Патрик Стенсън
Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър (1)

Пролог (1940)

„Говори Би Би Си. Ето първите новини за днес, събота, 1 юни… Военнослужещи от Британския експедиционен корпус продължават да се завръщат на големи групи в Англия — уморени, гладни, но все още обладани от смелост и неукротим боен дух, изгарящи от желание по-бързо да се върнат на фронта и отново да воюват с врага, който най-брутално бомбардира невинни граждани…“

След като моторната яхта „Съндаунър“ напусна устието на Темза рано сутринта на същия съботен ден, заобиколи Форнес Пойнт и мина под Нордфорландския фар, над спокойното и безветрено море заехтя тътенът от експлозиите на самолетни бомби и артилерийски снаряди, белязани от зловещи облачета черен дим, които се издигаха в иначе ясното синьо небе.

Като се взираше напред от рубката, собственикът на „Съндаунър“ можеше да забележи, че днес Ламаншът е значително по-оживен, далеч по-оживен в сравнение с това, което бе виждал в продължение на много години; десетки съдове сега трескаво сновяха напред-назад, подобно на армия от мравки. Скоро той разбра, че ще стане част от тази армия, макар да изглеждаше като човек, тръгнал на поредно плаване за удоволствие — едно от многото, които бе осъществил в тия води, облечен както винаги в широки сиви панталони, риза с дълъг ръкав и небрежно наложено ветроходно кепе, прикриващо плешивата му глава.

Преди време на кея в Чизуик един реквизиционен офицер от Адмиралтейството се бе качил на борда, за да му каже, че неговата яхта се поема от флота и ще бъде управлявана от военноморски екипаж. „Ако някой закара лодката ми в Дюнкерк, това ще бъдем аз и моят син!“ — бе неговият предизвикателен отговор. Имаше нещо в този широкоплещест стар морски вълк със загоряло лице и провлачен моряшки акцент, което човек не биваше да пренебрегва, още повече ако бе някой префърцунен папагал от Кралския флот, осмелил се да стъпи на любимата му яхта „Съндаунър“, собственост на Чарлз Хърбърт Лайтолър, капитан трети ранг (в оставка). Последната дума би трябвало на часа да се отстрани.

„В такъв случай върви!“ — беше отговорил служителят през смях, който издаваше повече облекчение, отколкото нещо друго. Поощряваха всеки желаещ да отведе сам своя съд до континента. Имаше собственици, които не бяха толкова склонни да го сторят, както и такива, с които властите не бяха успели навреме да влязат във връзка. Техните лодки така или иначе бяха мобилизирани. А и моряците не достигаха. Колкото до собственика на „Съндаунър“, за него беше абсолютно немислимо някой друг, а не той да управлява яхтата, и то тъкмо на това плаване.

Отначало не му казаха защо флотът се нуждае от „Съндаунър“, но на него и така му бе достатъчно ясно. Предположенията му скоро се потвърдиха и сега той знаеше точно какво става отвъд Ламанша и какви страховити опасности очакваха там неговата драгоценна лодка. Но ако заминаването на яхтата бе неизбежно, то все пак най-големи изгледи да оцелее имаше с него, човека, който я познаваше и разбираше по-добре от всеки друг. По своеобразен начин тя му беше толкова скъпа, колкото и съпругата му и цялото му семейство, на което се бе отдал. Криво-ляво бе успял да събере парите, необходими за превръщането на една вдъхновена идея във великолепна действителност, и нетърпеливо бе проследил всяка фаза от изграждането на „Съндаунър“ в дока до онази паметна пролетна утрин, когато развълнуван видя как яхтата се плъзна по хелинга в морето. Още при първите морски изпитания тя надмина всички очаквания. „Съндаунър“ беше прекрасна лодка и всеки го признаваше. Ала най-ценното за собственика на „Съндаунър“ бе, че яхтата му върна радостта от морето, която така силно му бе липсвала в продължение на дълги години. Ако сега й бе съдено да хвръкне във въздуха, това трябваше да стане задължително с него на борда. Досега морето не му бе отнело живота, а бог е свидетел, че бе имало достатъчно възможности за това!

„Съндаунър“ се плъзна край спокойното, по дикенсовски очарователно крайбрежие на Броудстеърс и се насочи към входа на Рамсгейтското пристанище, където шкиперът й трябваше да се отбие, за да получи заповеди. Докато подхождаше към входа на пристанището тази сутрин, той установи, че днес то представлява съвсем различна картина от това, което бе виждал в миналото.

