Алън Брадли
Номерът с въжето (6)

Пет

Зачудих се дали знае. Още преди да стане разплакана от надгробната плоча, бях забелязала, че Ния не носи венчална халка. Не че това означаваше нещо: дори майката на Оливър Туист не е била омъжена.

Но по роклята й имаше прясна кал. Макар да бях отчела този факт с някаква частица от съзнанието си, досега не се бях замисляла за него.

Сега, след като се замислих обаче, ми се стори очевидно, че тя се бе изпишкала в двора на църквата. Тъй като не беше валяло, прясната кал по подгъва на роклята й показваше, че е отишла до тоалетна, при това набързо, далеч от погледите в северозападния ъгъл зад купчината пръст, която гробарят, господин Хаскинс, държеше под ръка за заравяне на гробовете.

Сигурно е била отчаяна.

Да! Точно така! На света нямаше жена, която да избере подобно неприятно място („крайно нехигиенично“, както би се изразила Дафи) освен ако нямаше друг избор. Причините бяха многобройни, но в съзнанието ми изникна само една, която наскоро видях на страниците на „Седмичник на австралийската жена“, докато скучаех в чакалнята пред кабинета на зъболекаря на улица „Фарингдън“. Статията се казваше „Десет ранни признака за щастливото събитие“, а честите позиви за уриниране бяха на първо място в списъка.

— Четвърта част. Allegro. До мажор — избоботи татко сякаш беше кондуктор във влак, съобщаващ следващата гара.

Кимнах му рязко, за да покажа, че внимавам, а после отново потънах в размишления. Докъде бях стигнала? А, да — до Оливър Туист.

При едно от пътуванията ни до Лондон Дафи ни показа през прозореца на таксито мястото в Блумсбъри, където някога се издигало сиропиталището на Оливър. Макар сега там да имаше приятен залесен площад, не ми беше трудно да си представя как изкачвам с тежка стъпка отдавна несъществуващите, но въпреки това посипани със сняг стъпала, как вдигам тежкото месингово чукче на вратата и моля да ме приютят. Когато им разкажех за сиротния си живот в Бъкшоу, за Фели и Дафи, нямаше да ми задават никакви въпроси. Щяха да ме приемат с отворени обятия.

Лондон! Гръм и мълнии! Съвсем бях забравила. Днес трябваше да отида с татко в града, за да ми вземат проба за нови шини за зъбите. Нищо чудно, че се беше ядосал. Докато се наслаждавах на смъртта си в църковния двор и си бъбрих с Ния и викария, той със сигурност е бълвал огън и жупел из къщи като претоварен боен кораб. Имах чувството, че не ми се е разминало.

Но сега вече беше твърде късно. Бетовен — най-накрая — се приближаваше бавно към финала като орача от стихотворението на Томас Грей, и оставяше света в ръцете на мрака, на мен… и на татко.

— Флавия, може ли да поговоря с теб за малко? — попита той, след като изключи радиото със злокобно щракване.

Фели и Дафи станаха от местата си и излязоха мълчаливо от стаята, като спряха на вратата само колкото да ме стрелнат с патентованите си погледи, казващи: „Е, сега вече си изпати!“

— По дяволите, Флавия — каза татко, щом двете излязоха. — Много добре знаеше, че днес следобед имаш час за зъбите.

За зъбите! Прозвуча така сякаш Министерството на здравеопазването ще ми изпише пълен комплект пластмасови ченета.

Но беше прав: наскоро съсипах здравите си скоби, като ги изправих, за да отворя една ключалка. Татко мърмори, естествено, но ми записа час, когато да бъда окована и заведена в Лондон на третия етаж в сградата за мъчения на улица „Фарингдън“, където щяха да ме завържат за дъска като Борис Карлоф, да натикат в устата ми различни железа и да пробият венците ми с винтове и болтове.

— Забравих — отвърнах аз. — Съжалявам. Трябваше да ми напомниш на закуска.

Татко примигна. Не беше очаквал подобен енергичен — или пък толкова очевидно целящ да смени темата — отговор. Макар да бе бивш офицер от армията, станеше ли въпрос за домашни дела, той беше безпомощен като бебе с пистолет.

