Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистериите на Флавия де Лус (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Weed That Strings the Hangman’s Bag, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Алън Брадли. Номерът с въжето

Канадска. Първо издание

ИК „AMG“, София, 2012

Редактор: Йоана Йорданова

Коректор: Любомира Якимова

ISBN: 978-954-9696-42-4

История

  1. — Добавяне

Девет

Някак си оцеляхме след вечеря и масата беше почистена. Седяхме около нея и чакахме някой да измисли извинение, за да се отправим всеки по пътя си: татко при марките си, Дафи в библиотеката, Фели към огледалото, леля Фелисити към някоя от отдалечените стаи за гости, а аз към лабораторията си.

— Как е в Лондон, Лиси? — попита татко.

Тъй като не бяха минали и две седмици, откакто ходи там за последен път, той много добре знаеше как е в Лондон. Пътуванията си обаче държеше в тайна като строго секретна военна операция. По-скоро щеше да се остави да го опекат на бавен огън, отколкото да се обади на леля Фелисити в града.

„Всичките й зъби все още са на мястото си, а тя знае как да си служи с тях“, каза ни той веднъж.

Което означаваше, рече Фели, че леля Фелисити винаги иска да става нейната. А според Дафи това означаваше, че леля е кръвожаден тиранин.

— Лондон ли? — повтори леля Фелисити. — Лондон си е все същият: сажди, гълъби и Клемент Атли[1]. Блъсканица. Трябва да изпратят хора с мрежи да заловят онези деца, дето се шляят из Кенсингтън и да ги закарат с влак да работят в някоя от електрическите централи в Батърсий и Банксайд. Ако хора от по-добра класа включват копчетата, токът може би нямаше да спира толкова често.

Дафи, на която заради гостенката й бе забранено да чете по време на вечеря, седеше срещу мен на масата и бавно и мъчително събираше очи към носа си, сякаш мозъкът й тъкмо е умрял и това са последните конвулсии на очните й нерви и мускули. Нямаше да й направя удоволствието да се усмихна.

— Не знам накъде отива този свят — продължи леля Фелисити. — Потръпвам при мисълта за хората, които срещам напоследък. Онзи мъж във влака, например. Видя ли го на перона, Флавия?

Поклатих глава.

— Нито пък аз — продължи леля, — но съм убедена, че е слязъл последен, защото си е помислил, че ще извикам полицаите. Не престана да наднича в купето и да пита стигнали ли сме вече до Додингсли. Освен това изглеждаше особено. Имаше кожени кръпки на лактите и шалче на врата, като някакъв пройдоха, танцьор от Париж. Подобно нещо не бива да се допуска. Накрая се наложи да го поставя на мястото му. Казах му: „Когато влакът спре и на табелата на гарата пише «Додингсли», тогава ще сме в Додингсли и нито миг по-рано“.

Сега вече ми се стори, че мозъкът на Дафи не само е умрял, но и че е започнал да се разлага. Дясното й око се придвижи до ъгълчето, докато другото изглеждаше така сякаш щеше да изскочи.

Сестра ми от години се упражняваше да постигне този ефект: очите й да гледат в различни посоки.

— Класически екзофталм — обясни тя веднъж, а аз я помолих да ме научи на номера.

Упражнявах се пред огледалото, докато не получих утаено главоболие, но постигнах само леко извъртане встрани.

— Неведоми са пътищата Господни, само Той може да прави чудеса — отвърна тя, когато й съобщих за неуспеха си.

Наистина беше така. Само като си спомних думите на Дафи, ми хрумна идея.

— Бихте ли ме извинили? — попитах аз и бутнах стола си назад. — Сутринта забравих да си кажа молитвата. Сега трябва да наваксам.

Очите на сестра ми се върнаха в нормално положение и тя зяпна, както ми се щеше да мисля, от възхищение.

 

 

Отключих вратата и влязох в лабораторията си, а микроскопът, който някога е принадлежал на прачичо Тар, ме посрещна с дружелюбен месингов отблясък. Там, близо до прозореца, щях да наглася огледалото му така, че да насоча последните слънчеви лъчи през поставката за проби към окуляра.

Взех топчица проба от листата, които донесох от, както я бях кръстила Тайната градина в Гибът Уд, и я поставих върху предметно стъкло под лещите.

Нагласих фокуса на сто пъти увеличение и почти веднага намерих онова, което търсех: цистолити стърчаха като бодли по повърхността на листото. Обърнах листа с пинцети, които отмъкнах от седефения комплект на Фели. Ако бях права, от долната страна щеше да има още повече от тези образувания, подобни на косъмчета — и наистина имаше! Влизаха и излизаха от фокуса на лещите. За няколко секунди само се взирах в каменните косъмчета от калциев карбонат, които си спомних, че за пръв път са описани от Хю Алджърнън Уедъл — великия ботаник и пътешественик.

