Алън Брадли
Номерът с въжето (11)

Десет

— Моля те днес да не се запиляваш нанякъде, Флавия — каза татко след закуска. — Двамата се срещнахме доста неочаквано на стълбите. — Леля ти Фелисити иска да прегледа някои семейни документи и помоли изрично да й помогнеш да свали кутиите.

— Защо не й помогне Дафи? Тя е специалистката по библиотеки и архиви.

Това не беше съвсем вярно, тъй като аз отговарях за великолепна викторианска химична лаборатория, а да не говорим за купищата документация на чичо Тар. Просто се надявах да не се налага да споменавам за кукления театър, чието представление щеше да започне след часове. Но Дългът потъпка Развлеченията.

— Дафни и Офелия отидоха в селото, за да пуснат писма. Ще обядват там, а после ще посетят фермата на Фостър, за да видят понито на Шийла.

Хитрите лисици! Как само го бяха измислили!

— Но аз обещах на викария. Той разчита на мен. Опитват се да съберат пари за нещо… не знам точно за какво. Ако не съм в църквата до девет часа, Синтия… искам да кажа госпожа Ричардсън — ще трябва да дойде да ме вземе с колата си.

Както и очаквах, този удар под кръста накара татко наистина да се замисли.

Виждах как сбърчва вежди, докато преценява кой от двата варианта е по-неприятен: дали да отстъпи с достойнство, или да се сблъска лице в лице с „Потъването на Хеспер“.

— На теб не може да се разчита, Флавия — каза той. — Изобщо не може да се разчита.

Естествено! Това е едно от качествата ми, които ценях най-много.

Напълно нормално е на единайсетгодишните да не може да се разчита. Минали сме възрастта, в която сме като кукли: хората се навеждат, боцкат ни в коремчетата с пръсти и издават идиотски звуци като „бу-бу“, за които само като си помисля и ми идва да повърна. И въпреки това още не сме достигнали възрастта, когато всички ни бъркат с възрастни хора. Неоспорим факт е, че никой не ни забелязва, освен когато реши, че му е изгодно.

В този миг ме забелязаха. Бях прикована от свирепия като на тигър поглед на татко. Примигнах два пъти: толкова, че да не покажа неуважение.

В следващия миг разбрах, че е омекнал. Видях го в очите му.

— Ех, добре — каза той с достойнство, макар и победен. — Отивай. И предай поздравите ми на викария.

Не чувам ли аплодисменти? Свободна съм! Нищо работа!

Гумите на Гладис свистяха доволно по шосето.

— Лятото дойде — запях с цяло гърло. — Пей, кукувице, пей!

Една крава вдигна лениво очи, а аз се изправих на педалите и направих нестабилен реверанс, докато минавах покрай нея.

Спрях пред енорийската зала тъкмо когато Ния и Рупърт идваха през високата трева от дъното на църковния двор.

— Спахте ли добре? — провикнах се към тях и им помахах.

— Като трупове — отвърна Рупърт.

А тази дума описваше идеално начина, по който изглеждаше Ния. Косата й висеше на дълги мръсни кичури, а черните сенки под зачервените й очи ми напомниха за нещо, за което предпочитах да не мисля. Или е летяла с вещиците от покрив на покрив цяла нощ, или двамата с Рупърт са се карали жестоко.

Мълчанието й ми подсказа, че причината е в Рупърт.

— Пресен бекон… пресни яйца — продължи той и се потупа силно по гърдите с юмруци като Тарзан. — Така се разсънваш най-добре.

Ния само ме погледна, подмина ни и се стрелна в залата, където сигурно бързаше за дамската тоалетна.

Разбира се, аз я последвах.

Тя беше паднала на колене пред порцелановото гърне, плачеше и повръщаше едновременно. Заключих вратата.

— Ще имаш бебе, нали?

Ния ме изгледа със зяпнала уста и пребледняло лице.

— Откъде знаеш? — ахна тя.

Щеше ми се да отвърна „Елементарно“, но бях наясно, че сега не е моментът да се фукам.

— Направих лизозомен тест на кърпичката, която ти дадох.

Ния стана тромаво и ме сграбчи за раменете.

— Флавия, не бива да казваш на никого! Нито думичка! Освен теб никой друг не знае.

— Дори и на Рупърт ли? — попитах аз. Не можех да повярвам.

— Особено на Рупърт. Ще ме убие, ако разбере. Обещай ми, Флавия, моля те, обещай ми!

