзнах, че съм прекалила.

— Добре, какво искаш? — попита Сали. — Хайде, изплюй камъчето.

Тя постави ръце на хълбоците си и ме прикова с поглед.

— Не знам за какво говориш.

— О, я стига! Не ми излизай с тези номера. Всички на шейсет километра околовръст знаят, че Флавия де Лус не се разхожда из гората само за да са румени бузките й.

Дали беше вярно? Шейсет километра? Отговорът и доста ме изненада: аз си мислех, че са поне сто.

— Гордън ще ти одере кожата, ако те хване в тази гора — посочи табелата Сали.

Придадох си възможно най-глуповат вид, но замълчах.

— Всъщност колко знаеш за тази история? — попита настойчиво тя и описа с ръка огромен полукръг, включващ и фермата. Напълно разбирах какво има предвид.

Поех си дълбоко въздух. Налагаше се да й се доверя.

— Знам, че Рупърт е идвал редовно тук, за да си взема канабис. Знам, че Гордън го отглежда на една поляна в Гибът Уд, недалеч от мястото, където намериха Робин обесен.

— И да не мислиш, че с Дитер някак си сме забъркани в тази работа?

— Не знам — отвърнах аз. — Надявам се да не сте.

— Аз също — рече Сали. — Аз също.