Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lights: the Odyssey of C. H. Lightoller, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2014)

Издание:

Патрик Стенсън. Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър

Английска. Първо издание

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Рецензент: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Мария Зафиркова

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Добринка Маринкова

Коректор: Тошка Начева

ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

История

  1. — Добавяне

8.

Макар и не толкова скоро, колкото биха желали неговите работодатели, но затова пък твърде скоро за младия Лайтолър, който бе установил, че Австралия и нейните обитатели (особено тези от женски пол) много му допадат, той трябваше да се качи на борда на отплаващ за дома кораб — прочутия стар клипер „Дук Ейбъркорн“.

Когато стъпи на кея на лондонския док, обслужващ Югоизточна Азия, вече бе изтекла почти цяла година, откак бе напуснал Англия. Освен че бяха раздразнени от пълното незачитане на заповедите им да се върне, работодателите му от „Уилям Прайс“ изискваха обяснение и по други наболели въпроси. За жалост изминалото време не беше достатъчно, за да заличи от досието му някои достигнали до тях донесения за „инциденти“ в Рио де Жанейро. Подобно поведение просто не можеше да му се размине. Юнгите от компанията, които се занимават с кражби и крамоли по пристанищата из света, едва ли са подходящи за репутацията на „Уилям Прайс“.

Хората от „Уилям Прайс“ бяха решили да открият подстрекателя и се бяха спрели на Лайтолър. Момчето считаше тяхното отношение за съвсем неправилно. Излизаше, че го обвиняваха за всяко злодеяние, извършено от юнгите на „Холт Хил“ навред по глобуса, докато той бе участвувал в едно-единствено плаване на кораба, при това незавършено. Поведението му обаче по море беше изненадващо добро и в края на краищата момчето все пак бе преживяло тежки мигове при крушението на кораба, поради което договорът му оставаше в сила, разследването срещу него се прекратяваше. Новината бе посрещната с видимо облекчение.

За следващия си рейс Лайтолър се оказа отново на „Примроуз Хил“ сред група непознати обитатели на средната палуба. Очевидно компанията се бе погрижила да раздели, доколкото е възможно момчетата от „Холт Хил“, като ги пръсне по другите си кораби. Както може да се види от полицейските архиви по пристанищата на земята, много кораби са могли да се похвалят със съмнителната репутация на своите юнги, ала по чиста лошотия малцина са в състояние да засенчат подвизите на „главорезите“, служили под командата на Джок Съдърланд. Компанията бе решила да приложи принципа „разделяй и владей“ с надежда, че това ще реши проблема един път завинаги.

„Примроуз Хил“ трябваше да отплава за Калкута, което за Лайтолър означаваше завръщане в познати води, тъй като щяха да минат покрай Сейнт Пол.

Когато островът се появи на хоризонта, на Лайтолър му се стори невероятно, че отново вижда това отблъскващо място, където за малко не бе загубил живота си. Но в главата му изплува и картината на препълнените с пиратски съкровища сандъци — продължаваше да е убеден, че са скрити в пещерите по стръмните скали, и вярваше, че един ден ще дойде да ги намери.

Този път се разминаха с острова благополучно, но тъкмо обърнаха на север към Калкута, и пред тях се появи нова заплаха.

В Бенгалския залив забелязаха първите признаци на бедата. Първо барометърът падна рязко, а после на югоизток небето взе да става все по-мътно и тежко. Капитан Уилсън знаеше какво се задава и тутакси прозвуча команда всички да се явят на палубата, за да приберат ветрилата.

Сезонът на циклоните беше в разгара си и на „Примроуз Хил“ му предстоеше да се срещне с един от тях.

Лайтолър наблюдаваше неговото развитие. Скоро щеше да се убеди, че циклонът е най-жестоката буря, която може да връхлети човек в морето. Поведението на морето също бе странно: вълните ставаха все по-неспокойни и объркани, и то при пълното отсъствие на вятър. Момчето научи, че когато ветрилата се прибират в очакване на циклон, трябва да се притегнат колкото е възможно по-плътно. Силният вятър, който щеше да излезе, спокойно би могъл да откъсне дори скатано ветрило от реята му. Всички прибрани ветрила бяха двойно подсигурени.

Никакво ветрило, било то и с размерите на носна кърпичка, не биваше да остане изложено на вятъра. Капитан Уилсън реши да плава в бурята само на долни марсели, което означаваше, че ветрилната площ на „Примроуз Хил“ е намалена с две трети.

Небето продължи да притъмнява, докато накрая стана тъмно като нощ, а морето закипя около кораба с нарастваща сила. Главната задача на капитана бе да се постарае да избегне центъра на смерча, в противен случай се създаваха предпоставки „Примроуз Хил“ да загине. При подобни ситуации корабът би могъл за минути да бъде погълнат от океана заедно с целия си екипаж.

Бурята се стовари върху тях ненадейно; Лайтолър никога не бе предполагал, че може да съществува хала с такава ярост, пред която бледнееха дори щормовете около нос Хорн. Този път обаче никой не би могъл да оцелее на палубата, камо ли на мачтите, и екипажът се пръсна да търси убежище във вътрешността на кораба. Някои хукнаха към камбуза, други се скриха на бака, а трети — на кърмата, молейки се ужасът по-скоро да премине и животът им да бъде пощаден.