— Честна дума — заявих аз и вдигнах три пръста — поздравът на момичетата скаути. Макар да ме бяха изхвърлили от организацията за неподчинение (както и заради някои други неща), реших, че не е нужно да споделям мрачните подробности с Ния.

— Добре че отседнахме на полето. Сигурно сме се чували на километри как си крещим. Карахме се заради жена. Винаги има по някоя жена, нали?

В тази област не бях експерт, но въпреки това се опитах да си дам вид, че я слушам внимателно.

— Рупърт винаги си намира бързо някоя фуста. Сама видя: не бяхме на Джубили Фийлд и десет минути, когато той хукна към гората с онази от селскостопанската армия, Сара, или както там се казва.

— Сали — поправих я аз.

Макар идеята й да бе интересна, аз знаех, че всъщност Рупърт беше пушил индийски коноп в Гибът Уд с Гордън Ингълби. Но не можех да кажа на Ния, че Сали Строу изобщо не е присъствала.

— Нали каза, че е отишъл да търси части за караваната?

— О, Флавия, колко си… — Тя премълча последната дума. — Естествено, че така ще кажа. Не исках да вадя кирливите ни ризи пред непознат.

Мен ли имаше предвид или говореше за Дитер?

— Рупърт все пуши, за да прикрие миризмата, която пачаврите му оставят по него. Надушвам го. Но този път малко прекалих — добави тя унило. — Отворих вратата на караваната и го замерих с първия предмет, който ми попадна. Не биваше. Оказа се новата кукла Джак. Работи по нея седмици наред. Старата се прокъса и понякога се разпада в най-неподходящия момент. Също като мен — изплака Ния и отново повърна.

Искаше ми се да й помогна с нещо, но в подобни ситуации страничният наблюдател не може да стори нищо.

— Стоя буден цяла нощ и се опитваше да я поправи.

По пресните белези по врата й видях, че през нощта Рупърт не се е занимавал само с куклата.

— О, как ми се иска да е мъртъв — изстена Ния.

На вратата се потропа силно: остра канонада от бумкания.

— Кой е вътре? — попита настойчиво женски глас и сърцето ми се сви.

Беше Синтия Ричардсън.

— И други хора искат да използват тоалетната — провикна се тя. — Моля, опитайте се да имате предвид и нуждите на останалите.

— Излизам, госпожо Ричардсън — провикнах се в отговор. — Аз съм, Флавия.

Проклета жена! Как можех толкова бързо да се престоря на болна?

Грабнах памучната кърпа от закачалката до мивката и грубо натрих лице, като усетих как в него нахлува кръв още докато търках. Разчорлих коса, наплисках се с вода и я разнесох по зачервеното си чело, а после оставих струйка слюнка да виси ужасяващо от ъгълчето на устата ми.

След това пуснах водата в тоалетната и отключих вратата.

Докато чаках Синтия да я отвори, както знаех, че ще направи, зърнах отражението си огледалото. Бях олицетворение на жертва на малария, чийто лекар тъкмо е отишъл да позвъни на гробаря.

Щом топката на бравата се завъртя и вратата се отвори рязко навътре, направих няколко несигурни крачки навън в коридора и издух бузи, сякаш се каня да повърна. Синтия се дръпна назад до стената.

— Извинявайте, госпожо Ричардсън — казах дрезгаво. — Прилоша ми. Сигурно съм яла нещо. Ния беше много мила… но мисля, че след като глътна малко свеж въздух, ще се оправя.

При тези думи се шмугнах покрай нея с Ния по петите, а Синтия не я удостои с повече от бърз поглед.

— Направо си страшна — каза Ния. — Наистина, съзнаваш ли го?

Седяхме на една хоризонтална надгробна плоча в двора на църквата и чакахме зачервеното ми лице да изсъхне на слънцето. Ния прибра червилото си и затършува в чантата си за гребен.

— Да — отвърнах делово. Все пак беше вярно, нямате защо да отричам.

— А-ха! Ето къде сте били! — обади се един глас.

Елегантен дребен мъж с памучни панталони, сако и жълта копринена риза се приближаваше с бърза крачка към нас. Вратът му бе обгърнат от бледолилаво шалче, а между зъбите му стърчеше незапалена лула. Той пристъпваше предпазливо наляво-надясно, като се опитваше да не нагази през някой от по-хлътналите гробове.

— О, Боже! — изстена Ния, без да помръдва устни, а после се обърна към него: — Здравей, Мат. Имаш половин свободен ден от маймунарника, а?

