Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистериите на Флавия де Лус (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Weed That Strings the Hangman’s Bag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Алън Брадли. Номерът с въжето

Канадска. Първо издание

ИК „AMG“, София, 2012

Редактор: Йоана Йорданова

Коректор: Любомира Якимова

ISBN: 978-954-9696-42-4

История

  1. — Добавяне

Седемнайсет

Пиехме чай в библиотеката. Госпожа Малит влезе и излезе, като остави след себе си огромен поднос с торта „Джени Линд“ и курабийки със стафиди. Попитах я шепнешком за Ния, но тя ми отговори със свиване на рамене и сбърчи чело, за да ми напомни, че в момента е на работа.

Фели седеше на пианото. Не бяха минали и три минути преди Дитер да попита любезно коя от нас свири, а Фели му отговори с изчервяване. Сега, след достатъчно молби и увещания, тя тъкмо започваше втората част от Патетичната соната на Бетовен.

Произведението беше прекрасно, мелодията затихваше и после отново се извисяваше като копнеж, а аз си спомних, че именно това произведение бе свирил Лори Лорънс в „Малки жени“, докато в същото време под прозореца се отдалечаваше Джо, която бе отказала предложението му за брак, и се зачудих дали Фели не беше избрала сонатата подсъзнателно.

Татко тактуваше замечтано с палец по ръба на чинийката си, която държеше в прекрасно равновесие в дланите си. Понякога, без конкретна причина, ме заливаше силна вълна на обич — или поне на уважение — към него, а сега бе един от тези моменти.

В ъгъла Дафи се беше свила като котка на един фотьойл, още погълната от „Анатомия на меланхолията“, а леля Фелисити седеше доволно край прозореца и правеше някакви сложни движения с чифт игли и топка прежда, жълта като сяра.

Изведнъж забелязах, че Дитер е прехапал устна, а в ъгълчето на окото му блестеше. Почти се бе разплакал и се опитваше да скрие този факт.

Колко жестоко от страна на тази вещица Фели да избере толкова тъжно и емоционално произведение: мелодия на Бетовен, която само можеше да напомни горчиво на германския ни гост за родината му.

Но в същия миг сестра ми спря рязко и скочи от стола.

— О, извинявай! — каза смутено. — Не исках…

И видях, че може би за пръв път в живота си, тя наистина бе притеснена. Фели се спусна към Дитер, извади носната си кърпичка, а той — вечна му слава — я взе.

— Не, не се извинявай — отвърна гостът и избърса очи. — Просто…

— Дитер — изненадващо се обадих аз, — разкажи ни как те плениха. Умирам си да разбера. Много се интересувам от история.

Настана такава тишина, че муха да бе бръмнала на Антарктида, щеше да се чуе.

— Флавия! — опомни се най-накрая татко, но беше твърде късно да произведе желания ефект.

Дитер вече се усмихваше. Стори ми се, че изпита облекчение, задето приключихме със сълзливата тема.

— Разбира се! От пет години чакам някой да ме попита, но никой не го прави. Вие, англичаните, сте истински джентълмени… дори и дамите.

Леля Фелисити му хвърли лъчезарен одобрителен поглед.

— Но — добави Дитер — трябва да ви предупредя, историята е дълга. Сигурни ли сте, че искате да я чуете?

Дафи затвори книгата си и я остави настрани.

— Обожавам дългите истории — заяви тя. — В същност, колкото по-дълги, толкова по-добре.

Дитер застана на чергата пред камината и облегна лакът на полицата. Почти си го представях в ловна хижа в Шварцвалд.

— Мисля, че мога спокойно да кажа, че бях свален в Англия заради сестрите Бронте — започна той.

Свален ли? Това беше нещо ново! Цялата бях в слух.

Очите на Дафи се разшириха мигновено като порцеланови топки за брава и дори татко изправи гръб.

— Мили Боже! — промърмори той.

— Като момче бях разглезен, признавам си — продължи Дитер. — Бях единствено дете, отгледано в заможно семейство от Kinderpflegerin — гувернантка.

