Алън Брадли
Номерът с въжето (17)

Шестнайсет

Първоначално беше трудно да я различа. Черният метал върху боядисаното в черно дърво бе почти невидим. Ако не беше релефният слой от въглерод, изобщо нямаше да го забележа.

Черно на черен фон. Гордеех се със себе си.

Велосипедната щипка беше закачена на дървена летва, сякаш дървото беше глезен. Под нея минаваше електрически кабел, който свързваше ред копчета над сцената с цветните лампи на пода. Дори от мястото, на което стоях, виждах проблясъка на медна жица на мястото, на което изолацията на кабела бе изрязана.

— Мили Боже! — възкликна инспекторът. — Защо мислиш, че щипката е на викария?

— По няколко причини — отвърнах аз и започнах да ги изброявам на пръсти. — Първо, в четвъртък следобед го чух да казва, че си е изгубил велосипедната щипка. Второ, щипката не беше там вчера преди следобедното представление. Рупърт ми позволи да разгледам зад кулисите точно преди пиесата. И последно, върху щипката са издълбани инициалите на викария. Ето вижте: ако присвиете очи и я наклоните настрани, ще ги забележите: Д. Р. — Денуин Ричардсън. Синтия ги е издълбала с игла, защото той все си губи вещите.

— Сигурна ли си, че щипката не е била тук в събота следобед?

— Напълно. Точно на това място от парапета се бях хванала, когато Рупърт ме изтегли на моста, за да ми покаже как управлява Галигант.

— Моля? — изгледа ме озадачено инспекторът.

— Галигант. Така се казва великанът от „Джак и бобеното стъбло“. Ще ви покажа. Може ли да се кача горе? — посочих към моста.

— Крайно странно е, но добре, давай.

Качих се по стълбата на висящия мост зад куклената сцена, а инспекторът ме последва по петите.

Галигант стоеше на мястото си.

— В трето действие, когато Джак сече бобеното стъбло, Рупърт дърпа един железен лост, който освобождава Галигант. Той е навит на пружина.

Последва дълго мълчание. После инспекторът извади бележника си и свали капачката на химикалката си.

— Добре, Флавия — въздъхна той, — продължавай.

— Когато Джак отсича стъблото, великанът трябва да падне от небето. Но на представлението това не стана… вместо него падна Рупърт.

— Следователно Рупърт не е могъл да дръпне лоста, това ли искаш да кажеш?

— Именно! Ако го беше дръпнал, Галигант щеше да се задейства. Но това, естествено, не е станало, защото велосипедната щипка на викария е била закачена за края на лоста. Черно на черен фон. Рупърт явно не я е забелязал.

— Мили Боже! — възкликна инспекторът, когато осъзна какво намеквам. — Тогава не е било…

— Трагична злополука ли? Не, инспекторе. Не мисля така.

Той подсвирна тихичко.

— Виждате ли това? — продължих аз. — Някой е изрязал изолацията на кабела и е оголил жицата, а после е защипал отгоре с щипката, за да го прикрие. Другият край на щипката е закачен върху края на лоста на Галигант.

— И така лостът е бил поставен под напрежение — допълни инспекторът. — Умишлено предизвикано късо съединение.

— Точно така — отвърнах аз. — Ето, виждате ли нагара, където е ударила искрата? Забелязвате ли как дървото отдолу е обгоряло леко?

Инспектор Хюит се наведе да го разгледа отблизо, но не каза нищо.

— Струва ми се — добавих аз, — че велосипедната щипка е поставена тук чак след първото представление. В противен случай следобед Галигант нямаше да падне на сцената.

— Флавия, обещай ми, че няма да обсъждаш този въпрос с никого. Не бива да казваш нито думичка, разбираш ли?

Изгледах го за миг, сякаш самата мисъл да направя подобно нещо, крайно ме обижда.

— Убили са го с токов удар, нали? — попитах.

Инспекторът кимна.

— Доктор Дарби каза, че това е най-вероятната причина за смъртта. Ще получим резултатите от аутопсията по-късно днес.

Ще получим резултатите от аутопсията ли? Нима инспекторът включваше и мен в групата? Нима ме считаше за част от екипа? Трябваше много внимателно да подбера думите си.