— Къде е Рупърт? — попита мъжът. — Вътре ли е?

— Много се радвам да те видя, Ния — каза тя. — Колко прекрасно изглеждаш днес, Ния. Не забравяй добрите обноски, Мат.

Мат — или както там се казваше — се обърна на пети в тревата и се отдалечи към залата, все още пристъпващ предпазливо.

— Мат Уилмът — обясни Ния. — Продуцентът на Рупърт от Би Би Си. Миналата седмица се скараха жестоко. Рупърт просто си тръгна. Остави Мат да се оправя сам с Лелята… с Би Би Си имам предвид. Но как, за Бога, ни е намерил? Рупърт каза, че тук сме в безопасност. „Временно си отиваме на село“, така рече.

— Вчера сутринта е пристигнал с влака в Додингсли — споделих заключението, до което бях стигнала.

— Най-добре е да влезем вътре. Със сигурност ще прехвръкнат искри.

Още преди да стигнем до вратата, чух гневния глас на Рупърт да отеква из залата.

— Не ме интересува какво е казал Тони. Тони може да върви да си седне на четката, както и ти, Мат, като се замисля сега. За последен път се подигравате с Рупърт Порсън.

Когато влязохме, Рупърт беше изкачил половината стъпала към сцената. Мат стоеше по средата на залата с ръце на хълбоците. И двамата явно не ни забелязаха.

— О, стига, Рупърт. Тони е напълно в правото си да ти каже, че си прекрачил границата. А, повярвай ми, Рупърт, този път наистина я прекрачи, при това доста сериозно. Много удобно за теб да разбуниш духовете, а после да избягаш от отговорност, като тръгна да пътуваш с театъра си. Но ти винаги правиш така, нали? Само че този път му дължиш поне да го изслушаш.

— Не дължа нищо на Тони.

— Тук обаче грешиш, старче. Колко пъти те е измъквал от неприятности?

Рупърт не отвърна нищо, докато Мат започна да отброява случаите, като свиваше пръсти.

— Да видим. Малкият инцидент с Марко. После инцидентът със Сандра Пейсли, грозна работа беше. След това случаят със Спаркман и Блондел, който излезе доста скъпо на Би Би Си, нали? Да не говорим пък за…

— Затваряй си устата, Мат!

Мат продължи да брои:

— Да не говорим за момичето в Бекънъм… как се казваше… Лулу, май? За Бога, казваше се Лулу!

— Млъквай! Млъквай! Млъквай!

Рупърт бе напълно побеснял. Тежко слезе по стълбите със сакатия си крак, чиято шина тракаше страховито. Погледнах към Ния — изведнъж бе пребледняла и застанала неподвижно като нарисувана Мадона. Беше вдигнала ръка пред устата си.

— Качвай се в проклетия си ягуар и върви по дяволите, дребосък! — изръмжа Рупърт. — Остави ме на мира!

Мат явно не се стресна. Макар вече да стояха с почти допрени носове, той не отстъпи назад и със сантиметър. Вместо това почисти въображаема прашинка от ръкава на сакото си и се престори, че я проследява как пада на пода.

— Не дойдох с кола, а с Британските железници. Много добре знаеш, че в Би Би Си намаляват разходите заради Фестивала на Великобритания догодина.

Очите на Рупърт се разшириха, когато забеляза Ния.

— Кой ти каза, че сме тук? — изкрещя той и я посочи с пръст. — Тя ли?

— Чакай малко — повиши тон за пръв път Мат. — Не обвинявай Ния. Всъщност ми каза някаква госпожа от Бишъпс Лейси. Синът й видял караваната до църквата и изприпкал у дома, за да заплаши майка си, че ще спре да диша и ще пукне, ако „Кукленият театър на Порсън“ не дойде на рождения му ден, но докато я завлякъл до тук, вас вече ви нямало. Жената се обадила в Би Би Си и от телефонната централа я свързали със секретарката на Тони. Той ми нареди да дойда и веднага да те върна обратно. И аз пристигнах. Това е всичко. Така че не обвинявай Ния.

— Много сте близки с Ния, а? — каза ядно Рупърт. — Зад гърба ми…

Мат постави длан върху гърдите на Рупърт.

— Така и така зачекнахме тази тема, Рупърт. Само да си посмял отново да я докоснеш и с пръст, ще…

Рупърт отблъсна грубо ръката на Мат.

— Не ме заплашвай, червей такъв. Не и ако ти е мил животът!

— Господа! Господа! Каква е тази врява? Веднага престанете!

