Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lights: the Odyssey of C. H. Lightoller, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Част четвърта
Дувърският патрул

23.

След толкова седмици, прекарани в прашните съдилища под адвокатски обстрел, беше неизказано хубаво отново да почувствува корабна палуба под краката си. Според Лайтолър „Океаник“ винаги е бил най-великолепният кораб, браздил някога Атлантическия океан. С времето „Титаник“ може би щеше да промени становището му, но „Титаник“ потъна под него.

От катастрофата на „Титаник“ се извлякоха много поуки. Колкото и ясно да бе времето, повече никога параходите не плаваха под пълна пара в застрашения от ледове район. При най-малкия признак за поява на лед отсега нататък движението на корабите се извършваше с повишена предпазливост и се осигуряваше подаването на многобройни предварителни предупреждения. За това се грижеха съдовете на новооснования Международен ледови патрул, които бяха постоянно на пост в опасните участъци, като непрекъснато бдяха за безопасността на морските пътища. Освен това самите параходни маршрути бяха изместени по на юг като допълнителна предпазна мярка.

Гибелта на „Титаник“ извади на бял свят и други недостатъци, като например безнадеждно остарелите разпоредби на Търговската дирекция относно броя на спасителните лодки, които всеки съд е задължен да притежава. Сега на борда беше задължително да има достатъчно лодки за всички, независимо от тонажа на кораба, както и достатъчно количество обучени моряци, които да ги обслужват. Беше установено, че дори ако „Титаник“ беше носил достатъчно лодки, за да се качат всички, наличните моряци нямаше да стигнат, за да ги спуснат навреме и да им осигурят екипаж. Корабът „Олимпик“, близнак на „Титаник“, беше върнат в корабостроителниците „Харланд и Уулф“, за да се извършат подобрения срещу убийствената за „Уайт стар лайн“ сума от 250 хиляди лири стерлинги. Освен че броят на спасителните лодки беше утроен, височината на водонепроницаемите прегради беше увеличена, тъй че сега параходът беше в състояние да остане на вода дори при шест наводнени отделения. Корпусът му беше подсилен с двойна обшивка — нещо, което беше пропуснато при първоначалното проектиране на двата великански близнака. Това беше сторено, с цел да се намалят разходите. Ако „Титаник“ беше построен с двойна обшивка, вероятно айсбергът нямаше да успее да му нанесе такава сериозна рана и лайнерът може би нямаше да потъне. Лайтолър до края на живота си твърдеше, че ако на мястото на „Титаник“ беше „Океаник“, неговият далеч по-дебел и здрав корпус в никакъв случай не би получил такава пробойна, каквато се отвори в борда на „Титаник“.

Ала в един топъл ден в началото на август, когато „Океаник“ се прибираше под пълна пара от Ню Йорк, страшните айсберги щяха да бъдат заменени от нова опасност за морските пътища. Покушението на австрийския монарх Франц Фердинанд предизвика въоръжен сблъсък между европейските сили. Беше 4 август 1914 г. Започваше Първата световна война.

Тревожно време беше това за „Океаник“, който при последния рейс се отклони значително от нормалния си курс и започна да се приближава към ирландските брегове, когато на хоризонта се появиха два стълба черен дим и взеха да се придвижват към тях. Като достигнаха в близост до лайнера, стана ясно, че това са два големи бойни кораба. Чии бяха все лак? На мостика настъпи облекчение, когато в полезрението се появи флагът на Кралския флот, за да извести пристигането на два кръстосвача, които имаха за задача да ескортират „Океаник“ през останалата част от пътя му до дома.

Веднага щом параходът пристана в Саутхамптън, на борда му се изсипаха множество военноморски конструктори, инженери, техници, както и служители на правителството. „Океаник“ трябваше да бъде подготвен за война. Триъгълното флагче с бяла звезда на червен фон щеше да бъде свалено от кораба, който някога беше гордостта на „Уайт стар лайн“, за да бъде заменено от отличителните знаци на Кралския флот. Преди години „Уайт стар лайн“ наред с други мореходни компании се бяха споразумели с Адмиралтейството техните параходи да бъдат конструирани така, че да позволяват бързото им обзавеждане с бойна техника, в замяна на което правителството отпускаше субсидии за тяхното поддържане.

