Алън Брадли
Номерът с въжето (23)

Двайсет и две

— Хайде! Хайде! — изръмжа Догър с ръце, разтреперани като есенни листа.

Той не видя, че стоя на вратата на оранжерията.

Непохватно се опитваше да наточи едно от остриетата на джобното си ножче, отворено под почти прав ъгъл. Ножът се подхлъзваше тук и там и стържеше отвратително по черната повърхност на бруса.

Горкият Догър. Пристъпите го спохождаха без предупреждение и почти всичко можеше да ги отключи: някоя дума, миризма или далечна мелодия. Той бе оставен на милостта на горчивите спомени.

Тръгнах бавно назад, докато не стигнах до градинската стена. После започнах да си подсвирквам тихо, като постепенно засилвах звука. Щеше да изглежда, че тъкмо идвам от поляната и отивам към зеленчуковата градина. На половината път до оранжерията запях: лагерна песничка, която научих, преди да ме изключат от момичешката скаутска организация:

„Един наемен работник палатка опъна

в сянката на евкалипт и запя

и зачака храната да кипне:

Кой ще танцува с мен?“

Влязох с изправени рамене в оранжерията.

— Добрутро, друже — поздравих със сърдечна австралийска усмивка.

— Макоркуедейл? Ти ли си? — провикна се Догър с тъничко гласче, сякаш вятърът подръпваше струните на стара арфа. — Бенет с теб ли е? Върнахте ли се?

Беше килнал глава на една страна, заслушан, с ръка, вдигната да засенчи поглед, а очите му се взираха сляпо в силното слънце, нахлуващо през стъклата на оранжерията.

Имах чувството, че съм нахълтала в светилище и по врата ми полазиха тръпки.

— Аз съм, Догър… Флавия — казах плахо.

Той сбърчи вежди озадачено.

— Флавия ли?

Името ми излезе от гърлото му като шепот от изоставен кладенец.

Виждах, че вече се бори с пристъпа, светлината в очите му бавно си проправяше път към повърхността, като златна рибка в декоративно езерце.

— Госпожице Флавия?

— Извинявай — казах аз и взех ножа от треперещите му ръце. — Счупила ли съм го? Вчера го взех, за да срежа един канап и може да съм изтъпила острието. Ще ти купя нов.

Това си беше чиста измислица — не бях докосвала ножа, — но се бях научила, че при определени обстоятелства дребната лъжа не само е допустима, но може да бъде и изключително почтена постъпка. Взех ножа от ръцете му, отворих го докрай и започнах да го поглаждам в плавни кръгове по бруса.

— Не, всичко му е наред — казах аз. — Пфу! Щеше да е много неприятно, ако съм нащърбила най-хубавия ти нож, нали?

Затворих ножчето и му го върнах. Догър го взе с вече много по-спокойни пръсти.

Обърнах една празна кофа и седнах на нея да си помълчим.

— Много мило от твоя страна да нахраниш Ния — рекох след известно време.

— Тя има нужда от приятели — отвърна Догър. — Тя е…

— Бременна — довърших мисълта му.

— Да.

— Но откъде знаеш? Сигурна съм, че не ти е казала.

— От прекомерното слюноотделяне… и телеангиектазията.

— Теле… какво?

— Телеангиектазия — рече той с механичен глас, сякаш четеше от невидима книга. — Разширение на капилярите около устата, носа и брадичката. Рядко се среща, но все пак се наблюдава в началото на бременността.

— Удивяваш ме, Догър. Откъде знаеш всички тези неща?

— Просто плуват в главата ми — отвърна той тихичко — като коркови тапи в морето. Мисля, че съм го прочел някъде. Разполагах с много свободно време.

— А-ха! — Отдавна не го бях чувала да говори толкова много.

Но престоят на Догър в лагера за военнопленници не се обсъждаше свободно и знаех, че е време да сменя темата.

— Мислиш ли, че тя е убила Рупърт?

Догър сбърчи вежди сякаш мисленето му струваме огромни усилия.

— Полицията ще си го помисли — кимна той бавно. — Да, точно това ще си помисли полицията. Скоро ще пристигнат.

