Алън Брадли
Номерът с въжето (25)

Двайсет и четири

Когато я погледнах от другата страна на главната улица, чайната „Свети Николай“ приличаше на пощенска картичка от стара Англия. Бабата и дядото на настоящия господин Соубел обитавали стаите на горния етаж с малките еркерни прозорчета с капаци в дните, когато живеели над работилницата си за производство на ковчези и мебели.

Масите, шкафовете и скриновете „Соубел“, някога известни надлъж и нашир с острия си черен блясък и сиянието на богато украсените си сребърни дръжки за чекмеджета, сега бяха изпаднали в забвение, и често се срещаха мрачни и самотни по разпродажби на имущество на алеята пред дома, докато в края на деня не ги пробутаха за една-две лири.

„Безскрупулни мошеници, които използват дървения материал, за да превърнат тоалетки, купени от магазина, в антики“, ми каза веднъж Дафи.

Сега забелязах, че на витрината на погребалната агенция има картонен часовник. Стрелката за минутите сочеше дванайсет, а стрелката за часовете липсваше. Явно господин Соубел бе отишъл до „Тринайсетте патока“ за следобедната си халба бира.

Прекосих улицата и след като отворих вратата на чайната, пристъпих вътре. От дясната ми страна имаше стръмно дървено стълбище с нарисувана ръка, сочеща нагоре: „Чайната е на горния етаж“. До стълбището тесен коридор изчезваше в мрака към задната част на сградата. На стената имаше нарисувана друга услужила ръчичка — този път червена, с надписи Дамска и Мъжка тоалетна — която показваше дискретно пътя.

Знаех, че чайната и погребалната агенция делят една тоалетна. Фели настоя да ни доведе тук на чай един есенен следобед, а аз останах шашната при вида на три жени с черни рокли и черни була, които си бъбреха щастливо на вратата на тоалетната като събрание от черни гарвани, преди да си възвърнат мрачното поведение и да се промъкнат обратно в магазина на господин Соубел. Вратата, през която изчезнаха те тогава, водеше направо в агенцията.

Оказах се права! Дискретният надпис „Соубел и синове“, със златни букви върху тъмен лак, сигурно бе предназначен да напомня на опечалените да не влязат по погрешка в коридора на чайната, след като са си „измили ръцете“, както казваше госпожа Малит.

Черната врата се отвори безшумно на пантите си.

Озовах се в тъмна викторианска чакалня с тапети с шарки в черно и жълто. Покрай три от стените на стаята имаше дървени столове с високи облегалки и малка кръгла масичка с букетче изкуствени цветя. Миришеше на прах на фона на химични препарати.

Стената в дъното на стаята беше гола, с изключение на една сложена в рамка репродукция на картината „Ангел“ на Миле, на която мъж и жена, очевидно фламандски селяни, стоят сами на полето по залез. Огромните работнически длани на жената са сключени пред гърдите й за молитва. Мъжът е свалил шапката си и я стиска неловко в ръце. Оставил е вилата настрани, за бита наполовина в рохката земя. Под кръжащите над тях като лешояди гарвани, двойката стои със сведени глави. Между двамата на земята лежи полупразна плетена кошница.

Макс Уайт веднъж ми каза, че когато изложили оригинала на картината на Миле в Америка, репродукциите й не се продавали добре, докато някой не сменил името на картината от „Ангел“ на „Погребване на бебето“.

Предположих, че именно под тази репродукция обикновено поставяха ковчезите. Тъй като мястото беше празно, ми се стори очевидно, че тялото на Рупърт, ако все още беше в сградата, щеше да е в друга стая.

От дясната ми страна имаше преграда с формата на буквата Г. Зад нея сигурно имаше друга врата.

Надникнах зад ниската стена и надзърнах в стая, която бе почти копие на първата. Единствената разлика беше, че тук тапетът имаше черни и розови шарки, а репродукцията на отсрещната стена беше на „Светлината на света“ от Холман Хънт, на която Исус стои пред вратата като Диоген и търси честен човек с фенер в ръка.

Под тъмната й рамка върху поставка стоеше ковчег.