Конструкцията на „Океаник“ беше такава, че палубите му лесно можеха да се видоизменят и на тях да се монтират оръдия, макар че Лайтолър недоумяваше колко полезни щяха да бъдат старите малокалибрени оръдия в случай на морско сражение. Но други в наличност нямаше и тези трябваше да свършат работа. За две седмици от пощенски параход „Океаник“ се превърна в боен кораб на негово кралско величество и бе готов да отплава на бой, зачислен като въоръжен търговски кръстосвач. Първият помощник-капитан на „Уайт стар лайн“ Чарлс Хърбърт Лайтолър сега се оказа лейтенант от Кралския флот. Ако му липсваше ентусиазъм, това не беше от нежелание да се сражава за родината си. Вътрешно беше напълно подготвен. Но Лайтолър беше търговски моряк от главата до петите и за него прийомите на Кралския флот бяха неимоверно далечни. Като офицер от Военноморския запас той беше длъжен всяка година да участвува в неколкодневни учения на кралските бойни кораби и установи, че нерядко прилаганите там методи, според неговия начин на мислене, са направо пародийни. Той не можеше да възприеме тяхната парадност с всичките им гайди, рогове и традиционни ритуали. Ако трябваше да се свърши някаква работа в службата, където беше обучен, хората просто се залавяха за нея без никаква суетня, често пъти дори без да им се каже, но в бойния флот не беше така, както скоро щеше да разбере и останалата част от екипажа на „Океаник“.

Назначиха им нов капитан — Уилям Слейтър от Кралския флот. Обаче капитан Хенри Смит (нямаше родствена връзка с капитана на „Титаник“ Едуард Смит), който беше командувал „Океаник“ през последните две години, също щеше да остане в ролята на капитан, но с неопределените пълномощия на консултант. На практика „Океаник“ щеше да има двама капитали и Лайтолър на часа предсказа, че това ще създаде проблеми не само за него и останалите офицери, но и в личните отношения между Слейтър и Смит, за които не се оказа никак лесно да свикнат с тази съмнителна политика на двувластие. Подобно положение неизбежно щеше да доведе до затруднения в командуването. Военноморски офицери и матроси също се присъединиха към екипажа на кораба, с което само се засили цялостното объркване. Също като Лайтолър, всички останали търговски моряци на „Океаник“ се считаха за съвсем различна порода от хората на Кралския флот. Те негодуваха от ненадейното нашествие на „сините куртки“ в техните владения, което незабавно отвори пропаст между двете групировки. За да се прехвърли мост над тази празнина, беше необходимо известно време.

Когато наближи денят за отплаването на „Океаник“ под новия му флаг, всички от стария екипаж на парахода бяха събрани, за да ги попитат кои от тях желаят да останат на кораба с неговите нови функции. В тази фаза на войната хората все още имаха избор и докато Лайтолър оглеждаше добре познатата, малко разпасана на вид група моряци, застанал на палубата, той не се съмняваше в отговора им. „Океаник“ беше техният живот, за мнозина — още от построяването му, тъй че никой не виждаше причина да го изостави точно сега, особено след като им предстоеше да излязат от обичайното си ежедневие, при което може би ги очакваха немалко вълнуващи моменти. Вече бе плъзнал слухът, че „Океаник“ ще се отправи към Далечния изток.

— Онези, които желаят да останат на кораба, една крачка напред, марш! — излая старшината, възпитаник на Кралския флот до върховете на излъсканите си до блясък ботуши.

Това беше първият намек за атмосферата, която щеше да преобладава отсега нататък на „Океаник“ — поне за следващите няколко седмици, защото никой не вярваше, че войната ще продължи по-дълго. Военноморският старшина не остана очарован от реакцията на екипажа на неговото „крачка напред!“, след като видя ужасен как близо триста души вяло пристъпиха напред. Лайтолър спокойно обясни, че в това се изразява положителният отговор на всички към поканата да станат доброволци.