Както вече споменах, баща ми е издател, а майка ми — археолог. Макар и двамата, предполагам, да са ме обичали много, те бяха толкова погълнати от заниманията си, че всичко, свързано с „момчето“, бе оставено в ръцете на Друзила. Така се казваше гувернантката — Друзила. Тя обожаваше английските романи. Гълташе книгите така, както китовете поглъщат планктон. Никога не я видях без книга в ръка. Всъщност тя ме научи да чета, още докато си смучех палеца.

Друзила, естествено, беше чела всички книги на сестрите Бронте: „Брулени хълмове“, „Джейн Еър“, „Уилдфел Хол“ — знаеше ги почти наизуст.

Струва ми се, че бях малко влюбен в нея и си мислех, че ще я накарам да ме обикне, като чета на глас любимите й романи на английски.

И така станах англофил. От онзи момент нататък исках да чета само английски книги: Дикенс, разбира се, и Конан Дойл; Джейн Остин и Томас Харди. Когато пораснах малко, Друзила ми подари за Коледа абонамент за английските „Списание за момчета“ и „Чъмс“. Когато навърших дванайсет години, вече бях по-голям англичанин и от момчетата в Брикстън!

После се появи радиото. От статиите в „Чъмс“ и с помощта на един свой съсед съученик — казваше се Волфганг Цандер — успях да сглобя простичък приемник, с който хващахме излъчванията на Би Би Си.

С Волфганг страшно си падахме по електрически приспособления. Първо направихме захранван с батерия звънец за врата; след това си измайсторихме телефон от моята до неговата стая, като жицата опънахме по покривите и по дърветата.

Дълго след като родителите ни заспяха, обвитата с памук жица високо в клоните жужеше до късни доби от оживените ни разговори. Почти по цяла нощ говорехме, разбира се, за радиото, но и за английски книги, защото Волфганг също се интересуваше от английска литература и особено от сестрите Бронте.

Въображението на подрастващите е мощна сила и може би с Волфганг си представяхме, че сме рицари на кръглата маса, които някой ден ще препуснат от тевтонската си крепост да спасят сестрите Бронте: тези бледи девойки — чиито имена доказваха, че са дъщери на бога на гръмотевиците, — които чудовище бе пленило и затворило в студена каменна кула на север.

— Освен това — добави той, — има нещо в безпомощните девойки, израсли във влажни страни, което кара всеки юноша да пожелае да ги отведе и да се ожени за тях.

Дитер замълча, за да остави думите му да постигнат ефекта си, и ни огледа с блеснали очи един по един.

В този миг осъзнах шокирана, той си мислеше, че е открил своите сестри Бронте у Фели, Дафи и мен; а Бъкшоу е неговата каменна кула. Ние бяхме Шарлот, Емили и Ан!

А трите седяхме зяпнали като кучета.

Мислите ми препускаха, докато Дитер продължи разказа си:

— Но порастваме твърде бързо — въздъхна той. — Твърде бързо започваме да се радваме на света на възрастните, ала се сблъскваме и с проблемите им.

Винаги има една възраст, в която момчетата откриват летенето, а при мен това се случи рано. Родителите ми ме записаха в НПК — Националсоциалистическия пилотски корпус — и когато бях четиринайсетгодишен, изведнъж се озовах сам зад контролното табло на учебния самолет като ястреб в небето над Васеркупе сред хълмовете на планината Рьон.

Погледнати от въздуха, тези планини, макар и с доста различен геоложки състав, на места приличат удивително на мочурищата в Северен Йоркшир.

— Откъде знаеш? — попита Дафи.

— Дафни! — възкликна татко. Суровият му поглед добави: „дръж се прилично“.

— Да не би да знаеш, защото си бомбардирал Шефилд?

При този въпрос настъпи смутена тишина. Колко смело от нейна страна! Дори аз не бих попитала Дитер за въздухоплавателните му дейности над Англия, макар да трябва да си призная, че преди няколко минути и на мен ми мина през ум точно този въпрос.

— Защото — добави сестра ми, — ако си го направил, трябва да ни кажеш.

— Тъкмо щях да стигна дотам — отвърна тихо Дитер и продължи разказа си, без да му мигне окото.

