Алън Брадли
Номерът с въжето (29)

Двайсет и осем

— Курешки от гълъби? — повтори сигурно за трети път инспектор Хюит. — Искаш да ми кажеш, че си забъркала противоотрова от курешки от гълъби?

Седяхме в кабинета на викария и се измервахме взаимно с поглед.

— Да — отвърнах аз. — Нямах друг избор. Когато се остави на слънце, торът от гълъби е изключително богат на натриев нитрат, поради което се наложи да го остържа от перваза, вместо да използвам по-стария, натрупан в нишата. Натриевият нитрат се използва като противоотрова при натравяне с цианид. С помощта на белтъците на яйцата направих суспензия. Надявам се, че тя е добре.

— Тя е добре — отвърна инспекторът, — само че се чудим дали да те обвиним в практикуване на медицина без разрешително.

Огледах внимателно лицето му, за да разбера дали само не ме дразни, но той изглеждаше напълно сериозен.

— Но доктор Дарби призна, че и той нямало да се справи по-добре.

— Което не е кой знае какво — рече инспекторът и извърна поглед към прозореца.

Видях, че съм го изтощила.

Инспектор Хюит ме придружи до Бъкшоу и ме накара да му обясня присъствието си в Кълвърхаус.

Мисля си, че се отървах с набързо изфабрикуваната история, че съм дошла да взема яйца за госпожа Малит, която искала да направи торта. Поне засега.

Инспекторът ме увери, че Грейс Ингълби е жива; откарали са я в болницата в Хинли.

Не каза, че моята противоотрова й е спасила живота. Сигурно това само времето щеше да покаже.

Викарият, който бе предоставил бюрото и стола си на инспектор Хюит, седеше като черен щъркел в ъгъла и триеше очилата си с ленена кърпичка.

Докато сержант Улмър стоеше на един от прозорците и се правеше, че лъска обектива на безценния си фотоапарат, сержант Грейвс вдигна очи от бележките си, само колкото да ми хвърли лъчезарна усмивка. Ще ми се да си мисля, че едва забележимото му поклащане на главата, с което бе придружена, беше знак за възхищение.

И макар те да не го знаят, ми се ще да си мисля и че един ден сержант Грейвс ще се ожени за проклетата ми сестра Офелия и ще я отведе в обвита от лози къщурка, достатъчно далеч от Бъкшоу, но и достатъчно близо, че да се отбивам у тях от време на време и да си бъбрим с него сладко за убийства.

Сега обаче трябваше да включа в сметките си и Дитер. Животът ставаше много сложен.

— Просто започни отначало — каза инспектор Хюит, който изведнъж излезе от унеса си. — Искам да се уверя, че не сме пропуснали нищо.

Нима долавях саркастична нотка? Надявах се да не е така, защото наистина го харесвах, макар понякога да схващаше бавно.

— Госпожа Ингълби — Грейс — е имала афера с Рупърт Порсън. Рупърт ходел в Кълвърхаус от години, защото… Гордън Ингълби го снабдявал с марихуана. Това облекчавало болките му от детския паралич.

Инспекторът явно бе доловил колебанието ми.

— Не се притеснявай, че ще го издадеш — каза той. — Господин Ингълби беше напълно откровен с нас. Искам да чуя твоята версия.