На 25 август „Океаник“ гордо потегли на война, но се оказа, че няма да воюва в Далечния изток. Отправи се на север с нареждане да продължи до Скапа Флоу, главния военноморския рейд на Оркнейските острови, разположени северно от шотландските брегове. За Лайтолър следващите две седмици представляваха смесица от недоумение, смут и… същинска комедия. Първото действие на предстоящата комедия започна, когато боцманът и дърводелецът бяха произведени в чин „мичман“ — ранг, който нито един от двамата не разбираше напълно, но за тях най-озадачаващо от всичко бяха кортиците, които им връчиха успоредно с новото звание. „Какво, по дяволите, трябва да правя с това проклето желязо? — изръмжа пред Лайтолър дърводелецът Боб Колинс. — За дялкане си имам по-добри инструменти.“

После дойде епизодът, когато бе дадена заповед да се спусне стълбата. Обикновено боцманът Джонс с неколцина помощници я сваляше за броени минути на кея. Но сега вече бяха в състава на Кралския флот. Джонс не беше повече боцман, а мичман и не биваше да прегъва гръб за такъв ръчен труд. Матросите първо трябваше да бъдат призовани с тръба, после инструктирани и накрая разпределени, след което изпълнението на задачата най-сетне можеше да започне. Междувременно Джонс взе да става все по-раздразнителен и нетърпелив, тъй като времето минаваше, а никой не се появяваше. Когато групата се събра, смес от военни матроси и неколцина от неговите хора, в изпълнението на тази елементарна моряшка работа настъпи такова объркване, че Джонс повече не можа да издържи. Със сведущ вид Лайтолър надзираваше операцията, като все по-трудно успяваше да удържи смеха си. С порой от нецензурни слова, които биха могли да излязат само от устата на един трансатлантически параходен боцман, Джонс в крайна сметка наруга матросите и им заповяда да се махат от очите му, след което призова двама свои хора и пренебрегвайки напълно чина си и военноморския церемониал, за минути хвърли стълбата на кея, както го беше правил стотици пъти преди това. Този случай едва ли би имало особено значение, ако не се разиграваше пред очите на група озадачени знатни служители и техните съпруги, които чакаха на кея в исландската столица Рейкявик, където „Океаник“ беше дошъл да направи приятелско посещение. Лайтолър не беше сигурен с какво впечатление са останали исландските видни особи от действията на Кралския флот, но ако не беше безцеремонната намеса на Джонс, сигурно щяха да почакат още доста на кея, преди да се качат на борда.

Като се върнаха в Скапа Флоу, военното им обучение започна вече на сериозно, при което ударението беше поставено преди всичко на оръдейната стрелба. Тук също възникнаха забавни моменти, тъй като „топчиите“ бяха хора, които рядко бяха виждали оръдие, камо ли да стрелят с него. Липсата на опит беше повече от очевидна и това си каза думата в един епизод по време на упражнение по нощна стрелба, когато корабът, изтеглящ мишената в морето, учтиво сигнализира на хората от „Океаник“, че не трябва да се целят в него, а в поставената цел.