Прокраднах се на пръсти до него, а ушите ми бяха настроени да уловят и най-малкия звук.

Прокарах пръсти по полираното дърво, както човек поглажда капака на пиано, преди да го вдигне и да се покажат клавишите. Поставих палци под ръба и усетих, че се вдига леко.

Извадих късмет! Капакът не беше закован с пирони. Вдигнах го и надникнах вътре.

Там, както кукла в кутия, лежеше Рупърт. Докато беше жив, характерът му го правеше да изглежда много по-едър, та бях забравила колко дребен всъщност беше.

Уплаших ли се до смърт? Страхувам се, че не. От деня, в който открих труп в зеленчуковата градина в Бъкшоу, смъртта беше започнала да ме очарова, особено химичните процеси при разложението.

Всъщност вече бях започнала да си водя записки за основополагащ труд, който щях да озаглавя „Де Лус относно разложението“ — щях да опиша стъпка по стъпка процеса на разграждане на мъртвото човешко тяло.

Колко вълнуващо беше да размишлявам върху факта, че за няколко минути след смъртта органите в тялото, поради липса на кислород, започват да се самоизяждат! Нивото на амоняк се покачва и с помощта на бактериите се отделят метан (по-известен като блатен газ), както и водороден сулфид, въглероден диоксид и меркаптан — интересен алкохол на сярата, в чиято структура сярата заема мястото на кислорода, на което се дължи отвратителната му воня.

Стори ми се любопитно, че на нас, хората, са ни трябвали милиони години, за да излезем от блатата и въпреки това само няколко минути след смъртта си вече се плъзгаме обратно в тях.

Тренираният ми нос ми подсказа, че господин Соубел е използвал балсамираща течност на основата на формалин върху Рупърт (най-вероятно двупроцентов разтвор на формалдехид с лек дъх на още нещо: хлороформ, доколкото надушвах) и по леко зеленикавия оттенък на върха на носа на мъртвия познах, че погребалният агент е спестил от съставките. Надявах се, че на официалното поклонение, което щеше да се излъчи по Би Би Си, ковчегът щеше да е затворен.

„Побързай!“, помислих си аз. Господин Соубел можеше да се върне всеки момент.

Бледите ръце на Рупърт бяха скръстени на корема като отгоре лежеше дясната длан. Хванах го за пръстите (все едно вадех наденички от хладилника) и ги вдигнах нагоре.

За мое удивление се вдигна и лявата длан и тогава видях, че китките му са зашити заедно. Извих студените ръце, наведох се да разгледам отдолу и забелязах онова, което търсех: черна ивица от основата на левия палец до върха на палеца и показалеца.

Въпреки труда на господин Соубел, Рупърт още намирисваше на опърлено. А за това нямаше съмнение: изгорялото място на лявата му длан имаше точната ширина на лоста, с който се задвижваше Галигант.

Изскърца дъска.

Тъкмо когато затварях ковчега, вратата се отвори и в стаята влезе господин Соубел. Не го чух, че се прибира.

Тъй като още бях приклекнала, успях бавно да се изправя.

— Амин — рекох и се прекръстих тържествено.

— Какво, за Бога…? — възкликна господин Соубел.

— А, здравейте, господин Соубел — казах аз с почтително тих тон. — Отбих се да отдам последна почит. Тук нямаше никого, но реших, че е уместно да кажа кратка молитва. Господин Порсън нямаше приятели в Бишъпс Лейси — добавих, извадих носна кърпичка от джоба си и избърсах една въображаема сълза. — Реших, че е много тъжно и не исках да засегна някого… съжалявам, ако…

— Хайде, успокой се — прекъсна ме господин Соубел. — Смъртта спохожда всички ни, и стари, и млади…

Заплашваше ли ме или въображението ми бе прегряло?

— И макар да я очакваме — продължи той, — тя винаги ни сварва неподготвени.

Смъртта определено беше изненадала Рупърт… но да не би този човек да се шегуваше?

Явно не, защото издълженото му лице запази сериозното си професионално изражение.