Строгото правило, че само един плавателен съд може да влиза или излиза от пристанището, бе напълно пренебрегнато. Лодки пристигаха и заминаваха на воля, а и каква пъстра колекция представляваха: рибарски лодки с най-разнообразен произход, като се почне от северноморски дрифтери до бриксхамски смакове, от ламаншки траулери до скаридоловки. Сетне се появиха влекачите с редици от шлепове, въглевозите, параходите за развлечения, включително няколко с гребни колела, по-малки съдове за развлечение като неговата осемнайсетметрова „Съндаунър“, миночистачи, саморазтоварващи се шлепове от Темза, които обикновено пренасят шлам и тиня, а също дори една драга и една речна ветроходна баржа. Много съдове носеха белезите от непрестанните вражески атаки при преминаването на Ламанша. Достойни и храбри бяха усилията им да натоварят и превозят у дома „войничетата“ при отчаяната и безпощадна съпротива на врага; лодките бяха претъпкани с бойци в опаловозелени униформи, изтощени до краен предел и безкрайно благодарни, че най-сетне са се измъкнали от този ад.

Рамсгейтското пристанище бе под контрола на Кралския флот и представляваше жужащ кошер от плавателни съдове и човешки същества. Тук пристигаха съдовете с по-малък тонаж, ангажирани в евакуацията от Дюнкерк. По-големите кораби, кръстосвачите, разрушителите и транспортьорите бяха на база в Дувър, откъдето се ръководеше цялата Дюнкеркска операция — операция „Динамо“. Някои други пристанища по кентския бряг също участвуваха в акцията. Големият брой малки съдове, които заминаваха и пристигаха в Рамсгейт, очевидно изискваха сложна координация. Един офицер, ръководещ движението с мегафон от военна моторница, нареди на „Съндаунър“ да изчака пред входа на пристанището до второ изреждане; в крайна сметка на яхтата бе наредено да се привърже до няколко други лодки.

Едва тогава Лайтолър осъзна ужасяващата сериозност на положението. Значи това бяха несломимите мъже, прибрали се славно с дух „висок както винаги“, изгарящи от нетърпение да се завърнат на фронта и „да смажат фасона на немеца“. Като оглеждаше безкрайната върволица от войници около пристанището, чакащи да се качат на автобусите, наредени покрай брега, му стана ясно, че мнозина от тях едва се държаха на краката си, камо ли да воюват; това бяха войници без каски, без пушки, някои дори без ботуши, без ризи и куртки, захвърлени някъде там по отсрещния бряг в отчаяната борба да избягат от оръдията и бомбите на германците, да се измъкнат от „ада на Дюнкерк“. Освен автобусите имаше и много линейки, които сновяха непрестанно, за да прибират ранените — за доста от тях това бе несъмнено първото и последно сражение с немците. А сетне вниманието се спираше на прекрасните жени от Рамсгейт, които без почивка кръжаха около масите за сервиране, набързо подредени под терасата на павилиона. Войниците пристигаха със стотици, с хиляди и на всеки един жените поднасяха чаша чай.

Главната квартира на Кралския флот бе разположена в постройка, чието предназначение бе променяно неколкократно в нейната житейска история. Сгушена в подножието на скалите над града, първоначално сградата бе служила за жп гара, предлагаща на курортистите неповторимата възможност със слизането си от влака да излязат веднага на плажа. По-късно гарата бе превърната в развлекателен център с фриволното име „Весела Англия“. После дойде войната и Кралският флот. Сега „Весела Англия“ се наричаше „Боен кораб «Пламтящ»“ и който е избрал това име, изглежда, е бил далновиден. Когато Лайтолър пристигна там, за да получи заповеди, „Пламтящ“ наистина оправдаваше името си.

Като влезе вътре и се отправи към шумотевицата в централните помещения, Лайтолър се озова сред навалица от шкипери, яхтсмени, някои от които познаваше, и смесица от служители на Търговския и Военния флот. Едни като него се готвеха за пръв път да прекосят Ламанша до континента, други току-що се бяха върнали и щяха да потеглят отново. Хората говореха за „същинския ад“ оттатък, разказваха се мрачни истории за гибелта на яхти и лодки, често с големи човешки жертви, които не бяха успели да се спасят от непрестанно налитащите „щуки“. Разправяха как току-що спасени корабокрушенци тутакси попадали отново във водата, след като спасилият ги съд бил сполетяван от същата участ. Постоянно обаче се чуваше един и същ гневен въпрос: „А къде е нашата проклета авиация?“ Кралските военновъздушни сили бяха именно там, ала трудно можеха да се нарекат „сили“. Броят на техните самолети беше толкова ограничен, че в часовете между отделните полети, извършвани от броящите се на пръсти ескадрили, Луфтвафе контролираше въздушното пространство и напълно се възползуваше от господството си.

От започването на евакуацията преди пет дни днешният ден бе като че ли най-тежкият досега. Очевидно Гьоринг бе решил да докаже един път завинаги на своя фюрер, че Луфтвафе е в състояние да възпре бегълците. Същите намерения имаха и сухопътните части. Контролираната от съюзниците територия около Дюнкерк бързо се смаляваше под силния натиск на противника. Немските танкове можеха да направят пробив всеки момент. Британският ариергард беше сторил всичко каквото би могло да се поиска от него и сега бе негов ред да се изтегли и спаси.