За капак на всичко, сякаш съществуващото безредие и объркване на борда не бяха достатъчни, към екипажа на „Океаник“ се присъедини голяма група рибари от Шетландските острови, които се записаха доброволци, за да се попълни необходимото число бойци. До момента на Лайтолър му беше пределно трудно в необичайната обстановка, но при наличието на тия нови хора, макар да бяха отлични морящи, положението се усложни съвсем, защото нареждайки им нещо, той първо трябваше да се постарае да го разберат, а после и да се справи с личните си затруднения при разбирането на техния странен диалект и психика. Това ставаше особено очебийно по време на пробните вдигания по тревога за такива неща като „Нападение“, „Сблъскване“, „Пожар“, и прочие, за които новите доброволци не бяха чували през живота си, тъй че как биха могли да разпознаят съответния сигнал? Лайтолър се стремеше да ги въведе в нещата с продължителни и обстойни обяснения, за да разберат значението на всеки сигнал и да знаят къде трябва да отидат в случай на тревога. После изпробва наученото на практика. Рогът изсвири за пожар в предния погреб. Всички се втурнаха нанякъде, с изключение на трима рибари. „Хайде! — извика Лайтолър на изостаналата тройка, която продължаваше да виси на палубата с недоумяващ израз на лицето. — Какво чакате още? Има пожар в предния погреб!“ Настъпи моментална пауза, сетне най-едрият от тримата мъжаги, истински великан, зяпна срещу Лайтолър, а очите му направо щяха да изхвръкнат и изломоти: „Божкее! Чи що ни ни каза, бе, сър!“

В края на краищата всеки, доколкото можеше, посвиква с военния занаят и наред със своите стъклени кубета, резбовани махагонови врати, копринени тапети, мраморни тоалетни, шетландски рибари, 12-милиметрови оръдия и всичко останало „Океаник“ се присъедини към Северния патрул. Задължението му бе да охранява участък с дължина от 150 мили, който се простираше северно от Шотландия до Фарьорските острови, и по-специално зоната около Шетландтските острови. Също така имаше право да прави проверки на място на цивилни кораби, като преглежда товара и пътниците им, с цел да се убеди, че на борда няма скрити германци или хора с прогермански настроения. Тази работа щеше да бъде извършвана от абордажни групи, съставени от морските пехотинци на „Океаник“. Първото бойно действие за Лайтолър беше в деня, когато се наложи да изстрелят един снаряд пред вълнореза на кораб, който не уважи техния сигнал да спре. Оказа се един съвсем невинен и безвреден каботажен кораб от Уик на име „Уочфул“. За жителите на Шетландските острови появата на такъв голям и прочут параход като „Океаник“, хвърлил котва на един разкрач от брега, беше истинско събитие. Стотици хора се бяха струпали на пристанищния кей в столицата Леруик в онзи паметен ден на 6 септември, за да наблюдават как гордият гигант на „Уайт стар лайн“ вдигна котва и се отправи към открито море, подновявайки военновременния си патрул. След като остави Леруик на изток, „Океаник“ се отправи на юг и на зигзаг заплава към малкото островче Феър, разположено на средата на пътя между Шетландските и Оркнейските острови.

Матросите от събраните в Скапа големи военноморски кораби бяха дали прякор на екипажа на „Океаник“ — наричаха ги „Хусарите от Мъкъл Флуга“. Мъкъл Флуга беше най-северната точка на Шетланд, а съответно и на Британските острови, като алюзията в прякора бе, че хората от „Океаник“ ще свършат по-добра работа, ако станат кавалеристи в Макъл Флуга, вместо да управляват кораб. „Хусарите от Макъл Флуга“ не бяха в особен възторг от шегата, защото си даваха сметка, че в нея има далеч повече истина, отколкото биха могли да си представят флотските шегобийци. В момента „Океаник“ плаваше във води, които се славеха с коварството си. Не можеше да се отрече, че 17-хиляди тонният лайнер с дължина повече от двеста метра е прекалено грамаден и абсолютно непригоден за изпълнение на възложените му задачи в море, което е осеяно с рифове, плитчини и единични подводни скали, дебнещи на всяка крачка невнимателния мореплавател. А като се прибави и хаосът от непрестанно променящи се бързо настъпващи приливи и отливи, работата по безопасното управление на кораба се превръщаше в навигационен кошмар, особено за моряците, свикнали с широките открити простори на Северния Атлантик.