— Може да отидем утре — добавих аз ведро.

Макар първоначално да не ми изглеждаше така, репликата ми се оказа точно попадение. Татко ненавиждаше телефона неописуемо. Гледаше на него — на „апарата“, както го наричаше — не само като на недоразумение от страна на пощенската служба, но и като директна атака върху традициите на Кралските пощи и по-точно върху използването на пощенски марки. Съответно той не използваше телефона, освен в най-належащите случаи. Знаех, че ще му трябват седмици, ако не и месеци, да вдигне слушалката отново. Дори да изпратеше писмо на зъболекаря, щеше да мине известно време, преди да успее ми запише нов час чрез кореспонденция. Междувременно бях спасена.

— И не забравяй — добави той сякаш току-що се бе сетил, — че утре пристига леля ти Фелисити.

Гемиите ми потънаха като батискафа на професор Пикар.

Сестрата на татко долиташе всяко лято в Бъкшоу от дома си в Хампстед. Макар да нямаше свои деца (може би защото не беше омъжена), тя имаше доста стряскащи възгледи за доброто възпитание: възгледи, които не се уморяваше да ни повтаря на висок глас.

„Децата трябва да бъдат бити с камшик — казваше леля, освен ако няма да станат политици или адвокати — в този случай, освен бити трябва да бъдат и удавени.“ Това обобщаваше чудесно личната й философия. И въпреки това, като всички войнствени тирани и у нея се таеше частичка сантименталност, която от време на време изплуваше на повърхността (най-често по Коледа, но понякога със закъснение и за рождени дни), когато леля Фелисити ни подаряваше отбрани вещи.

Дафи, да речем, която в момента четеше например „Мелмот Скитника“ или „Кошмарният манастир“, получаваше „Детска енциклопедия“, а Фели, която не мислеше за нищо, освен за козметика и за собствената си пъпчива кожа, разкъсваше опаковката на подаръка си я откриваше вътре чифт гумени галоши („Идеални за разходки в провинцията“).

И въпреки това, веднъж, когато се подигравахме на леля Фелисити пред татко, той страшно се ядоса. Но се овладя бързо и докосна с пръст ъгълчето на окото си, за да спре потрепването на нерв.

— Хрумвало ли ви е някога — попита той с ужасяващо безизразен глас, — че леля ви Фелисити може изобщо да не е такава, каквато изглежда на пръв поглед?

— Искаш да кажеш — отвърна рязко Фели, — че цялата тази работа за боя с камшици е само преструвка?

Можех единствено да се възхитя на дързостта й.

Татко я изгледа свирепо за миг с онзи студен син поглед, типичен за Де Лус, а после се врътна на пети и излезе от стаята.

— Бог да ни е на помощ! — каза Дафи, но чак след като той излезе.

И така, продължихме да приемаме мълчаливо отвратителните подаръци от леля Фелисити — поне в мое присъствие.

Преди дори да започна да си припомням издевателствата й по отношение на моя милост, татко продължи:

— Влакът й пристига в Додингсли в десет часа и пет минути и искам да отидеш да я посрещнеш.

— Но…

— Моля те, не спори, Флавия. Имам малко работа в селото. Офелия ще изнася някакъв рецитал на сутрешната сбирка на Женския институт, а Дафни просто отказа да отиде.

Да му се не види! Трябваше да се досетя, че ще стане нещо подобно.

— Ще помоля Мънди да изпрати кола. Ще му кажа, когато дойде довечера да вземе госпожа Малит. — Кларънс Мънди беше единственият таксиметров шофьор в Бишъпс Лейси.

Госпожа Малит щеше да остане до късно, за да довърши изстъргването на тенджерите и тиганите, което се извършваше два пъти годишно: ритуалът винаги изпълваше кухнята с мазна, гореща пара, а обитателите на Бъкшоу — с непреодолимо гадене. В тези случаи татко винаги настояваше да изпрати госпожа Малит с такси до дома й. В Бъкшоу се носеха различни теории по въпроса защо го прави.