— Рупърт и Грейс се уговорили да се видят на морето — продължих аз. — Робин ги видял заедно. По-късно пак се натъкнал на тях в гълъбарника. Рупърт му посегнал или нещо подобно, Робин паднал в отвора и си счупил врата. Нещастен случай, но момчето било мъртво. На Рупърт му хрумнало, след като се стъмни, Грейс да занесе тялото в Гибът Уд и да го провеси от някое дърво. Няколко души са виждали Робин да си играе с въже. Пак Рупърт измислил историята, че Робин разигравал сцената с Пънч и Джак Кеч — че я е гледал в кукления театър на морето. Историята за Пънч и обесения я знае всяко дете в Англия. Никой нямало да се усъмни, че Робин се е обесил случайно. Просто било твърде странно, за да не е истина. Като известен кукловод Рупърт не можел да си позволи да свържат името му по какъвто и да било начин със смъртта на дете. През онзи ден във фермата била само Грейс. Затова той я заплашил. Казал й, че ако реши, ще издрънка всичко на Гордън… извинете, искам да кажа, че ще уведоми Гордън за любовната си афера със съпругата му. Грейс щяла да изгуби и сина си, и съпруга си. Тя вече била почти полудяла от скръб и страх, затова сигурно му е било много лесно да я манипулира.

И тъй като е толкова дребничка, Грейс нахлузва гумените ботуши на Робин и отнесла тялото му в Гибът Уд. Забележително силна е за размерите си. Установих го, когато ме издърпа в нишата в гълъбарника след като провесила тялото на Робин на дървото, обула ботушите на краката му и се прибрала у дома по заобиколния път, боса.

Инспектор Хюит кимна и си записа нещо с микроскопичния си почерк.

— Лудата Мег намерила увисналото тяло и си помислила, че това е работа на Дявола. Вече ви дадох страницата от тетрадката си и сте видели рисунката й. Доста я бива, не сте ли съгласен?

— Хм — промърмори инспекторът. Започваше да придобива този лош навик от твърде честите си контакти с доктор Дарби.

— Затова се уплашила да го докосне и дори да каже на някого. Тялото на Робин висяло в гората, докато Дитер не го открил. Миналата събота, когато Мег видя куклата Джак с лицето на Робин, си помислила, че Дяволът е съживил мъртвото момче, смалил го е и го е изкарал на сцената, завързан за конци. Мег обаче има съвсем изкривена представа за времето. Личи си от рисунката й: обесеният на дървото Робин е онова, което е видяла преди пет години. А викарият, който сваля дрехите си в гората, е нещо, на което е станала свидетел миналия четвъртък.

Викарият почервеня като домат и прокара пръст по вътрешната страна на яката си.

— Ами да… разбирате ли…

— Знаех, че сте паднали, отче — прекъснах го аз. — Разбрах в мига, в който ви видях на гробището, деня, в който се запознахте с Ния и Рупърт, помните ли? Крачолът ви беше скъсан и целият бяхте с бели петна от варовития прах по пътя към Кълвърхаус. И бяхте изгубили велосипедната си щипка.

— Така е — потвърди викарият. — Крачолът ми се закачи на проклетата верига и се строполих в канавката.

— Което обяснява защо сте се скрили зад дърветата в Гибът Уд — за да си свалите дрехите — и да се опитате да ги почистите. Страхували сте се какво ще каже Синтия… извинете, госпожа Ричардсън. Сам го казахте в двора на църквата. Нещо, че Синтия ще ви изхвърли да спите на пода.

Викарият си замълча и ми се струва, че никога не му се бях възхищавала така, както в този момент.

— Защото сте ходили в Кълвърхаус поне веднъж седмично, откакто Робин умрял преди пет години, а Синтия — искам да кажа, госпожа Ричардсън — си е въобразила, че срещите ви с Грейс Ингълби не са точно такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Затова в последно време сте пазели в тайна кога отивате при нея.

— Нямам право да обсъждам този въпрос — каза викарият. — Свещеническата якичка слага край на всяка склонност към дърдорене. Но в нейна защита трябва да кажа, че Синтия е много лоялна. Животът й невинаги елек.

— Нито пък животът на Грейс Ингълби.

— Права си.

— Във всеки случай — продължих аз, — Мег живее в стара колиба някъде в дебрите на Гибът Уд. Не й убягва почти нищо, което се случва в гората.

„Или пък където и да било другаде“, искаше ми се да добавя. Току-що ми хрумна, че почти със сигурност тя е била човекът, когото Рупърт и Ния са чули да обикаля около палатката им в църковния двор.