Капитан Смит беше категорично против идеята корабът му да се подлага на такива рискове. За него това беше лудост. Чувствуваше се единствено спокоен в открито море. Смит изрази ясно мислите си пред Слейтър в няколко разгорещени разговора между двамата, които Лайтолър дискретно беше дочул. Ала сега „Океаник“ беше кораб на Кралския флот, а Слейтър беше военен и следователно трябваше да се приеме за върховен командир. В качеството си на старши вахтен офицер Лайтолър беше постоянно в напрежение, още повече нерядко се случваше да получава противоречиви нареждания. На кой капитан трябваше да се подчинява? След като беше в редовете на Кралския флот, значи трябваше да слуша заповедите на капитан Слейтър, но същевременно той чувствуваше дълбока лоялност към капитан Смит, когото в края на краищата Лайтолър винаги беше признавал за единствен господар на кораба — опитен командир с повече от четиридесет години стаж в морето, когото първият офицер обичаше и уважаваше. Сега на моменти се създаваше впечатлението, че Смит не е нищо повече от почетен наблюдател на кораба, който някога беше командувал.

Ала на борда на „Океаник“ имаше още един човек, чийто живот тъкмо тогава не беше никак лесен — Дейви Блеър, старият корабен другар на Лайтолър от ранния период на службата му в „Уайт стар лайн“. Блеър беше този, който трябваше да отстъпи поста „втори помощник“ на „Титаник“ непосредствено преди първия му рейс, за да бъде горчиво разочарован отначало, а впоследствие неизказано благодарен на щастливата си звезда. Единствената неприятна последица бяха упреците, които Лайтолър в частен разговор отправи към него във връзка с някакъв бинокъл, тайнствено изчезнал от марса на „Титаник“. Но двамата не допуснаха да се скарат заради това и винаги си останаха добри приятели. Обаче точно сега Блеър беше под пара: той беше отговорен за навигацията на грамадния лайнер сред тия коварни води, като задачата му още повече се затрудняваше от непрекъснатия лъкатушен курс, който трябваше да следва, за да избегне евентуалните нападения на вражески подводници. При нормални обстоятелства Блеър беше отличен навигатор, но сега уменията му бяха поставени на крайно изпитание. Дори и за майстор като него беше трудно да прокара „Океаник“ през иглени уши, както понякога му нареждаха да стори, при което се налагаше денонощно да се рови в непознати объркани карти с подпухнали от напрежение очи. Не беше за завиждане в това, че нерядко Блеър първо чертаеше един курс, а сетне друг, тъй като всеки от двамата капитани решаваше да направи промяна в курса, когато му хрумне. Всъщност цялата ситуация сякаш предлагаше готова рецепта за нещастие.

В този период на дейността си „Океаник“ регистрира своя първи, а както се оказа и единствен военен успех. Един ден след като напуснаха Леруик, спряха някакъв норвежки барк. При обиска морските пехотинци откриха един уплашен до смърт германец с неизяснени намерения, който триумфално беше откаран на борда на „Океаник“. След като заключиха пленника на сигурно място, те продължиха патрула си, насочвайки се обратно на север, но този път към островчето Фоула. Разположено на двайсетина мили западно от Шетланд, то представляваше най-отдалеченото населено кътче суша от Британските острови. Според капитан Слейтър това място беше много подходящо за скривалище на някоя германска подводница или друг шпионски съд, които може би се бяха притаили там и следяха дейността на британските бойни кораби в Скапа Флоу.

Обаче далеч по-голяма опасност за мореходния трафик в околностите на суровата и внушителна Фоула бяха подводните скали и рифовете около нейните брегове, особено страховитият риф Шаалдс, известен също под името Хьовди Грунд, който се намираше на две мили източно от острова; криеше се само на няколко фута под бързо променящо се приливно-отливно течение и при тихо време с нищо не издаваше заплашителното си присъствие, както немалко кораби бяха имали нещастието да узнаят през изминалите векове. Ако имаше зона, от която „Океаник“ трябваше да се пази, това бяха именно водите на Фоула и капитан Смит отлично го знаеше, но въпреки отправените към Слейтър предупреждения, че е върховна глупост да си играят с коварството на Фоула, той не искаше и да чуе. Беше си наумил да плава към острова и нищо не беше в състояние да го разубеди.