— И думичка няма да кажа. Ако проговоря, да пукна…

— Благодаря ти, Флавия — рече той твърдо. — Достатъчно е просто да обещаеш. А сега изчезвай и ме остави да работя.

Да изчезвам ли? Какво нахалство! Какво безочие!

Опасявам се, че на излизане издадох доста груб звук.

 

 

Както и подозирах, Фели още флиртуваше с Дитер под дъба.

Татко стоеше до вратата на църквата с озадаченото изражение на човек, опитващ се да реши дали да се притече на помощ на някого, влязъл неразумно в клетката на тигър, но не бе съвсем наясно кой от двамата обитатели на клетката се нуждае повече от помощ.

— Фели — обади се най-накрая той. — Не бива да караме госпожа Малит да чака.

Стомахът ми се сви веднага. Днес беше неделя, денят, в който ни хранеха насилствено като гъски с провалилите се кулинарни експерименти на госпожа Малит. Например пълнен свински дроб се поднасяше цял на масата и трябваше да мине за вкусно печено.

— Татко — каза Фели и направо хвана бика за рогата, — запознай се с Дитер Шранц.

Татко, разбира се, като всички в Бишъпс Лейси, знаеше, че в околията работят германски военнопленници. Но до този момент никога не бе принуждаван да разговаря с някого от мъжете, които в салона в Бъкшоу все още наричаше Врага.

Той протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, господине — каза Дитер и видях, че татко се смути от съвършения английски на немеца.

Ала преди да успее да отговори, Фели изстреля следващия залп:

— Поканих Дитер на чай. И той прие.

— Ако сте съгласен, разбира се — добави Дитер.

Татко изглеждаше слисан. Той извади очилата от джоба на жилетката си и започна да ги лъска с носната си кърпа. За щастие, тъкмо в този миг пристигна леля Фелисити.

— Разбира се, че е съгласен! Хавиланд не е злопаметен, нали, Хави?

Като на сън татко се огледа и каза, без да се обръща конкретно към някого:

— Какво странно време.

Незабавно се възползвах от този миг на объркване:

— Вие тръгвайте, не ме чакайте. Само ще се отбия да видя дали Ния е добре. После се прибирам право вкъщи.

И никой не понечи да ме спре.

 

 

Къщата на госпожа Малит беше сгушена в далечния край на Коблърс Лейн — тясна, прашна уличка, която минаваше на юг от главната улица и свършваше при няколко стъпала. Домът й беше уютно местенце с ружи в двора и с една рижа котка, дремеща на слънце. Алф — съпругът на госпожа Малит, седеше на пейка в двора дялкаше свирка от върбов клон.

— Я виж ти — каза той, когато ме видя на портата. — На какво дължим тази изумителна чест?

— Добро утро, господин Малит — поздравих и с лекота превключих на най-милия си и невинен глас. — Надявам се, че сте добре.

— Горе-долу, ако не броим проблемите ми с храносмилането. Понякога коремът ми подскача като кенгуру… друг път гори като Рим.

— Съжалявам да го чуя — отвърнах напълно искрено. Не само семейство Де Лус бяха подложени на кулинарните мъчения на госпожа Малит.

— Я пробвай — подаде ми дървената свирка Алф. — Да видим дали ще успееш да призовеш някоя фея.

Взех издялканото парче дърво и го допрях до устните си.

— Може би е по-добре да не свиря. Не искам да събудя Ния.

— Ха! Не се притеснявай. Тя си тръгна още преди изгрев.

— Как така?

Бях стъписана. Как може да си е тръгнала?

— Къде? — попитах аз.

— Бог знае — сви рамене господин Малит. — Може да се е върнала в Кълвърхаус, а може и да не е. Само това знам. А сега, пробвай свирката.

Надух свирката и от нея излезе висок, пронизителен вой.

— Вълшебен звук — казах аз и му я подадох.

— Подарявам ти я. Направих я за теб. Досетих се, че ще наминеш.

— Страхотно! — отвърнах, защото знаех, че това се очаква от мен.