Беше викарият. Той стоеше на прага на отворената врата и тъмният му силует се очертаваше на фона на слънцето отвън.

Ния се шмугна покрай него и избяга. Аз я последвах бързо.

 

 

— Скъпа госпожо — рече викарият, протегнал богато украсен месингов поднос, — вземете си сандвич с краставица и маруля. Казват, че действат невероятно успокояващо. Лично ги направих.

Направил ги е лично ли? Нима в дома му бе обявена война?

Отново стояхме навън в двора съвсем близо до мястото, където за пръв път видях Ния, просната разплакана по очи на надгробната плоча. Нима бяха изминали само два дни оттогава? Струваше ми се, че е минала цяла вечност.

— Не, благодаря, отче — отвърна Ния. — Вече съм на себе си, а и имам работа.

Обедът беше истинско изпитание. Тъй като прозорците на залата бяха закрити до половина с тежки завеси, спиращи светлината заради представлението, ние седяхме в почти пълен мрак, докато викарият се суетеше със сандвичи и кана лимонада, която сякаш бе сътворил с вълшебна пръчица. Ния седеше в единия край на редица от столове, а Мат — в другия. Рупърт бе изчезнал зад кулисите преди известно време.

— След малко ще трябва да отворим вратите — надникна викарият иззад завесата. — Зрителите вече започнаха да се редят на опашка с пълни джобове с монети.

Той погледна часовника си.

— Деветдесет минути до вдигането на завесата — провикна се с длани, събрани като фуния пред устата.

— Деветдесет минути.

— Флавия — обърна се Ния към мен, — моля те, изтичай зад кулисите и кажи на Рупърт да намали музиката, когато започна да говоря. Във Фрингфорд я беше надул до край, не искам това да се повтаря.

Погледнах я въпросително.

— Моля те, направи ми тази услуга. Трябва да си облека костюма, а точно сега не искам да го виждам.

Всъщност и аз не горях от желание да виждам Рупърт. Докато изкачвах стъпалата към сцената, се сетих за Сидни Карсън^[1], който се качва на ешафода, за да се изправи на гилотината.

Намерих пролуката в черните странични завеси, висящи от двете страни на куклената сцена, и пристъпих в съвсем различен свят.

Всичко беше обляно от снопове светлина, която осветяваше редове електрически превключватели и лостове, чиито кабели и жици се виеха във всички посоки. Зад сцената всичко тънеше в мрак, а сиянието на малките лампички, колкото и слабо да беше, правеше невъзможно да се види какво има в сенките.

— Качи се — обади се глас от мрака горе. Беше Рупърт. — Отстрани има стълба. Внимавай.

Опипом заобиколих отзад сцената и намерих стълбата с ръце. След няколко крачки нагоре се озовах на дървена платформа, поставена напряко над куклената сцена.

Здрав парапет, направен от черни метални тръби, служеше на Рупърт за опора на кръста му, докато той стоеше наведен напред, за да управлява куклите. Макар те да бяха обърнати така, че не виждах лицата им, няколко от тези съчленени герои висяха на една греда зад мен: стара жена, мъж и момче, съдейки по селските им дрехи.

От едната страна, достатъчно близо, че да е подръка, бе закрепен магнетофонът с ролки, заредени с лъскава кафява лента, която, съдейки по цвета, явно бе покрита с емулсия от железен оксид.

— Ния помоли да ти напомня да намалиш музиката, когато започне да говори — прошепнах, сякаш му казвах тайна.

— Добре. Няма нужда да шепнеш. Завесите поглъщат звука. Тук горе никой не може да ни чуе.

Тази мисъл не беше особено утешителна. Ако имаше желание, Рупърт можеше да ме хване за врата с мощните си ръце и да ме удуши сред пълна тишина. Никой отпред нямаше да разбере какво става, докато не намерят трупа ми.

— Трябва да се връщам — заявих аз. — Помагам с билетите.

— Добре, но виж това, преди да тръгнеш. Малко деца получават възможност да влязат зад кулисите.

Още докато говореше, той се протегна и завъртя голямо копче, при което светлината от лампите на сцената под нас се приглуши. Едва не загубих равновесие, когато под краката ми от нищото изникна малък свят. Внезапно установих, че се взирам надолу като бог в приказен пейзаж от синьо небе и нарисувани зелени хълмове. Сгушена в долината, стоеше сламена къщурка с пейка в двора и разнебитен обор.

Дъхът ми спря.