— А сега би ли ме извинила? — попита господин Соубел. — Трябва да го приготвя за последния му път.

Последен път ли? Откъде измисляха тези глупости? Нима издаваха наръчник за гробари?

Усмихнах му се като десетгодишна и се престорих, че си тръгвам смутено.

 

 

Камбанката над вратата в чайната „Свети Николай“ издрънча весело, когато влязох. Заведението, до което се изкачваха доста стълби, беше собственост не на кого да е, а на госпожица Лавиния и госпожица Аурелия, сестрите Падок: същите две вкаменелости, които изпълниха музикалната прелюдия преди зрелищната кончина на Рупърт.

Госпожица Лавиния в един ъгъл в дъното на стаята вкопчена в смъртоносна схватка с голям сребърен самовар. Въпреки простата си задача да кипва вода, този уред като от рисунка на Хийт Робинсън приличаше на закръглена сепия с тръбички, клапани и измервател ни устройства, от които пръскаше гореща вода, докато уредът клокочеше и съскаше като дракон, приклещен в ъгъла.

— Съжалявам, но няма чай — каза тя през рамо.

Още не беше видяла кой е влязъл в чайната.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице Падок? — предложих енергично.

Тя изписка тихичко, когато ръката й случайно попадна на пътя на струя гореща пара и чаената чаша, която държеше, падна на пода, където се разхвърча на стотици бели парченца.

— О, това е малката дъщеря на Де Лус — обърна се тя рязко. — Мили Боже! Как ме уплаши само! Не очаквах да чуя гласа ти.

Тъй като видях, че си е изгорила ръката, се преборих с някои по-примитивни пориви.

— Мога ли да помогна с нещо? — попитах пак.

— Ох, Боже — каза тя не на себе си от смущение. — Петър винаги прави номера, когато Аурелия не е тук. Тя се справя с него далеч по-добре.

— Кой е Петър?

— Самоварът — отвърна госпожица Падок и избърса червените си мокри ръце с кърпа. — Петър Велики.

— Дайте на мен…

Без да кажа и дума повече, взех купа с лимонови резени от една от кръглите маси и ги изцедих в кана с ледена вода. После извадих чиста бяла платена кърпичка, накиснах я добре, изцедих я и я увих около дланта на госпожица Падок. Тя потрепна, когато я докоснах, но после се отпусна.

— Може ли? — попитах я, свалих брошката с опал от ревера й и закопчах с нея краищата на импровизираната превръзка.

— О, вече не ме боли толкова — каза госпожица Падок с изкривена от болка усмивка. — Откъде научи този номер?

— От момичетата скаути.

От опит знаех, че е по-добре да дам отговор, който очакваха, отколкото да кажа истината. Всъщност намерих този лек, изтръпнала от болка, в един от домакинските наръчници на госпожа Малит, след като една нагорещена епруветка изгори почти цялата плът на два от пръстите ми.

— Госпожица Кул има много добро мнение за теб — продължи госпожица Падок. — Ще й кажа, че е „уцелила право в десетката“, както се изразяваха онези мили летци от Кралските военновъздушни сили.

Усмихнах й се скромно.

— Няма защо, госпожице Падок. Просто беше голям късмет, че се оказах тук. Бях в съседство при господин Соубел, за да кажа една-две молитви над ковчега на господин Порсън. Не съм направила нищо нередно, нали?

Осъзнах, че прекалявам с подробностите, но трябваше да свърша работа.

— Не, скъпа. Мисля, че господин Порсън се е зарадвал.

И още как!

— Толкова тъжна история — сниших аз глас до затворнически шепот и докоснах здравата й ръка. — Но трябва да ви кажа, госпожице Падок, че въпреки трагедията в събота, семейството ми много хареса „Последния поход на Наполеон“ и „Потокът Бендемиър“. Татко рече, че в наши дни вече рядко се чува такава музика.

— О, благодаря ти, скъпа — промърмори унило госпожица Падок. — Много мило от твоя страна. За щастие, не видяхме какво точно се случи с горкия господин Порсън, тъй като бяхме заети в кухнята. Като собственички на единствената чайна в Бишъпс Лейси, опасявам се, към нас има известни очаквания. Не че ни е неприятно…

— Не, разбира се, че не. Но сигурно е имало цял куп хора, които са предложили да ви помогнат.