 

 

Докато вървях обратно към Бъкшоу, се замислих колко подобен бе животът ми на този на свещениците от романите на Антъни Тролъп, които като че ли по цял ден притичваха от манастира до дома на викария и от селото до двореца на епископа като черни бръмбари, пъплещи напред-назад в зелен лабиринт. Прочетох „Настоятелят“ по време на един от неделните следобеди за задължително четене, а няколко седмици по-късно прегледах отгоре-отгоре и „Барчестърски кули“.

Трябва да си призная, че тъй като в книгите му нямаше герои от моята възрастова група, писанията на Тролъп не ми бяха особено интересни. Честно казано, идеше ми да повърна от повечето от спаружените му свещеници например. Героят, с когото се идентифицирах най-много, беше госпожа Пруди — тираничната съпруга на страхливия епископ, която знаеше какво иска и в повечето случи го получаваше. Ако тя се интересуваше и от отрови, щеше да стане любимият ми литературен герой.

Макар Тролъп да не го е казал изрично, за мен нямаше съмнение, че госпожа Пруди е израснала в дом с две по-големи сестри, които са я тормозили.

Защо Офелия и Дафни ме ненавиждаха толкова? Дали защото Хариет ме е мразила, както твърдяха те? Дали е страдала от следродилна депресия, когато е паднала от онзи връх в Тибет?

Накратко, въпросът беше: Аз ли съм я убила?

Татко смяташе ли, че съм виновна за смъртта й?

Блясъкът на деня помръкна, докато крачех унило по уличките. Дори мисълта за смъртта на Рупърт и хаосът след нея не ме ободриха.

Надух два пъти върбовата свирка, но от нея излезе звук като на малка кукувичка, паднала от гнездото си която плачеше тъжно за майка си. Пъхнах я в джоба и продължих да се тътря.

Исках да остана за малко сама, за да помисля.

 

 

Погледнато от портата „Мълфорд“, имението Бъкшоу винаги изглеждаше леко тъжно и изоставено, сякаш му липсваше нещо жизненоважно. Но сега, докато вървях по алеята под кестените, нещо ми се стори различно. Веднага забелязах какво. На чакълената алея пред входната врата стояха няколко души, а единият беше татко, който сочеше към покрива. Затичах се и профучах през поляната като спринтьор с изпъчени гърди и юмруци, въртящи се като бутала.

Оказа се, че не е имало смисъл да тичам. Приближих се и видях, че са само леля Фелисити и Дафи, застанали от едната страна на татко, а Фели — от другата.

От дясната й страна стоеше Дитер.

Не вярвах на очите си!

Погледът на Фели блестеше, косата й сияеше под лъчите на лятното слънце, а усмивката й беше зашеметяващо съвършена. Със сивата си пола и жълтата жилетка, с наниза от перли на Хариет на шията, тя изглеждаше не просто сияйна… а красива — идеше ми да я удуша.

— Според Ръскин квадратните стрехи били отвратителни — казваше татко, — но той говорел на шега, разбира се. Дори най-добрият английски пясъчник е бледо подобие на финия мрамор, който се среща в Гърция.

— Напълно съм съгласен, господине — каза Дитер. — Макар че не беше ли написал именно вашият Чарлс Дикенс, че гърците използват мрамор само заради начина, по който стоят върху него цветовете и попива болта? Въпреки това стилът и материалът са без значение, когато стрехата е поставена под колонада. Това е архитектурна шега, нали?

Татко се замисли за миг, разтри ръце зад гърба си и се взря във фасадата на къщата.

— Е, какво пък толкова! — каза най-накрая той. — Може и да сте прав.

— А, Флавия! — възкликна леля Фелисити, щом ме забеляза. — Говорим за вълка, а той в кошарата. Сега бих искала да порисувам, а ти ще си ми помощничка. Обожавам работата с четка, но не понасям лепкавите шишенца и мръсните парцали.

Дафи обърна очи с досада и се отдръпна леко от старата си луда леля, както ми се стори от страх да не я накара и тя да свърши нещо. Омекнах достатъчно, за да й задам един–единствен въпрос. Понякога любопитството надвиваше дори и гордостта.

— Какво прави той тук? — прошепнах й на ухо и кимнах леко към Дитер.