Очевидно беше, че няма как да отида и да се върна от Додингсли с леля Фелисити и в същото време да помагам на Рупърт и Ния с подготовката за представлението. Щеше да се наложи просто да подредя приоритетите си и да се заема първо с най-важните неща.

Макар небето на изток да бе набраздено от златисти линии, слънцето още не беше изгряло, когато полетях по пътя към Бишъпс Лейси. Гумите на Гладис свистяха със забързания, язвителен звук, който издаваше, когато беше особено доволна.

Над нивите от двете страни на пътя се стелеше ниска мъгла и си представих, че съм призракът на Кати Ърншоу, който лети към Хийтклиф (като изключим велосипеда) през блатата на Йоркшир. От време на време от къпинаците се протягаше ръка на скелет и се опитваше да сграбчи червения ми вълнен пуловер, но с Гладис бяхме прекалено бързи, за да ни хванат.

Спрях пред „Свети Танкред“ и видях малката бяла палатка на Рупърт, разпъната във високата трева в дъното на неравния църковен двор. Беше я отворил в Парцела на безименните: мястото, където погребваха просяци, и следователно имаше трупове, но не и надгробни плочи. Предположих, че никой не е казал това на Рупърт и Ния и реших, че няма да го чуят и от моята уста.

Преди да са изминала и два-три метра през мократа трева, обувките и чорапите ми вече бяха подгизнали.

— Ехо! — обадих се тихо. — Има ли някого?

Никой не ми отговори. Не се чу нито звук. Подскочих, когато една любопитна гарга се спусна от върха на кулата и кацна със съвършен аеродинамичен плонж върху рушащия се варосан зид.

— Ехо? — провикнах се отново. — Чук-чук, има ли някого вкъщи?

От палатката долетя шумолене и Рупърт подаде глава навън с паднала сламеноруса коса върху очите, които бяха червени сякаш ги захранваше електрическо динамо.

— Боже, Флавия! Ти ли си?

— Извинявайте! Малко подраних.

Той прибра глава в палатката като костенурка и го чух, че се опитва да събуди Ния. След малко прозяване и мърморене, платнището започна да се извива навън под странни ъгли, сякаш някой вътре събираше счупени стъкла с метла с дълга дръжка.

Няколко минути по-късно Ния изпълзя от палатката. Носеше същата рокля като вчера и макар платът да изглеждаше неприятно мокър, тя извади цигара и я запали още преди да се беше изправила напълно.

— Здрасти — каза червенокосата и помаха с ръка, което изпрати дима настрани и го смеси с мъглата, надвиснала измежду надгробните камъни.

Ния се закашля с внезапен страховит спазъм и гаргата килна глава и направи няколко крачки встрани, сякаш беше отвратена.

— Не бива да пушите цигари — казах аз.

— По-добре отколкото да опушвам риба — отвърна Ния и се засмя на собствената си шега. — Освен това какво ли пък знаеш ти?

Знаех, че покойният ми прачичо Таркуин де Лус, чиято химична лаборатория съм наследила, през студентските си години бил освиркан и изритан от залата на Оксфордския съюз, след като по време на един дебат заключил твърдо, че тютюнът е зловреден плевел.

Неотдавна се натъкнах на бележките на чичо Тар, пъхнати в един дневник. Подробните му химични изследвания, изглежда, потвърждаваха връзката между пушенето и наричаната някога „обща парализа“. Тъй като той бил много срамежлив и отстъпчив, това „крайно и долно унижение от страна на състудентите му“, както се бе изразил самият чичо Тар, допринесло много за уединения му начин на живот след това.

Обвих ръце около себе си и отстъпих крачка назад.

— Нищо — казах.

Бях се разбъбрила твърде много. В двора на църквата беше студено и влажно и изведнъж пред очите ми изникна образът на топлото легло, от което станах, за да дойда тук и да им помогна.

Ния издиша, като че ли небрежно, две кръгчета дим във въздуха. Проследи ги с поглед как се издигат нагоре и се разтварят.