Оказа се, че е напълно прав.

 

 

— Всеизвестен факт е — заяви леля Фелисити, — че чумата е пренесена в Англия от адвокати. Още Шекспир е казал, че всички те трябва да бъдат обесени, а с оглед на съвременната санитарна реформа, виждаме, че е бил прав. Това няма да свърши работа, Хавиланд!

Тя натъпка шепа хартии в прашна кутия за шапки и затвори капака.

— Недопустимо е да позволиш всичко да се обърка така — продължи леля Фелисити. — Освен ако не се случи нещо, скоро няма да имаш друг избор, освен да продадеш Бъкшоу и да наемеш апартамент без течаща топла вода в Батърсий.

— Здравейте — поздравих аз и влязох в библиотеката, като се престорих за втори път за по-малко от половин час, че не забелязвам какво става.

— А, Флавия — рече татко. — Мисля, че на госпожа Малит й трябва малко помощ в кухнята.

— Разбира се. След това ще мога ли да отида на бала?

Татко изглеждаше озадачен. Изобщо не бе разбрал остроумната ми забележка.

— Флавия! — възкликна леля Фелисити. — Децата не бива да говорят така на родителите си. Мислех, че вече си пораснала достатъчно, та да не се държиш толкова безочливо. Не знам защо оставяш тези момичета правят каквото си поискат, Хавиланд.

Татко отиде до прозореца и се загледа към изкуственото езеро и руините. Спасяваше се, както правеше често, като оставяше поне очите си да избягат от неприятната ситуация.

Изведнъж той се обърна и се изправи лице в лице с нея.

— По дяволите, Лиси — каза той толкова силно, че дори сам се изненада. — И на тях не им е лесно. Не… никак не им е лесно.

Струва ми се, че моята уста увисна, щом той затвори неговата.

Добрият стар татко! Щях да го прегърна, ако и двамата бяхме малко по-различни.

Леля Фелисити продължи да тършува из документите.

— Недвижими имоти… движимо имущество — изсумтя тя. — Къде ще му излезе краят?

 

 

— Флавия, би ли дошла за малко? — обади се Фели, когато минах покрай отворената врата на салона.

Звучеше подозрително любезно. Несъмнено беше намислила нещо.

Влязох в стаята, а Дафи, която стоеше до вратата, я затвори тихо след мен.

— Чакахме те — каза Фели. — Заповядай, седни.

— Предпочитам да остана права — отвърнах аз.

Те и двете стояха прави и така щях да съм в неизгодна позиция, ако се наложеше да избягам внезапно.

— Както искаш — рече Фели, седна на малката масичка и си сложи очилата. Дафи стоеше с опрян гръб на стената.

— Опасявам се, че имам лоша новина за теб — продължи Фели и попипа очилата си като съдия от криминалния съд.

Не казах нищо.

— Докато ти скиташе по поляните, проведохме събрание и всички решихме, че трябва да си тръгнеш.

— Накратко, решихме да те изключим от семейството — обясни Дафи. — Гласувахме и го приехме единодушно.

— Единодушно ли? — попитах аз. — Това е просто поредната ви глупава…

— Догър, естествено, ни призова да бъдем снизходителни, но леля Фелисити надделя, тъй като гласът й има по-голяма тежест по този въпрос. Догър искаше да ти позволим да останеш до края на седмицата, но се страхувам, че не можем да го допуснем. Решихме, че трябва да си тръгнеш до залез-слънце.

— Но…

— Татко нареди на господин Прингъл, адвоката, да изготви документ за връщане на собственост, което означава, че ще бъдеш върната в Дома за неомъжени майки, където нямат друг избор, освен да те приемат.

— Защото според документа — намеси се Дафи — това е тяхно задължение. Не могат да откажат.

Стиснах юмруци, понеже усетих как очите ми се насълзяват. Нямаше смисъл да действам разумно.

Изблъсках Дафи от вратата.

— Изяде ли вече шоколадовите бонбони? — попитах Фели.

Тя се смути малко от острия ми тон.

— Ами, не…

— По-добре недей — изсъсках аз. — Може да са отровни.