Тя се покашля леко.

— Помощ ли? Повечето хора изобщо не знаят тази дума. Не, двете с Аурелия бяхме сами в кухнята от начало до край. Наляхме двеста шейсет и три чаши с чай, като, разбира се, не броим онези за полицаите, след като дойдоха.

— И никой ли не предложи да ви помогне? — изгледах я невярващо.

— Никой. Както вече казах, с Аурелия бяхме сами в кухнята. А пък останах съвсем самичка, когато тя занесе чаша чай на кукловода.

Наострих уши.

— Занесла е чай на Рупърт?

— Опита се, скъпа, но вратата била заключена.

— Вратата към сцената ли? Онази срещу кухнята?

— Не, не… Аурелия не искаше да минава през онази врата. Щеше да се наложи да мине покрай Мама Гъска, онази жена под прожектора, която разказваше приказката. Не, Аурелия заобиколила чак отзад по коридора и след това стигнала до другата врата.

— Вратата в отсрещния коридор ли?

— Да. Тя е само една, нали, скъпа? Но както вече ти казах, била заключена.

— По време на представлението ли?

— Да, странно, нали? Преди представлението господин Порсън ни помоли да му занесем чаша чай по време на пиесата. „Оставете я на малката масичка зад сцената. Аз ще си я взема оттам. От куклен театър се ожаднява“, рече той и ни намигна. Тогава защо, за Бога, ще заключва вратата?

Докато тя разказваше, аз подреждах фактите наум.

— Точно това каза Аурелия, когато се върна по заобиколния път с чашата чай в ръка. „Какво го е прихванало, че е заключил вратата?“

— Може би не той я е заключил — казах внезапно осенена от една идея. — Може да я е заключил някой друг. Знаете ли кой има ключ от тази врата?

— Има два ключа, скъпа. С тях се отключват вратите от двете страни на сцената. Викарият носи единия на връзката си с ключове, а дубликатът стои закачен на един пирон в дома му. Извадиха и втори ключ заради онзи път, когато викарият замина за Брайтън за благотворителния църковен мач по крикет и взе Том Стодарт със себе си. Том е ключарят, както знаеш, и тъй като и двамата ги нямаше, никой не можеше да се качи или да слезе от сцената без стълба. Това предизвика такъв хаос в постановката на „Крал Лир“ на самодейната театрална трупа.

— И наоколо не е имало никого другиго?

— Никого, скъпа. С Аурелия бяхме в кухнята през цялото време. Оставихме вратата съвсем леко открехната, за да не влиза светлината от кухнята в залата.

— И в коридора ли не е имало никого?

— Разбира се, че не. Който и да минеше по коридора щеше да бъде осветен от лъча светлина от кухненската врата, точно под носовете ни, така да се каже. Щом водата завря, с Аурелия застанахме до открехната врата, за да слушаме пиесата. „Трам-тра-та-там“. Направо ме побиват тръпки като се сетя!

Стоях абсолютно неподвижна, затаила дъх, без да помръдвам и мускулче. Държах си езика зад зъбите и оставих тишината да се проточи.

— Само че… — продължи госпожица Падок колебливо, — ми се стори, че…

— Да?

— Стори ми се, че чух стъпки в злата. Тъкмо погледнах часовника на стената и бях малко заслепена от лампата над печката. Погледнах настрани и видях…

— Помните ли колко беше часът?

— Седем и двайсет и пет. Трябваше да поднесем чая в осем, а на онези големи електрически чайници им е нужно доста време да заврят. Колко странно, че попита. Онзи любезен млад полицай — как се казваше? — Дребничкият русокос младеж с трапчинките и хубавата усмивка?

— Сержант Грейвс.

— Да, точно той, сержант Грейвс. Интересното е, че той ми зададе същия въпрос, а аз му дадох същия отговор, който и на теб.

— Който е?

— Беше съпругата на викария — Синтия Ричардсън.