На 8 септември призори Лайтолър беше на вахта. Понастоящем суша не се виждаше, макар че по време на снощната му вахта островът се беше появил и той беше ходил при Блеър в щурманската каюта, за да го наблюдава как изчислява местоположението на кораба, като използуваше за отправни точки северния и южния край на Фоула. Докато Лайтолър беше почивал през нощта, „Океаник“ беше продължил да плава на зигзаг в района, а Блеър очертаваше курса при всяка поредна промяна, наредена от Слейтър. Двамата капитани бяха успели да се споразумеят поне за едно нещо: Смит командуваше кораба през деня, а Слейтър — през нощта. По едно време през нощта падна гъста мъгла и машините бяха спрени, но когато пукна зората и Лайтолър се върна на мостика да поеме сутрешната си вахта, видимостта се беше подобрила, имаше само лека мъглица и параходът браздеше тихото море с предпазливата скорост от осем и половина възла. Според изчисленията на Блеър в момента „Океаник“ се намираше доста на юг от острова и въз основа на това местоположение Слейтър беше заповядал да се направи нова промяна в курса, за да се приближат обратно към сушата. Преди да се оттегли в покоите си под мостика, Слейтър нареди на Лайтолър да държи съшия курс, да бди зорко за появата на земя и да му съобщи, щом се появи. След като капитанът си отиде, Блеър и Лайтолър отново проучиха картата. Никой от двамата офицери не се чувствуваше спокоен относно местоположението на кораба. Не ще и дума, че Блеър си знаеше работата, и ако изобщо съществуваха изчисления, на които Лайтолър би заложил живота си, те бяха на Блеър, но тъкмо сега навигаторът вече бе стигнал до предела на силите си. Като че ли работата му не беше достатъчно тежка, та трябваше нещата допълнително да се усложняват от факта, че понастоящем на „Океаник“ важаха две различни времена. Слейтър дълбокоумно беше решил да върне корабните часовници с четирийсет минути назад, разсъждавайки, че когато целият корабен състав се събере на общ сбор призори — времето, по което корабът беше най-уязвим на подводно нападение — хората от средната вахта, прекарали цяла нощ при оръдията, трябваше веднага пак да станат и да се включат към сбора, след като вече бяха дали пълно дежурство. Слейтър бе пресметнал, че като върне часовниците с четирийсет минути назад, средната вахта ще свършва едновременно с началото на общия сбор и така се спестява излишно натоварване върху една част от корабния състав. Обаче смяната на часовете увеличи натоварването върху клетия Блеър, който установи, че като изчислява корабното местоположение с хронометъра, винаги се налага да приспада четирийсет минути, колкото беше разликата между времето ма „Океаник“ и времето по Гринуич. Защо, по дяволите, питаше се той, Слейтър просто не промени крайния час на вахтите, без да пипа часовниците? Странен подход наистина, който само му създаваше нови главоболия.

 

 

Блеър беше изтощен докрай. Реши да иде да полегне, като помоли да го вдишат след час и половина. Колкото и да изнемогваше, повече от тази почивка не смееше да си позволи. Когато го повикаха да се качи на мостика, капитан Смит вече беше пристигнал и тримата заедно с Лайтолър и Блеър отново внимателно проучиха картата. Суша още не беше забелязана, а и не очакваха скоро това да стане, тъй като изчисленията на Блеър показваха, че при сегашния им курс на североизток те се намираха на около 14 мили югозападно от Фоула. Смит продължаваше да се тормози над картата. Плаването към острова ужасно го терзаеше. Взимайки инициативата в свои ръце, той реши да промени курса, без да се съветва със Слейтър. Възнамеряваше да обърне кораба право на запад към открито море, по-далеч от опасностите около острова — или поне така си мислеше. На този етап никой на мостика не вярваше, че някаква реална заплаха дебне кораба, макар да ги измъчваше съмнение, което подтикна Блеър да предложи за всеки случай да проверят дълбочината. Смит отхвърли идеята. Дори ако навигаторът беше допуснал незначително отклонение в изчисленията си, видимостта бе от четири до пет мили, независимо от разкъсаната мъглица, което им осигуряваше достатъчно време, в случай че сушата се появи пред тях. Междувременно на наблюдателите беше наредено да гледат напред и надясно, където очакваха да се покаже островът. С наближаването на утрото хоризонтът се изчисти, но до края на Лайтолъровата вахта земя все още не беше забелязана.