— Видяла ви е как си сваляте панталоните до старата бесилка на същото място, на което е намерила обесения Робин. Затова нарисува и вас.

— Разбирам — каза викарият. — Или поне си мисля, че разбирам.

— Мег е намерила велосипедната ви щипка на пътя и я е взела, за да я използва за някоя от висящите си скулптури, но е видяла, че е ваша и…

— Да, Синтия издълба инициалите ми върху нея.

— Мег не може да чете, но е много наблюдателна. Вижте само рисунката й. Не е забравила дори малката значка на англиканската църква на ревера ви.

— О, небеса! — възкликна викарият и дойде да надзърне над рамото на инспектор Хюит. — Наистина я е нарисувала.

— Мег е дошла тук в събота следобед, за да ви върне щипката, и докато ви е търсила, случайно влязла в залата по време на представлението на Рупърт. Когато видя умаления Робин на сцената, тя се разкрещя. Двамата с Ния я заведохте да полегне в кабинета ви. Именно тогава щипката — и компактната пудра на Ния — са изпаднали от джоба й. Намерих пудрата на пода зад дивана на следващия ден. Но не открих щипката, защото Грейс Ингълби вече я е била взела предишния ден.

— Я чакай малко — прекъсна ме инспекторът. — Никой не каза да е виждал госпожа Ингълби около къщата на викария, нито пък в енорийската зала в събота следобед.

— Не са я видели — казах аз. — Заявиха, че е минала продавачката на яйца.

Ако инспектор Хюит беше от онези хора, които зяпват с уста, когато са удивени, щеше да се облещи като средновековен водоливник.

— Боже — каза той сухо. — Кой ти го каза?

— Госпожа Робъртс и госпожица Роупър — отвърнах аз. — Те бяха в кухнята на викария след службата вчера. Предположих, че сте ги разпитали.

— Мисля, че ги разпитахме — каза инспекторът и повдигна вежда към сержант Грейвс, който прелисти няколко страници назад в бележника си.

— Да, сър — докладва сержант Грейвс. — И двете са дали показания, но не са споменали нищо за продавачката на яйца.

— Продавачката на яйца, естествено, е била Грейс Ингълби — казах услужливо аз. — Дошла е от Кълвърхаус в късния следобед в събота, за да донесе яйца в дома на викария. Наоколо не е имало друг човек. По някаква причина е влязла в кабинета му. Може да е чула как Мег хърка, не знам. Но е намерила велосипедната щипка на пода, взела я е и я пъхнала в джоба си.

— Откъде си толкова сигурна? — попита инспектор Хюит.

— Не съм сигурна за това. Но знам със сигурност, тъй като той ми го каза — викарият е изгубил щипката си миналия четвъртък…

Викарият се съгласи с кимване.

— … на пътя на Гибът Хил… а ние с вас, инспекторе я намерихме в неделя сутринта, закачена на парапета на куклената сцена. Останалото са само догадки.

Инспекторът се почеса по носа, записа си още нещо и ме изгледа така, сякаш се почувства измамен.

— Което ни връща пак на Рупърт Порсън — каза той.

— Да, което ни връща пак на Рупърт Порсън — повторих аз.

— А по този въпрос несъмнено ще ни осветлиш сега.

Пренебрегнах укорителния му тон и продължих:

— Грейс е познавала Рупърт от години. Може би още отпреди да срещне Гордън. Възможно е дори някога да е пътувала с него като негова асистентка.

По внезапно предпазливото изражение на лицето на инспектор Хюит разбрах, че съм уцелила в десетката. „Браво, Флавия, целият клас ти диша праха!“

Понякога изненадвах дори себе си.