Вече знаех, разбира се, но имах редкия шанс да говоря с някоя от сестрите си, без да се караме.

— Леля Фелисити настоя да дойде. Каза му да ни изпрати до дома и да остане за чая. Май му е хвърлила око — добави Дафи с непристоен кикот.

Макар да съм свикнала с острия й език, признавам си, останах доста шокирана.

— За Фели — обясни тя.

Разбира се! Нищо чудно, че татко е пуснал в действие ръждясалия си чар! Една дъщеря по-малко би означавало една трета по-малко гърла за хранене. Не че Фели ядеше много — не — но заедно със съответното понижаване в дозата на всекидневния тормоз, който търпях, си струваше да се надявам, че ще дадат ръката й на Дитер.

Освен това щеше да бъде сложен край на огромните харчове за постоянната смяна на сребърното покритие на огледалата в Бъкшоу. Фели беше истинска напаст за огледалата.

— А баща ви… — питаше Дитер татко.

Знаех си! Вече подготвяше почвата!

— … май споменахте нещо за книги?

— Издател е — отвърна Дитер. — Той е Шранц от „Шранц и Маркел“. Може и да не сте чували за тях, но те издават на немски…

— Разбира се! Luxus Ausgaben Schrantz und Markei. Изданието им на творбите на Плиний — онова с гравюрите на Дюрер — е забележително.

— Ела, Флавия — каза леля Фелисити. — Знаеш колко е уморително да рисуваш тухлени сгради, щом върху тях падне сянка.

 

 

Отдалече сигурно съм изглеждала като потъваш галеон, докато със статива на леля Фелисити на рамо, по едно опънато платно под двете мишници и дървена кутия с бои и четки в ръце, газех през плитките води на изкуственото езеро към острова, на който бяха разположени декоративните руини. Леля Фелисити носеше останалото — едно трикрако столче. С туидения си костюм, клюмнала шапка и пъстра блуза ми напомняше на снимките в „Кънтри лайф“ на Уинстън Чърчил, който мацаше с бои в Чартуел. Липсваше й само пурата.

— От цяла вечност искам да изобразя южната фасада, както е изглеждала по времето на скъпия чичо Тар — извика тя, сякаш се намирах на другия край на света.

— А сега, скъпа — каза леля, когато най-сетне подредихме принадлежностите за рисуване по неин вкус, — е време да си поговорим малко. Тук поне никой няма да ни чуе… освен пчелите и водните плъхове.

Погледнах я изумено.

— Сигурно си мислиш, че не знам нищо за начина ти на живот.

Научила съм се да съм крайно предпазлива с подобни изказвания: последиците щяха да са неописуеми и докато не видех накъде ще тръгне разговорът, щеше да е най-добре да си мълча.

— Напротив — продължи леля. — Навярно много добре знам как се чувстваш: колко си самотна, изолирана, по-големите ти сестри, заетият ти баща…

Понечих да й кажа, че греши, когато изведнъж осъзнах, че мога да обърна в своя полза предстоящия разговор.

— Да — отвърнах, загледах се във водата и примигнах, сякаш за да преглътна сълзите си. — Понякога е трудно да…

— Точно това казваше и майка ти за живота в Бъкшоу. Помня как идваше тук през лятото, като момиче както правех и аз преди нея.

Не беше лесно да си представя леля Фелисити като момиче.

— Не ме гледай така изненадано, Флавия. Като млада тичах необуздано тук на острова като индианска принцеса. Бях се кръстила Му-ну-тонова. Отмъквах си парчета говеждо от килера и си представях, че готвя кучешко месо на огън, запален с триене на клечки или огниво.

По-късно, въпреки голямата разлика във възрастта ни, с Хариет станахме големи приятелки. Наричахме се „Низвергнатите“. Идвахме тук, на острова, и си говорехме. Веднъж, когато не се бяхме виждали от много дълго време, седяхме тук цяла нощ, чак до изгрев-слънце. Чичо Тар изпрати Пиерпойнт, стария иконом, да ни донесе бисквити и желе. Видял ни през прозорците на лабораторията си и…

— Каква беше Хариет? — прекъснах я аз.

