Алън Брадли
Номерът с въжето (12)

Единайсет

Беше откъс от произведение на Моцарт: една от онези мелодии, които ти се струва, че си чувал и преди, дори никога да не си ги слушал.

Представих си как ролките на магнетофона на Рупърт се въртят зад сцената, как извличат музиката чрез магнити от субатомния свят на железния оксид. Тъй като вероятно са минали почти двеста години, откакто Моцарт е чул за пръв път мелодията в главата си, ми се струваше някак си уместно звуците на симфоничния оркестър да се съхраняват в частици ръжда.

Завесата се вдигна и аз се изненадах: вместо къщурката и идиличните хълмове, които очаквах да видя, сцената беше напълно черна. Рупърт явно бе покрил декора с черен плат.

Сцената беше осветена от прожектор и в самия й център стоеше миниатюрен клавесин, бялото на чиито два реда клавиши се открояваше ярко сред околната тъма.

Музиката утихна и публиката затаи дъх в очакване. Всички се бяхме привели нетърпеливо напред…

Прошумоляване в единия край на сцената привлече вниманието ни и една фигура се запъти уверено към клавесина — беше Моцарт!

Облечен с костюм от зелена коприна, с връзка на врата, бели три четвърти чорапи и обувки с токи, той изглеждаше така, сякаш бе прекрачил през прозорец и се беше озовал от XVIII в. в наши дни. Идеално напудрената му бяла перука обрамчваше розово арогантно лице. Моцарт вдигна ръка, засенчи очи и се взря в тъмното, за да види кой имаше безочието да се изкикоти.

След като поклати глава, той отиде до клавесина, извади кибритена клечка от джоба си и запали свещите: по една в двата края на клавишите.

Изпълнението му беше зашеметяващо! Публиката избухна в аплодисменти. Струва ми се, че всички осъзнаваха, че гледат произведение на истински майстор на представленията.

Малкият Моцарт се настани на високия стол пред клавесина, вдигна ръце, сякаш да засвири… и шумно изпука кокалчетата на пръстите си.

Публиката избухна в смях. Помислих си, че Рупърт е записал звука от чупене на орехи с лешникотрошачка: прозвуча така сякаш малката марионетка беше счупила всяка костица в дланите си.

И в следващия миг Моцарт започна да свири, а ръцете му летяха с лекота по клавишите като совалката на тъкачен стан. Свиреше „Турски марш“: ритмична, весела, жива мелодия, която ме накара да се усмихна.

Едва ли има нужда да описвам всичко подробно: от падащия стол до двата еднакви реда клавиши, които се опитваха да захапят пръстите на куклата като зъби на акула, цялата композиция от началото до края ни накара да се превиваме от смях.

Когато най-сетне малката фигурка успя въпреки всичко да стигне до финалния тържествен акорд, клавесинът се вдигна на задните си крака, поклони се и се сгъна спретнато в куфар, който куклата вдигна. След това напусна сцената под бурни аплодисменти. Няколко души, сред които и аз, скочихме на крака.

Светлините отново угаснаха.

Последва пауза… тишина.

Щом публиката притихна, до ушите ни достигна мелодия — друга мелодия.

Веднага разпознах произведението. Беше „Утро“ от сюитата на Едвард Григ „Пер Гинт“, което ми се стори идеалният избор за случая.

— Добре дошли в приказната страна — каза женски глас, щом музиката затихна и светлината на прожектора разкри най-чудатия и забележителен герой, когото бях виждала!

Седнала отдясно на сцената — явно беше заела мястото си през няколкото секунди тъмнина, — тя носеше дантелено жабо, черна рокля като на пилигримите с дантелено бюстие, черни обувки с квадратни сребърни токи и миниатюрни очилца, кацнали на самия крайчец на носа й. Косата й представляваше водопад от сиви къдрици, които се лееха изпод висока островърха шапка.

— Казвам се Мама Гъска.

Това беше Ния!

Публиката заахка и заохка, а тя седеше и се усмихваше търпеливо, докато всички не притихнаха.