Вълните се надигнаха и се заизливаха върху кораба от всички посоки — отзад, отпред, отляво, отдясно. Сетне светна мълния, жестока и страшна, която освети всичко наоколо. Грохотът на гръмотевицата бе толкова оглушителен, че в ухото ти някой с пълно гърло да крещи, пак не би могъл да го чуеш.

Лайтолър се бе зачудил как при предишното плаване „Примроуз Хил“ бе успял да оцелее в зимното море на Хорн, но сега видя какво значи вълните да заливат кораба изцяло. В такива моменти моряците сякаш с волята си насърчаваха ветрохода да излезе на повърхността, преди да дойде следващата вълна и да се стовари върху предишната, за да го потопи още по-дълбоко.

Бурята продължи да беснее с удвоена злост и тогава, надмогнал кошмарния вой на вятъра, се чу остър пукот като от топовен изстрел. Лайтолър погледна към мачтите и видя как един от марселите тъкмо се изтръгва от мястото си, като на реята му остават да плющят само няколко парцаливи ивици. Последва втори пукот, при което замина още едно ветрило, сетне още едно и още едно.

Вълните обезумели се издигаха. „Примроуз Хил“ заподскача заедно с тях. Това бе признак, че най-лошите им опасения се сбъдват. Корабът се намираше в центъра на циклона. Положението беше много сериозно и имаха само една-единствена надежда за спасение — да обърнат на противоположния халс реите с оцелелите засега ветрила, за да ги подготвят за предстоящата промяна в посоката на коварния, капризен вятър.

Независимо от големите опасности, които криеше излизането на палубата в разгара на този ураган, никой не се нуждаеше от подканяне, за да изпълни заповедта и да се хване за фаловете и шкотите, тъй че корабът да мине на друг халс, преди да бъде изненадан от стихията. Несъмнено съществуваше огромен риск някой да бъде отнесен зад борда, ала ако не съумееха бързо да прехвърлят реите, сигурно всички до един щяха да загинат.

В тия критични минути и моряците, и юнгите намериха в себе си сила и решителност, каквито никога не бяха подозирали, че притежават. Операцията бе приключена навреме и когато вятърът връхлетя отново с пълна мощ, но този път от обратната посока, „Примроуз Хил“ бе готов да го посрещне. Вятърът налетя с цялата си злоба, сякаш искаше реванш за неуспеха си да потопи ветрохода още при първия си опит. Ала се оказа, че „Примроуз Хил“ е в състояние да понесе всичко каквото подивялото море можеше да стовари върху него.

После чудовищната хала мина и замина, а корабът остана да се люшка замаян в тежкия шквал, който дойде подир циклона. Бяха се отървали от най-лошото. Капитанът и много от по-възрастните моряци, свидетели на най-жестоките капризи на морето, никога не бяха попадали в подобен апокалипсис. „Примроуз Хил“ извърши направо чудеса в борбата си за спасение. Всички бяха единодушни, че малко други кораби биха оцелели в схватката с такава стихия.

Сега на дневен ред дойде задачата да се оправят пораженията и Лайтолър отново се намери по върховете на мачтите, където трябваше да работи безспир часове наред, докато отстраняваше повредените части, подменяше останките от накъсаните ветрила със здрави платна и разплиташе стотици футове въже, оплетени около мачтите и рангоута или усукани с парчета от раздраните ветрила. Макар че най-страшното бе минало, вълните продължаваха с грохот да се стоварват върху палубите и никой нямаше право да се отпусне, тъй като съществуваше опасността да го изненада някой внезапен порой, прескочил перилата, и да го запокити зад борда.

Впоследствие Лайтолър реши, че би предпочел да преживее същински зимен щорм при нос Хорн, отколкото да срещне отново циклон. Ако не друго, поне знаеше откъде идват грамадните вълни на Хорн, докато циклонът беше толкова коварен и непредвидим. Но слава богу, отново бе се измъкнал от критично положение, което лесно би могло да се окаже гибелно за него. Моряците, както и корабът, не бяха минали без рани. Всеки имаше поне по няколко натъртвания. Лайтолър се бе отървал сравнително леко. Неколцина от екипажа имаха строшени ребра, а един бе със счупена ръка. Ала за щастие все още бяха живи и корабът им плаваше. Другото хубаво нещо бе, че целият рангоут бе непокътнат, тъй че нямаше да се наложи да преодоляват допълнителни затруднения, докато възвърнат предишната мореходност на „Примроуз Хил“. Този факт бе особено облекчителен за Лайтолър, който добре знаеше какви сериозни проблеми има при ремонта в чуждо пристанище след авария с мачтите.

 

 

В крайна сметка пораженията от бурята бяха отстранени и ветроходът се отправи към Калкута. Там чиракуващият моряк трябваше да се справи с ново изпитание: обучението му бе завършило и сега беше настъпил моментът да се яви на своя първи изпит пред Търговската дирекция и при успех да получи свидетелство за втори помощник-капитан.