Повече за свое забавление, отколкото с някаква цел, поставих листото в епруветка, в която бях изсипала малко разредена хидрохлоридна киселина, после я запуших с тапа и разклатих енергично. Вдигнах я към светлината и видях как се образуват мънички мехурчета въглероден диоксид и как се издигат на повърхността, когато киселината реагира с калциевия карбонат от игличките.

Този тест обаче не даваше окончателно заключение, защото понякога имаше цистолити в някои видове коприва, например. За да потвърдя резултата, трябваше да отида малко по-далеч.

Бях изключително признателна на чичо Тар, че преди смъртта си през 1928 г. се е абонирал доживотно за списание „Химични задачи и уравнения“, което, може би тъй като редакторите не бяха уведомени за смъртта му, все още пристигаше редовно всеки месец на масичката във вестибюла.

Сега във всички ъгли на лабораторията ми имаше натрупани купчини от това увлекателно списание, всеки от чиито броеве притежаваше корица със синия цвят на небето в средата на месец март, а сред тях — всъщност в един от броевете от 1941 година — намерих описание на новооткрития по онова време тест на Дюкеноа-Левин. Щях да изпълня собствена вариация на процеса.

Първо се нуждаех от малко количество хлороформ. Тъй като бях използвала последната си налична бутилка за неуспешна заря на поляната от южната страна на Бъкшоу, за да отпразнувам рождения ден на Джоузеф Пристли[2] през март, първо щеше да се наложи да си синтезирам нов.

След кратко тършуване под стълбището намерих (в шкафа с препаратите за почистване на госпожа Малит) кутия с хлорен прах за избелване, а от килера — бутилка чист екстракт от ванилия.

Върнах се на безопасно място в лабораторията, заключих вратата и запретнах ръкави.

Кутията с белина на практика беше просто калциев хипохлорит. Зачудих се дали калциевият хипохлорит под друго име миришеше също толкова сладко. Нагрят заедно с ацетон до температура между 200 и 250°С — или докато протече реакцията — от него можеше да се извлече доста приличен хлороформ от получените ацетатни соли чрез проста дестилация. А тази част от процеса беше, както казват, нищо работа.

— Ура! — извиках, когато налях полученото вещество в кафяво шишенце и го запуших с тапа.

След това разбърках половин чаена лъжичка от ваниловия екстракт с няколко капки ацеталдехид (който, тъй като е летлив и кипи при стайна температура, чичо Тар разумно е съхранявал под слой аргон в запечатана бутилка), после изсипах сместа в чиста колба, в която вече бях отмерила шест и половина супени лъжици етанол. Него бях задигнала от шкафа на татко, където бутилката лежеше непокътната от цяла вечност, след като му я бе донесъл като подарък негов познат филателист, изпратен в командировка в Русия от Министерството на външните работи.

Сега всичко беше готово.

Поставих нова проба от листата в чиста епруветка, добавих няколко капки от приготвения от мен алкохолен ванилин (вещество, което смятах да кръстя реагент Дюкеноа-Левин-Де Лус) и след като изчаках минутка, капнах съвсем мъничко концентрирана хидрохлоридна киселина.

Както и при първия тест, в епруветката изплуваха малки мехурчета от формирането на въглероден диоксид, но този път течността бързо доби синьо-лилав цвят.

Развълнувано добавих към сместа няколко капки от домашно приготвения хлороформ, който — тъй като хлороформът не е разтворим във вода — потъна веднага на дъното.

След като течността в епруветката се раздели на два отделни слоя (чистия хлороформ на дъното и синкаво-лилавия реагент на Дюкеноа на повърхността), я разбърках добре със стъклена пръчица и затаих дъх, докато се утаи отново.

Не отне много време: сега слоят хлороформ доби цвета на горния слой — бледолилав като стара синина.

Тъй като очаквах този резултат, не си направих труда да извикам „Еврика“.

Гордън Ингълби не отглеждаше в тайната си градина пащърнак, а индийски коноп!

Бях чела за това растение в извадка от книгата на О’Шонеси „За препаратите на индийския коноп, или ганджата, техните странични ефекти върху животинския организъм и използването им за лечение на тетанус и други конвулсивни заболявания“, която намерих пъхната в едно от чекмеджетата на бюрото на чичо Тар.

Нима той е използвал индийски коноп? Дали това би могло да обясни още по-ясно защо така внезапно и зрелищно е напуснал Оксфорд като студент?

Ганджата, или препаратът, получаван от листата й — бханг — отдавна беше известен като заместител на опиума и доктор О’Шонеси лично е описал големия успех при използването му за лечение на един случай на бебешки конвулсии.

А какво друго беше детският паралич на Рупърт, ако не мускулни конвулсии, които щяха да го мъчат жестоко ден след ден до края на живота му?

След това изследването на фасовете от цигарите на Гордън и Рупърт почти не ме развълнува. Вече знаех какви ще са резултатите. След като измих и прибрах стъклениците (пфу, как мразя да мия!), записах в тетрадката си:

Петък, 21 юли, 1950 г., 21,50 часът.