— Искате ли да ви разкажа приказка? — попита тя с глас, който не звучеше като на Ния, но в същото време беше точно като нейния.

— Да! — извикаха всички в хор, включително и викарият.

— Добре — рече Мама Гъска. — Ще започна от началото и ще ви разкажа всичко до край.

Муха да бе бръмнала в залата, щеше да се чуе.

— Имало едно време — започна тя — едно селце недалеч от тук…

И докато изричаше тези думи, кадифената завеса със златистите пискюли се вдигна бавно и разкри уютната къщурка, която зърнах зад кулисите, но сега я виждах много по-подробно: прозорците с ромбовидни решетки, нарисуваните ружи, трикракото столче за доене…

— … където живеела бедна вдовица със сина си на име Джак.

В този миг на сцената излезе момче с къси кожени панталони, бродирана риза и старинно елече и си подсвиркваше фалшиво в такт с музиката.

— Майко — извика то, — у дома ли си? Гладен съм.

То се обърна и се огледа, засенчило с длан очи от светлината на нарисуваното слънце, и цялата публика ахна в един глас.

Издяланото дървено лице на Джак беше лице, което всички познавахме: сякаш Рупърт нарочно бе изработил главата на марионетката, като е гледал от снимка на Робин — мъртвия син на семейство Ингълби. Приликата беше поразителна.

Като вятъра в студената гора през ноември, вълна от неспокоен шепот се разнесе из залата.

— Шшшт! — изсъска най-накрая някой.

Мисля, че беше викарият.

Чудех се как ли се чувства той, след като е видял лицето на дете, което лично е погребал в църковния двор.

— Джак бил много мързеливо момче — продължи Мама Гъска. — И тъй като не искал да работи, малкото спестени пари от майка му бързо се стопили. В къщата не им останало нищо за ядене, а нямали и пукната пара за храна.

Сега бедната вдовица излезе иззад къщурката с въже в ръка, на чийто край бе завързана крава. И жената, и кравата бяха кожа и кости, но кравата имаше преимуществото на прекрасен чифт огромни кафяви очи.

— Трябва да продадем кравата на касапина — каза вдовицата.

При тези думи животното обърна тъжните си очи към стопанката си, после към Джак и накрая към публиката. Сякаш погледът му казваше: „Помогнете ми!“

— Ахх! — въздъхнаха всички съчувствено.

Вдовицата обърна гръб на бедното животно и се отдалечи, като остави Джак да свърши мръсната работа. Щом тя излезе, на портата изникна амбулантен търговец.

— Добрутро, гусине — каза той на Джак. — Виждате ми се умно момче. Кат’ момче, на което му трябва боб.

— Може и така да е — отвърна Джак.

— Джак се мислеше за умел търговец — каза Мама Гъска — и преди да успеете да кажете Ланварпулгуингилгогеръхуърндробуллантисилиогогогох, което е името на село в Уелс, той вече бил разменил кравата за шепа бобени зърна.

Кравата скова крака и заби инатливо копита в земята, когато търговецът я дръпна, а Джак остана да се взира в шепата бобени зърна в дланта си.

В следващия миг майка му внезапно се върна.

— Къде е кравата? — изписка тя. — Тиквеник такъв!

И го срита в панталоните.

При това децата в публиката избухнаха в смях и трябва да призная, че и аз се изкикотих. В момента съм във възрастта, в която гледам подобни сцени сякаш имам два мозъка — единият се киска на воля на подобни глупости, а другият само се усмихва притеснено като Мона Лиза.

От ритника Джак всъщност хвръкна във въздуха и разпиля бобените зърна.

Сега цялата публика се тресеше от смях.

— Ще спиш в курника — заяви вдовицата. — Ако си гладен, кълви царевица.

И при тези думи тя изчезна.

— Горкичкият аз — рече Джак и се изтегна на пейката пред къщурката.

Слънчевата светлина угасна доста бързо и изведнъж настана нощ. Над хълмовете изгря пълна луна. Прозорците на къщурката светнаха и топлата им оранжева светлина обля двора. Джак потръпна в съня си, обърна се настрани и захърка.