Едно върховно последно усилие се изискваше от дюнкеркската „армада“, но тази сутрин загубите й бяха катастрофални, в това число и на Кралския флот. Шест разрушителя бяха извадени от строя, както и много други съдове, като се започне от два големи войскови транспортьора и се стигне до яхти като „Съндаунър“.

Хиляди хора се бяха избавили, но мнозина не бяха успели, включително немалко цивилни, които може би заповедта на Адмиралтейството да подготвят за мобилизация своите лодки бе заварила на канцеларското им бюро в лондонското Сити.

Техните семейства сигурно още се чудеха къде може да са отишли…

Независимо от сезона Лайтолър облече капитанското си сако, украсено със златни петлици и ленти от ордени — искаше да има колкото е възможно по-професионален вид. Ала това се оказа излишно. Офицерът от диспечерната на „Пламтящ“ бе направо благодарен, че този собственик е готов сам да поеме управлението на лодката си. И да имаше съмнения относно възрастта му, той не ги показа, докато даваше нарежданията си на Лайтолър. А те бяха еднакви за всички: „ПРИДВИЖЕТЕ СЕ КЪМ ДЮНКЕРК ЗА НОВИ ЗАПОВЕДИ.“

Това погъделичка сухото му чувство за хумор, макар да не изчерпваше напълно инструктажа. Препоръчваше се определен маршрут за плаване, по който се очакваха най-малко вражески нападения, ала това е било в началото — сега вече такъв маршрут не съществуваше. Лайтолър познаваше дюнкеркското пристанище. Беше попадал там по време на предишната война. И тогава върху него бяха хвърляли бомби, но в сравнение с днешния ужас онова беше истинско спокойствие. В следващите години се беше отбивал там със „Съндаунър“ при честите си разходки отвъд Ламанша със семейството и приятели. Този път щеше да бъде по-друго.

Лайтолър се тревожеше за качеството на своите карти, които — каза го на човека зад бюрото — бяха „малко остарели“, и поиска нови. Ала проблемът с картите за тия води през периода май-юни 1940 година се състоеше в това, че морското дъно пред Дюнкерк се променяше всеки час — врагът имаше грижата за това. Той получи нови карти, върху които бяха нанесени значителни корекции с молив около дюнкеркското крайбрежие, където, според пристигнали оттам сведения, лежаха останките на новопотопени съдове, ала да се означат всички беше невъзможно. Дори в последния час броят на потъналите кораби бе значително нараснал. Освен това имаше и мини. През последните няколко дни миночистачите бяха работили без прекъсване, но по този въпрос на Лайтолър отговориха: „Не можем да ти дадем никакви гаранции, приятелче.“

Един месест палец натисна стартера на „Съндаунър“. Последва остро засмукване на въздух и дизеловият двигател с мощност 72 к.с. оживя. Джералд, един млад морски скаут, който Лайтолър и синът му бяха взели, за да им помага, отвърза „Съндаунър“. Яхтата се отдели от рибарското корабче, което бе й послужило за временен пристан при краткия й престой в Рамсгейт, описа къс завой и се сля с флотилията от други съдове, поели към същото местоназначение, за да премине през входа на пристанището и да навлезе във водите на Ламанша.

Беше 10.00 часа според часовника на „Съндаунър“ — съшия корабен часовник, който някога бе отмервал час по час и вахта по вахта живота в морето на един многообещаващ млад офицер на пощенски кораб, плаващ в Западното полукълбо. Имаше моменти, когато мразеше и проклинаше този часовник, и все пак сега, десетилетия по-късно, той продължаваше да отмерва времето на борда на собствения му кораб, напомняйки за отдавна минали времена, за това, какъв е бил някога животът и как би могъл да продължи, ако не бе една жестока прищявка на съдбата.

След като „Съндаунър“ напусна пристанището, месинговият лост на газта отдясно на кормилото бе придвижен докрай напред. Палубата под рубката започна да трепти все по-яростно под краката на шкипера в съответствие с увеличаващите се обороти на двигателя: 700… 750… 800… 850. Яхтата пореше гладката вода със скорост малко повече от десет възла. Оживлението на рамсгейтското пристанище, самият град и неговият фон от бели скали започнаха да се смаляват откъм кърмата, докато напред се простираха издайнически пипала от черен дим, издигащи се високо в небето — неприятно, грозно тъмно петно, чийто дъх се чувствуваше все по-близо. Примесени с туптежа на двигателя, с плисъка на водата около носа и с писъка на чайките, над морето се носеха ясно различимите шумове на войната.