— Съжалявам — каза тя. — Призори не съм в най-доброто си настроение. Не исках да се държа грубо.

— Няма нищо — отвърнах аз. Но всъщност имаше.

Някаква клонка изпука изненадващо силно в приглушената тишина на мъглата. Гаргата разпери криле и отлетя до върха на един тис.

— Кой е? — провикна се Ния, стрелна се внезапно към зида и се наведе над него. — Проклети хлапета — каза тя. — Опитват се да ни уплашат. Чух едно да се смее.

Макар да съм наследила изключително острия слух на Хариет, не долових нищо друго, освен изпукването на клонката. Не казах на Ния, че би било крайно необичайно децата от Бишъпс Лейси да се навъртат около църквата в толкова ранен час.

— Ще пратя Рупърт след тях. Той ще ги научи. Рупърт! — провикна се силно тя. — Какво правиш там? Обзалагам се, че този мързеливец се е промъкнал обратно в спалния чувал — намигна ми червенокосата.

После дръпна едно от въжетата на палатката и платнището се спусна бавно на земята като парашут. Палатката беше разпъната в рохката почва на парцела за просяци и се срина само с едно докосване.

След миг Рупърт изскочи от останките. Хвана Ния за китката и изви ръката и зад гърба. Цигарата й падна в тревата.

— Това да не се повтаря! — изкрещя той. — Да не си посмяла повече…

Ния му показа с очи, че стоя до тях и Рупърт веднага я пусна.

— По дяволите. Бръснех се. Можеше да си прережа гърлото. — Той вдигна брадичка и прокара ръка хоризонтално пред гърлото си, сякаш разхлабваше въображаема яка.

„Странно — помислих си аз. — Още има набола брада, а освен това по лицето му няма и следа от крем за бръснене.“

 

 

— Зарът е хвърлен — каза викарият.

Беше прекосил запъхтяно църковния двор като пумпал на черни и бели ивици през мъглата и разтриваше доволно ръце.

— Синтия се съгласи да копира листовките в църковната канцелария и ще ги разнесе предобед. А сега за закуската…

— Вече се нахранихме, благодаря. — Рупърт посочи с палец към палатката, която сега лежеше сгъната в тревата.

Това беше вярно. Над угасналия огън още се носеха няколко струйки пушек. Рупърт беше извадил кутия с подпалки от караваната и за изненадващо кратко време в двора на църквата вече пукаше хубав огън. След това измъкна кафеварка, самун хляб и две подострени летви, с които да препече филии. Ния беше успяла да изрови от багажа им буркан мармалад.

— Сигурни ли сте? — попита викарият. — Синтия рече да ви кажа, че ако…

— Напълно сме сигурни — прекъсна го Рупърт. — Свикнали сме да…

— Се оправяме сами — довърши Ния.

— Добре. Тогава да влезем вътре, а? — предложи викарият.

Той ни подкани с жест към енорийската зала и когато извади връзка ключове, аз се обърнах назад към портата в зида на двора. Мъгливият църковен двор предлага безброй места, на които да се скриеш. Някой можеше да е клекнал зад надгробна плоча на по-малко от пет метра и никой нямаше да го забележи. След още един последен тревожен поглед към остатъците от разсейващата се мъгла, се обърнах и влязох в залата.

 

 

— Е, Флавия, какво ще кажеш?

Дъхът ми спря. Вчерашната гола сцена сега представляваше изящен малък куклен театър, при това с вид сякаш през нощта някой го е докарал с магия от Залцбург през XVIII в.

Отворът на авансцената, който ми се стори около метър и половина–два широк, беше закрит от червени кадифени завеси, богато поръбени и увенчани със златисти пискюли и с извезани маски на трагедията и комедията.

Рупърт изчезна зад кулисите и със страхопочитание видях как ред лампички по пода на сцената — червени, зелени и кехлибарени — примижаха постепенно, докато долната половина на завесата не се превърна в пищна дъга от кадифе.

До мен викарият затаи дъх, докато завесата се отвори бавно. Той стисна възторжено ръце и прошепна:

— Вълшебното кралство.