Двайсет минути след като Лайтолър се оттегли в каютата си да почива, от марса се разнесе вик, че право напред се вижда суша, което от своя страна предизвика ужас на мостика. Това беше Фоула. На мостика настъпи невероятен хаос, когато разбраха, че вместо да видят как островът остава встрани от тях, те се носят право срещу него. Очевидно Блеър беше сгрешил с цели мили в изчисленията си. За капитан Смит имаше два варианта. Той или можеше да направи пълен завой и да се оттегли, разчитайки, че щом не се бяха ударили в нищо, докато се движеха напред, същото ще важи и при връщането; другата възможност бе да отдалечи кораба от острова с надеждата да излезе в безопасни води. Смит прецени, че засега се намира поне на четири мили от сушата, което според него поставяше „Океаник“ доста далеч от Шаалдс. Смит избра втория вариант и завъртя кораба няколко румба надясно с намерение да го обърне отново на юг, описвайки широка дъга. Унасяйки се в сън, Лайтолър изобщо не подозираше каква паника цари на мостика, където в най-неподходящия момент се беше появил и Слейтър.

Ето че настъпи кулминационната точка на раздора, който тлееше на този параход с двама капитани. След като набързо прецени положението и разбра, че се намират по-близко до острова, отколкото смяташе Смит, Слейтър отмени командата на другия капитан и нареди кормилото да се даде докрай и да се направи остър завой надясно, за да се излезе веднага от обсега на сушата, докато на Блеър беше поръчано да не изпуска от внимание острова, който с всяка измината минута се уголемяваше. Секунди по-късно Блеър излетя от щурманската и изкрещя: „Близо сме до рифа Хьовди“. Едва бе изрекъл тези думи, преди още дори да успее да хване телеграфа за връзка с машинното отделение, когато „Океаник“ затрепери от смразяващ стържещ удар, засядайки върху Шаалдс, докато бързо изтеглящият се отлив се погрижи да го вкара още по-навътре в скалите и да го прикове яко върху тях. В полусън Лайтолър имаше чувството, че сънува кошмари от ужасяващото минало, ала като се събуди напълно и побърза към палубата, разбра, че не е сънувал. Историята наистина се повтаряше отново.

Скалите Шаалдс бяха стегнали в прегръдките си „Краля на моретата“, който вече беше изгубил кралския си вид; възседнал коварния риф с обърната към острова кърма, той приличаше на впримчен кит, неспособен да заплува нито напред, нито назад. Единственото добро беше, че не съществуваше непосредствена заплаха за кораба и живота на екипажа, понеже морето беше сравнително спокойно. Ако в момента бушуваше някоя от прословутите за този район бури, положението щеше да бъде съвсем различно, но при преобладаващото вълнение от два бала имаше дори шансове „Океаник“ да бъде изтеглен и спасен. Не след дълго на местопроизшествието се появи траулерът „Гленогил“ от Абърдийн, който се опита да го извлече откъм кърмата, ала огромното тегло на лайнера в съчетание със силния отлив скоро го принуди да се откаже. „Океаник“ не искаше да мръдне. После на сцената дойде кръстосвачът от Кралския флот „Форуърд“. С помощта на дебело влекално въже „Форуърд“ се помъчи да успее в операцията, в която „Гленогил“ се бе провалил, обаче докато обираха образувалия се „корем“ на въжето, то просто се скъса като прост канап от усилието. Положението започна да става безнадеждно и скоро най-лошите страхове на моряците се потвърдиха: при направения оглед се оказа, че независимо от своята дебелина и якост двойното дъно на кораба беше лошо пробито и три от предните трюмове бързо се пълнеха с вода. Дори в да успееха да свалят „Океаник“ от скалите, той за нула време щеше да потъне.