„Тестът на Дюкеноа-Левин върху листата и остатъците от цигарите от Гибът Уд показва наличието на индийски коноп (Cannabis sativa). Гордън Ингълби отглежда — и пуши — от това растение. Дочух забележката му, че «той е дотук». Какво имаше предвид?

Кои са «останалите», за които говореше Рупърт? Коя е «мъртвата жена»? Може ли да е госпожа Ингълби? Каквото и да става във фермата Кълвърхаус, то Рупърт е замесен.

— А сега… — както би написал онзи Пийпс[3] — право в леглото.“

Но не можех да заспя. От доста време лежах взряна в тавана и слушах как пердетата шептят тихичко на нощния ветрец.

В Бъкшоу времето не върви както по другите места. В Бъкшоу времето като че ли не се ръководи от трескавите бързащи зъбчати колелца в часовника във вестибюла, които се въртят като хамстери в клетките си, а по-скоро от тромавите големи зъбчати колела, които успяват да направят само по един оборот всяка година.

Изведнъж се зачудих как може да съм толкова доволна, когато човек, когото познавах лично, се криеше в тъмната кула на един гълъбарник?

Което, разбира се, веднага ми напомни за „Крал Лир“. Татко ни заведе да гледаме Джон Гилгуд в главната роля в Страдфорд на Ейвън и макар Гилгуд да беше великолепен, в ушите ми още отекваха думите на Бедния Том, просяка от Бедлам (всъщност предрешения Едгар):

„Княз Роланд пристигна под мрачната кула,

затворена с тежък катанец…

… А великанът каза: — Хъм, подушвам мирис на британец!“[4]

— Нима Шекспир е откраднал това от „Джак и бобеното стъбло“ — бях прошепнала в ухото на Дафи. Или пък приказката е заимствала думите от Шекспир?

— Нито едното от двете — бе прошепнала в отговор тя. — И двете произведения са я взели от пиесата на Томас Наш „Отговор до Сафрън-Уолдън“, която ги предшества, тъй като е била поставена през хиляда петстотин деветдесет и шеста година.

Добрата стара Дафи. Понякога почти ми идваше да й простя, че ме мрази.

Е, Рупърт щеше да представи собствената си версия на „Джак и бобеното стъбло“ само след няколко часа. Може би щях да науча нещо от представлението.

Малко след това станах, облякох се и се промъкнах навън.

 

 

Намерих Догър седнал на пейката срещу изкуственото езеро и декоративните руини.

Беше облечен както снощи: тъмен костюм, лъснати обувки и вратовръзка, която сигурно говореше много на посветените.

Пълната луна сияеше в небето като голяма сребриста пита сирене, а Догър седеше с изправен гръб, сякаш се топлеше на лъчите, с отворен черен чадър над главата си.

Седнах тихо на пейката. Той не ме погледна, нито пък аз него, и поседяхме така известно време като двама древни астрономи, наблюдаващи луната.

По едно време казах:

— Догър, не вали.

По време на войната го валели проливни дъждове: безмилостни дъждове; дъжд, от който нямало къде да се скрие, нямало накъде да бяга. Или поне така ми каза госпожа Малит.

— Този подслон му носи голяма утеха, скъпа. Дори когато дърво и камък се пукат от жега.

Бавно, като фигурка с часовников механизъм, Догър вдигна ръка и освободи закопчалката на чадъра, чиито спици и непромокаем плат се свиха като крилете на прилеп и обгърнаха горната част на ръката на Догър в черно.

— Знаеш ли нещо за полиомиелита? — попитах най-накрая аз.

Без да откъсва очи от луната, Догър отвърна:

— Детски паралич. Болест на Хайне-Медин. Утринна парализа. Болният трябва да лежи на легло. Или поне така съм чувал — добави той и ме погледна за пръв път, откакто бях дошла.

— Знаеш ли нещо друго?

— Болезнено е. Невероятна агония.

— Благодаря ти, Догър. Розите са прекрасни тази година. Много се стараеш с тях.

— Благодаря, госпожице. Розите са прекрасни всяка година, независимо дали Догър се грижи за тях.

— Лека нощ — казах аз и станах от пейката.

— Лека нощ, госпожице Флавия.

На половината път през моравата спрях и погледнах назад. Той отново бе разпънал чадъра, седеше под него с изправен гръб като Мери Попинс и се усмихваше на лятната луна.

Бележки

[1] Министър-председател на Великобритания от 1945 до 1951 г. — Бел.прев.

[2] Джоузеф Пристли (1733–1804) — английски химик, теолог и философ. — Бел.прев.

[3] Самюъл Пийпс — английски писател и държавен чиновник, известен най-вече с подробния си дневник, в който са описани важни събития от историята на Великобритания от XVII в. — Бел.прев.

[4] Великанът от народната приказка „Джак и бобеното стъбло“ казва същите думи, като великана в горепосочения цитат от „Крал Лир“ — (превод Валери Петров). — Бел.прев.