— Но какво е това? — обади се Мама Гъска. — В градината мърда нещо!

Засвири мистична музика — звукът от флейта на ориенталски пазар.

Нещо шумолеше в градината! Сякаш с магия нещо, което приличаше първо на зелен конец, а после на зелено въже, започна да израства от пръстта, да се вие и усуква като кобра в кошницата на факир, докато върхът МУ не изчезна от поглед.

След като се издигна в небето и нощта бързо бе заменена от ден, стъблото стана още по-дебело, докато накрая се извисяваше като смарагдовозелено дърво, надвиснало над къщурката.

Отново засвири „Утро“.

Джак се протегна, прозя се и се изтърколи тромаво от пейката. С ръце на хълбоците той се наведе невъзможно дълбоко назад в опит да се разкърши. И тогава забеляза бобеното стъбло.

Отскочи назад като ударен и се опита да запази равновесие, като размаха ръце като мелница.

— Майко! — извика той. — Майко! Майко! Майко! Майко!

Старата жена се появи веднага с метла в ръка, а Джак заподскача около нея и сочеше с пръст като полудял.

— Оказало се — продължи Мама Гъска, — че зърната са вълшебни и през нощта от тях пораснало стъбло, което се извисило до облаците.

Всички знаят приказката за Джак и бобеното стъбло, затова няма нужда да я преразказвам. През следващия час историята се разви, както това ставаше от стотици години: Джак се качва по стъблото до замъка в облаците, жената на великана скрива Джак в пещта, вълшебната арфа, торбата със златни и сребърни монети — цялата приказка оживя благодарение на неотразимия талант на Рупърт.

Държа ни в ръцете си от началото до края, сякаш беше самият великан, а всички ние бяхме Джак. Накара ни да се смеем и плачем, а понякога и двете едновременно. Досега никога не бях виждала подобно нещо.

Главата ми бръмчеше от въпроси. Как можеше Рупърт да настройва прожекторите, звуковите ефекти, музиката и декорите, а в същото време да управлява няколко марионетки и да говори с гласовете на всички им? Как е накарал стъблото да израсне? Как можеха Джак и великанът да се гонят така чевръсто, без конците им да се оплетат? Как изгря слънцето? Ами луната?

Мама Гъска беше права: зърната наистина бяха вълшебни и омагьосаха всички ни.

Краят наближаваше. Джак слизаше по стъблото с торба със злато и сребро на колана си. Великанът го преследваше.

— Спри! — избоботи гласът на великана. — Спри, крадецо, спри!

Още преди да стъпи на земята, Джак вече викаше на майка си:

— Майко! Майко! Донеси брадвата! — изкрещя той и след като я взе от ръцете й, скочи на земята и започна да сече трескаво стъблото, което като че ли се сгърчи сякаш го болеше.

Музиката се извиси в кресчендо и последва странен миг, в който времето като че спря. После стъблото се срути и след секунда великанът падна с трясък на земята.

Приземи се в двора пред къщурката, огромният му торс се извисяваше над постройката, а стъклените му очи се взираха с празен поглед някъде над главите ни. Великанът беше мъртъв.

Децата изпискаха — дори и някои родители скочиха.

Това, разбира се, беше Галигант, чудовището с пантите, което видях преди представлението. Но тогава нямах представа колко страшно изглеждат падането и смъртта му от тази гледна точка.

Сърцето ми биеше лудо в гърдите. Великолепно представление!

— И така загина Галигант, лошият великан — каза Мама Гъска. — След време на жена му й станало самотно на небето и се омъжила за друг великан. Джак и майка му станали безмерно богати и живели, като всички добри хора, дълго и щастливо. Както ще живее и всеки от вас.

Джак изтупа ръце безгрижно, сякаш убиването на великани бе нищо работа.

Червената завеса се затвори и в следващия миг в енорийската зала настана хаос.

— Това е Дяволът! — изписка женски глас в дъното. — Дяволът взе момченцето и го смали! Бог да ни е на помощ! Това е Дяволът!

Обърнах се и видях как някой пърпори пред отворената врата. Беше Лудата Мег. Тя сочеше с пръст към сцената, но после вдигна ръце, за да скрие лицето си. В този миг лампите светнаха.