— Ти ли изработи всичко това?

Рупърт се усмихна и посегна към друг лост. Когато го дръпна, денят се стопи, настъпи мрак и прозорчетата на къщурката светнаха.

Макар да виждах всичко обърнато нагоре, ме прободе нещо, което не бях изпитвала до този момент.

Беше тъга по дома.

Сега, още по-силно отколкото първия път, когато го зърнах, ми се искаше да се пренеса сред тихия малък декор, да мина по пътеката, да извадя ключ от джоба си и да отворя вратата на къщурката, да седна пред огнището, да се обгърна с ръце и да остана там завинаги.

Рупърт също се бе преобразил. Изписано беше на лицето му. Осветявани отдолу, чертите му изглеждаха напълно спокойни, а широките му устни бяха разтегнати в нежна и благосклонна усмивка.

Той се опря на тръбите от двете страни на парапета и свали черната памучна качулка на едър предмет встрани от сцената.

— Запознай се с великана Галигант. Това е последният ти шанс, преди да излезе на сцената.

Маската представляваше лицето на чудовище с черти, изкривени от постоянен гняв, обсипано с цирей, а брадичката беше покрита със стърчащи като кабарчета черни косми.

Изписках и направих крачка назад.

— Това е просто картон — рече Рупърт. — Не се плаши, не е толкова ужасен колкото изглежда. Горкият Галигант… всъщност съм много привързан към него. Двамата прекарваме доста време заедно тук горе и чакаме края на представлението.

— Той е… удивителен — отвърнах аз и преглътнах. — Но защо няма конци?

— Защото на практика не е марионетка. Всъщност е само глава и рамене. Няма крака. Има панти там, където трябва да е кръстът му, които го държат изправен и не се виждат. Обещай ми, че няма да казваш на никого. Това е тайна на занаята.

— Обещавам.

— В края на пиесата, когато Джак отсича бобеното стъбло, само трябва да вдигна този лост, тъй като той е на пружина, и…

Когато докосна края му, една малка метална летвичка изскочи като железопътна стрелка и Галигант падна с трясък пред къщичката и изпълни почти цялото пространство на куклената сцена.

— При този номер всички на първите редове ахват — каза Рупърт. — Става ми смешно всеки път, когато ги чуя. Трябва обаче да внимавам Джак и бедната му стара майка да не попаднат на пътя му. Не мога да допусна да ги смаже падащ великан.

Рупърт се протегна надолу, хвана Галигант за косата, издърпа го горе и го нагласи отново на мястото му.

В този миг неизвестно защо в съзнанието ми изникна проповед, която викарият бе изнесъл в началото на годината. В откъса от Битие се казваше: „В онова време имаше на земята исполини“. Викарият ни обясни, че в оригиналния текст на иврит думата, използвана за тези исполини, била нефилими, което означавало жестоки побойници или жестоки тирани: не физически едри, а зли. Не чудовища, а човешки същества, изпълнени със злост.

— Трябва да се връщам — казах аз. — Благодаря ти, че ми показа Галигант.

Ния я нямаше никаква, а нямах време да я търся.

 

 

— Боже, не знам каква задача да ти възложа — бе казал викарият. — Просто помагай, на когото има нужда.

Това и направих. През следващия един час късах билетите и настанявах зрителите (предимно деца) по местата им. Изгледах кръвнишки Боби Брокстън и му направих знак да си свали краката от напречните летви на стола пред себе си.

— Това място е запазено за мен — изсъсках заплашително.

Качих се на кухненския шкаф и намерих втория чайник, който някак си се е озовал най-отзад на най-горната лавица, и помогнах на госпожа Дилейни да нареди празни чаши и чинийки за чай на един поднос. Дори изтичах до пощата, за да разваля банкнота от десет лири за монети.

— Ако викарият се нуждае от монети — каза госпожица Кул, пощальонката, — защо не отвори кутиите с дарения от неделното училище? Знам, че парите са за различни мисии, но винаги може да остави банкноти на мястото на взетите монети и да не се натрапва на Негово величество за пенита. Но пък свещениците невинаги са толкова практични, колкото би се очаквало от тях, нали скъпа?

До два часа вече бях изтощена.

Когато най-накрая заех мястото си — на първия ред по средата — нетърпеливото шумолене на публиката достигна връхната си точка. Залата беше пълна.

Някъде зад сцената викарият угаси лампите и за един дълъг миг седяхме в непрогледна тъмнина.

Облегнах се назад на стола… и зазвуча музика.