— А дори да не е пътувала с него — добавих, — със сигурност е посещавала някои от представленията му из страната. Особено внимание е обръщала на електрическата инсталация. Тъй като Рупърт изработвал сам цялото си осветително оборудване, ми е трудно да повярвам, че е пропуснал възможността да се похвали подробно пред друг електротехник. Той е бил много суетен относно уменията си. Предполагам, че Грейс е взела ключовете от кабинета на викария и е прекосила църковния двор до залата. По това време следобедното представление вече беше приключило; публиката се бе разотишла, както и Рупърт. Дори някой да я е забелязал, нямаше да й обърне ни най-малко внимание, нали? В се пак тя е просто продавачката на яйца. Освен това двамата със съпруга й са от енорията на „Свети Танкред“ и никой нямаше да се усъмни в нищо.

Влязла е в залата по левия коридор, заключила е вратата след себе си и е изкачила малкото стълбище до сцената. Качила се е на моста на куклената сцена и е изрязала изолацията на кабела с щипката. След това е закачила щипката на дървената рамка на сцената върху оголената жица от едната страна и върху металния лост, с който се задвижва Галигант, от другата. Проста работа! Ако сте разгледали добре щипката, вероятно вече сте открили малко остъргано място в центъра от вътрешната й страна, както и може би следи от мед.

— Вярно е! — изпусна се сержант Улмър и инспекторът го стрелна с поглед.

— За разлика от повечето от останалите заподозрени — освен Дитер, разбира се, който като малък е конструирал радиоприемници в Германия — Грейс Ингълби е имала необходимата подготовка по електротехника. Преди войната, преди да се омъжи за Гордън, тя е работила във фабрика, в която поставяли радиоприемници в самолети „Спитфайър“. Казаха ми, че коефициентът й на интелигентност бил почти колкото броя на псалмите.

— По дяволите! — извика инспектор Хюит и скочи.

— Извинете, отче. Защо не знаем тези неща, сержант?

Той изгледа свирепо първо единия, после другия сержант, но гневният му изблик бе насочен и към двамата.

— При цялото ми уважение, сър — осмели се да проговори сержант Улмър, — възможно е да е станало така защото не сме госпожица Де Лус.

Смело изказване, и отгоре на всичкото прибързано. Ако онова, което съм гледала по филмите, беше вярно, то подобна забележка можеше да превърне сержанта в пътен работник още преди залез.

След напрегната тишина инспекторът каза:

— Прав си, разбира се, сержант. Ние нямаме същия достъп до домовете и огнищата в Бишъпс Лейси, нали? Ето в това отношение можем да се постараем повече. Запишете си.

Нищо чудно, че подчинените му го обожаваха!

— Да, сър — рече сержант Грейвс и си записа нещо в бележника.

— След като заложила капана — продължих аз, — Грейс излязла през коридора от дясната страна на сцената и заключила и нея, вероятно за да не влезе някой отзад и да разбере какво е сторила. Не че някой би разбрал, естествено, но предполагам, че е била под изключително напрежение. Искала да си отмъсти на Рупърт от дълго време. Чак когато обаче видяла велосипедната щипка на викария на пода, измислила как точно да го направи. Както вече споменах, Грейс е много интелигентна жена.

Инспекторът попита:

— Но щом и двете врати са били заключени, как се е качил Порсън на сцената за представлението? Не е могъл да се заключи вътре, защото не е имал ключ.

— Използвал е малките стълби пред сцената — отвърнах аз. — Те не са толкова стръмни, колкото страничните, а и са по-малко на брой. На Рупърт му беше трудно да се изкачва по тесни стълби заради шината и затова е минал по най-краткия път. Забелязах го миналия четвъртък, докато той изпробваше акустиката в залата.

— Доста находчива теория — отбеляза инспектор Хюит. — Но не обяснява всичко. Как например предполагаемата убийца е знаела, че едно парченце ламарина ще доведе до смъртта на Порсън?