Викарият веднага отиде при нея.

— Не! Не! — изписка тя. — Не отвеждайте старата Мег! Оставете я на мира!

Той някак си успя да я прегърне през рамо и да я заведе внимателно, но непреклонно в кухнята, където още около минута се чуваше как Мег нарежда с пресипнал глас:

— Дяволът! Дяволът! Дяволът взе горкичкия Робин!

Всички в залата се смълчаха. Родителите започнаха да изкарват децата си — всички до едно вече утихнали, към изходите.

Дамите от Женското църковно дружество известно време подреждаха безцелно това-онова, а после си тръгнаха — вероятно, за да клюкарстват с ръце пред устите.

Оказах се сама.

Ния също, изглежда, бе изчезнала, въпреки че не я видях да излиза. Тъй като чувах гласове зад кулисите, реших, че Рупърт сигурно още седи на моста на куклената сцена.

Тогава се замислих за практическата страна на физиката. Както вече споменах, строителите от викторианската епоха, построили енорийската зала, са я направили с идеална акустика. Огромните дървени панели, с които бе облицовано помещението, улавяха и най-слабия звук и го насочваха великолепно. Установих, че както стоя в самия център на залата, с острия си слух мога да различа всяка отделна дума. Един от гласовете, които чувах, беше на Рупърт.

— По дяволите — казваше той със силен шепот. — По дяволите, Ния!

Тя не отвърна нищо, макар да ми се стори, че я чувам да хлипа.

— Е, ще трябва да прекратим това. Съвсем просто е.

Какво да прекратят? Нима му е казала, че е бременна? Или пък говореше за кавгата с Мат Уилмът? Или пък с Гордън Ингълби?

Преди да успея да чуя останалата част от разговора, вратата на кухнята се отвори и викарият влезе в залата, хванал Лудата Мег под ръка, следван от Синтия и две членки на Женското църковно дружество.

— И дума да не става — казваше Синтия. — В никакъв случай. Там вони на боя. Освен това нямаме…

— Опасявам се, че в този случай няма да те послушам, скъпа. Бедната жена трябва да си почине някъде, а не можем да я пратим обратно в…

— В колиба в гората ли? — попита Синтия с пламнали бузи.

— Флавия, миличка — рече викарият, щом ме забеляза, — би ли изтичала в къщата? Вратата е отключена. Ще махнеш ли книгите от дивана в кабинета ми… няма значение къде ще ги оставиш. Идваме веднага.

Внезапно иззад завесата се появи Ния.

— Почакайте само минутка, отче — каза тя. — Ще дойда с вас.

Забелязах, че се владее, но едва-едва.

 

 

Кабинетът на викария изглеждаше така, сякаш Чарлс Кингсли тъкмо е оставил писалката си и е излязъл от стаята. Високата от пода до тавана библиотека бе натъпкана с книги, които, съдейки по тъмните им подвързии, можеха да са само от интерес за църквата. Отрупано с всевъзможни вещи бюро закриваше по-голямата част от единствения прозорец в стаята, а черен диван с резбовани крака — Еверест от прашни книги — бе наклонен под странен ъгъл върху протрит турски килим.

Тъкмо преместих книгите на пода и Ния и викарият пристигнаха и доведоха внимателно Мег до дивана. Тя изглеждаше замаяна и успя да промърмори само няколко неясни думи, докато Ния й помагаше да се облегне и пооправяше мръсните й дрехи.

Миг по-късно внушителната фигура на доктор Дарби се извиси на прага. Някой явно бе изтичал до главната улица и го беше извикал от кабинета му.

— Хм — промърмори той, остави черната си лекарска чанта, откопча я и затършува из нея. Със силно шумолене извади хартиена кесийка, от която си взе ментов бонбон и го пъхна в устата си.

След като изчисти тази подробност, се наведе над Мег, за да я прегледа.

— Хм — повтори той и извади от чантата си спринцовка. Напълни я с бистра течност от малко шишенце, вдигна ръкава на Мег и внимателно плъзна иглата в ръката й.