— Когато избухна войната и ме прехвърлиха в Луфтвафе, носех със себе си малки английски издания на „Джейн Еър“ и „Брулени хълмове“, увити грижливо в бял копринен шал за летене на дъното на раницата ми, рамо до рамо със стихосбирки на лорд Байрон и Шели.

Реших, че щом войната свърши, ще се запиша в университет, може би дори в Оксфорд, тъй като вече владеех езика, където да следвам английска литература. Щях да завърша две специалности и да започна работа като учител в някое от големите държавни училища и да завърша дните си като уважаван учител, нещо като вашия господин Чипс.

Казвах си: „Сбогом, хер Шранц“. Но Съдбата ми бе отредила друга участ. Получих заповед веднага да замина за Франция.

Явно баща ми се бе срещнал случайно със свой стар познат в Берлин: човек с висок пост в министерството, който можел да уреди почти всичко, което пожелаеш. Баща ми искаше синът му да лети с бомбардировач. Името му да влезе във вестниците, а не син, който стои със забит нос в книгите — при това в английски книги.

Но преди да успея да възразя, се озовах разпределен в разузнавателен отряд, Луфтвафе III, с щаб във Франция, близо до Лил.

Летяхме с „Месершмит Бф 110“ — апарат с два двигателя, с прякор Zerstörer.

— „Разрушителят“ — обясни горчиво Дафи. Понякога беше доста заядлива.

— Да — отвърна Дитер. — Разрушителят. Тези самолети обаче бяха специално пригодени за разузнавателни цели. Не носехме бомби.

— Били сте шпиони — рече Дафи. Бузите й бяха поруменели, но не можех да разбера дали от гняв, или от вълнение.

— Да, ако искаш го наричай шпиониране — съгласи се Дитер. — По време на войната и двете страни използваха шпиони.

— Той е прав, Дафи — намеси се татко.

— Та, както казвах — продължи Дитер, след като хвърли поглед към Дафи, — „Разрушителят“ беше самолет с два двигателя и съответно екипаж от двама души: пилот и помощник-пилот, който беше свързочник, навигатор или стреляше със задната картечница в зависимост от мисията.

През първия си ден там вървях към палатката за съвещания, когато един Oberfeldwebel — старши-сержант от военновъздушните сили — с летателни ботуши, тропна с пети и извика „хер Хауптман! Хийтклиф!“. Това, естествено, беше старият ми приятел Волфганг Цандер.

Озърнах се бързо, за да видя дали не го е чул и някой друг, тъй като не се допускаше фамилиарно отношение между различните по ранг длъжности. Но наоколо нямаше никого.

Здрависахме се радостно. „Аз ще съм ти навигатор“, засмя се Волфганг. „Казаха ли ти вече? От всички наземни навигатори, само мен избраха да се понеса в небесата с тенекиения ти дракон.“

Макар да се радвах да го видя, трябваше да бъдем дискретни. Разработихме си цял куп стратегии — почти като любовници в роман от XVIII в.

Отивахме до самолета, като от време на време сочехме по нещо с пръст, клякахме под корпуса, сякаш обсъждаме кабелите, но, разбира се, говорехме почти само за английски романи. Ако някой се приближеше, бързо сменяхме темата от Харди на Хитлер.

По време на един от тези технически прегледи на самолета, се роди великият ни план. Не помня дали идеята хрумна първо на Волфганг, или на мен.

Тъкмо заобикаляхме опашката на „Кати“ — името, което едва прикрито бяхме изписали на носа на самолета, — когато изведнъж единият от нас, мисля, че беше Волфганг… или пък може и аз да съм бил… каза: „Дали пиренът е цъфнал в блатото Хоуърт?“

Всичко стана просто ей така. След няколко секунди жребият, както е отбелязал Юлий Цезар, бе хвърлен.

И тогава, сякаш чакала до вратата, Съдбата се намеси. Два дни по-късно ни пратиха към цел в Южен Йоркшир: железопътно депо и фабрика за производство на велосипеди, за която подозирахме, че всъщност прави двигатели за „Ролс-ройс“. Трябваше само да направим снимки. „Нищо работа“, както казват момчетата от Кралските военновъздушни сили на Англия. Идеална възможност да доставим лично малкия си подарък.