— Защото Рупърт винаги се е облягал на парапета от железни тръби, докато водел куклите. При цялото осветително оборудване, което висеше зад сцената, парапетът навярно е бил заземен заради кабелите в тръбите. В мига, в който Порсън е докоснал лоста на Галигант, с притисната в парапета долна част на тялото му и обгърнатия му от желязна шина десен крак, токът сигурно е преминал през ръката му и…

— Е стигнал до сърцето — довърши инспекторът. — Да, разбирам.

— Горе-долу като свети Лорънс — казах аз, — когото пекли бавно на скара, докато умрял.

— Благодаря ти, Флавия — рече инспекторът. — Обясни всичко много красноречиво.

— Да — заявих самодоволно. — Това ли е всичко?

Сержант Грейвс се усмихваше над бележника си като Скрудж над счетоводните си книги.

Инспектор Хюит сбърчи чело в изражение, което съм виждала и преди: безкрайно любопитство, сдържано от годините обучение и силното чувство за дълг.

— Да, това е всичко… с изключение на един-два по-маловажни въпроса.

Удостоих го с лъчезарната си снизходителна усмивка: разтегнати докрай устни, разкриващи всичките ми зъби. Почти ми стана гузно.

— Да, инспекторе?

Той отиде до прозореца с ръце, сключени на гърба, както съм го виждала да прави на няколко пъти. Най-накрая се обърна и каза:

— Може би не съм много проницателен.

Ако очакваше да възразя, имаше да чака, докато кравите се върнеха от паша с лилави пижами.

— Заключенията ти за смъртта на Рупърт Порсън са изключително проницателни. Но колкото и да се опитвам, не мога да проумея някои от нещата, които каза за смъртта на Робин Ингълби. Ботушите… да, може би. Признавам, че това е много вероятно, но далеч не съм сигурен. Доказателството няма да е убедително в съда. Ако изобщо отворят делото наново. Но в случай че пак отидем в съда, ще ни трябва нещо много по-убедително от чифт детски ботуши.

Тонът му беше почти умолителен. Вече бях решила, че някои мои наблюдения ще си останат завинаги само в главата ми: избрани заключения, на които щях да се наслаждавам насаме. Все пак инспекторът разполагаше с много повече ресурси от мен.

Но пък тогава си спомних за красивата му съпруга Антигона. Какво би си помислила тя, ако разбереше, че съм му попречила? Едно беше сигурно: това щеше да изличи всяка надежда, че някой ден може да пия чай в градината на стилно обзаведената им къща.

— Много добре — казах неохотно. — Има още няколко неща. Първо: когато Дитер се върнал тичешком във фермата, след като намерил мъртвия Робин в Гибът Уд, прозорците на къщата били празни. Никой не го очаквал, както би трябвало. Нямаше ли майката на изчезнало дете да се щура насам-натам и да чака и най-незначителната новина? Но Грейс Ингълби не чакала на прозореца. Защо? По една простичка причина: тя вече знаела, че Робин е мъртъв.

Някъде зад гърба ми викарият ахна.

— Разбирам — кимна инспектор Хюит. — Добра теория… доста добра. Но не е достатъчна, за да бъде призната в съда.

— Определено — съгласих се аз. — Но има и още нещо.

Погледнах ги един по един: викария, инспектор Хюит и сержант Грейвс, вперили нетърпеливо очи в мен. Дори приведеният сержант Улмър започна да трие по-бавно сложния обектив.

— Робин Ингълби винаги е ходел рошав — казах им аз. — По-точно чорлав. Вижда се на снимките му. Но когато го намират обесен на старата бесилка, косата му е прилежно сресана, сякаш тъкмо е станал от стола на бръснаря. Мег го е уловила съвършено в рисунката си. Виждате ли?

Всички си поеха шумно въздух и се струпаха над страницата от тетрадката ми.

— Само една майка би направила това — обясних аз. — Грейс не е успяла да устои. Искала е синът й да изглежда прилично, когато го намерят обесен в Гибът Уд.

— Мили Боже! — възкликна инспектор Хюит.