Леля Фелисити мацна една черна черта на платното, която предположих, че трябва да изобразява ствола на някой от кестените на алеята.

— Беше точно като теб. Както ти е добре известно.

Преглътнах.

— Наистина ли?

— Разбира се! Как може да не знаеш?

Можех да занимая слуха й с ужасяващите истории, които Фели и Дафи ми разказваха, но реших да не го правя.

„Мълчанието е злато“ ми каза веднъж Догър, когато му зададох един много личен въпрос за татко. „Мълчанието е злато“, отвърна той и се обърна обратно към струга, а аз не се осмелих да го попитам на колко точно злато се равнява мълчанието.

Тогава промърморих нещо незадоволително, а сега се усетих, че правя същото.

— Мили боже, дете! Ако искаш да видиш майка си, просто се огледай в огледалото. Ако искаш да знаеш какъв е бил характерът й, виж себе си. Толкова приличаш на нея, че ме побиват тръпки.

Е, щом казва.

— Чичо Тар ни канеше в Бъкшоу всяко лято — продължи леля, която или не забеляза, или реши да не обръща внимание на пламналото ми лице. — Той имаше някаква странна идея, че присъствието на млади хора от женски пол в къщата поддържа някакво химично равновесие — разправяше нещо за връзките и неподозираната полова двойственост на въглеродната молекула. Тар де Лус беше луд като Мартенския заек, но въпреки това бе много мил стар господин.

Хариет, разбира се, му беше любимката; може би защото така и не й омръзна да седи на висок стол в онази воняща лаборатория и да води бележките му, докато той й диктуваше. Наричаше я „Моята избухлива помощничка“. Това било тяхна шега: веднъж Хариет ми разказа, че той имал предвид зрелищен експеримент, който ако се объркал, можел да заличи Бъкшоу, а да не говорим за Бишъпс Лейси и околността. Но ме накара да се закълна, че няма да го споменавам пред никого. Дори не знам защо ти разказвам тази история.

— Изследвал е разграждането на азотен пентаоксид — обясних аз. — Тази реакция впоследствие довела до разработването на атомната бомба. Сред документите му има няколко писма от професор Арениус от Стокхолм, от които се разбира ясно с какво са се занимавали.

— А ти, както се и очакваше, остана да продължиш делото му.

— Моля?

— Да продължиш да носиш славното име Де Лус. Където и да те отведе това.

Интересна мисъл; досега не ми беше хрумвало, че името на човек може да му служи за компас.

— И накъде да тръгна? — попитах малко притеснено.

— Потърси вдъхновение. Остави интуицията да бъде твоя полярна звезда.

— Опитвам се — отвърнах аз.

Сигурно се струвах на леля Фелисити като селския идиот.

— Знам, скъпа. Чувам някои неща за заниманията ти. Като например онзи ужасяващ случай с Бънпени или както там се казваше.

— Боунпени — поправих я аз. — Хорас. Той умря ето там.

Посочих отвъд езерото към стената на зеленчуковата градина.

Леля Фелисити продължи да говори, без да ми обърне внимание.

— Не позволявай неволите да те пречупят. Запомни това. За другите може да остане незабелязано, но ти ще разбереш какво е призванието ти така ясно, сякаш е бяла нарисувана линия на пътя. И трябва да го следваш, Флавия.

— Дори това да доведе до убийство? — попитах с внезапен прилив на смелост.

С четка, протегната на една ръка разстояние, леля рисуваше под тъмната сянка на едно дърво.

— Дори тогава.

Поседяхме мълчаливо няколко секунди — леля Фелисити мацаше по платното без особено вълнуващ резултат, — след което тя заговори:

— Дори да не запомниш друго, не забравяй следното: вдъхновението, което не идва отвътре, е като топлината във фурна. На нея могат да се опекат прилични кифлички. Но вдъхновението, което струи отвътре, е като вулкан: то променя света.

Искаше ми се да протегна ръце към този стар чалнат прилеп с костюм като на Джордж Бърнард Шоу и да го прегърна толкова силно, че да го задуша. Но не го направих. Не можех.

Аз бях Де Лус.

— Благодаря, лельо Фелисити — казах и станах. — Страшна си.