Полетът над Ламанша мина спокойно и поне този път не ни преследваха вражески самолети. Времето беше прекрасно, а двигателите на „Кати“ мъркаха като две огромни доволни котки.

Пристигнахме при целта навреме — „на секундата“, както казвате вие — и направихме снимките. Щрак! Щрак! Щрак! И приключихме. Изпълнихме мисията си! През следващите двайсет и пет минути можехме да правим каквото си поискаме.

Домът на енорийския свещеник в Хоуърт се намираше на по-малко от десет километра на северозапад, а с нашата скорост от триста мили в час щеше да ни отнеме само двайсет минути.

Проблемът беше, че се намирахме твърде високо. Макар да се бяхме спуснали на около пет километра заради снимките, трябваше бързо да се снишим още. Самолет „Месершмит“ с черни кръстове на крилете, който се спускаше стремглаво надолу като ястреб над тихо английско селце, нямаше да остане незабелязан.

Натиснах контролния лост напред и започнахме да се спускаме, като описвахме гигантска спирала, а ушите ни пукаха като тапи на бутилки с шампанско. Под нас пиренът в блатото сияеше като развълнувано лилаво море.

На височина триста метра започнах да снишавам бавно и почти слязох до нивото на живите плетове. „Приготви се!“, извиках на Волфганг. Идвахме от изток и изведнъж го видяхме на върха на хълма: село Хоуърт! Профучахме натам, ниско над полетата и едва не закачихме комините на фермерските къщи.

Стигнахме над Хоуърт Роуд и аз за пръв път зърнах църквата в края на стръмната главна улица: после, сто метра зад църковния двор, изникна познатият силует на дома на сестрите Бронте. Изглеждаше точно както си го представях: тъмните камъни и празните прозорци.

„Давай!“, извиках на Волфганг и той хвърли нашия подарък през люка във въздушната струя, която оставяше самолета. Макар да не можех да го видя, си представях как венецът описва дъга във въздуха, как се преобръща надолу, а лилавата му панделка се развява след него. По-късно някой щеше да го намери сред старите надгробни плочи близо до дома им и да прочете посланието със златни букви с цвета на прещип върху коприна с цвета на пирен: „Целият свят ви обича — почивайте в мир“.

Беше твърде рисковано отново да се издигнем на предишната височина. Трябваше да се приберем у дома, като летим ниско над шубраците и се придържаме към откритите пространства. Така, естествено, щяхме да изразходим повече гориво, но и двамата бяхме млади и глупави, а и свършихме работата, за която дойдохме. Знаехме, че ако ни забележат, всички адски хрътки, урагани и спитфайъри ще да ни погнат.

Но августовският ден беше приказен. С малко късмет и попътен вятър, тъкмо казвах на Волфганг, можехме дори да успеем да прелетим над къщата на Томас Харди на връщане, без допълнителни разходи за Райха.

Точно в този момент пред очите ми избухна дъжд от гърмящи куршуми. Удариха ни!

„Спитфайър!“ извика Волфганг. Но беше твърде късно. Покрай нас прелетя тъмна сянка, после зави, а червените, белите и сините кръгчета по него проблясваха като полудели очи под лъчите на лятното слънце.

„Внимавай!, извиках аз. Завива за нов залп!“

В следващия миг забелязах, че стрелката на термометъра за двигателя се е заковала нагоре. Двигателят прегряваше. Хвърлих поглед настрани и за свой ужас видях, че от долната страна на корпуса излизат черен дим и оранжеви пламъци. Насочих перките спрямо вятъра и изключих двигателя.

Спитфайърът отново бе зад нас. В остатъка от огледалото за обратно виждане гледах как част от образа му се поклаща леко настрани и кара по въздушната ни струя. Беше ни взел на мушка.

Но изчакваше със стрелбата. Ситуацията беше крайно напрегната.

„Хайде, помислих си. Стреляй и да се свършва.“ Но той си играеше с нас като котка с мишка.