Пред очите ни, сгушена сред зелени хълмове, се появи старинна каменна къщурка със сламен покрив и дървени греди по фасадата, изработена до най-малката подробност — от дървената пейка под прозореца до миниатюрните хартиени рози в градината.

За миг ми се прииска да живеех там: да мога да Се смаля и да пропълзя в съвършения малък свят, в който всеки предмет като че ли светеше отвътре. След като се настанях в къщичката, щях да си направя лаборатории зад малките двукрили прозорчета и…

Магията беше прекъсната от трясъка на падащ предмет и рязкото „Проклятие!“ някъде от нарисуваното синьо небе.

— Ния! — обади се гласът на Рупърт иззад завесите. — Къде е куката за онова, кажи го де?

— Извинявай, Рупърт — провикна се червенокосата и забелязах, че се замисли, преди да отговори. — Сигурно е в караваната. Щеше да я заваряваш, помниш ли? На нея се закачва великанът — обясни тя, а после добави с усмивка към мен: — Не бива да издаваме твърде много от тайните си. Така изчезва цялата загадъчност, не мислиш ли?

Преди да успея да отговоря, вратата в дъното на енорийската зала се отвори и на фона на слънчевата светлина се появи женски силует. Беше Синтия, съпругата на викария.

Тя не понечи да влезе, а го изчака да изприпка при нея, което той направи на мига. Докато го чакаше, Синтия извърна лице навън и дори от мястото, на което стоях, ясно различих студените й сини очи.

Беше стиснала уста, сякаш устните й бяха затворени плътно с шнурове, а рядката й прошарена руса коса бе вързана — болезнено стегнато — на овален кок на изключително дългия й врат. С бежовата си блуза от тафта, полата с цвят на махагон и кафявите обувки половинки приличаше на пренавит стенен часовник.

Ако не броим боя, който ми бе хвърлила, ми беше трудно да установя точно защо не харесвах Синтия Ричардсън. По думите на всички тя беше светица, тигрица, лъч на надежда за болните и утеха за страдащите, добрите й дела бяха легендарни в Бишъпс Лейси.

И въпреки това…

Имаше нещо в стойката й, което изглеждаше престорено: страховита безучастност, отпуснато и уморено примирение като по лицата на жертвите от бомбардировките над Лондон, които съм виждала в броевете на списание „Пикчър Поуст“ от времето на войната. Но жената на викарий да изглежда така…?

Всички тези мисли ми минаха през ума, докато тя се съветваше шепнешком за нещо със съпруга си. В следващия миг, след един последен мълниеносен поглед към вътрешността на залата, Синтия изчезна.

— Отлично — каза викарият и устните му се разтегнаха в усмивка, докато се връщаше при нас. — Семейство Ингълби са се обадили.

Семейство Ингълби, Гордън и Грейс, бяха собствениците на фермата Кълвърхаус — мозайка от ниви с различни посеви и древни гори, разположена на север и запад от „Свети Танкред“.

— Гордън предложил да разпънете палатката си в края на Джубили Фийлд — прекрасна нива. Намира се на брега на реката недалеч от тук. Дори може да се стигне пеша. Ще разполагате с пресни яйца, сянката на красиви върби и компанията на сини рибарчета.

— Звучи идеално — рече Ния. — Като райско кътче.

— Синтия ми каза, че се е обадила и госпожа Арчър. Тук обаче новините не са толкова обнадеждаващи Бърт е в Коули на курс във фабрика „Морис“ и ще се върне чак утре вечер. Караваната ви може ли изобщо да върви?

По изражението на викария разбрах, че си представя как каравана с надпис „Кукленият театър на Порсън“ стои паркирана пред входа на църквата в неделя сутринта.

— Километър — два няма да са проблем — отвърна Рупърт, който внезапно бе изникнал отстрани на сцената. — Сега, след като я разтоварихме, ще се движи по-лесно и ще се справя с давенето на двигателя.

Някаква сянка премина през мислите ми, но не й обърнах внимание.

— Великолепно — рече викарият. — Флавия, скъпа, би ли отишла с тях да им покажеш пътя?