Мег не издаде нито звук, но го гледаше като ударен с тежък чук кон.

От един висок гардероб в ъгъла — като с магия — викарият извади възглавница и пъстро плетено одеяло.

— Използвам го за следобедна дрямка — усмихна се той, зави Мег внимателно, а тя захърка още преди всички да излезем тихо от стаята.

— Отче — каза рязко Ния. — Знам, че е невъзпитано от моя страна, но искам да ви помоля за една голяма услуга.

— Слушам — отвърна викарият и хвърли разтревожен поглед към Синтия, която крачеше напред–назад в дъното на коридора.

— Безкрайно ще съм ви благодарна, ако ми позволите да се изкъпя. Не съм се къпала от толкова отдавна, че вече се чувствам като влечуго.

— Разбира се, скъпа — рече викарият. — Банята е на горния етаж в дъното на коридора. Използвай сапуна и кърпите. И не обръщай внимание на малката лодка — добави той с усмивка. — Моя е.

Когато Ния се качи по стълбите, по полирания под изскърца гумена подметка и Синтия излезе навън.

— Жена ми предложи да те закара до Бъкшоу — обърна се към мен викарият и веднага разбрах, че послъгва. — Предполагам, че довечера ще се върнеш с цялото си семейство, нали?

— Разбира се. Те много обичат „Джак и бобеното стъбло“.

 

 

С Гладис, завързана несигурно на покрива, пъплехме бавно в уморения стар „Оксфорд“. Синтия, като всички съпруги на свещеници, имаше склонност да стиска прекалено здраво волана и да го извърта рязко наляво и надясно, при което се движехме почти зигзагообразно между храсталаците от двете страни на пътя.

Седнала до нея на предната седалка, имах чудесната възможност да разгледам неправилната й захапка отблизо и в профил. Дори със затворена уста, се виждаха забележително много зъби, което ме накара сериозно да се замисля дали е разумно да се бунтувам срещу шините.

— Все ще се намери някой, нали? — проговори тя изведнъж с все още пламнало от преживяното унижение лице. — Непрекъснато някой по-нуждаещ се те изтиква от дома ти, не че възразявам, разбира се. Първо бяха циганите. После, по време на войната, евакуираните. След това, миналата година, циганите пак се върнаха. Денуин отиде при тях в Гибът Уд и ги покани лично, всички, да дойдат на Свето причастие. Нито един не се появи, естествено. Циганите са диваци по същество иди може би римокатолици. Не че нямат души, имат разбира се, но все имаш чувството, че техните души са много по-мрачни от твоята.

— Чудя се дали Ния е доволна от банята — отбелязах ведро, докато карахме по алеята с кестените към Бъкшоу.

Синтия се взря право напред и стисна силно волана.

 

 

— Глупости! — заяви леля Фелисити. — Ще отидем заедно като семейство.

Седяхме в салона, отдалечени един от друг, доколкото позволяваха обстоятелствата.

Татко промърмори нещо за класьори с марки, а виждах, че Дафи вече е задържала дъха си, за да се престори на болна от треска.

— С момичетата трябва да излизате по-често, Хавиланд. Всички сте бледи като медузи. Аз черпя. Ще се обадя на Кларънс да докара колата веднага след като вечеряме.

— Но… — опита се да възрази татко.

— Не приемам възражения, Хавиланд.

Навън, Догър плевеше покрай терасата. Леля Фелисити почука рязко по рамката на прозореца, за да привлече вниманието му.

— Да, госпожице? — отвърна Догър и отиде до френските врати със сламена шапка в ръце.

— Позвъни на Кларънс и му кажи, че искаме да поръчаме такси за седем души в шест и трийсет.

— За шест и трийсет ли, госпожице? — сбърчи чело Догър.

— Разбира се — отвърна леля Фелисити. — Ще трябва да направи два курса. Предполагам, че с госпожа Малит ще овесите носове, ако не ви вземем. Кукленият театър не е само за аристокрацията.

— Благодаря, госпожице — рече Догър.

Опитах се да уловя погледа му, но той си тръгна.