Не помня колко време продължи дебненето. Когато си на косъм от смъртта, не можеш да прецениш колко време е изминало.

„Защо не стреля?“, провикнах се към Волфганг, но той не отговори. Закопчан с предпазните колани, не можех да се извъртя достатъчно назад, за да го видя.

Ала дори и с един двигател „Кати“ без проблем стоеше във въздуха и както ми се стори, цяла вечност онази английска хрътка преследваше немския заек из зелените ливади.

Заради разбитото предно стъкло имах нулева видимост и се налагаше да се накланям наляво и надясно, за да видя какво има пред мен. Положението беше крайно рисковано.

И тогава двигателят спря. Просто ей така, изведнъж! Разполагах само с няколко секунди, за да взема решение. Покрай крилете вече профучаваха дърветата на един залесен хълм. В края на гората имаше стръмна нива. Там успях да се приземя. Реших да не спускам колесника. По-добре беше да кацна по корем и да спра бързо.

Шумът от катастрофата беше по-силен, отколкото си представях, че ще бъде. Самолетът се завърташе наляво-надясно, докато корпусът му пореше пръстта, подскачаше, блъскаше се и се накланяше — сякаш ме бяха хвърлили жив във воденица.

После настъпи неземна тишина. Отне ми само миг да осъзная, че вече не се движим. Разкопчах колана си, отворих предното платнище и скочих на крилото, след което изтичах отзад при Волфганг. „Бързо, излизай“, изкрещях му аз. Но не последва отговор.

Под стъкления капак сред море от кръв Волфганг седеше с щастлива усмивка на лице. Мъртвите му очи се взираха почти трескаво в английската природа.

Скочих от крилото и повърнах във високата трева. Бяхме спрели в далечния край на нивата. На върха на хълма измежду дърветата се появиха двама мъже — единият висок, а другият нисък, — които бавно и предпазливо слизаха към мен. Единият носеше пушка, а другият — вила.

Стоях неподвижно. Когато наближиха, вдигнах ръка, бавно извадих пистолета от кобура си и го хвърлих, като се стараех да видят добре какво правя. После вдигнах и другата си ръка.

— Ти си германец — провикна се високият мъж, когато стигнаха до мен.

— Да, но говоря английски — провикнах се в отговор.

Той изглежда се смути леко.

— Може би трябва да повикате полицията — предложих аз и кимнах към разбития самолет. — Приятелят ми е мъртъв.

Високият пристъпи бавно към самолета и надникна вътре. Другият остана на мястото си и се взираше в мен, сякаш се бях приземил от друга планета. Той дръпна вилата назад, като че се канеше да ме прободе в корема.

— Остави го, Рупърт — рече онзи с пушката. — Човекът е претърпял тежка катастрофа.

Преди другият да успее да отвърне, в небето се чу пронизителен писък и над нас прелетя спитфайърът, който вдигна победоносно нос в края на нивата.

Проследих с поглед как се издигна нагоре в синьото небе и после издекламирах:

„Издига се, кръжи високо

сред сребърна вълна от звуци.“

Двамата мъже ме изгледаха, сякаш изведнъж бях изпаднал в шок… и може би бе именно така. Чак по-късно ме блъсна мисълта, че бедният Волфганг е мъртъв.

— Джордж Мередит — обясних аз. — „Полетът на чучулигата“.

По-късно в полицейския участък в селото дойде да ме види пилотът на спитфайъра. Той бе разквартируван с ескадрона си в Катерик и извел самолета, за да провери уредите за управление, след рутинен ремонт. Каза ми, че нямал никакво намерение да влиза в бой през онзи ден, но изведнъж сме се появили аз и Волфганг точно на мушката му над Хоуърт. Какво друго можел да направи?

— Проклета работа, старче — каза той. — Много съжалявам за приятеля ти.

— Всичко това се случи преди шест години — въздъхна Дитер. — Високият мъж с пушката, както разбрах по-късно, беше Гордън Ингълби. Другият, онзи с вилата, както сигурно вече сте се досетили, беше Рупърт Порсън.