Шокът от усещането как любимият му кораб се разпаря под краката му върху скалите доведе Лайтолър почти до сълзи. Вече беше претърпял не едно корабокрушение, но „Океаник“ заемаше особено място в сърцето му: на никой друг кораб не беше прекарал толкова години от моряшкия си живот. Подобно на „Титаник“, сега и той изглеждаше загубен. Ако не беше войната, това никога нямаше да се случи; и все пак по ирония на съдбата „Океаник“ не загина под удара на вражето торпедо или снаряд. Погуби го рифът Шаалдс. Немците несъмнено щяха да останат много доволни от този факт.

По-късно същия ден най-сетне дойде заповедта да напуска кораба и на Лайтолър отново му се наложи да надзирава работата по товаренето и спускането на спасителните лодки. Никой не би казал, че в това отношение му липсва опит, но този път, слава богу, нямаше човешки жертви. Екипажът от около шестстотин души (плюс самотния германски пленник, който смяташе всичко за някаква абсурдна шега) се изтегли от парахода организирано и бързо и бе прибран от намиращите се наблизо кораби. Този ден най-силно впечатление направи на Лайтолър поведението на шетландските рибари — държаха се така, сякаш корабокрушението е за тях кажи-речи ежедневие.

Вече хванал румпела на спасителната лодка, която се полюляваше на няколко метра от „Океаник“, Лайтолър изведнъж беше обзет от внезапен порив да хвърли един последен поглед из вътрешността на своя стар любимец. Нареди на гребците да се приближат до кораба, хвана се за въжената стълба и се изкачи обратно на борда. Когато закрачи по опустелите, притихнали палуби, които близо петнайсет години бяха кипели от живот и дейност по време на толкова много трансатлантически рейсове, го побиха ледени тръпки. Под командата на Джон Дж. Камерон „Океаник“ беше направил три последователни курса между Ливърпул и Ню Йорк за абсолютно еднакво време, без минута разлика! О, да можеше да го види сега старият капитан! Нямаше вече кой да се възхищава от красивите каюти, обитавани напоследък от военноморски офицери, които не можеха да повярват на предлагания лукс. Каква цена имаха сега копринените тапети, мраморните тоалетни и позлатените стойки на осветителните тела, да не говорим за дъбовата ламперия в салона, за изящната резба по махагоновите врати и за стъклените куполи? С буца на гърлото Лайтолър се качи на мостика и за сетен път застана там, където беше прекарал безброй часове в бдение — часове, изпълнени със спомени, някои весели, други — не толкова, като онзи жесток северноатлантически щорм, връхлетял върху тях посред зима, но пък колко беше забавно да се пързаля по мокрия гумен под от единия край на мостика до другия — умение, което беше овладял до съвършенство, прекъснато в деня, когато се блъсна в капитан Камерон.

Тъкмо излизаше от щурманската каюта, когато го зърна: старото познато лице, на което колкото се бе мръщил с омраза, толкова и се бе усмихвал с любов. Стоеше си там и го гледаше както винаги с обичайната си двулична усмивка, дружелюбно, но и с явно самодоволство — корабният часовник. Отиде до него, изгледа го право в циферблата и обзет от спонтанно хрумване, сграбчи часовника с две ръце и го изтръгна от стойките му. Пъхна го под мишница и радостно си помисли, че не би могъл да има по-хубав спомен за своите прекарани на „Океаник“ години. Часовникът щеше да стои много добре в хола на Нико Лодж или пък, кой знае, навярно някой ден щеше да намери място на борда на командувания от него кораб.

В продължение на три седмици „Океаник“ остана да стърчи като величествена статуя върху рифа, където славният му жизнен път завърши така безславно. После една нощ излезе свирепа буря, каквито могат да бъдат бурите само по тия места, и на следващата сутрин параходът изчезна, погълнат от морето, което вече беше дарило Лайтолър със съмнителната чест на участник в три корабокрушения. Но още не беше приключило сметките си с него.