От дъното на моряшките сандъци бяха измъкнати дълго пренебрегваните учебници по морско дело и навигация, след което Лайтолър и още трима юнги, чийто ред също бе дошъл, да кандидатствуват за своето свидетелство, започнаха усилено да се потят над книгите в подготовка за предстоящите изпити. Учебникът на Тод и Уол „Моряшко умение“ се считаше за „библия“ по онова време, тъй като съдържаше всичко, каквото бъдещият помощник трябваше да знае по астрономия, математика, мореплаване и правилата за движението по морските пътища.

На корицата на учебника имаше снимка на притежавания от компанията „Уайт стар лайн“ параход „Селтик“ — красив четиримачтов кораб с два комина, който за Лайтолър се бе превърнал в символ на всичко, което се надяваше един ден да постигне.

Всеки път, щом вземеше учебника, погледът му спираше прекрасния параход, забързан по своя път на запад през Атлантика, и това го вдъхновяваше в усилията му да разбере и запомни напечатаното вътре. Старият му учител от прогимназията в Чорли несъмнено би останал поразен.

Когато Остин, Дейл, Уитни и Лайтолър влязоха в изпитната зала, те знаеха, че по всяка вероятност само един от тях ще изкара, защото главният екзаминатор на Търговската дирекция, капитан Джени, предварително бе им се похвалил, че има навика да къса трима от всеки четирима, явили се за свидетелство.

Лайтолър изобщо не вярваше, че ще изкара. Ако се бяха обзалагали кой има най-малки шансове, той щеше да бъде безспорен фаворит. Просто не бе академичен тип, докато Остин например изчисляваше положението на кораба всеки ден.

И така мъчението започна.

— Не, този не става — чу Лайтолър да казва капитан Джени, докато преглеждаше една от предадените работи.

Вече бе готов да си събере нещата, но се оказа, че става въпрос за Остин — човека, за когото всички смятаха, че има най-голяма вероятност да успее, и все пак той пръв се провали. Тогава нямаше такива формалности — работата ти да се оценява впоследствие и резултатът да ти се съобщава допълнително. На изпитвания веднага се казваше, че е допуснал сериозна грешка, и той трябваше да изтърпи унижението да напусне стаята пред очите на останалите. Остин скоро бе последван от Дейл, като само Лайтолър и Уитни издържаха първия ден от изпита и се явиха на втория.

Лайтолър сам се удивляваше как е успял да се справи с такива неща като ветрове, приливи и отливи, течения, точки на компаса, разчитане на карта, използуване на хронометър, секстант и небесните звезди за определяне на местоположението на кораба, спускане на лаг за изчисляване на скорост, употреба на лот за проверка на дълбочината, значението на всички различни буйове, правилата за избягване на сблъскване между два приближаващи един срещу друг съдове под ветрило, правилата, когато ветроход приближава параход, различните принципи, които се прилагат при товаренето на разни видове стоки, да не говорим за самото ветроходно управление, как се маневрира при отделни условия и ситуации. Така или иначе правилните отговори, познанията и практическото приложение винаги бяха налице. Уитни също напусна изпитната зала и Лайтолър остана сам, невярващ на очите си — на другарите му от кораба също им бе потребно известно време, за да повярват, след като се завърна на борда на „Примроуз Хил“, крачейки с подсилено „океанско поклащане“, размахвайки така желания къс синя хартия, на която пишеше, че от днес нататък е квалифициран втори помощник-капитан на Търговската дирекция.

lights3.jpgЛайтолър на двайсет години

Когато „Примроуз Хил“ напусна Калкута, морето придоби ново значение за Лайтолър. Чувствуваше, че сега има някакво положение в очите на своя суров господар и че занапред морето ще трябва да се отнася с малко по-голямо уважение към него. Вече можеше да погледне океана право в лицето и с право да се нарече моряк — а скоро и офицер. Дори и да беше нескрито горд от това, кой би казал, че удоволствието му е незаслужено? В края на краищата бе получил своето свидетелство в една от най-суровите чирашки школи, каквато би могла да съществува за някой занаят. Сега бе възнаграден за всичко: и за лишенията, и за глада, и за трудностите, които на моменти не подлежаха на описание, и за онези рисковани часове по висините на мачтите при възможно най-лошо време, и за случаите, когато сам той може би не си е давал сметка колко близък би могъл да бъде краят.

Опитът накара Лайтолър да се отнася с трезво почитание към морето, но същевременно и да го обикне по-силно. Най-много се притесняваше сестра му. Веднъж я бе уверил: „Не се тревожи, морето не е достатъчно мокро, за да ме удави. Никога няма да се удавя.“ Разбира се, вече бе стигнал твърде близко до тази граница и пак щеше да я приближава.

Сезонът на циклоните в Индийския океан беше завършил. Небето бе ясно и синьо, а водата — гладка като огледало, с изключение на породените от топлия бриз нежни вълни, които само напомняха, че морето продължава да диша. Морето можеше да убива, но можеше и да гали — за Лайтолър то бе като една капризна възлюблена.