Веднага щом изрекох думите, осъзнах, че съм допуснала грешка.

Да му се не види! Издадох се. Цялата ми работа в лабораторията беше отишла на вятъра!

„Флавия, помислих си, понякога си глупава като гъска.“

Ядосана на себе си, че се ядосвам, излязох от стаята възмутено и никой не се опита да ме спре.

 

 

Поех си дълбоко въздух, отпуснах рамене и отворих вратата на кухнята.

— Флавия — провикна се госпожа Малит, — моля те, донеси ми чаша шери от килера. Не се чувствам добре. Но ми налей съвсем мъничко, да не се напия.

Тя се беше излегнала на един стол до прозореца и си вееше с малък тиган.

Изпълних молбата и госпожа Малит пресуши чашата на една глътка.

— Какво има, госпожо Малит? Какво се е случило?

— Полицията, скъпа. Така ме уплашиха, когато дойдоха да търсят онази млада жена.

— Коя млада жена? Ния ли?

Госпожа Малит кимна начумерено и разклати празната си чаша. Напълних й я.

— Толкова е мила. Не би навредила на никого. Почука на кухненската врата, за да ми благодари, и на Алф, разбира се, че я подслонихме. Каза, че не искала да я помислим за неблагодарна. Но още докато говорехме, се появи онзи инспектор… как му беше името…

— Хюит.

— Хюит. Точно той… Изникна на прага зад нея. Видял я да излиза от гаража.

— И какво стана?

— Попита дали може да поговорят навън. Докато се усетя, и бедното момиче вече беше в колата с него, разтичах отпред да видя. Така се уплаших.

Отново й напълних чашата.

— Не бива да прекалявам, скъпа. Но старото ми сърце трудно понася подобни бъркотии.

— Вече изглеждате по-добре, госпожо Малит. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Тъкмо се канех да ги сложа във фурната — посочи тя към няколко пълни с тесто тенджери на масата и се надигна на крака. — Би ли отворила фурната… браво на теб.

Голяма част от живота си прекарвах в отваряне на вратата на фурната, в чиято паст госпожа Малит пъхаше купчини тесто. И адът в „Изгубеният рай“ на Милтън не можеше да се сравнява с мъченията, на които бях подложена аз.

— Приключихме със сладкишите — каза госпожа Малит. — Като става дума за лакомства, онзи младеж на госпожица Офелия като че ли има бездънен стомах.

Младежът на госпожица Офелия ли? Дотам ли се беше стигнало вече? Нима заради скитосването из селото съм пропуснала зрелищна сцена на ухажване?

— Дитер ли?

— Нищо, че е германец — кимна госпожа Малит. — Той е много по-изискан от онзи петел, дето продължава да оставя нелепите си подаръци на прага.

„Горкият Нед!, помислих си аз. Дори госпожа Малит беше настроена против него.“

— Случайно дочух какво казваше, докато чистех праха в коридора, онова, дето разправяше за Хийтклиф. Веднъж с приятелката ми госпожа Уолър хванахме автобуса до Хинли, за да го гледаме на кино. Филмът се казваше „Брулени хълмове“, какво прекрасно заглавие! Как само онзи Хийтклиф държеше жена си на тавана, като че ли е стара тоалетка! Нищо чудно, че тя така превъртя. Аз на нейно място съвсем щях да се побъркам! На какво се смееш, госпожице?

— На мисълта как Дитер гази из тинята на Джубили Фийлд през дъжд и гръмотевици, за да отведе благородната Офелия.

— Може и да го направи — отвърна госпожа Малит. — Но не и без да си навлече гнева на Сали Строу… а някои казват и на самата стара госпожа.

Старата госпожа ли? Грейс Ингълби? Невъзможно е да говори за Грейс Ингълби.

Госпожа Малит изведнъж почервеня като тенджера със сварено цвекло.

— Много се разприказвах — смути се тя. — Заради шерито е. Алф все повтаря, че то омаломощава способността ми да си държа езика зад зъбите. Повече и думичка няма да кажа. Хайде, върви, скъпа. И ако някой те попита — нищо не съм ти казвала.

„Я виж ти, помислих си аз. Колко интересно.“